№ 49
гр. Плевен, 10.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА
Членове:РЕНИ В. Г.ЕВА
ЕМИЛИЯ АТ. КУНЧЕВА
при участието на секретаря МИХАЕЛА ИВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Въззивно
гражданско дело № 20224400500865 по описа за 2022 година
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е
образувано на основание въззивна жалба от Г. С. П. с ЕГН********** чрез
адв. В. К. срещу Решение № 1460/ 12. 10. 2022 г. по гр. д. № 7136/ 2021 г. по
описа на Плевенския районен съд.
Въззивните жалбоподатели твърдят, че обжалваното решение е
незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. С въззивната жалба е отправено искане за
отмяна на решението на районния съд като неправилно и незаконосъобразно
и за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 110 ЗЗД, като бъдат
присъдени направените по делото разноски пред двете инстанции.
Въззиваемата страна „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК131001375 е
изразила становище, че въззивната жалба е неоснователна, обжалваното
решение на районния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
1
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на
въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на
чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на
обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва
решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд въз основа на събраните по
делото доказателства е отхвърлил като неоснователен предявения от Г. С. П. с
ЕГН********** срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД с ЕИК131001375 иск с
правно основание чл. 439 ГПК за установяване в отношенията между
страните, че ищецът не дължи на ответника поради погасяване по давност на
всички присъдени задължения по изпълнителен лист по ч. гр. д. № 668/ 2013
г. по описа на РС- Плевен, на което основание е образувано изпълнително
дело № 20197550400291 по описа на ЧСИ П. Д. с рег. № 755, а именно :
главница в размер на 7873, 38 лв., законна лихва счита но от 14. 02. 2013 г.,
неолихвяеми вземания (мораторни лихви, обезщетения) в размер на 1341, 26
лв. и внесена държавна такса в размер на 171, 23 лв.
За да постанови решението си районният съд въз основа на
доказателствата по делото е приел, че основният спорен въпрос е дали за
въведения от ищеца период от 18. 02. 2013 г. (датата на издаване на
изпълнителния лист) до 02. 11. 2021 г. ( датата на връчване на ПДВИ на
ищеца) или по – краткия такъв от 22. 10. 2015 г. (датата на смъртта на бащата
на ищеца) до 21. 10. 2020 г. е изтекла предвидената в закона погасителна
давност и дали вземането е било погасено. По отношение на издадената
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК районният съд е приел, че срещу
същата не е подадено възражение от длъжника (въззивника), поради което
след изтичане на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК на 28. 05. 2013 г. е влязла в сила
и едва от тази дата започва да тече давностният срок за цялото вземане,
независимо от издаването на изпълнителен лист преди тази дата. Посочено е,
че същевременно преди да започне да тече погасителната давност, тя е била
прекъсната от образуването на 18. 04. 2013 г. на изпълнителното
производство по изп. д. № 3723/ 2013 г. на ЧСИ М. Б., тъй като в молбата за
образуване на изпълнителното производство кредиторът е поискал
2
извършване на конкретни изпълнителни действия – възбрани, запори и на
ЧСИ са възложени действията по чл. 18, ал.1 ЗЧСИ. Районният съд е приел,
че погасителна давност не е текла до перемирането на това изпълнително
производство, което е две години след последното изпълнително действие –
реалното налагане на възбрана на 19. 06. 2013 г., като съдът се е позовал на
ППВС № 3/ 18. 11. 1980 г. и на ТР №2/ 26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/ 2013 г.
на ОСГТК на ВКС, които са били приложими през периода от издаване на
изпълнителния лист до завеждане на исковото производство пред районния
съд.
В обжалваното решение е посочено, че преди постановяване на ТР № 2/
26. 06. 2015 г. е било приложимо ППВС №3/ 18. 11. 1980 г. на ВС, като
изпълнителното производство е образувано през 2013 г. и съответно съгласно
ППВС погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия по
принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство
давностният срок се спира, като срокът е спрян до постановяване на ТР № 2/
26. 06. 2015 г., ако изпълнителното производство е висящо към този момент.
В конкретният случай районният съд е констатирал, че изпълнителното
производство е перемирано на 19. 06. 2015г. с оглед на това, че 19. 06. 2013 г.
е извършено последното изпълнително действие във висящото изпълнително
производство и е приел, че от този момент е започнала да тече нова давност,
която е 5 години на основание чл. 110 ЗЗД въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение. На 08. 11. 2019 г. е подадено ново заявление от
кредитора за образуване на изпълнително производство, в което са налице
искания за извършване на изпълнителни действия, като към 08. 11. 2019 г. не
е изтекъл давностният срок по чл. 110 ЗЗД и в изпълнителното производство
са налице други изпълнителни действия, с които е прекъсвана давността
съгласно цитираното тълкувателно решение на ВКС ( на 22. 09. 2021 г.
искане за налагане на запор; на 27. 09. 2021 г. изпращане на запорни
съобщения; искане за налагане на запор на 08. 10. 2021 г.; изпращане на
запорни съобщения на 23. 11. 2021 г.). Въз основа на изложените мотиви в
първоинстанционното решение предявеният иск с правно основание чл. 439
ГПК е отхвърлено като неоснователен.
Въззивният съд възприема изцяло изложените мотиви на
първоинстанционния съд, като счита, че решението е постановено при
3
спазване на процесуалните правила и норми и на материалния закон и следва
да бъде потвърдено.Районният съд изцяло е съобразил прило жимата за
съответния период от време задължителна съдебна практика на ВС и на ВКС
и правилно я е приложил при съобразяване на съответните периоди, които са
предмет на спор между страните.
Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност на
решението затова, че с подаване на заявлението от кредитора „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД на 08. 11. 2019 г. за образуване на изпълнителното
производство пред ЧСИ П. Д. № 29/ 2019 г. не са извършени изпълнителни
действия по смисъла на ТР №2/ 26. 06. 2015 г. по т.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК и
съответно погасителната давност е изтекла на 19. 06. 2020 г. преди да е
извършено първото в изпълнителното производство изпълнително действие
от взискателя на 22. 09. 2021 г.
Въззивният съд счита, че тези доводи са неоснователни, тъй като видно
от заявлението на кредитора по изпълнителния лист за образу-ване на
изпълнително производство пред ЧСИ П. Д. на 08. 11. 2019 г. в т. 2 от
заявлението е отправено искане ЧСИ да насрочи дата за оценка и опис на
движими вещи на адреса на длъжника. Следователно е налице възлагане от
взискателя на ЧСИ на изпълнителни действия (по смисъла на цитираното
тълкувателно решение) по чл. 18, ал.1 ЗЧСИ, поради което с подаване на
заявлението е прекъсната погасителната давност, текла до 08. 11. 2019 г.
Впоследствие са извършени описаните подробно в мотивите на
първоинстанционното решение изпълнителни действия от взискателя, които
са прекъсвали срока на погасителната давност и съответно този срок не е
изтекъл към датата на предявяване на иска, за да се приеме, че искът е
основателен.
Във въззивната жалба са изложени доводи за недопустимост при
образуване на изпълнителното производство пред ЧСИ П. Д., тъй като не е
връчено уведомление на длъжника по реда на чл. 99, ал.4 ЗЗД за извършената
цесия между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД и „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД.
Въззивният съд счита, че изложените доводи са неоснователни по
следните съображения. На първо място въззивникът за първи път се позовава
на липса на уведомление до длъжника от предходния кредитор по чл. 99, ал.4
ЗЗД една с въззивната жалба. В първоинстанционното производство не са
4
изложени тези факти както с исковата молба, така и впоследствие във
висящността на това производство, поради което и районният съд не е
разглеждал този въпрос. Въззивният съд счита, че е налице преклудирано
право за въззивника да се позовава на тези факти по чл. 266, ал.1 ГПК,
съответно тези факти не попадат в хипотезите на чл. 266, ал.2 ГПК, за да
бъдат съобразени в настоящото въззивно производство.
Независимо от това съдът счита, че и при съобразяване на тези факти за
липса на уведомление по чл. 99, ал.4 ЗЗД изложените доводи са
неоснователни. Съгласно трайната съдебна практика (Решение № 123/ 24. 06.
2009 г. на ВКС по т. д. № 12/ 2009 г., ІІ т.о., ТК; Решение № 78/ 09. 07. 2014 г.
на ВКС по т. д. № 2353/ 2013 г., ІІ т.о., ТК и Решение № 93/ 01. 02. 2017 г. на
ВКС по к. гр.д. № 60268/ 2016 г.) законът не урежда изрично начина, по който
следва да бъде извършено уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, а
само установява, че това е задължение на предишния кредитор (цедент).
Самото уведомяване като правно – релевантен факт не е основание да се
приеме, че липсата му препятства изискуемостта и дължимостта на вземането.
Уведомяването има за цел да извести длъжника за промяна на лицето-
кредитор, т.е. на лицето, комуто следва да се престира паричното задължение,
за да се счита, че длъжникът изпълнява точно. Липсата на уведомяване е от
значение като факт, че доколкото длъж- никът е престирал чрез плащане на
дължимата част от паричното задължение на първоначалния кредитор
(цедент), то не може да му се вмени неизпълнение на задължението спрямо
новия кредитор.
В случая не е налице посочената хипотеза в цитираните решения на
ВКС, поради което възражението на въззивника като длъжник за липса на
уведомяване от първоначалния кредитор по чл. 99, ал.3 и ал.4 ЗЗД е
ирелевантна за наличието и изискуемостта на неговото задължение, поради
което изложените доводи са неоснователни. Следва да се има пред вид, че
въззивникът е запознат с доказателствата по делото в първоинстанционното
производство, в което е приложен и договорът за цесия, поради което следва
да се приеме, че въззивникът е знаел за цедираното вземане и за новия си
кредитор.
По изложените съображения въззивният съд счита, че обжалваното
решение като правилно и законосъобразно следва на основание чл. 271, ал.1,
5
пр. 1 ГПК да бъде потвърдено.
Въззиваемата страна не е отправила искане за присъждане на
деловодни разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос с
оглед изхода на делото на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал.1, пр. 1 ГПК,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение №
1460/ 12. 10. 2022 г. по гр. д. № 7136/ 2021 г. по описа на Плевенския
районен съд.
РЕШЕНИЕТО на основание чл. 280, ал.3, т.1 , пр. 1 ГПК подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6