РЕШЕНИЕ
№
гр. София,
21.07.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16
състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и девети
март през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието на секретаря Александрина Пашова, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 8284 по описа за 2019 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен e иск А.О.О. срещу П.на
Република България, с
правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждането на ответника да заплати
на ищеца сумата от 100
000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на иска –
21.06.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение
за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за
разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело №1/1991 г., преобразувано
в сл. дело №780-П/1998г. по описа на ВОП-София и ДП №11-048/1999 г. по описа на
ВОП - София, за периода от образуване на делото през м. януари 1991 г. до
момента на предявяване на настоящия иск - 21.06.2019 г.
Ищецът твърди, че се явява пострадал от действията на
българската държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г.
извършени по време на т.нар. „възродителен процес“, като на 14.05.1985 г. е
задържан и отведен на остров Белене, след което е преместен в затвора
„Бобовдол“, където е престоял до 18.11.1988 г. Твърди, че през 1989 г. е
принуден да напусне България и да се засели в Турция.
Излага, че за извършването през този период репресии
от страна на държавата е образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в ДП № II
- 048/1999 г. по описа на ВОП - София, което не е приключено и до настоящия
момент. Поддържа, че е писал молби до П.във
връзка с забавянето и е разпитван като свидетел, но единствено му е връчено
постановлението от 04.10.2018 г. за спиране на наказателното производство.
Поддържа, че в резултат на необоснованото забавяне на
делото е претърпял вреди, изразяващи се в разочарование от това, че дълги
години делото не може да бъде приключено, задълбочили са у него до крайна
степен чувството и усещането му за липса на справедливост, изпитвал е страх и
опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от
правосъдието. Предвид търпените емоционални терзания е започнал да става
раздразнителен, затворен в себе си, перманентно е бил емоционално напрегнат,
стресиран и депресиран, разклатило се е здравето му и нервите му, включително и
от престоя на остров Белене, започнал да страда от безсъние.
Ответникът П.на Република България в писмения отговор
по реда на чл. 131 ГПК оспорва исковите претенции по основание и размер.
Твърди, че претърпените вреди следва да се преценяват към момента, в който са
търпени, а не към 2019 г. Оспорва, че по иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ е налице забавяне, доколкото
разследването се характеризира с изключително висока степен на фактическа и
правна сложност. В периодите след внасяне на обвинителния акт в съда до
връщането му на Прокуратурата, ответникът счита, че не носи отговорност, тъй
като друг орган е бил отговорен за своевременното разглеждане на делото.
Липсват и ангажирани доказателства за търпените от ищеца неимуществени от
нарушеното му право на разглеждане на делото в разумен срок. Оспорва размера на
претенцията, като счита че е завишена.
Съдът, след
като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи. Отговорността има деликтен характер, ангажирането
на която се осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред
националния съд наличие на нарушение по чл.6,§1 от Конвенцията и да претендира
обезщетение. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е
допуснато нарушение по чл. 6, §1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б,
ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е
обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана
административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета
"а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение (в този смисъл решение №
153 от 13.06.2018г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV Г.О. на ВКС и решение № 210 от
15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС).
Няма спор
между страните, а и видно от представените по делото писмени и гласни доказателства,
включително копие на Държавен вестник, бр. 44/01.06.1990 г., ищецът А.О.О. (с
променено име А.О.О.) е сред 517-те български граждани, върху които е била
упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им чрез репресия,
лишаване от свобода и въдворяване в Белене. Безпротиворечиво е и
обстоятелството, че повод на тези действия на държавата е образувано на
30.01.1991 г., сл. дело 1/1991 г. по
описа на П.на Въоръжените сили (впоследствие преобразувано в сл. дело №781-Н/98
г. на СВОП, а понастоящем с №II-048-99 по описа на ВОП), придобило обществена
известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на настоящата
искова молба 21.06.2019 г. горепосоченото производство е било все още в своята
досъдебна фаза.
От
събраните по делото писмени доказателства (протокол за разпит на свидетел от 29.10.2001
г.), молба от ищеца до Военноокръжна П.от 19.04.2017 г., се установява, че
ищецът е разпитван по процесното следствено дело като свидетел, изявил е
желание да се запознае с материалите по делото и се интересувал от развитието
на делото. Ето защо и настоящият състав намира, че ищецът притежава качеството
пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК като лице, претърпяло вреди от
престъпление.
С оглед
изключително дългия период от време от над 27 години, в който инициираното
наказателно производство е неприключило и все още висящо в своята досъдебна
фаза, съдът намира за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение
на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, §1 от Конвенцията. Независимо от двукратното връщане от съда на П.на внесения
обвинителен акт, не са налице фактически и правни основания, които да
обосновават продължаващо повече от 27 години наказателно производство, както с
оглед предмета на производството (за престъпление по чл. 387, ал. 2 НК), така и
поради поведението на страните и на техните процесуални или законни
представители или поради поведението на останалите участници в процеса.
За
установяване на конкретно претърпените от ищеца неимуществени вреди са събрани
гласни доказателства.
Свидетелят С.А.О.,
син на ищеца, сочи, през 1985 г. ищецът е задържан и отведен в Белене, откъдето
е интерниран в затвора в Бобов дол.От Бобов дол се е върнал през 1987 г. или
1988 г. След 1989 г. са започнали да идват служители от МВР в къщата им, с
искане да напуснат страната, след което семейството на ищеца се е изселило в
Турция. Свидетелят сочи, че неговия баща е отчаян, защото не може да получи
справедливост за тези три години и половина, и не знае дали ще доживее да види
края на делото за възродителния процес.
С оглед
ангажираните по делото доказателства, настоящият съдебен състав намира, че е
налице нарушено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок и за понесените
от него неимуществени вреди ответникът дължи обезщетение. Размерът му следва да
бъде определен съобразно общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в
смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.
В случая
житейски логично е ищецът да е понесъл емоционални страдания от лишаването му
от свобода в затвора в Белене, а след това и принудителното му напускане на
страната. Подобно емоционално състояние кореспондира и със свидетелските
показания, но последните не разкриват връзка между твърдените в исковата молба силни
страдания (безсъние, нервност, депресия) и нарушеното право на ищеца за
разглеждане на делото в разумен срок. Свидетелят изнасят факти около
емоционалното и здравословно състояние на ищеца, влошено от задържането и
ограничаването на свободата му, и които неимуществени вреди поначало подлежат
на отделно обезщетяване. Действително, липсата на възмездие за виновните лица,
води до негативни психически изживявания за пострадалия, изразяващи се в
чувство за несправедливост и ненаказаност, но не се установява тези страдания
да са били с твърдяната висока интензивност и продължаващи през цялото
времетраене на следственото дело, още повече че ищецът не е бил дейно ангажиран
като участник по делото. Предвид изложеното и като съобрази доказаната по
делото степен на засягане на неимуществената сфера ищеца, настоящият състав
намира, че справедливото обезщетение се равнява на сумата от 5 000 лв., ведно
със законната лихва, от датата на депозиране на исковата молба - 21.06.2019 г. За разликата над този размер до
претендираните 100 000 лв. претенцията следва да бъде отхвърлена.
На основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ
на ищеца следва да бъде присъдена сума в размер на 10 лв., за държавна такса по
делото.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.на Република България,
гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на А.О.О., ЕГН **********,***,
представляван от адв. С.К.,***, офис 1, по иск с правно основание чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ, сумата от 5 000 лв. (пет
хиляди лева), ведно със законната лихва върху нея,
считано от предявяване на иска - 21.06.2019
г. до окончателното погасяване на задължението, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане
и приключване в разумен срок на сл. дело №1/1991 г., преобразувано в сл. дело
№780-П/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП №11-048/1999 г. по описа на ВОП -
София, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 5 000 лв. до пълния предявен
размер от 100 000 лв., както и да му заплати сумата от 10 лв., разноски за
държавна такса за настоящето производство.
Решението може да бъде
обжалвано от страните с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд, в двуседмичен
срок от връчването му.
СЪДИЯ: