№ 816
гр. Варна , 05.03.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в закрито заседание на пети март,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Пламен А. Атанасов
мл.с. Ивалена О. Димитрова
като разгледа докладваното от мл.с. Ивалена О. Димитрова Въззивно частно
гражданско дело № 20213100500292 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.
Oбразувано е по частна жалба вх. № 265909/26.01.2021 г. от Д. М. Л., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, *******, чрез адвокат Десислава Филипова – САК,
против Определение № 263952/01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13555/ 2020 г. по
описа на РС - Варна, XVIII състав, с което е прекратено производството по горецитираното
дело, на основание чл. 130 от ГПК.
Жалбоподателят счита атакувания съдебен акт за незаконосъобразен и неправилен.
Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че наличието на влязло в сила
арбитражно решение и формираната по него сила на пресъдено нещо съставляват абсолютна
процесуална пречка за разглеждане на предявения иск.
Излага подробни съображения за липсата на идентичност в предмета на
арбитражното споразумение и предмета на настоящото производсто. Твърди, че в
депозираната искова молба ищцата е посочила, че е заплатила доброволно на кредитора
„Профи кредит България“ ЕООД сумата от 2270,00 лв., като впоследствие преустановила
плащанията си. Въз основа на последното, кредиторът е образувал арбитражно дело №
1864/2013 г. по описа на Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ – гр. София, като
претенцията за основателността на горепосочената сума не е била предмет на
производството пред арбитражната юрисдикция, респективно, не е обхваната от пределите
на силата на пресъдено нещо на арбитражното решение.
Сочи още, че не е обхваната от силата на пресъдено нещо претенцията за
възстановяване на всички плащания с източник възнаградителна лихва по нищожния
договор за кредит, като твърди, че същите не съставляват погасяване на присъдените с
арбитражното решение номинал в размер на 7315,77 лева, лихви - 16,15 лева, и неустойка -
3657,89 лв. Предвид изложеното, счита, че предявената претенция с исковата молба е
допустима и спрямо нея не намира приложение нормата на чл. 299, ал. 1 от ГПК.
Навежда доводи за неравноправност на арбитражната клауза, обективирана в чл. 13
от ОУ към Договор за револвиращ заем № *********, съгласно чл. 143, т. 16 от ЗЗП. В
същата е предвидено арбитражът да се осъществява от арбитри, чиито седалища са в
гр.София - т.е. в седалището на доставчика на финансовата услуга, което улеснява същия
организационно и финансово при явяването му в съда, но поради отдалеченост от
1
местоживеенето на потребителя, затруднява явяването на последния в съда и му налага
значителни допълнителни разходи. Сочи, че поради нищожност на арбитражната клауза,
държавният съд е компетентен да разгледа предявения иск.
Настоява за отмяна на обжалваното определение. Претендира разноски.
Съдът, след преценка на данните по делото, приема следното от фактическа страна:
Частната жалба е депозирана в рамките на законоустановения преклузивен срок, от
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Производството е образувано по искова молба вх. №2030015/13.11.2019 г., уточнена с
молба вх. № 285469/30.11.2020 г., подадена пред Софийски районен съд, от Д. М. Л., чрез
адв. Д.Ф., срещу „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх
В, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщане на дадено
без основание, а именно сумата от 2069,34 лева, заплатена в изпълнително производство по
издаден изпълнителен лист въз основа на влязло в сила арбитражно решение, при твърдение
за нищожност на договора за револвиращ заем, предмет на решението, поради нищожност
на клаузата за възнаградителна лихва.
В исковата молба се излага, че между страните на 15.08.2011 г. е сключен Договор за
револвиращ заем № *********, по силата на който на Д.Л. е предоставена сумата от 2250,00
лв., при годишен лихвен процент 97,87%, ГПР от 139,57%, с общо задължение в размер на
9205,00 лв. Сочи се, че ищцата заплатила доброволно на кредитора сумата от 2270,00 лв.,
като впоследствие преустановила плащанията. Въз основа на последното, кредиторът е
образувал арбитражно дело № 1864/2013 г. по описа на Арбитражен съд „Арбитер
Юстициарум“ – гр. София, и с решение от 28.08.2013 г. Д.Л. била осъдена да заплати на
ответното дружество сумата в общ размер от 10 989,81 лв. и разноските по делото. Въз
основа на горецитираното решение кредиторът се снабдил с изпълнителен лист по гр. д.
497/2014 г. на СГС и било образувано изпълнително дело № 2014856040060 по описа на
ЧСИ Биляна Богданова. Твърди се, че по изпълнителното дело ищцата е заплатила сумата от
2069,34 лв. Излага се, че горецитираната сума се явява платена без основание поради
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, обективирана в договора – с размер,
повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва, което води и до изначална
недействителност на кредитната сделка, като в този случай, съгласно чл. 22 от ЗПК,
потребителят дължи да възстанови на кредитора само чистата стойност на заема, без да
дължи лихви и разноски. Излагат се подробни съображения за неприложимост на нормата
на чл. 299, ал. 1 от ГПК, поради липса на идентичност между предметния обхват на
материалното право, заявено с депозираната искова молба, и арбиражното решение.
Постъпил е отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва предявения иск по
допустимост и основание.
С Определение от 22.09.2020 г. по описа на СРС, LXXXVIII състав, производството
по делото е прекратено и същото е изпратено по подсъдност на РС - Варна.
С Опреление № 263952/01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13555/2020 г. по описа
на РС - Варна, XVIII състав, производството по горецитираното дело е прекратено, на
основание чл. 130 от ГПК.
Настоящата инстанция счита, че частната жалба се явява основателна по следните
съображения:
Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и
съдействие се определят от страните. В конкретния случай първоинстанционният съд е бил
2
сезиран с иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. При така
предявената претенция, по общите правила за разпределение на доказателствената тежест
по чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже настъпване факта на плащане, а в
тежест на ответника - наличие на правно основание, даващо му възможност да иска
плащането на определената сума, както и да задържи полученото.
Възможно е ответникът да направи възражение, че платената сума е предадена с
оглед на бъдещо основание или въз основа на съществуващо между страните основание.
При второто - възражение за наличие на съществуващо между страните основание, в тежест
на ответника е да докаже съществуването на това основание, а ищецът, освен предаването
на вещта или плащането на сумата, следва да докаже и евентуалните си насрещни
възражения за обстоятелствата, водещи до отпадане на основанието - нищожност,
унищожаемост, разваляне. В настоящия случай ищецът е предявил в исковата молба
реплика за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, обективирана в процесния
довогор за револвиращ заем. По този начин е въвен преюдициален за предявения иск въпрос.
Съгласно т.18 от ТРОСГК № 1 от 04.01. 2001г. по гр.д. № 1/2000г., със сила на
пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на решението по отношение на спорното
материално право, въведено като предмет на делото чрез основанието и петитума на иска,
но не и мотивите, които по смисъла на чл.236, ал.2 ГПК не са иманентна негова част, а
съдържат данни относно исканията и възраженията на страните, преценката на
доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Обективните
предели на силата на пресъдено нещо, с която се ползва арбитражното решение, са същите
като тези на съдебно решение – обхващат съществуването или несъществуването на правото
на кредитора, което е предмет на делото. Те не обхващат правоотношенията, които
обуславят съществуването на спорното право - т. нар. преюдициални правоотношения.
Въпросът за действителността на клаузата за възнаградителна лихва, като реплика срещу
посочено основание за получено плащане, е преюдициален и по отношение на иска по чл.
55 от ЗЗД и по него съдът, разглеждащ този иск, дължи произнасяне. Дали вече
постановеният акт на арбитража подлежи на зачитане по това преюдициално отношение е
въпрос по същество по настоящния спор. В конкретния случай липсва пълен идентитет в
предмета на арбитражното решение и предмета на настоящото производство, поради което и
силата на пресъдено нещо няма препятстващо действие по настоящия спор. Предвид
изложеното не са налице предпоставките по чл. 299 от ГПК.
Въз основа на горното, предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по
същество. Атакуваното определение се явява неправилно и следва да бъде отменено.
По разноските:
Съдът намира, че в настоящото производство разноски не следва да бъдат
присъждани, тъй като постановеният съдебен акт не е заключителен по своя характер.
Същите ще бъдат възложени при приключване на делото, с оглед изхода на
материалноправния спор (в този смисъл Определение № 529 от 29.09.2015 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 4300/2015 г., III г. о., ГК; Определение № 256 от 12.05.2014 г. на ВКС по т. д. №
1306/2015 г., I т. о., ТК).
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
3
ОТМЕНЯ Определение № 263952/01.12.2020 г., постановено по гр. д. № 13555/2020 г.
по описа на РС - Варна, XVIII състав.
ВРЪЩА делото на РС – Варна, за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4