№ 7057
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Радина К. Калева Въззивно гражданско дело
№ 20231100509896 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С решение № 11636 от 04.07.2023 г., постановено по гр. д. № 2645/2023
г. на Софийски районен съд, 177-ми състав, „Д.Б. Ж. и З.“ АД е осъден да
заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД на основание чл. 411, ал. 1 КЗ
сумата от 7192,79 лева – остатък от изплатено от ищеца застрахователно
обезщетение за имуществени вреди, репатриране на автомобил и обичайните
разноски за неговото определяне, в размер на 15 лева, в резултат на ПТП,
осъществено на 08.09.2022г. в с. Огняново, обл. Пазарджик между лек
автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е 270“ с рег. № РА****КК и лек
автомобил марка „Пежо“ модел „508“ с рег. № РА****КР, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 18.01.2023 г., до окончателното изплащане
на вземането.
Със същото решение е разпределена и отговорността за разноски
между страните, като ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК следните суми: 287,71 лева – държавна такса; 190 лева –
депозит за експертиза; 100 лева – депозит за свидетел; 15 лева – такси за
съдебни удостоверения и 1223,12 лева – адвокатско възнаграждение.
В законоустановения срок срещу така постановеното решение в частта
за сумата над 3596,39 лв. е постъпила въззивна жалба, от ответника в
първоинстанционното производство „Д.Б.: Ж. и З.“ АД, подадена чрез юрк.
1
И.С.. Според въззивника атакуваният съдебен акт в тази част е
незаконосъобразен, неправилен и необоснован поради допуснати от страна на
първоинстанционния съд процесуални нарушения и необсъждан на всички
събрани доказателства по делото. Изложени са съображения, че неправилно
районният съд е определил липса на съпричиняване от страна на водача на
лекия автомобил, застрахован при ищеца, доколкото същият предприел
маневра „ляв завой“ в нарушение на правилата за движение по пътищата.
Поради изложеното моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната
част, като вместо него бъде постановено такова, с което да бъде намален
размера на присъденото обезщетение поради съпричиняване в размер от поне
50 %.
В законоустановения срок от насрещната страна „ДЗИ – Общо
застраховане“ ЕАД е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден чрез
адв. А. Б., в който са изложени доводи за неоснователност на същата.
Въззиваемият счита, че изводите на първоинстанционния съд са правилни и
съответстват на събрания доказателствен материал по делото, поради което е
отправена молба до настоящата съдебна инстанция за оставяне въззивната
жалба без уважение и потвърждаване на решението в обжалваната част.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението в частта, в която ответникът е осъден
да заплати сумата от 3596,40 лв., е влязло в сила и не е предмет на проверка в
настоящото производство. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от
ГПК въззивният съд установи, че решението в обжалваната част е валидно
и допустимо.
Същото е и правилно, като във връзка с релевираните възражения във
въззивната жалба следва да бъде добавено следното:
Районният съд е бил сезиран с осъдителен иск по чл. 411 КЗ от „ДЗИ –
Общо застраховане“ ЕАД срещу „Д.Б.: Ж. и З.“ АД за заплащане на сумата от
7192,79 лв., представляваща неизплатен остатък от регресно вземане за
възстановяване на платено застрахователно обезщетение по застраховка
„Каско +“ за причинени щети вследствие пътно-транспортно произшествие
(ПТП), настъпило на 08.09.2022 г. в с. Огняново, обл. Пазарджик, включваща
разходи за репатриране и ликвидационни разноски, ведно със законната лихва
от 18.01.2023 г. до окончателното погасяване на вземането.
Съгласно чл. 411 КЗ, когато причинителят на вредата има сключена
застраховка „Гражданска отговорност“, застрахователят по имуществената
застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на
вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“
до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за
2
неговото определяне. За възникване на регресното вземане е необходимо да се
установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане
между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на застрахователното
покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач
на моторно превозно средство (МПС), чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил
на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните
вреди. При своевременно релевирано възражение по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
в тежест на ответника е да докаже, при условията на пълно и главно
доказване, конкретния обективен принос на другия участник в
произшествието.
Между страните не се спори по следните обстоятелства: наличието на
валидно към датата на ПТП правоотношение по имуществена застраховка
„Каско“ между ищеца и увреденото лице; наличието на валидно към датата на
ПТП правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между
ответника и делинквента; изплащане на застрахователно обезщетение от
страна на ищеца и заплащане от ответника на сумата от 7207,79 лв.
Механизмът на ПТП е установен от събраните по делото гласни и
писмени доказателства, както и експертно заключение по допуснатата
съдебно-автотехническа експертиза (САТЕ). Съгласно заключението по САТЕ
на 08.09.2022 г. около 16,00 – 16,40 часа двата автомобила са се движели в една
и съща посока по ул. „Св. Св. Кирил и Методий“ към ул. „Христо Ботев“ в с.
Огняново, обл. Пазарджишка, като на кръстовището с ул. „Христо Ботев“,
движейки се в права посока водачът на лек автомобил Мерцедес“ е предприел
изпреварване на лек автомобил „Пежо“, а водачът на лек автомобил „Пежо“ е
предприел маневра „завой наляво“. Вещото лице е посочило още, че от
техническа гледна точка вероятната скорост на движение на двата автомобила
е била около 50 км/ч за водача на МПС „Мерцедес“ и около 30-40 км/ч за
водача на МПС „Пежо“. Експертът уточнява още, че вследствие на
произшествието за МПС „Мерцедес“ ударът е настъпил в предния дясна
габаритна част на автомобила, а за МПС „Пежо“ в предна и странична предна
лява габаритна част. Заключението на вещото лице е, че щетите, нанесени на
лек автомобил „Пежо 508“ се намират в причинно-следствена връзка с
механизма на получаването им при конкретното ПТП.
Освен това, доколкото ответникът не оспорва решението относно иска за
установяване на регресно задължения за обезщетение до размер от 3596,40 лв.
следва да се приеме, че между страните е налице влязло в сила решение
относно наличието на изискуемите предпоставки за установяване на такова
задължение по чл. 411 КЗ до посочения размер.
Като съобрази изложеното в съвкупност, въззивният съд споделя
решаващите изводи на СРС, че по делото са установени всички предпоставки
за уважаване на иска, включително тези, необходими за ангажиране
отговорността на прекия причинител на вредите по чл. 45 ЗЗД – деяние, вреда
и причинната връзка между тях, като презумпцията за противоправно
поведение на водача на застрахования при ответника автомобил, по чл. 45, ал.
2 ЗЗД, не е оборена в процеса.
3
Основните възражения на ищеца, поддържани и във въззивното
производство касаят съпричиняването на резултата от страна на водача на
застрахованото при ищеца МПС „Пежо 508“ и оттам – размера на
обезщетението. По този въпрос в допълнение към изложеното от СРС,
настоящият състав намира следното:
Съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди, причинени на
увредения, може да се намали, ако той е допринесъл за настъпване на
вредоносния резултат. Граматическото и логическо тълкуване на нормата на
чл. 51, ал. 2 ЗЗД показват, че релевантен за съпричиняване на вредата от
страна на увредения е само онзи конкретно установен принос на последния,
без който не би се стигнало да настъпване на вредоносния резултат. Така е
разрешен въпроса и в практиката на съдилищата. Според нея не всяко
поведение на пострадалия (действие или бездействие), дори ако не
съответства на предписаното от закона, може да бъде определено като
съпричиняващо вредата по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а само това, чието
конкретно проявление се явява пряка и непосредствена причина за
произлезлите вреди. Съгласно трайно установената практика на ВКС,
съпричиняването има обективен характер. Такова ще е налице само когато с
действието или бездействието си пострадалият обективно е способствал за
настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване размера на
вредоносните последици, т. е. когато приносът му в настъпването на
увреждането е конкретен, независимо дали поведението му като цяло е било
противоправно, в частност – в нарушение на Закона за движение по пътищата
(ЗДвП) и виновно.
В заключение, за да се приеме, че е налице съпричиняване, което да
обоснове намаляване на застрахователното обезщетение, ответникът следва
да докаже, пълно и главно, че пострадалият е допринесъл обективно за
настъпване на вредите от произшествието. Връзката между поведението на
пострадалия и настъпването на вредите следва да е пряка.
Като се съобразят показанията на свидетелите, както и заключението на
САТЕ, настоящият състав споделя извода на първоинстанционният съдебен
състав, че не се установява съпричиняване на резултата от страна на водача на
лек автомобил „Пежо 508“ и доводите на ответника в посочения смисъл,
поддържани във възизвната жалба, са неоснователни. Не се установява при
извършване маневрата завой наляво водачът на лек автомобил „Пежо 508“ да
е допуснал нарушения на ЗДвП. Настоящият състав се солидаризира с
изводите на СРС, че водачът на лек автомобил „Мерцедес Е270“ е нарушил чл.
42, ал. 1, т. 1 ЗДвП, според който водач, който ще предприема изпреварване,
преди да подаде сигнал за това, е длъжен да се убеди, че пътното превозно
средство, което ще изпреварва, не е подало сигнал за изменение на посоката
си на движение наляво. Допуснато е и нарушение на разпоредбата на чл. 47
ЗДвП, която постановява, че водач на пътно превозно средство, приближаващ
се към кръстовище, трябва да се движи с такава скорост, че при необходимост
да може да спре и да пропусне участниците в движението, които имат
предимство.
В случая водачът на застрахованото при ответника МПС е предприел
маневра изпреварване преди кръстовище и е бил длъжен да съобрази
4
обективната пътна обстановка преди да предприеме маневрата, още повече, че
се установява от показанията му, че е имал видимост към лек автомобил
„Пежо 508“, предприел завой наляво на кръстовището. При това съдът
споделя изводите на СРС, че процесното ПТП е възникнало изцяло в резултат
поведението на водача на лек автомобил „Мерцедес Е270“ застрахован при
ответника. Не се установява поведението на водача на лек автомобил „Пежо
508“ да е допринесло за настъпване на произшествието или вредите от него.
Обосновано СРС е приел, че не е налице съпричиняване, което да
обоснове намаляване на застрахователното обезщетение дължимо на ищеца на
основание чл. 411 КЗ, като застрахователят – ищец е встъпил в правата на
застрахования срещу застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ на причинителя на вредата за възстановяване на изплатеното на
пострадалия обезщетение в пълния претендиран размер.
Доколкото изводите на настоящия състав съвпадат с тези на СРС,
решението в оспорената част следва да се потвърди, като постановено при
правилно приложение на материалния и процесуален закон.
По отговорността за разноски съдът намира следното:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ищецът
има право на разноски за въззивното производство. Претендират се разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 791,56 лв. с ДДС. По делото е
доказано извършването на разноски от въззиваемото дружество в пълния
претендиран размер, като това е видно от представения договор за правна
защита и съдействие от 13.09.2023 г. и фактура от същата дата. Настоящият
съдебен състав счита, че тази претенция е основателна в пълния си размер.
Възражението за прекомерност на насрещната страна се явява неоснователно
и следва да бъде отхвърлено, тъй като уговореното възнаграждение е в
минималния размер, установен в разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 11636 от 04.07.2023
г., постановено по гр. д. № 2645/2023 г. на Софийски районен съд, 177-ми
състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК „Д.Б.: Ж. и З.“ с
ЕИК ********* да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД с ЕИК
********* сумата от 791,56 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6