№ 196
гр. Стара Загора, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
ВесеЛ. К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от ВесеЛ. К. Мишова Въззивно гражданско дело
№ 20255500500223 по описа за 2025 година
Производството е образувано по въззивна жалба от „Д.е.Д.Е.“ ЕООД
против решение № 635 от 21.11.2024 г., постановено по гр.д. № 637/2023 г. по
описа на Районен съд – Казанлък.
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение като неправилно и
незаконосъобразно. Твърди, че е безспорно, че е сключил трудов договор със
С. Е. М. за длъжността „Сервитьор“, считано от 05.07.02022 г. и трудово
възнаграждение в размер на 800 лв. Твърди, че за периода на трудовото
правоотношение били осигурявани безплатни нощувки в хотелската база и
изхранване на пълен храноден. Със служителят било сключено споразумение
на 05.07.2021 г., с което уреждали правото на работодателя при настъпване на
някоя от хипотезите в т.3 да претендира обезщетение за предоставената храна
и нощувка за всеки един ден. В случая се касаело за 31 дни на обща стойност
930 лв. Било налице едностранно прекратяване на трудовия договор от страна
на работника. Обезщетението не било заплатено от служителя след поканата
за доброволно изпълнение. Поради това работодателят претендира и
неустойка в размер на 5% от договорената сума 930 лв. за периода от
13.08.2021 г. до 15.11.2021 г. Работодателят претендира и сумата от 2400 лв. за
неспазено предизвестие. Ответникът си връчил молбата за прекратяване на
трудовото правоотношение на 05.08.2024 г. и не бил отработил
предизвестието. Работодателят бил издал и изрична заповед за прекратяване
на правоотношението. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е
приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение има
1
действие като фактически състав настъпил по-рано. Молбата за прекратяване
на трудовото правоотношение е предизвестие и това е обстоятелството, въз
основа на което била издадена заповедта, независимо от сгрешеното
основание, което било сменено след проверка от ИТ. Предизвестието имало
самостоятелно действие и с изтичането му и без изрична заповед трудовото
правоотношение се считало за прекратено. Иска се съдът да постанови
решение, с което да отмени обжалваното и да уважи предавените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от другата
страна, в който изразява становище за неоснователност на подадената жалба.
Излагат се съображения, като се твърди, че ищецът заявява нови факти във
въззивната си жалба. Счита, че във въззивната жалба липсват оспорвания на
правните изводи на първоинстанционния съд, че клаузите на т.3 и 4 от
споразумението между страните са недействителни, както и оспорвания
относно времето, начина и основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение. Посочените в т.7 правни изводи не подлежали на
разглеждане от въззивния съд. Твърди, че първоинстанционният съд не се е
произнесъл относно правните последици на връченото на ищеца на 05.08.2021
г. писмено заявление за прекратяване на трудовото правоотношение и
въззивният съд следвало да поправи този пропуск. Въззиваемият счита
въззивната жалба за неоснователна. Иска се съдът да потвърди обжалваното
решение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и
гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения
съдебен акт:
Пред първоинстанционния съд са предявени искове по чл.220, ал.1 КТ,
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Ищецът „Д.е.Д.Е.“ ЕООД е твърдял в исковата си молба, че е сключил
със С. Е. М. трудов договор за длъжността сервитьор, при уговорено трудово
възнаграждение в размер на 800.00 лв., считано от 05.07.2022 г. След
запознаване с всички вътрешни актове, М. предоставил и съответните
уведомления и декларации. Твърдял е, че на всеки един от служителите били
осигурявани безплатни нощувки и изхранване на пълен храноден, независимо
дали служителят е на смяна или не, като нощувките били в хотела, в който
било разположено заведението. През периода на трудовото правоотношение
М., както и други служители, молели за аванси, които били отбелязвани на
разходни касови ордери. На 05.08.2021 г. ответникът отправил молба за
прекратяване на правоотношението му, въз основа на която били подготвени
заповед за прекратяване на правоотношението. При напускане ответникът
получил оформената си трудова книжка и декларирал липсата на финансови и
документални претенции към работодателя. При прекратяване на
правоотношението той не възстановил сумите за предоставените му храна и
нощувки, както и неустойка съгласно двустранното подписано споразумение.
2
При прекратяване на правоотношението ответникът не заплатил неспазеното
от него предизвестие. За дължимите суми на ответника била изпратена покана
за доброволно изпълнение, получена от него на 10.11.2021 г., но плащания не
били направени. Дължими от ответника суми били: 2400 лв. за неспазено
предизвестие по чл.220, ал.1 КТ; 930 лв. за предоставени храна и нощувки за
периода 05.07.2021 г. - 05.08.2021 г. и 420 лв. Със споразумението се уреждало
правото на работодателя при настъпване на някоя от хипотезите, уредени в т.3
да претендира обезщетение за предоставените храна и нощувка на ответника
за всеки един ден, в който на последния са били предоставяни същите. В
случая се касаело за 31 календарни дни ползвани храна и нощувки на обща
стойност 930 лв. Претендираното обезщетение било договорено да бъде
заплатено в едноседмичен срок от преустановяване на трудовото
правоотношение. Тъй като липсвало доброволно плащане в едноседмичния
срок, то претендираната неустойка в размер на 5 % от договорената сума - 930
лв. дължима за всеки ден забава и била начислена за периода 13.08.2021г. -
15.11.2021. - датата на писмената покана за доброволно изпълнение. Сумата в
размер на 2400 лв. се дължала за неспазено предизвестие по чл.220, ал.1 КТ,
тъй като на 05.08.2021г. ответникът връчил молба за прекратяване на
трудовото правоотношение, едностранно и без да се спази уговорения срок на
предизвестие от 90 дни. В хода на производството е допуснато увеличение на
исковата претенция за заплаща на неустойка. Ищецът е искал съдът да
постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати търсените суми.
Ответникът С. Е. М. е оспорил предявените искове. Признал е, че на
05.07.2021 г. е сключил с ищеца трудов договор по чл.70, ал.1, т.1 КТ със срок
на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, с начало на
изпълнение на договора: считано от 05.07.2021 г., за длъжността „Сервитьор“,
място на работа: Бистро в хотел „Я.“, с.Л., ***, при пълно работно време от 8
часа на ден и при 5-дневна работна седмица, с основно месечно трудово
възнаграждение 800 лв. и с уговорен срок на предизвестие за прекратяване на
договора от 90 дни. Признал е, че при сключване на трудовия договор на
05.07.2021 г. двете страни подписали и споразумение. Изпълнението на
трудовия договор започнало на 05.07.2021 г. и приключило на 05.08.2021 г.,
когато трудовото правоотношение било прекратено. За 31 дни, в периода от
05.07.2021 г. до 04.08.2021 г. вкл. работодателят осигурил за своя сметка
съгласно чл.294 КТ безплатно хранене (обяд и вечеря) и покрил разходи му
като работник за квартира в общ размер 140 лв., като му дал четирикратно по
35 лв. за всяка от четирите работни седмици на договора.
Ответникът е оспорил твърдението на ищеца, че трудовият договор е
прекратен на 05.08.2021 г. от него С. М. по реда на чл.326, ал.1 и 2 от КТ във
вр. с чл.220, ал.1 КТ с писмена молба до работодателя, съставена и подадена
от него като работник на 05.08.2021 г. Твърди, че не е подписал и не е подал на
05.08.2021 г. до работодателя представената от ищеца „Молба“; че при
прекратяване на трудовия договор не е спазил уговорения 90-дневен срок на
предизвестие и че дължи на ищеца обезщетение по чл.220, ал.1 КТ. Твърдял е,
3
че по време на трудовия договор, на 13.07.2021 г. се записал за редовен
студент от първи курс в Технически университет (ТУ)-София, където през
кандидат-студентската кампания на 2021 г. бил приет на редовно обучение.
Предвид този факт, малко след 00:00 часа на 05.08.2021 г., след края на
работния ден на 04.08.2021 г. връчил на управителя на работодателя Л.Д.
писмено заявление за прекратяване на трудовия договор без предизвестие на
основание чл.327, т.6 от КТ, поради продължаването на образованието му в
учебно заведение редовно обучение, считано от 05.08.2021 г. Твърдял е, че при
сключване на трудовия договор на 05.07.2021 г. работодателят му предоставил
празни формуляри на документи, включително формуляр на „Молба“, във
който попълнил имена, ЕГН, данни по лична карта, подпис и две имена - без
да бъдат нанесени/попълнени дата на прекратяване на договора и дата на
съставяне на документа. Подписаният документ „Молба“, без двете дати,
останал при работодателя на негово разположение. Твърдял е, че двете дати в
този документ не са записани от него, а са нанесени впоследствие от
работодателя. На дата 05.08.2021 г. не е съставил и не е подал представената от
ищеца молба. Единственият документ, който съставил, подписал и връчил на
управителя на 05.08.2021 г. бил горепосоченото писмено заявление за
прекратяване на трудовото правоотношение между страните без предизвестие
на основание чл.327, т.6 от КТ. Твърдял е, че ако предварително подписаната
от него бланкетна молба, която впоследствие била датирана и заведена от
ищеца на 05.08.2021 г., се явявала правно валидно и релевантно волеизявление
на работника като страна по трудовия договор, то това волеизявление
представлявало предложение по чл.325, т.1 КТ за прекратяване на трудовия
договор по взаимно съгласие, като съдържало и евентуално предизвестие за
прекратяване на договора, с изричното заявление, че предизвестието ще бъде
отработено от работника. В молбата липсвало волеизявление на работника за
прекратяване на трудовото правоотношение по чл.220, ал.1 КТ преди да
изтече срокът на предизвестието. Същия ден - на 05.08.2021 г., със заповед
№11/05.08.2021 г. работодателят прекратил трудовия договор без
предизвестие на основание чл.71, ал.1 КТ - в рамките на уговорения в негова
полза 6-месечен срок за изпитване. Следователно ТПО било прекратено на
05.08.2021 г. от работодателя без предизвестие по реда на чл.71, ал.1 КТ. Ако
се приемело, че заповед №11/05.08.2021 г. представлява насрещно писмено
волеизявление на работодателя за приемане молбата на работника за неговото
освобождаване, ТПО било прекратено на 05.08.2021 г. по взаимно съгласие на
страните на основание чл.325, т.1 КТ. И в двете посочени хипотези ТПО
между страните не било прекратено от него като работник с предизвестие по
реда на чл.326, ал.1 и ал.2 КТ във вр. с чл.220, ал.1 КТ при неспазване на
уговорения 90-дневен срок на предизвестие. Затова нямал задължение да
отработва срока на предизвестие и не дължал на ищеца обезщетение по
чл.220, ал.1 КТ за неспазено предизвестие. Тъй като трудовият договор бил
прекратен от работника без предизвестие по реда на чл.327, т.6 КТ, нямал
задължение да отработва срок на предизвестие и не дължал на ищеца
4
обезщетение по чл.220, ал.1 КТ за неспазено предизвестие.
Ответникът е оспорил и иска за плащане на сумата от 930 лева,
представляваща обезщетение по т.3 на споразумението от 05.07.2021 г. Ако се
приемело, че трудовият договор е прекратен на някоя от по-сочените по-горе
две хипотези (от работодателя без предизвестие по реда на чл.71, ал.1 КТ или
по взаимно съгласие на страните по реда на чл.325, т.1 КТ), и в двата случая не
било налице едностранно прекратяване на договора от работника, при което
клаузата на т.3 от споразумението била неприложима. А ако се приемело, че
трудовият договор е прекратен от работника без предизвестие по реда на
чл.327, т.6 от КТ, ТПО било прекратено въз основа на правомерно и
добросъвестно упражнено от него като работник субективно право, законово
регламентирано в КТ. То не представлявало непредпазливо или умишлено
неправомерно действие/поведение, причиняващо вреди на работодателя, за
което работникът би могъл да носи каквато и да било имуществена
отговорност. През времето на действие на ТПО работодателят му осигурил
съобразно чл.294 КТ социално-битови нужди като работник, изразяващи се в
хранене и поемане разходи за квартира, срещу което той е престарал своя труд.
С прекратяването на ТПО от работника, работодателят не претърпявал
никакви имуществени вреди и не можел да претендира обезщетение, нито да
иска възстановяване на направените по време на действието на ТПО
социално-битови разходи за работника. Клаузата на т.3 на споразумението от
05.07.2021 г. по същество представлявала наказателна имуществена санкция и
била недействителна-нищожна, поради противоречието й със закона и поради
неморалност, накърняването на добрите нрави, добросъвестността и
справедливостта. недопустимо, неоправдано и непосилно финансово
санкциониране, задлъжняване и заробване на работника за сметка на
несправедливо и необосновано облагодетелстване и обогатяване на
работодателя. Подобна клауза била нетърпима и неприемлива за правния ред,
за справедливостта и морала, и увреждала обществения интерес. Затова
справи изрично възражение за недействителност-нищожност на клаузата в т.3
на споразумението от 05.07.2021 г., поради което той не дължал претендирана
сума.
Ответникът е оспорил и дължимостта на сумата от 420 лв.,
представляваща неустойка за забава по т.4 от споразумението, предвид
недължимостта на обезщетението по втория иск, тъй като претенцията била
обусловена и също се явявала недължима и неоснователна. Освен това
възразява, че тази клауза е недействителна – нищожна. Искал е съдът да
постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
Първоинстанционният съд е приел за безспорно, че ответникът С. Е. М.
е работил по трудово правоотношение в “Д.е.Д.Е.“ ЕООД на длъжността
„сервитьор“, с място на работа бистро в хотел „Я.“, с.Л., сключен на основание
чл.67, ал.1, т.1 вр. с чл.70, ал.1, т.1 КТ, със срок на изпитване в полза на
работодателя, при пълно работно време 8 часа, при пет дневна работна
седмица, с ОМР в размер на 800 лв. Приел е, че страните са сключили
5
споразумение от 05.07.2021 г., по силата на което са постигнали съгласие, че
работодателят ще предостави на работника нощувки и изхранване на пълен
храноден за периода на действие на трудовия договор; в случай, че
работникът по какъвто и да е начин прекрати едностранно трудовото
правоотношение или фактически прекрати трудовото правоотношение като
самоволно не се яви на работното си място, той ще дължи обезщетение в
размер на 30 лв. на ден, за всеки един ден, през който е получавал нощувки и
изхранване; че това обезщетение ще дължи в 1-седмичен срок от
преустановяване на трудовото правоотношение, след изтичането, на който ще
дължи неустойка размер на 5 % от договорената сума за всеки ден забава.
Първоинстанционният съд е приел, че със заповед №11/05.08.2021 г.
процесното трудово правоотношение било прекратено на основание чл.71,
ал.1 КТ, считано от 05.08.2021 г. Приел е, че в молба от С. Е. М. за
прекратяване на трудовия договор вписаните дати „05.08.2021 г.“ не са
изписани от С. Е. М.. Приел е, че С. Е. М. е записан през 2021/2022 учебна
година, първи семестър, първи курс, редовно обучение за висше образование в
Технически университет-София, специалност Компютърно и софтуерно
инженерство, както и че той е подал заявление от 05.08.2021 г. за прекратяване
на трудовия договор на основание чл.327, т.6 КТ. От показанията на
разпитания по делото като свидетел Г.Д.И. е приел за установено, че С. М. бил
назначен през лятото на 2021 г. като сервитьор в бистро в с.Л., ***. Заедно с
него пристигнал и И., който също бил назначен като сервитьор. Била им
предоставена стая в приземния етаж, предвидена за целия период на трудовия
договор, както и храна, но свидетелят не знаел кой се е прибрал и кой не и
дали са ползвали помещението. От показанията на свидетеля И.Л.М. съдът е
приел за установено, че двамата със С. започнали работа като сервитьори,
заедно подписали трудовите си договори, както и дадени им бланки на молба
от работника за напускане на работа, заповед от работодателя за прекратяване
на трудовите правоотношения, декларация, че няма финансови и
документални претенции към фирмата и декларация, че е получил трудовата
книжка. Били инструктирани да не попълват датите на тези документи. В
документите попълнили трите си имена, ЕГН, адрес по лична карта, длъжност
и образование и ги подписали. Документите дали на управителя Д.. По време
на договора ползвали храна - обяд и вечеря. Намерили ли отделна квартира, за
което работодателят им давал по 35 лв. седмично, за което разписвали РКО.
На 05.08.2021 г. сутринта дали на управителя заявления за напускане без
предизвестие на основание чл.327, т.6 КТ, тъй като били приети в
университети. Документите, които връчили на работодателя със С. М. били
идентични. От показанията на свидетеля Н.К.К., първоинстанционният съд е
приел за установено, че С. М. живеел на квартира, тъй като не му харесали
условията, които осигурявал работодателят. Работодателят им плащал по 35
лв. седмично. На всеки служител била предоставена храна на ден. Свидетелят
присъствал, когато С. и И. подписали техните трудови договори. Освен
трудовите договори те подписали декларация, че нямат финансови и
6
документални изисквания към работодателя. Тези документи останали за
съхранение при работодателя.
От правна страна съдът е приел исковете за неоснователни. По иска по
чл.220, ал.1 КТ е приел, че трудово правоотношение е прекратено със заповед
№11/05.08.2021 г. на основание чл.71, ал.1 КТ. Подписаната от ответника и
предоставена на ищеца-работодател молба представлява писмено
предизвестие по смисъла на чл.326, ал.1 КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение с отработване на предизвестието. Когато по силата на закона
се дължи предизвестие, но страната заяви, че не желае срокът да бъде спазен
изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в момента на достигане
на изявлението до другата страна, като тя дължи заплащане на обезщетение по
чл.220, ал.1 КТ. Приел е, че вписаната в съдържанието на молбата датата
05.08.2021 г. е съществена част от изявлението на ответника. Безспорно за
страните е, че тази дата не е изпълнена от ответника, но това не влияе на
автентичността на изявлението му за прекратяване на трудовия договор с
предизвестие, но датата ползва ищеца, тъй като при неспазено предизвестие
за него се поражда правото на обезщетение по чл.220, ал.1 КТ. На 05.08.2021 г.
ищецът е упражнил право си едностранно да прекрати трудовото
правоотношение в срока на изпитване. Приел е, че при конкуренция на
насрещни основания за прекратяване на трудово правоотношение
конститутивно /прекратително/ действие има това, чийто фактически състав е
настъпил по-рано. В случая с оглед разпоредбата на чл.335, ал.2, т.1 и т.3 от
КТ съдът е приел, че актът, който прекъсва трудовоправната връзка, е
връчената на ответника на 05.08.2021 г. заповед №11/05.08.2021 г. за
едностранното прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя
без предизвестие.
По отношение на предявените искове за заплащане на обезщетение в
размер на 930 лв. и неустойка за забава в размер на 861 лв.
първоинстанционният съд е приел, че те също са неоснователни. Приел е, че
осигурените от ищеца квартири /стаи за нощувка/ и храна /обяд и вечеря/ на
целия персонал, сред който е ответникът, са социални придобивки по смисъла
на чл.294 от КТ и разходите за тях, не подлежат на връщане от работниците
респ.служителите. В КТ били изброени случаите, при които може да бъде
ангажирана имуществената сфера на работника като това са случаите на
имуществената отговорност на материално-отговорните лица, както и
обезщетенията, които работникът дължи при неспазване срока на
предизвестието и при дисципЛ.рно уволнение, които са изрично изброени от
законодателя. Включването от работодателя на обезщетения при сключването
на трудов договор, които предвиждат ангажиране на отговорността на, е приел
за недействително. Приел е, че обезщетението по т.3 от споразумението от
05.07.2021 г. по своята същност представлява имуществена санкция за
ответника /работник/ при упражняване от него на законово право да прекрати
трудовото правоотношение на предвидените в КТ основания.
По отношение на уговорената в т.4 на споразумението от 05.07.2021 г.
7
неустойка за забава на обезщетението по т.3 е приел, че това акцесорно
задължение следва съдбата на главното задължение, чието изпълнение
обезпечава. Затова недействителността на клаузата за обезщетение, обуславя
както неговата недължимост, така и недължимостта на претендираната
мораторна неустойка.
Решението е правилно.
По делото не е било спорно, че ответникът С. Е. М. е сключил с ищеца
„Д.е.Д.Е.“ ЕООД трудов договор от 05.07.2021 г. за длъжността „сервитьор“;
място на работа бистрото на хотел „Я.“ в с. Л. и с основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 800 лв. Трудовият договор е сключен при
условията на чл.70, ал.1, т.1 КТ, т.е. със срок за изпитване – за 6 м., уговорен в
полза на работодателя. По делото не е спорно и това, че страните са сключили
и споразумение по чл.294 КТ, по силата на което работодателят се е задължил
да осигури нощувки и изхранване на пълен храноден за периода на действие
на трудовия договор. Със същото споразумение страните са се съгласили, че
работникът дължи обезщетение в размер на 30 лв. на ден за всеки, през които
е получавал нощувки и изхранване, ако прекрати едностранно трудовото
правоотношение или фактически прекрати трудовото правоотношение, като
самоволно не се яви на работното си място. При забава на заплащането на
това обезщетение страните са уговорили неустойка в размер на 5% от
договорената сума за всеки един ден забава. Не е спорно, че ответникът е
получил суми за нощувки, както и храна. Не е било спорно и това, че
трудовото правоотношение е било прекратено, но е спорно основанието, на
което е станало това.
От показанията на свидетелите И.Л.М. и Н.К.К. се устанонява, че,
заедно с трудовия договор, на ответника били дадени бланки на молба от
работника за напускане на работа, заповед от работодателя за прекратяване на
трудовите правоотношения, декларация, че няма финансови и документални
претенции към фирмата и декларация, че е получил трудовата книжка.
Указано им било, че трябва да попълнят трите си имена, ЕГН, адрес по лична
карта, длъжност и образование и да ги подпишат. Така ответникът попълнил
тези реквизити и подписал освен трудовия договор и молба за освобождаване
от длъжност, в която е посочено, тя да се счита за предизвестие, което ще
бъде отработено; заповед за прекратяване на трудовото правоотношение и
декларация за получаване на заповед за прекратяване на трудовия договор и
липса на документални и финансови претенции към „фирмата“. Страните не
спорят, че датата „05.08.2021 г.“ върху молбата за прекратяване на трудовия
договор, не е изписана от ответника (с.з. от 08.02.2024 г., стр.9 от съдебния
протокол).
Съгласно чл.220, ал.1 КТ страната, която има право да прекрати
трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да
изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за неспазения срок на предизвестието. Правото на обезщетение
8
възниква, когато страната по трудовото правоотношение упражни правото на
прекратяването му, но не спази предизвестието като не продължи работата си,
респ. не възлага работа и съответно не заплаща трудово възнаграждение.
Релевантна предпоставка е трудовото правоотношение да бъде прекратено на
основание, за което е предвидено отправяне на предизвестие. Както бе
посочено по-горе, ответникът М. е попълнил, подписал и предал на
управителя на заведението молба за прекратяване на трудовия договор. Датата
върху тази молба не е била изписана от него, но документът е автентичен,
което ще рече, че волеизявлението за прекратяване на договора изхожда от
ответника. По делото е установено, че тази молба е предадена на работодателя
на 05.07.2021 г., което ще рече, че на тази дата волеизявлението на ответника е
достигнало до работодателя. Срокът на предизвестието е започнал да тече от
деня, следващ деня на получаване на предизвестието – чл.326, ал.4, изр.1 КТ,
и изтича в последния 90-ти ден. До изтичането на срока на предизвестието
трудовото правоотношение продължава да съществува със съдържанието,
което има при отправяне на предизвестието. Страните имат всички права и
задължения по правоотношението, в т.ч. и възможност за прекратяване му.
Както бе посочено по-горе, работодателят е издал заповед № 11 от 05.08.2021
г., с която на основание чл.71, ал.1 КТ прекратява трудовото правоотношение
с ответника. Става въпрос за специфично основание за прекратяване на
трудово правоотношение, уредено в КТ за страната, в полза на която е
уговорена клаузата за изпитване (процесният трудов договор е с клауза за
изпитване). Това право работодателят може да упражни по всяко време до
изтичане на уговорения срок за изпитване. Неговото упражняване не подлежи
на никакъв контрол, в т.ч. и на съдебен, тъй като само страната по трудовото
правоотношение е тази, която може да преценява дали работата я
удовлетворява. Затова е несъстоятелно възражението във въззивната жалба на
въззивника -работодателя, че основанието в заповедта е сгрешено и то е било
сменено след проверка от Инспекцията по труда. Инспекцията по труда няма
правомощия да дава подобни указания, както и да разрешава промяна на
фактическото основание за прекратяване на трудовото правоотношение.
В случая са били налице две насрещни основания за прекратяване на
процесното трудово правоотношение – подаденото от ответника предизвестие
и посочената по-горе заповед за прекратяване на трудовото правоотношение
без предизвестие. При наличие на конкуренция между насрещни
волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно
действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано. С връчването
на заповедта на работника за прекратяване на трудовия договор по 71, ал.1 КТ
действието на прекратяването е настъпило и трудовото правоотношение се
счита прекратено, без да зависи от това дали правоотношението е законно
прекратено или не. Що се отнася до заявлението на ответника, с което
прекратява трудовото правоотношение на основание чл.327, т.6 КТ, то съдът
намира, че то не е било подадено от него вечерта, както твърди, след края на
работния ден. Датата, която е изписана върху него е недостоверна – по делото
9
няма данни (входящ номер), че това заявление е било подадено именно на 5-ти
август. В тази връзка са несъстоятелни твърденията в показанията на
свидетелите, че, тъй като вече е преминало полунощ, е било 5ти август.
Очевидно е, че датата е поставена, когато заявлението е било написано и
отпечатано. Поради това и изложеното по-горе, това заявление не е
основанието за прекратяване на трудовото правоотношение.
Обезщетението по чл.220, ал.1 КТ е за неспазено предизвестие, т.е. е
относимо към онези основания за прекратяване на трудовото
правоотношение, които изискват предизвестие. Основанието, на което е
прекратено процесното трудово правоотношение, не изисква предизвестие. От
друга страна то (трудовото правоотношение) е прекратено от работодателя,
при което той няма право да търси от работника обезщетение по чл.220, ал.1
КТ. Затова искът е неоснователен и правилно е бил отхвърлен от
първоинстанционния съд.
Неоснователен е и искът за заплащане на сумата от 930 лв. за
предоставената храна и нощувки. Съгласно чл.3 от споразумението, което
ищецът сочи като основание за претенцията си, това обезщетение се дължи,
ако работникът по какъвто и да е начин прекрати едностранно трудовото
правоотношение. В случая то е прекратено от работодателя. Следователно не е
налице елемент от фактическия състав на обезщетението. Неоснователността
на този иск влече и неоснователност на иска за присъждане на неустойка,
която е уговорена при забава в плащането на обезщетението по чл.3. След
като то не се дължи, не се дължи и обезщетение за забавеното му плащане.
С оглед на тези съображения въззивният съд намира, че обжалваното
решение като законосъобразно следва да бъде потвърдено. На основание
чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемия сумата от 1000
лв. за платеното възнаграждение за един адвокат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 635 от 21.11.2024 г., постановено по гр.д.
№ 637/2023 г. по описа на Районен съд - Казанлък.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК “Д.е.Д.Е.“ ЕООД, с ЕИК:***,
със седалище и адрес на управление гр.Б., ***2, ДА ЗАПЛАТИ на С. Е. М., с
ЕГН-********** от гр.К., ***, сумата от 1000 лв. (хиляда лева) за
направените пред въззивната инстанция разноски за възнаграждение за един
адвокат.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване - чл.
280, ал.3, т.1 ГПК.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11