Р
Е Ш Е
Н И Е
Номер………………………07.10.2020 година……………..Град
Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД……….…Седми
граждански състав
На………петнадесети
септември...……….….....……...……..……..Година 2020
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВИЛЕН ЖЕКОВ
Секретар
Теодор Петков…..………….……………………………………………
Прокурор………………………………………………..…………………………..
като
разгледа докладваното от……….………………………съдия Св. ЖЕКОВ
гражданско
дело номер 5102……по описа за…..…….….…………2019 година
и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 103 -
257 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Ищецът Д.Д.Т. е предявил кумулативно обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед за изпълнение № 1217/25.04.2019 г. издадена
по ч.гр.д. № 2235/2019 г. по описа на Старозагорски районен съд, представляващи неплатена главница /заемна сума/ в
размер на 3300,00 лв. по договор за паричен заем сключен с ответницата Т.М.К.
на 13.07.2015 г., за сумата от 330,00 лв. представляваща възнаградителна лихва
за периода 13.07.2015 г. – 13.09.2015 г. и за сумата от 1207,64 лв.
представляваща лихва за забава за периода 14.09.2015 г. – 22.04.2019 г., ведно
със законната лихва считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение /23.04.2019 г./ до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че с ответницата е сключен договор за
паричен заем на 13.07.2015 г., като е предоставил на заемателката сумата от 3300,00
лв. Сумата била реално предадена на същата дата, за което била съставена
разписка. Ответницата подписала и Запис на заповед от 13.07.2015 г., който представлявал
обезпечение на заема.
Поддържа, че страните са уговорили изпълнение на породеното
парично задължение за връщане на заетата сума, а именно до дата 13.09.2015 г.
Твърди, че паричното задължение не е платено на уговорения падеж и неговата
изискуемост е настъпила.
Не била заплатена и уговорената договорна лихва за
периода 13.07.2015 г. - 13.09.2015 г. в
размер на 330,00 лв.
Изяснява, че тъй като падежът на задължението бил на
13.09.2015 г. ответницата дължала мораторна лихва за периода 14.09.2015 г. –
22.04.2019 г. и поради тази причина, считано от 13.09.2015 г. в размер на
1207,64 лв.
Моли съда да признае за установено, че ответницата Т.М.К.,
дължи на ищеца Д.Д.Т., сума в размер на 3300,00 лв. - представляваща заемната
сума по Договор за заем от 13.07.2015 г., договорна лихва в размер на 330,00
лв., за периода от 13.07.2015 г. до 13.09.2015 г., мораторна лихва върху
главницата, в размер на 1207,64 лв., считано от 14.09.2015 г. до 22.04.2019 г.,
както и законна лихва от 23.04.2019 г. /датата на подаванена заявлението в
съда/ до окончателното плащане. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от особения представител на ответницата, като е заета позиция за
неоснователност на иска.
В конкретния случай липсвал вторият елемент от
фактическия състав на договора за заем по чл. 240 ЗЗД, а именно съгласието.
Възразява, че ответницата е подписала договора за заем от 13.07.2015 г., поради
което не било налице съгласие за връщане от нейна страна. Твърди, че
ответницата не е подписала и разписката към договора за заем от 13.07.2015 г. и
записа на заповед.
Изяснява, че по отношение записа на заповед съгласно
чл. 531, ал. 1 ТЗ, исковете срещу платеца се погасявали с три годишна давност
от падежа. В конкретния случай запис на заповед бил издаден на 13.07.2015 г.,
следователно към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение — 22.04.2019 г., вземането по записа на заповед било погасено по
давност.
В условията на евентуалност, възразява, че
претендираните суми за възнаградителни лихви били погасени по давност, с оглед
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, който предвиждал, че вземания за лихви се
погасяват след изтичане на кратката тригодишна давност. Падежът на задължението
за връщане на заема бил на 13.09.2015 г и срокът по чл. 111, б.„в“ от ЗЗД бил
изтекъл към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
Моли за отхвърляне на исковете.
В хода на производството исковата молба бе връчена
лично на ответницата /особеният представител бе освободен поради отпадане
нуждата от особено представителство – определение № 1766/11.06.2020 г., л. 78 и
79 от делото/, но същата не депозира собствено становище по предявените срещу
нея искове, не се яви и в о.с.з. проведено на 15.09.2020 г.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Старозагорски районен съд, е бил сезиран с кумулативно
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
От договор за паричен заем, сключен на 13.07.2015 г.
между ищеца и ответницата /л. 6-7 от делото/ се установява, че е породено
облигационно правоотношение, възникнало от договор за паричен заем по смисъла
на чл. 240, ал. 1 ЗЗД. В чл. 2 от този договор страните са установили, че
заемната сума ще бъде предадена от заемодателя на заемателя в момента на
сключване на договора за заем, като от представената по делото разписка към
договора за заем от 13.07.2015 г. /л. 8 от делото/ се установява, че ищецът
реално е предоставил в собственост на ответницата сумата от 3300,00 лв. на
13.07.2015 г. При получаване на сумата, предмет на договора за паричен заем
тази двустранна сделка се счита за сключена и е породила правните последици,
към които са били насочени волеизявленията на страните. Заемателката се е задължила
да върне заетата сума до 13.09.2015 г. Съгласно чл. 4 от представения по делото
договор за паричен заем от 13.07.2015 г. сключен между ищеца и ответницата, се
установява, че дължимата възнаградителна лихва е в размер на 330,00 лв.
Ответницата подписала и запис на заповед за същата сума /л. 9 от делото/.
Във връзка оспорването в отговора на исковата молба,
че ответницата по делото не е подписала договора за заем от 13.07.2015 г.,
записа на заповед от 13.07.2015 г. и разписката от 13.07.2015 г. бе изслушано
заключение на съдебно-почеркова експертиза като нейното „заключение е, че ръкописните
подписи в договора за заем от 13.07.2015 г., записа на заповед от 13.07.2015 г. и разписката от 13.07.2015 г. в
реквизитите заемополучател и издател са
положени от ответницата по делото“. При разпита си в о.с.з. от 08.06.2020 г.
вещото лице също заяви, че е категоричен, че подписите на процесните документи
са на Т.К..
От приложеното частно гражданско дело № 2235/2019 г.
по описа на Старозагорски районен съд, се установи, че на основание чл. 410 ГПК
съдът е издал заповед за изпълнение № 1217/25.04.2019 г. за изпълнение на
парично задължение, за сумата от 3300,00 лв. неплатена главница /заемна сума/ по договор за паричен заем от
13.07.2015 г., за сумата от 330,00 лв. възнаградителна лихва за периода
13.07.2015 г. – 13.09.2015 г. и за сумата от 1207,64 лв. лихва за забава за
периода 14.09.2015 т. – 22.04.2019 г., ведно със законната лихва считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение
/23.04.2019 г./ до изплащане на вземането, както и сумата от 370,75 лв.
разноски по делото.
Други доказателства от значение за правния спор не са
ангажирани.
1/ По
иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД /за връщане на
заемната сума от 3300,00 лв./:
Договорът за заем
за потребление /паричният заем/ е реален, едностранен, възмезден или
безвъзмезден, и комутативен - правните последици настъпват при предаване в
собственост на вещите, предмет на тази сделка – уговорената парична сума, като
за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на
дадената сума – в същата валута и размер. Фактическият състав на
договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои
от няколко елемента, които следва да
бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената на заем
сума: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на
заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване
на падежа; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.
Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването
на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на
пълно и главно доказване, като доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК
се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор
за заем с ответника - заемател и търси изпълнение на договорно задължение на
заемателя. Това е факт, от който ищецът черпи благоприятни за себе си правни
последици и от недоказването му за него са и последиците от неустановяването
му. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици /така решение № 142/07.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1601/2015 г., II
т.о., решение № 174/23.07.2010 г. на ВКС
по гр.д. № 5002/2008 г., IV г.о., решение № 142/27.04.2015 г. на ВКС по гр.д. №
5917/2014 г., IV г.о./.
Съобразно приетата фактическа обстановка настоящият
съд приема, че между ищеца и ответницата е налице облигационна връзка,
възникнала по силата на сключен между тях договор за паричен заем от 13.07.2015
г., по силата на които ищецът, като кредитор, се е задължил да предостави на
ответницата, заем в размер на 3300,00 лв., а заемополучателката е поела
задължение да погаси кредита до 15.09.2015 г. От разписка от 13.07.2015 г. се
установява, че на посочената дата ищецът е предоставил на ответницата сумата от
3300,00 лв. Следователно страните по делото са обвързани от договор за паричен
заем от 13.07.2015 г.
Неоснователно е възражението, че страните по делото не
били обвързани от облигационно правоотношение по договор за паричен заем от
13.07.2015 г., тъй като ответницата не била подписала договора за заем от
13.07.2015 г., разписката от 13.07.2015 г. и записа на заповед от 13.07.2015 г.
с оглед заключението на експертизата по делото. В тази връзка настоящият съд
на основание чл. 194, ал. 2 ГПК признава, че оспорването на истинността
/автентичността/авторството/ на договора за заем от 13.07.2015 г., разписката от 13.07.2015 г. и записа
на заповед от 13.07.2015 г., направено в отговора на исковата молба е
недоказано.
Настоящият съд приема, че сумата е била реално
предадена на ответницата, което се установи от разписката /л. 8 от делото/. Същото
е прието и в решение № 43/26.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4638/2014 г., III
г.о. – при наличие на частни свидетелстващи документи, подписани от страните,
които са ги съставили /в случая разписката към договора за заем/, която
действително бе оспорена от ответницата по реда на чл. 193 ГПК, но неуспешно, съставлява доказателство,
че изявленията които се съдържат в нея са направени от посочените лица и
удостоверените факти са се осъществили така, както са посочени. В конкретния
случай признанието на ответницата е обективирано в разписката към договора за
заем, т.е. съдържа извънсъдебно признание на факта за получаване на заемната
сума. Следователно доказателственото средство релевантно за спора, е писменият
договор и разписката към него, които инкорпорират извънсъдебното признание на
ответницата, който договор и разписка се ползват с материална доказателствена
сила, тъй като се признава неизгоден за нея факт, а авторството на документите
бе неуспешно оспорено. Следователно по несъмнен начин се установява
правнорелевантното обстоятелство, че ищецът е предоставил в заем на ответницата
на 13.07.2015 г. сумата от 3300,00 лв., като по този начин е породено правното
действие на твърдения договор за паричен заем – за ответницата /заемател/ е
възникнало договорното парично задължение за връщане на заемодателя заетата
сума.
Установи се, че изискуемостта за връщане на заемната
сума е настъпила – падежът е на 13.09.2015 г.
/арг. чл. 3 от договора за заем/.
По правилата за разпределянето на доказателствената
тежест в гражданския процес изпълнението на правните задължения следва да се
установи от страната, която навежда този положителен факт – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, чрез пълно и главно доказване. Този правен извод се извежда и от правната
норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при изпълнението
длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се снабди с писмено
доказателство, установяващо точното и добросъвестно изпълнение на своето правно
задължение.
Тъй като ответницата не установи до края на устните
състезания, че е изпълнила своето парично задължение, породено от процесния
договор за заем, за връщане на заетата сума в размер на 3300,00 лв.,
предявеният иск за главница следва да бъде уважен изцяло.
Възраженията в отговора на исковата молба относно
записа на заповед от 13.07.2015 г. са без значение, тъй като основанието
/фактическия състав/ на което се претендира заплащането на процесната сума е
договора за заем от 13.07.2015 г., а основание за дължимост на сумата запис на
заповед не е въведено в исковата молба дори под евентуалност, т.е.
ищецът не претендира заплащането на сумата от 3300,00 лв. на основание запис на
заповед от 13.07.2015 г.
2/ По
иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД /за договорна лихва/:
В договора за заем от 13.072015 г. ответницата е поела
и задължение за заплащането на месечна възнаградителна лихва в размер на 5%,
равняваща се общо на 330,00 лв., платима най-късно до 13.09.2015 г. Тази лихва
има характера на възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД и е
уговорена във връзка с ползването на заемната сума, тя представлява
възнаграждение /цена/, което се дължи за ползването на парична сума определено
време.
По отношение на претенцията за възнаградителна лихва
следва да се посочи, че основателността на това искане е предпоставена от
едновременното наличие на няколко изисквания, а именно: 1/ съществуването на
уговорка, постигната между ищеца и ответницата, като страни по процесния
договор за заем, за дължимост от страна на заемодателя на възнаградителна лихва
за ползване на заема в определен размер; 2/ настъпване на падежа на
задължението на ответницата за заплащането на тази лихва и 3/ липса на
изпълнение от страна на нея. Ответницата не ангажира доказателства, че е
изпълнила задължението си, в т.ч. и акцесорното задължение за заплащане на
лихва по чл. 240 ал. 2 ЗЗД.
Основателно е обаче възражението в отговора на
исковата молба за изтекла погасителна давност относно претендираното вземане за
възнаградителна лихва /нещо, което се призна и от ищеца в устните състезания
по делото/.
По отношение вземането за договорна лихва,
претендирано в настоящото производство е приложима тригодишната давност по
чл.111, б.”в” ЗЗД, като давностният срок съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД тече от
изискуемостта на вземането. В случая
договорната лихва се претендира за периода от 13.07.2015 г. до 13.09.2015 г., като съгласно договора падежът на вземанията
за договорна лихва настъпва най-късно на 13.09.2015 г. В договора за заем страните са уговорили
заплащането на месечна лихва в размер на 5%, платима най-късно до определената
дата за връщане на заема /арг. чл. 4 от договора за заем/. Вземането за
договорна лихва по договора за заем от 13.07.2015 г. е изискуемо считано от
13.09.2015 г., а заявлението за заявлението за издаване на заповед за изпълнение
е постъпило в съда на 23.04.2019 г. или три
години и седем месеца след настъпване на изискуемостта за заплащане на
договорна лихва по договора за заем от 13.07.2015 г.
Няма съмнение, че с изтичането на тригодишна кратка
давност се погасяват вземанията за договорни лихви, както и за обезщетения за
забава – чл. 111, б. „б“ и б. „в“ /така напр. решение 2571/01.11.2019 г. на
Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 1550/2019 г., решение № 2116/01.08.2018 г. на
Софийски апелативен съд по т.д. № 4722/2017 г., недопуснато до касационно
обжалване с определение №396/18.07.2019 г. на ВКС по т.д. № 30/2019 г., I т.о./.
Давността се прекъсва с факта на предявяване на иска пред съда – чл. 116, б.
„б“, предл. първо ЗЗД. В случая се посочи, че разглежданият установителен иск е
предявен на 23.04.2019 г. – денят, в който е подадено заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, с оглед повелителното разрешение на разпоредбата на
чл. 422, ал. 1 ГПК. Следователно претендираното вземане за договорна лихва не е
предявено в рамките на тригодишния давностен срок, а след три години и седем
месеца, поради което за него е изтекла погасителната давност /същото становище
по отношение на погасителната давност за договорната лихва е заето в решение №
38/26.03.2019 г. на ВКС по т.д. № 1157/2018 г., II т.о., в което се сочи, че
„не са погасени по давност вземанията за лихви, за които не е изтекла
тригодишната давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД, така и решение № 103/16.09.2013 г.
на ВКС по т.д. № 1200/2011 г., II т.о./.
Следва да се посочи, че изложеното в писмената защита
относно иска за договорна лихва е неоснователно /вече неактуално/ поради две
причини: 1/ от една страна е неотносимо, тъй като настоящата хипотеза не попада
в случая когато връщането на заемната сума се извършва на анюитентни вноски
/както е обикновено при банковите кредити/, за да се поставя въпроса дали главница
/размерът на отпуснатия паричен заем/ и възнаградителната лихва /цената на
кредита/ се погасяват с общата петгодишна давност. При договора за паричен заем
от 13.07.2015 г. не е налице погасителен план и вноски по заема – в чл. 3, ал.
1 единствено е посочено, че заемната сума ще бъде върната в брой до 13.09.2015
г., 2/ от друга страна изложеното в писмената защита становище вече е изоставено, тъй като с Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. на ВКС по т. д.
№ 3/2017 г., ОСГТК ясно се посочи, че
по отношение на изпълнението на паричните задължения законът не прави
разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или
обезщетителна, договорна или законна. Законодателно уредената
отговорност на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал.1 ЗЗД е съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от кредитора,
което определя паричните задължения винаги като лихвоносни, независимо дали в
договора има уговорени от страните лихви. Законната лихва за забава става част
от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за изпълнение за
разлика от договорните възнаградителни и другите определени в закона
обезщетителни лихви, които са елемент на дълга от момента на възникването му. Всички видове лихви са акцесорни
вземания спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението
включва погасяване на главницата и на определените по договора или начислените
до деня на плащането законни лихви. Интересът на кредитора от
изпълнението и принципът на неделимост на плащането в съчетание с коректива на
чл.66 ЗЗД, налагат тълкуването, че разпоредбата на чл. 76, ал.2 ЗЗД предвижда
еднаква поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76,
ал.2 ЗЗД отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а
непогасената главница да продължи да се олихвява, както и предвид уредената
по-кратка погасителна давност за вземанията за лихви по чл.111, б.”в” ЗЗД в
сравнение с общата погасителна давност за главницата.
Съществено е че страните по взаимно съгласие не могат
да удължават предвидените в закона давностни срокове – чл.113 ЗЗД.
Поради това искът за признаване за установено
дължимостта на договорна лихва в размер на 330,00 лв. за периода 13.07.2015 г.
– 15.09.2015 г. следва да бъде отхвърлен като неоснователен /погасен по
давност/.
3/ По
иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД /обезщетение за
забава/:
Тъй като ответницата не е изпълнила точно в темпорално
отношение своята насрещна парична престация, тя е изпаднала в забава и дължи
обезщетение за причинените на ищеца вреди, изразяващи се в пропусната полза,
като това обезщетение е в размер на претендираната законна лихва за забава по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху главницата. Страните са уговорили падеж на паричните
задължения, поради което тези задължения са срочни и затова не е необходимо
длъжника да бъде канен, за да бъде поставен в забава – арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД.
Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент за процесния
период, с нормативно установената надбавка от 10 пункта, определя размера на
изтеклата за периода от 14.09.2015 г. до 22.04.2019 г. законна мораторна лихва
върху сумата от 3300,00 лв., а именно 1207,64 лв.
Следователно, искът за заплащане на законната мораторна
лихва върху сумата от 3300,00 лв., изтекла от 14.09.2015 г. до 22.04.2019 г., в
размер на 1207,64 лв. е основателен и следва да бъде уважен.
По
разноските:
При този изход на делото, с оглед задължителното
тълкуване на закона, дадено в т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 от
18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, съдът,
който разглежда иска по чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и
в заповедното производство. Предвид изхода по настоящия спор и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, основателна се явява претенцията на ищеца за присъждане на
направените в исковото производство разноски за платена държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение за
вещо лице и възнаграждение за особен представител в общ размер на 984,66 лв., както
и за адвокатско възнаграждение и държавна такса в общ размер на 345,46 лв. в
заповедното производство, които да бъдат възложени в тежест на ответницата
съразмерно на уважената част от исковете.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски районен съд,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на Т.М.К., ЕГН: ********** и
адрес: ***, съществуването на вземането на Д.Д.Т., ЕГН: ********** и адрес: ***,
за сумата в размер на 3300,00 лв.
/три хиляди и триста лева/ представляващи
неплатена главница /заемна сума/ по договор за паричен заем от 13.07.2015 г. и
сумата от 1207,64 лв. /хиляда двеста
и седем лева и шестдесет и четири стотинки/ представляваща лихва за забава за
периода 14.09.2015 т. – 22.04.2019 г. по договора за заме от 13.07.2015 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума до окончателното плащане, считано от
23.04.2019 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1217/25.04.2019 г. по ч.гр.д.
2235/2019 г. по описа на Старозагорски
районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД предявен от Д.Д.Т., ЕГН: **********
и адрес: *** за признаване за установено по отношение на Т.М.К. *** че
дължи на Д.Д.Т., сумата от 330,00 лв. /триста и тридесет лева/ представляваща
възнаградителна лихва за периода 13.07.2015 г. –
13.09.2015 г. по договор за заем от 13.07.2015 г. като неоснователен /погасен по давност/.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Т.М.К., ЕГН: ********** и адрес: ***, да заплати на Д.Д.Т.,
ЕГН: ********** и адрес: ***, сума в размер на 984,66 лв. /деветстотин осемдесет и четири лева и шестдесет и шест стотинки/,
представляваща част от направените в исковото производство съдебни разноски за
доплатена държавна такса, адвокатско възнаграждение, възнаграждение за вещо
лице и възнаграждение за особен представител както и сума в размер на 345,46 лв. /триста четиридесет и пет
лева и четиридесет и шест стотинки/, представляваща част от направените в
заповедното производство по ч.гр.д. № 2235/2019 г. по описа на Старозагорски
районен съд съдебни разноски за платена държавна такса и за адвокатско
възнаграждение, съразмерно на уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи
препис от решението.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: