Решение по дело №24/2023 на Административен съд - Разград

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1, предл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Постъпила е искова молба вх.№ 192/17.01.2023г. по Вх.регистър на Административен съд - Русе, изпратена по подсъдност на Административен съд-Разград с вх.№ 184/31.01.2023г. и поправена с молба вх.№ 269/13.02.2023г., от „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Русе, пл. Оборище, бл. Бозвели, вх. А, ет. 10, представлявано от управител М. А. И., против Административен съд - Русе, БУЛСТАТ *********, адрес: гр. Русе, ул. “Цариброд“ № 6, представляван от Председател Д. В., за заплащане на сумата от 3 000.00 (три хиляди) лева - обезщетение за причинени имуществени вреди от правораздавателна дейност при допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз и представляващи платената от ищеца имуществена санкция по Наказателно постановление № 38-0000813 от 27.06.2019г. на Началник ОО „Автомобилна администрация“-гр.Русе, потвърдено с Решение по КАНД № 372/2019г. на Административен съд - Русе, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от 06.03.2020г. до окончателното изплащане на обезщетението. В съдебно заседание е допуснато уточнение по фактите на исковата претенция поради грешно посочен номер на касационното дело, което да се счита КАНД № 371/2019г. по описа на Административен съд - Русе. Ищецът счита, че касационният съдебен състав е бил длъжен, на основание чл. 218, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 63в от ЗАНН, при разглеждане на цитираното КАНД и в условията на служебното начало, да съобрази всички приложими норми на Европейското законодателство, вкл. и тълкувателните решения на Съда на Европейския съюз, което не е направено и с това ответникът е станал причина, при пряка и непосредствена връзка, ищецът да понесе имуществената вреда от наложената му санкция. Изложени са съображения, че приложената от националния съд Наредба № 36 от 15.05.2006г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания, издадена от министъра на транспорта и изготвена въз основа на задължението на Република България да транспонира Директива 2006/126/ЕО, противоречи на последната. Доводите на ищеца са, че решаващият съд не е съобразил неправилното привнесено европейско законодателство по отношение на резултата, предписан от Директивата, която повелява медицинските прегледи за физическа и психологическа годност на водачите на превозни средства, които се използват за транспорт на пътници или стоки, да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството (арг. § 9, изр. последно от Преамбюла на Директивата) и при преценка за засилен контрол държава – членка може да увеличи честота на тези проверки, но те не могат да бъдат в срок, различен от срока на подновяване на свидетелството за управление (арг. чл. 7, т. 3, б. „б“ от Директивата). В тази връзка и тъй като предвидената в Наредба № 36 от 15.05.2006г. тригодишна валидност на свидетелствата за психологическа годност в България не съвпада със срока за подновяване на свидетелствата за управление, ищецът приема, че търпи вреди, причинени от неправилното привнесено европейско законодателство с цитираната Наредба, които националният съд е следвало да поправи съобразно Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990 на Съда на Европейския съюз (СЕС), като признае правото на директно приложение на правата, които Директивата създава, а именно че психологическата годност на водачите важи в рамките на срока на валидно издаденото свидетелство за управление на МПС. Претендира за присъждане на деловодни разноски.

Ответникът Административен съд - Русе, представляван от Председател Д. В., действащ чрез упълномощен представител – зам.председателя И. Й. И., ангажира становище в писмен отговор на исковата молба, писмена защита и лично пред съда, за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Аргументи за недопустимост на иска извежда от приложимите стандарти на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз (ПЕС) и изведени в практиката на Съда на ЕС, като счита, че не е налице изключителен случай на явно нарушение на приложимото съюзно законодателство в постановеното на последна инстанция решение на Административен съд - Русе (арг. от чл. 203, ал. 3 от АПК и т. 53 от Решението от 30 септември 2003 г. по дело С-224/01 (делото Kobler)). Поддържат се и подробни съображения за неоснователност на предявения иск, като приема, че не е осъществен фактическият състав, ангажиращ отговорността на ответната страна поради липса на кумулативните предпоставки по т. 51 от Решение от 5 март 1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, Brasserie du pècheur SA и мн.др.). Основните аргументи са относно липсата на безусловна и достатъчно ясна разпоредба на Директива 2006/126/ЕО, която да има вертикален директен ефект - да поражда субективни права за ищеца в отношенията с Държавата (арг. т. 8 - т. 10 от Решение от 23 февруари 1994 г. по дело С-236/92, Difesa и мн.др.); липса на нарушение, произтичащо от правораздавателна дейност, доколкото неправилното транспониране на директивите на ЕС в националното законодателство са следствие от действия и/или бездействия на органи, притежаващи законодателна инициатива, както и липсата на достатъчно съществено нарушение по смисъла на т. 55 и т. 56 от цитираното горе решение на СЕС по съединени дела С-46/93 и С-48/93, доколкото процесната Директива 2006/126/ЕО не преследва пълна хармонизация на ниво ЕС на обществените отношения, свързани със свидетелствата за управление на МПС, а е такава на минимална хармонизация относно условията за изследване на психологическата годност на водачите (арг. съображение 2, изр. 3 от Преамбюла на Директивата и т. 35 и т. 38 от Решението на Съда на ЕС от 18.01.2024г. по дело С-227/24). Поддържа се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на ответника.

Представителят на Окръжна прокуратура – Разград счита, че исковата претенция следва да бъде уважена като основателна и доказана, и в светлината на Решението на Съда на ЕС от 18.01.2024г. по дело С-227/24.

Административен съд – Разград, след преценка на събраните по делото доказателства, прие за установено от фактическа страна следното:

С Наказателно постановление (НП) № 38-0000813 от 27.06.2019г., издадено от Началник ОО „Автомобилна администрация“ - гр.Русе по отношение на ищеца „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД – гр. Русе, ЕИК *********, представлявано от управител М. А. И., е наложена имуществена санкция в размер на 3 000.00 (три хиляди) лева, на основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от Закона за автомобилните превози (ЗАвП), за извършено нарушение на чл. 7а, ал. 2, предл. последно от същия закон във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба № 36 от 15.05.2006г. (издадена от министъра на транспорта), за това, че транспортното предприятие, притежаващо лиценз № 14103 за международен превоз на товари, валиден до 25.10.2025г., е допуснало извършване на международен превоз на товари за периоди от 02.03.2019г. до 07.03.2019г. и от 24.02.2019г. до 28.02.2019г. от водач Б. В. Т., който не отговаря на изискванията за психологическа годност по смисъла на Наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата, видно от справка в Регистъра на психологическите изследвания на ИА „Автомобилна администрация“. За двата периода водачът е управлявал товарен автомобил категория категория N3, Ивеко, с рег.№ Р 0283 АТ и прикачено ремарке с рег.№ Р 5562 ЕХ, видно от 2 броя CMR от 05.03.2019г. и от 22.02.2019г. и от 13 броя тахографски листи на водача.

Същото НП е потвърдено с Решение № 757 от 05.11.2019г. по АНД № 1547/2019г. по описа на Районен съд – Русе. Съдът приел за доказани от фактическа и правна страна на всички съставомерни признаци на описаното нарушение, като е направен извод, че е извършено едно деяние, осъществяващо едно нарушение, продължено във времето и довършено на 28.02.2019г. Изложени са съображения за липса на допуснати съществени процесуални нарушения при провеждане на административнонаказателното производство, спазване на сроковете по чл. 34 от ЗАНН. Обсъдени са чл. 5 и чл. 7 от Наредбата № 36 от 15.05.2006г. на МТ, които регламентират, че психологическата годност се установява с психологическо изследване, което завършва със заключение за психологическа годност, като при положително заключение на изследваното лице се издава "Удостоверение за психологическа годност", а при отрицателно заключение - не се издава документ. Водачът Б. Т. не притежавал такова валидно удостоверение, но въпреки това наказаното дружество го допуснало да осъществява превоз на товари на посочените дати.

Санкционираното дружество оспорило Решението на РС - Русе с касационна жалба по КАНД № 371 по описа за 2019г. на Административен съд - Русе, като в жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на съдебния акт, като постановен в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – липсвала яснота относно времето и мястото на извършване на нарушението, и на изискванията за психологическа годност, на които не отговарял водачът, не била извършена преценка за маловажност на случая.

С постановеното окончателно Решение № 15 от 21.02.2020г. по обсъжданото КАНД № 371/2019г., Административен съд – Русе оставил в сила въззивното решението на РС – Русе като правилно. Касационната инстанция приела при задължителната проверка по чл. 218, ал. 2 от АПК, че районният съд е събрал по надлежния ред допустими и относими по спора доказателства, установяващи правнорелевантните за случая факти и обстоятелства. Извършил е задълбочен и цялостен анализ на доказателствата и е възприел фактическа обстановка на нарушението, която изцяло се споделя от касационния състав. Направен е извод за формулирани правилни и в съответствие със закона правни изводи за безспорна доказаност на нарушението по чл. 7а, ал. 2, предл. последно от ЗАвП, като санкционираното дружество е допуснало осъществяване на превоз на товари от водач, чието удостоверение за психологическа годност е било с изтекъл срок на валидност след 28.11.2018г. Обсъдени са като неоснователни възраженията по касационната жалба относно допуснато съществено нарушение на изискването по чл. 18 от ЗАНН и липсата на описание относно местоизвършване на нарушението, обуславящо преценка за местната компетентност на районния съд. Направени са изводи, че засилената защита и ограничаване на рисковите фактори на безопасността на движението по пътищата са основна цел на законодателя, приел изменението на закона чрез нормата на чл. 7а, ал. 2 от ЗАвП по отношение на безопасното управление на превозно средство и личностните качества на водача, извършващ превози, като във връзка с тази основна цел, неспазването на изискването за психологическа годност на водачите, не може да бъде определено като маловажен случай и не са налице обстоятелства за приложение на чл. 28, б. „а“ от ЗАНН.

При горните обстоятелства и на основание влязлото в сила НП № 38-0000813 от 27.06.2019г., издадено от Началник ОО „Автомобилна администрация“ - гр.Русе, с 3 броя Платежни нареждания/Вносни бележки за извършени части плащания към бюджета от по 1000.00 лева, съответно от 25.02.2020г., от 28.02.2020г. и от 06.03.2020г., ищецът „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД – гр. Русе, ЕИК *********, изплатило изцяло наложената имуществена санкция в общ размер на 3 000.00 лева по цитираното НП.

В хода на настоящото съдебно производство е издадено на ищеца съдебно удостоверение, въз основа на което да се снабди с друго такова от Сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Русе, установяващо притежава ли валидно СУМПС и за каква категория водачът Б. В. Т., относимо към периода 24.02 – 28.02.2019г. и 02.03 – 07.03.2019г. Представеното по делото Удостоверение № 8378 от 15.04.2024г. установява, че същото лице е правоспособен водач от категории В, СЕ, М, С, АМ, ТКТ и ВЕ, като притежава СУМПС № *********, издадено на 03.01.2023г. със срок на валидност до 03.01.2028г.

Същият водач се е явил 4 пъти на психологическо изследване в Психологическа лаборатория в гр. Русе, съответно на 20.11.2012г., на 28.11.2015г., на 12.04.2019г. и на 01.04.2022г., съгласно предоставена информация по Писмо рег.№ 10-00-00-111/1 от 20.02.2024г. на ИА „АА“ и въз основа на справка в информационната система по чл. 4е, ал. 2 от Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания (Наредба № 36). Представена е и Методиката за работа с психологическите методики, регистрацията, обработката, оценяването и интерпретирането на резултатите, утвърдено със Заповед № РД-08-11 от 26.07.2013г. на Изпълнителния директор на ИА „АА“.

От архива на съответната Психологическа лаборатория в гр. Русе, са изискани и доказателства във връзка с изследванията на водача Б. В. Т., като по делото са представени единствено регистрационната карта за явяване и резултатната карта от проведеното изследване на водача от 01.04.2022г., ведно с прилежащи документи, вкл. и СУМПС № *********, изд. на 25.01.2018г. със срок на валидност до 25.01.2023г.

Пред съда е разпитан като свидетел и психологът П. С. Р. от гр. Р., провел обсъжданото психологическо изследване, който няма ясни спомени за конкретния водач Б. В. Т., но дава общи показания относно начина и съдържанието на провежданите психологически изследвания. От показанията му става ясно, че при тези изследвания се прилагат правилата и психологическите методики по утвърдената от Изпълнителния директор на ИА „АА“ Методика, която изрично регламентира, че тези методики са информативни по отношение на качествата, които се изследват, за период не по-продължителен от три години от датата на прилагането им, като вероятностната прогноза, която се дава с положително заключение за психологическа годност е с период на валидност най-много три години, а вероятностната прогноза, която се дава с отрицателно заключение е с период на валидност една година, тъй като това е минималният период, в който могат да настъпят устойчиви промени на психичните качества (чл. 3, ал. 3, 4 и 5 от цитираната Методика). Според свидетеля, при прилагането на тези методики и въз основа на резултатите от извършените тестове за изследване на когнитивната/познавателна и личностна сфери е възможно да се установят тежки поведенчески проблеми на изследваното лице, но свидетелят е категоричен, че тези дълбоки разстройства са работа на психиатрите.

В настоящото съдебно производство ищецът е направил деловодни разноски в общ размер на 1 025.00 лева, които включват: 25.00 лева – заплатена ДТ при образуване на делото и 1 000.00 лева - заплатено в брой адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от 06.03.2024г. Ответната страна претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. От бюджета на Административен съд - Разград са изплатени като разноски 22.39 лева, свързани с явяването на разпитания по делото свидетел.

Въз основа на така изложеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: Предявеният иск има своето правно основание в разпоредбата на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1, предл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) – осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди, произтичащи от достатъчно съществено нарушение на Правото на Европейския съюз (ПЕС) при правораздавателната дейност на ответника.

Искът е допустим. Съгласно разпоредбите на чл. 203, ал. 3 от АПК и чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ - новоприети с изменението от ДВ бр. 94 от 2019 г., изрично в националното право е разписан възприетият в практиката на СЕС принцип, според който гражданите и юридическите лица имат право да претендират вреди от правораздавателната дейност на съдилищата, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се предвижда за имуществената отговорност и за допустимостта на иска да се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз.

Ищецът претендира, че при ангажиране на административнонаказателната му отговорност за заплащане на имуществена санкция по Наказателно постановление № 38-0000813 от 27.06.2019г. на Началник ОО „Автомобилна администрация“-гр.Русе, ответникът Административен съд - Русе, действайки като последна инстанция с Решението си по КАНД № 371/2019г. е потвърдил цитираното Наказателно постановление без да обсъди въобще и да съобрази приложимите норми на Европейското законодателство. Мотивирал е решението си с изискванията на Наредба № 36 от 15.05.2006г. на МТ, изготвена въз основа на задължението на Република България да транспонира цитираната Директива, но без да съобрази явното противоречие на Наредбата с тази Директива.

В тази връзка, искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че в рамките на проведеното съдебно административнонаказателно производство, от орган в структурата на съдебната власт са били нарушени негови права (на ищеца), защитени от правото на Европейския съюз и е предявен против пасивно процесуално легитимиран ответник, разполагащ с правосубектност като юридическо лице, съобразно изискването на чл. 205, ал. 1 от АПК.

В случая, за допустимостта на иска е достатъчно позоваването на източници на правото на Европейския съюз, чиито норми се сочат за нарушени, респективно за неприложени и несъобразени във връзка с дейност на правораздавателен орган на държавата, а дали е налице изключителен случай на явно нарушение на приложимото право в контекста на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, съобразно сочените нарушени норми от ПЕС, е въпрос по основателността на предявения иск.

Разгледан по същество – искът е основателен.

Съгласно практиката на СЕС, държавите членки (ДЧ) са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Основен принцип на общностното право е, че ако не е изпълнила задълженията си, ДЧ трябва да поправи последиците от това неизпълнение, като това включва и задължението за обезщетяване на вредите, причинени на частноправните субекти, настъпили вследствие от това неизпълнение. Задължението съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, вкл. когато произтича от решение на национална юрисдикция, действала като последна инстанция (Решенията по дело С-224/01, Gerhard Kobler, дело С-173/03, дело С-160/14, дело С-168/15 и по съединени дела С-46/93 и С-48/93). В процесния случай националният Административен съд – Русе се явява последна инстанция в проведеното съдебно административнонаказателно производство по КАНД № 371/2019г., съгласно разпоредбата на чл. 223 АПК.

Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия: 1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти, 2) нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (т. 51 от Решение от 5 март 1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/93, Brasserie du pècheur SA, т. 29 и т. 30 от Решение от 26 януари 2010 година по дело C-118/08, също т.51 от Решение от 30 септември 2003г. по делото С-224/01, Gerhard Kobler, и др.).

Тежестта на доказване на посочените предпоставки е за ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния вид и размер. Условията следва да са налице кумулативно. Липсата на което и да е от тях води до отпадане отговорността на ответника. Предвид спецификата на производството съдът следва да прецени дали нормите от правото на Европейския съюз, на които ищецът основава претенцията си, са задължителни за националните съдилища, в т.ч. дали имат директен ефект и са непосредствено приложими в спора, приключил с окончателния акт на съда - ответник; дали са приложени правилно в акта, от който се твърди, че произтичат вреди за ищеца и ако не са приложени правилно, че е налице причинно - следствена връзка между неправилното приложение на ПЕС и вредата, която трябва да е реално претърпяна.

Относно първата предпоставка – наличието на правна норма на Съюза, предоставяща права на ищеца като частноправен субект и приложима директно при решаването на конкретния съдебен спор, ищецът твърди, че е претърпял имуществените вреди, тъй като при постановяване на окончателното съдебно решение по КАНД № 371/2019г. Административен съд - Русе не е съобразил и не е приложил относимите текстове от Директива 2006/126/ЕО относно свидетелствата за управление на превозни средства и не е признал правата, които Директивата създава, а именно че психологическата годност на водачите, извършващи превоз на товари, важи в рамките на срока на валидно издаденото свидетелство за управление на МПС.

По делото е безспорно установено, обсъдено в обстоятелствената част на настоящото изложение, че действително в съдебното решение на Административен съд – Русе не са изложени никакви доводи, от които да е видно, че съдът, като последна касационна инстанция, е изследвал приложимото европейско законодателство, в изпълнение на разписаното му задължение по чл. 218, ал. 2 от АПК. При това положение, разрешаването на настоящия спор налага преди всичко да се установи дали е налице твърдяното от ищеца противоречие между правната уредба на обществените отношения, дадена от националния законодател и общностното право, което да е налагало въобще обсъждането и прилагането на нормите на ПЕС.

Административнонаказателната отговорност на ищеца МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД – гр. Русе е била ангажирана за това, че в качеството на превозвач, притежаващ Лиценз на ЕО за международен превоз на товари, е извършил такъв с водач Б. В. Т., който не отговаря на изискването за психологическа годност – не е притежавал валидно Удостоверение за психологическа годност за превоз на товари, което неизпълнение е квалифицирано като нарушение на чл. 7а, ал. 2, предл. последно от Закона за автомобилните превози във вр. с чл. 8, ал. 1 от Наредба № 36/15.05.2006 г. на МТ. С тази Наредба се определят изискванията за психологическа годност и условията и редът за провеждане на психологическите изследвания на водачите на автомобили за обществен превоз на пътници или товари (чл. 1, ал. 1, т. 4 от Наредбата). Съгласно чл. 8, ал. 2 и ал. 4 от същата Наредба, в редакцията от ДВ бр. 36 от 2016 г., приложима към момента на издаване на процесното НП, удостоверението за психологическа годност на водачите на автомобили за обществен превоз на пътници или товари, е имало регламентиран срок на валидност 3 години от датата на неговото издаване с изключение на случаите, в които се издава след навършване на 65-годишна възраст на лицето, и на случаите по чл. 1, ал. 1, т. 2, 5, 6 и 7, в които удостоверението е валидно за срок 1 година, като в ал. 4 е било регламентирано изискването, че същите водачи подлежат на психологическо изследване на всеки три години след датата на издаване на предходното удостоверение за психологическа годност.

На равнище ЕС изискванията към физическата и умствена годност на водачите на превозни средства, които се използват за транспорт на пътници или стоки, са предмет на правна уредба в Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (Директива 2006/126), поради което нормите за психологическата годност на водачите, разглеждана като елемент от изискванията за умствена годност, въведени посредством самата Директива, в националния закон следва да бъдат тълкувани "... в светлината на текста и на целите на директивата, за да се постигне преследвания от последната резултат". Последното е задължение на националния съдия (т. 114 от Решение от 5 октомври 2004 г. по дело С-397-403/01 и т. 197 и 198 от Решение от 23 април 2009 г. по дело C-378-380/07), като "... Това задължение за конформно тълкуване се отнася до всички разпоредби на националното право, както приети преди, така и след директивата, за която се отнасят".

Следва да се отбележи, че обсъжданата Директива 2006/126 установява само минимална хармонизация (минимални стандарти) относно изискванията за физическа и умствена годност на водачите за управление на съответните превозни средства (съображение 8 от Преамбюла), което означава, че държавите-членки могат да завишават тези стандарти в своите национални законодателства. Според съображение 9 от Преамбюла на общностния нормативен акт - доказателството за спазване на минималните стандарти за физическата и умствена годност за управление на превозни средства, предназначени за транспорт на пътници или стоки, следва да се предоставя при издаването на свидетелството за управление и периодично след това. Този редовен контрол съгласно националните правила за съответствие с минималните стандарти ще допринесе за свободното движение на хора, ще избегне нарушаването на конкуренцията и по-добре ще взема предвид специфичната отговорност на водачите на такива превозни средства. Препоръчва се на държавите-членки да налагат медицински прегледи като гаранция за спазване на минималните стандарти за физическа и умствена годност на водачите, които прегледи да съвпадат с подновяването на свидетелствата за управление и поради това да се определят от срока на валидност на свидетелството.

Същевременно, в точка 4 от приложение III към Директива 2006/126 („Минимални изисквания за физическа и психическа годност за управление на превозно средство със силово задвижване“) се дава възможност на държавите-членки да предвиждат в законодателството си периодичност на медицинските прегледи за водачите от група 2 (категории С, СЕ, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E), каквато считат за целесъобразна „Кандидатите преминават медицински преглед преди свидетелството за управление С да им бъде издадено за първи път и след това преминават периодични медицински прегледи съгласно предвиденото в националното законодателство“, като според т. 5 от същото Приложение „Стандартите, установени от държавите-членки за издаване и всяко едно последващо подновяване на свидетелствата за управление, могат да бъдат по-строги от изложените в настоящото приложение“.

Съгласно разпоредбата на чл. 7, § 2, буква "б" от Директива 126/2006/ЕО, считано от 19 януари 2013 г., свидетелства, издадени от държави-членки за категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1, D1E имат срок на административна валидност 5 години. А съгласно разпоредбата на чл. 7, § 3, буква "б", абзац четвърти от Директивата, държавите-членки могат да ограничат срока на административна валидност, постановен в § 2, на индивидуалните свидетелства за управление на превозно средство за всички категории, ако счетат за необходимо да прилагат увеличена честота на медицински проверки или други специфични мерки, като ограничения за нарушители на пътното движение.

Според националното законодателство, действащо и към момента, срокът на валидност на свидетелството за управление на моторно превозно средство за категории С, СЕ, С1, С1Е, D, DE, D1, D1E и Т е 5 години, съгласно чл. 51, ал. 4 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД).

Очевидно е, при тази правна уредба, че не може да се направи еднозначен извод във връзка с твърденията на ищеца за неправилно транспониране на Директивата в националното законодателство, доколкото проблемът не се ограничава единствено и само до противоречие между националното и общностното право, но самите разпоредби на Директивата не са съвсем ясни и конкретни, и предпоставят противоречиво тълкуване относно изискванията за съответствие на периодичността на прегледите за психологическа годност на водачите със срока на валидност на свидетелствата им за правоуправление. Предвид предоставеното от Директивата право на преценка на държавите-членки за въвеждане на по-строги стандарти и други специфични ограничителни мерки относно честотата на медицинските прегледи за физическа и умствена годност на водачите, то периодичното психологическо изследване на водачите по реда на Наредба № 36/15.05.2006 г. на МТ, респ. и срокът на валидност на Удостоверението за психологическа годност (предвид приложимата тогава редакция на чл. 8, ал. 2), доколкото не съвпада със срока на валидност на свидетелството за управление от съответната категория (чл. 51, ал. 4 от ЗБЛД), не може да се разглежда към него момент (на действалата тогава редакция на Наредбата), като изискване, несъвместимо с правото на ЕС.

В тази връзка, съдът изцяло споделя съображенията на ответната страна, че липсва безусловна и достатъчно ясна норма в Директива 2006/126, на която ищецът да е могъл да се позове, респ. и националният съд да приложи при решаването на въпроса за административнонаказателната отговорност на дружеството по КАНД № 371/2019г. и която да регламентира несъмнено правото на конкретния водач (Б. В. Т.) да извършва обществен превоз на товари след изтичане срока на валидност на Удостоверението му за психологическа годност и поради притежанието на валидно Свидетелство за управление на МПС, респ. и правото на ищцовото дружество, като лицензиран превозвач да допуска същия водач за извършване на контролирания превоз. Не може да се приеме, че обсъдените горе разпоредби на Директивата, на които се позовава и ищецът, създават безусловни субективни права за него, които да са били приложими при решаване на въпроса относно административнонаказателната му отговорност с решението на Административен съд - Русе.

Практиката на СЕС относно вертикалния директен ефект на Директивите е последователна, като приема, че за да могат частноправните субекти да се позовават на нея в отношенията си с държавата, когато директивата не е транспонирана от държавата в национален закон или когато не е транспонирана правилно, е необходимо тази разпоредба да бъде безусловна и достатъчно ясна. Разпоредбата е безусловна, когато, при нейното транспониране или действие, тя не изисква предприемане на каквито и да било мерки от страна на съюзните институции или от тези на държавите-членки. Разпоредбата е достатъчно ясна, за да може частноправният субект да се позове на нея и тя да бъде приложена от съда, когато задължението, което тя налага, е дефинирано недвусмислено (в този смисъл т.8-т.10 от Решение от 23 февруари 1994 г. по дело С-236/92, Difesa). И преди това: по делото Rewe/1981г. „.. един държавен орган не може да противопостави на едно частно лице законови или административни разпоредби, които не са съобразени с едно безусловно и достатъчно конкретно задължение, произтичащо от директива“; по делото Becker/1982г. СЕО приема, че „във всички случаи, когато дадени разпоредби от една директива изглеждат от гледна точка на съдържанието им безусловни и достатъчно определени, лицата могат да се позовават на тези разпоредби ... срещу всяка национална норма, несъобразена с директивата, както и когато са годни да предоставят на лицата права, които те да могат да противопоставят на държавата“. Също т. 64 от Решение на Съда (голям състав) от 24 юни 2019 година, по дело C 573/17, в което СЕС пояснява, че за да се признае директен ефект на разпоредба от директива, е необходимо разпоредбата да бъде достатъчно ясна, точна и безусловна.

В подкрепа на горния извод относно липсата на безусловна и достатъчно ясна норма в Директива 2006/126, на която ищецът „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД – гр. Русе да е могъл да се позове, респ. и националният Административен съд – Русе да приложи при решаването на КАНД № 371/2019г., е и фактът на сезираното дело № С-227/22г. на СЕС по отправено преюдициално запитване по КАНД № 11/2022г. по описа на Административен съд - Габрово. С Решението от 18.01.2024г. постановено по това запитване, констатирайки обсъдените горе противоречия и неясноти в разпоредбите на Директива 2006/126/ЕО, вкл. по въпросите, относими към предмета на процесното КАНД № 371/2019г. на Административен съд – Русе, СЕС е дал задължително тълкуване на спорните норми, според което Член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска държава членка да изисква от лицата, които искат да извършват професионална дейност като водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки и които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, издадено в съответствие с тази директива, като при това издаване физическата и умствената им годност за управление е проверена, да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по-кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност.

В духа на горното и с оглед преценката за ангажиране отговорността на ответника от неприлагането на конкретната Директива, следва да бъдат разгледани задълженията, които е имал националния съд в контекста на второто условие – допуснато ли е достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС.

Според практиката на СЕС такова е налице при явно и значително неспазване от държавата-членка на ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под внимание са степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните власти (Решение от 25 януари 2007 година по дело C-278/05, т. 3). Всеки орган на държавна власт е длъжен да съблюдава тези критерии при упражняване на предоставените му функции, като в специфичната хипотеза, когато се твърдят вреди, причинени от съдебен акт (от орган на съдебната власт) тези стандарти са изведени в т.53 от Решение от 30 септември 2003г. по делото С-224/01, Gerhard Kobler, в което, предвид естеството на правораздавателната функция и принципа на правната сигурност, се приема, че „...отговорност на държавата за нарушение на правото на Общността с решение на национален съд, произнасящ се на последна инстанция, може да възникне само в изключителния случай, когато съдът явно е нарушил приложимото право.“

Според мотивите на Решение от 5 март 1996 г. по съединени дела C-46/93 и C-48/93, Brasserie du pècheur, т. 55 - т.57, решаващият критерий, за да се приеме, че дадено нарушение на общностното право е достатъчно съществено, е този на явно и значително неспазване от държава-членка на границите, които са наложени на нейната свобода на преценка. В това отношение сред елементите, които компетентната юрисдикция може да вземе предвид, следва да се посочат степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи, умисълът или непредпазливостта при неизпълнението на задължението, извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. При всички положения едно нарушение на общностното право е явно съществено, когато е продължило въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретната област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение. В същия смисъл - Решение на СЕС от 4 Юли 2000 г. по делото Хайм, С-424/97, Решение на СЕС по делото Bergader and Goupil С-359/98.

Следователно, при преценката за допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, националният съд, който разглежда иск за обезщетение на вреди, трябва да вземе предвид всички фактори, които характеризират отнесената до него ситуация.

В тази комплексна преценка следва да се съобрази, че СЕС възлага много широки задължения на националния съдия по прилагането на директивите, вкл. и в случаите, когато техните разпоредби нямат директен ефект. Националният съд е длъжен: да остави неприложена всяка национална норма, която противоречи на съюзна, вкл. на норма на директива – транспонирана или не; да преценява по висящо дело, вкл. и служебно, независимо дали страните са го поискали, дали националните мерки, приети по транспонирането на една директива, са „адекватни“, т.е. дали е налице съответно транспониране – и ако установи несъответствие, да остави неприложена несъобразената национална норма; да преценява дали норма на директива, срокът за чието транспониране е изтекъл или която не е транспонирана добре, е годна да прояви директен ефект – и ако установи годна за прилагане норма, на която се позовава частното лице, да я приложи, попълвайки празнотата в националното право или замествайки несъобразената национална норма с нормата на директивата, т.е. да гарантира директния ефект на общностните норми, вкл. и на директивите; в случай на съмнение относно съдържанието (дължимото поведение) на конкретната норма на директивата, националният съдия може, а действайки като последна инстанция е длъжен, да отправи тълкувателно преюдициално запитване до Съда на ЕС (чл. 234, § 2 и § 3 от ДСЕО), в което да поиска тълкуване на нормата с оглед преценката за директен ефект и след всичко това – да приложи нормата на директивата, определена за годна да породи директен ефект, респ. да не прилага нормите на националното право, които са в противоречие с общностното.

Съобразно горното и в конкретиката на обстоятелствата по настоящия съдебен спор, съдът приема, че при постановяване на решението си като последна инстанция по КАНД № 371/2019г. Административен съд – Русе е имал всички основания да изследва приложимото към конкретния казус европейско законодателство, вкл. служебно да изследва условията, свързани с приложението на Директива 126/2006 и тяхната съотносимост с нормите на Наредба № 36 от 15.05.2006г. Вкл., при констатираното противоречие в нейните норми, доколкото нямат достатъчно ясен и безусловен характер за директно прилагане (обсъдено горе), ответникът, особено в качеството си на национална юрисдикция, действаща като последна инстанция, е следвало да отправи преюдициално запитване за тълкуване на спорните норми, така, както това е направено по дело № С-227/22г. на СЕС и съответно - да не прилага разпоредбите на националното законодателство, които противоречат на Директива 126/2006 (арг. чл. 234, § 3 от ДСЕО).

Нещо повече, съдебната практика все повече налага разбирането относно възможността за позоваване на една директива вън и независимо от въпроса за директния ефект на нейните разпоредби. Такова разрешение е дадено още в Решение на Съда от 4 декември 1974 година по дело 41/74, Van Duyn, т. 12-14, когато СЕО има повод за първи път да се произнесе относно възможността едно частно лице да се позове на разпоредба на директива, за да черпи права пред националния съд „Би било несъвместимо с обвързващото действие, което член 189 признава на директивата, да бъде изключена по принцип възможността за засегнатите лица да се позовават на задължението, което тя налага. По-специално когато органите на Общността задължават чрез директива държавите-членки да възприемат определено поведение, полезното действие на подобен акт би било отслабено, ако частноправните субекти не могат да се позовават на него по съдебен ред и ако националните юрисдикции не могат да го вземат предвид като част от общностното право. Член 177, който дава право на националните юрисдикциии да сезират Съда с въпроси относно валидността и тълкуването на всички актове на институциите без разлика, предполага от друга страна, че е възможно частноправните субекти да се позовават на тези актове пред посочените юрисдикции. Необходимо е във всеки случай да се преценява дали същността, структурата и текстът на разглежданата разпоредба са в състояние да произведат пряко действие в отношенията между държавите-членки и частноправните субекти“.

По дело C-72/95, Kraaijveld и дело C-287/98, Linster, СЕО приближава разбирането за „възможност за позоваване пред съд“ до теорията за примата и приема, че националният съдия е компетентен и длъжен да се произнася по съобразността на една национална мярка със Съюзното право дори по отношение на директивите (респ. техните норми, които нямат директен ефект) като цяло. Националният съдия трябва да остави неприложена една национална разпоредба или административна мярка, която е несъвместима с предписанията на една директива, и в този смисъл да удовлетвори искането на едно частно лице за неприлагане по отношение на национална норма или мярка, независимо че съответната разпоредба на директивата няма директен ефект. СЕО си позволява изобщо да не се занимава с въпроса дали дадената директива съдържа норми с директен ефект или не – за него е важно дали националният законодател е останал в границите на свобода на преценка, определени от директивата. Така националният съдия ще може да ограничи мерките, респ. да остави неприложени нормите на националните органи, които противоречат на общото значение и предназначение на директивата, дори когато и въпреки че те не противоречат на нито една разпоредба, която дава право на частните лица да поискат това, доколкото не притежава директен ефект (защото не предписва безусловно или достатъчно определено задължение за тази държава).

Такава твърда позиция относно зачитането на директивите от националните съдилища, е застъпена и в Решение от 4 октомври 2018 година по дело C 384/17. В т. 56 и т. 57 решението сочи, че дори когато дадена разпоредба на директива няма директен ефект, произтичащото от директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и задължението им по чл. 4, § 3 от ДЕС и на чл. 288 от ДФЕС, ги обвързва да предприемат всички необходими мерки, за да осигурят изпълнението на това задължение, което тежи върху всички органи на държавите членки, включително в рамките на тяхната компетентност върху съдебните органи. А какво последните трябва да сторят в тази хипотеза, е пояснено в т. 61 – 62 от решението а именно: да тълкуват националното право в съответствие с лишената от директен ефект разпоредба на директивата или, ако такова съответстващо тълкуване е невъзможно, да оставят без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат.

Казано с други думи, от една страна, директивна разпоредба без директен ефект, не бива да се прилага, но от друга страна, национална правна норма, която противоречи на въпросната разпоредба, също не трябва да се прилага. Следователно, дори да се приеме, че относимите към разглеждания казус правила на Директивата нямат пряко приложение, това не дава право на съда да приложи националните разпоредби, които й противоречат.

Предвид всичко гореизложено, при решаването на настоящия спор, съдът приема, че от страна на Административен съд – Русе при произнасянето по КАНД № 371/2019г. е допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС поради неизпълнение на задължението за упражняване на изчерпателен съдебен контрол върху законосъобразността на издаденото срещу ищеца Наказателно постановление. Националният съд е бил длъжен с всички допустими способи (вкл. и тълкувателно преюдициално запитване) да изследва и да съобрази относимите норми на европейското законодателство, и предвид очертаното по-горе противоречие на нормите на националното право с целите на приложимата Директива 2006/126/ЕО да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 от ЗАвтП във връзка с чл. 8, ал. 1 от Наредба № 36 от 15.05.2006г.

Този извод се основава именно на юриспруденцията на СЕС относно директния ефект на директивите, обсъдено по-горе, и е в съответствие със задължението на националния съдия за съответно тълкуване на националното законодателство със законодателството на ЕС, като основен принцип, който изисква националните съдилища да направят всичко в рамките на правомощията си, като вземат предвид националното законодателство в неговата цялост, с оглед гарантиране директивата да се прилага изцяло и постигане на резултат, съответстващ на преследваната от нея цел.

Към настоящия момент националната регламентация на психологическото изследване по Наредба № 36/15.05.2006 г. е съобразена с изискванията на Директива 2006/126/ЕО, като с изменение в разпоредбата на чл. 8, ал. 2 и ал. 4 от ДВ бр. 84 от 2022 г., в сила от 21.10.2022 г., отпадна 3-годишната периодичност на психологическите изследвания и е предвидена безсрочност на удостоверенията за психологическа годност. Предвид и постановеното вече Решение от 18.01.2024г. по тълкувателно преюдициално запитване по дело С-227/22 на СЕС, то спорният въпрос, който е имал определящо значение за правилното решаването на КАНД № 371/2019г. на Административен съд – Русе и в духа на приложимата Директива 2006/126/ЕО, понастоящем е ясно регламентиран – професионалните водачи на моторни превозни средства за транспорт на пътници или стоки, които имат свидетелство за управление на превозни средства от категории C, CE, C1, C1E, D, DE, D1 и D1E, издадено в съответствие с Директивата, не е необходимо да притежават както свидетелство за управление, така и имащо по-кратък срок на валидност от него удостоверение за психологическа годност.

Доколкото при решаването на конкретния спор по КАНД № 371/2019г., Административен съд – Русе е имал всички основания да извлече точния смисъл на приложимата към казуса Директива 2006/126/ЕО, но не го е направил, същият е допуснал достатъчно съществено и явно нарушение на правото на ЕС.

В тази връзка съдът счита за ненужно да обсъжда доводите на ответната страна относно липсата на несъответствие на националното ни законодателство с правото на ЕС по отношение естеството и съдържанието (обхват и цели) на самото психологическо изследване, регламентирано в Наредба № 36 от 15.05.2006 г. и съответствието му с прегледа за физическа и умствена годност, предвиден в Приложение III от Директива 2006/126. Относимият правен въпрос е свързан с периодичността на психологическото изследване, което дори и като по-строга мярка, свързана с честотата на провеждане, трябва да е съответна на срока на валидност на свидетелството за правоуправление, тъй като е предпоставка на правоспособността за управление на МПС от съответната категория.

Като резултат от допуснатото съществено и явно нарушение на правото на ЕС, ищецът „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД – гр. Русе е претърпял реална вреда, изразяваща се в наложената му и заплатена от него имуществена санкция от 3 000.00 лева. Съдържанието на понятието "вреда" не е дефинирано от законодателя въпреки употребата му в редица законови разпоредби, но според трайното разбиране, наложило се в теорията и в съдебната практика, вредите са последици от засягане на субективни права, на защитени от правото блага, както и от накърняване на фактически отношения, които правото защитава. Съгласно т. 82 от Решение на Съда на ЕО от 5 март 1996 г. по съединени дела С-46/93 и С-48/9 "... Обезщетението за загуби и вреди, причинени на лица в резултат от нарушения на правото на Общността трябва да бъде пропорционално на претърпените загуби и вреди, така че да гарантира ефективна защита на техните права“. В случая претърпяната вреда има имуществен характер и точно определен като стойност паричен израз, поради което не се изисква преценка за еквивалентност на търсената защита.

Налице е и пряка причинно-следствена връзка между нарушението на ПЕС и претърпяната от ищеца вреда. Както беше обсъдено по-горе, преценката за извършено административно нарушение, респ. и наличието на основания за ангажиране отговорността на ищеца за заплащане на имуществената санкция по КАНД № 371/2019г., се явява в противоречие с общия смисъл и цели на Директива 2006/126/ЕО. При произнасяне на решението си касационният Административен съд – Русе изобщо не е анализирал приложимото европейско законодателство, а е бил длъжен да стори това и предвид направените изводи за несъответствие с Директива 2006/126/ЕО и съобразявайки същността на примата на Правото на ЕС, е следвало да откаже да съобрази нормативното задължение на водачите, осъществяващи превоз на пътници и товари, вменено им с Наредба № 36 от 15 май 2006г. на МТ, да притежават удостоверение за психологическа годност съгласно изискванията на чл. 7а, ал. 2 ЗАвтП във връзка с чл. 8, ал. 1 от Наредбата (действалата тогава редакция).

Налице са всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответника да обезщети претърпените от ищеца вреди, като бъде осъден да заплати исковата сума от 3000.00 лева, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението.

Съобразно изхода на делото и на основание чл. 2в, ал. 3 във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, при уважаване изцяло или частично на иска, ответната страна следва да бъде осъдена да заплати направените разноски по производството, вкл. да заплати на ищеца и внесената от него проста държавна такса. Освен тази такса, направените по делото разноски включват и изплатени разноски за явяване на свидетел. По съображения, че те не се внасят предварително от ищеца (арг. от чл. 2в, ал. 3 във вр. с чл. 9а, ал. 2 от ЗОДОВ), тези разноски, възлизащи на 22.39 лева, са заплатени от бюджета на Административен съд – Разград, поради което следва да бъдат присъдени в тежест на ответника, но платими в полза на бюджета на съда.

Извън обсъдените разходи остава заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение по настоящото производство, което съгласно чл. 2в, ал. 3 във вр. с чл. 10, ал. 3, изр. 2 от ЗОДОВ следва да се присъди съразмерно на уважената част от иска, т.е. изцяло, като е доказано в размера от 1000.00 лева.

Воден от изложените съображения, Административен съд - Разград

РЕШИ:

ОСЪЖДА, на основание чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 2в, ал. 1, т. 1, предл. 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), Административен съд - Русе, БУЛСТАТ *********, адрес: гр. Русе, ул. “Цариброд“ № 6, представляван от Председател Д. В., ДА ЗАПЛАТИ на „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Русе, пл. Оборище, бл. Бозвели, вх. А, ет. 10, представлявано от управител М. А. И., сумата от 3 000.00 (три хиляди) лева - обезщетение за причинени имуществени вреди от правораздавателна дейност при допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз и представляващи платената от ищеца имуществена санкция по Наказателно постановление № 38-0000813 от 27.06.2019г. на Началник ОО „Автомобилна администрация“-гр.Русе, потвърдено с Решение по КАНД № 371/2019г. на Административен съд - Русе, ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 17.01.2023г. до окончателното изплащане на обезщетението.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ответника Административен съд - Русе, БУЛСТАТ *********, представляван от Председател Д. В., ДА ЗАПЛАТИ на ищеца „МИГ-МА-МАЛИНКА АЛЕКСАНДРОВА“ ЕООД – гр. Русе, ЕИК *********, представлявано от управител М. А. И., сумата от 1 025.00 (хиляда двадесет и пет) лева – разноски за заплатена държавна такса по делото и заплатено адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА ответника Административен съд - Русе, БУЛСТАТ *********, представляван от Председател Д. В., на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Административен съд – Разград, сумата от 22.39 (двадесет и два лева и 39 ст) лева – направените разноски по производството, платени от бюджета на съда.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.