№ 6033
гр. София, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100508128 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 308, вр. с чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е след отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 6 ГПК на влязлото в сила решение
№ 260248/12.01.2021 г. по гр.д. № 1649/2019 г. по описа на СГС, IV-А състав, с което е
потвърдено първоинстанционното решение № 448341 от 11.07.2018 г. по гр.д. № 28480/2014
г. по описа на Софийски районен съд, 34 състав, за признаване за установено по отношение
на Я. Б. Д., че Н. И. Д. и Б. Й. Д. са собственици на недвижим имот, представляващ
апартамент № 113, находящ се в гр. София, ж.к. ****, с площ от 65,66 кв.м., заедно с
принадлежащото избено помещение № 8 и с 4,335 % ид.ч. от общите части на сградата и
правото на строеж върху мястото, както и за осъждане на основание чл. 108 ЗС Я. Б. Д. да
предаде на Н. И. Д. и Б. Й. Д. владението върху гореописания недвижим имот; и връщане на
делото от ВКС за ново разглеждане от друг състав на СГС от фазата на съдебното дирене.
Във въззивната жалба на ответника Я. Б. Д., по която е образувано първоначалното въззивно
производство по в.гр.д. № 1649/2019 г. по описа на СГС, IV-А състав, са развити оплаквания
за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Изложени са доводи,
че исковата молба е нередовна, тъй като указанията на СРС по чл. 129, ал. 2 ГПК са били
изпълнени след дадения от първоинстанционния съд срок, респ. тъй като ищцата Н. Д.
1
използва неверни индивидуализиращи данни (ЕГН и невалидна лична карта, при положение,
че не е български гражданин, в която връзка се оспорва и представителната власт на
процесуалните представители на ищцата по делото). Въззивникът счита, че правото му на
защита е било нарушено, тъй като ищецът Б. Д. е бил незаконосъобразно конституиран като
страна в процеса в последното открито съдебно заседание пред СРС, като съдът не се е
произнесъл по възраженията на ответника и не е дал възможност на последния да изложи
становище по молби на ищцовата страна. Счита събраните свидетелски показания за
недостоверни предвид заинтересоваността на свидетеля и близката му връзка с ищците по
делото. Навежда възражения за процесуални нарушения, свързани с недопускане на
поисканите от него трима свидетели и неприемане на искова претенция по чл. 72 ЗС, като
поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил множество доказателства, от които се
установява добросъвестното владение на ответника по уговорка с ищците, според която Я.
Д. може да живее в апартамента заедно със семейството си. Ето защо моли за отмяна на
обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск.
Въззиваемите Н. И. Д. и Б. Й. Д. оспорват въззивната жалба, като считат, че решението на
СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
В решението за отмяна по реда на чл. 303 ГПК ВКС е дал задължителни указания за
назначаване на особен представител на въззивника Я. Д. и такъв е назначен по реда на чл. 47
ГПК с определение от 20.03.2025 г. В хода на производството пред настоящата инстанция
въззивникът, чрез назначения особен представител адв. В.Х., поддържа въззивната жалба и
доводите си за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение с молба за
неговата отмяна. Въззиваемите Н. И. Д. и Б. Й. Д. поддържат съображенията си, изложени
при първото разглеждане на делото пред въззивната инстанция, като оспорват въззивната
жалба и считат, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
На 24.09.2025 г., след приключване на откритото съдебно заседание, по делото е постъпила
молба от въззивника (подадена от него лично и докладвана на съдията-докладчик на
29.09.2025 г.) с искания за предоставяне на правна помощ и спиране на производството по
делото. В случая не е налице основание за предоставяне на правна помощ на Я. Д.,
доколкото на същия е назначен особен представител по реда на чл. 47 ГПК, който
осъществява в пълнота правната му защита. Инициирането на производство за поставяне
под запрещение на ищеца Б. Д. по молба, подадена от самия ответник, не съставлява
основание за спиране на настоящото производство по чл. 229, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по
делото липсват каквито и да било други индиции за съществуваща необходимост на лицето
да бъде учредено настойничество или попечителство, респ. гр.д. № 6028/2025 г. по описа на
СГС (образувано по молбата за поставяне под запрещение) не е преюдициално за настоящия
правен спор. Ето защо не е налице основание за отмяна на хода на устните състезания и
молбата на въззивника следва да бъде оставена без уважение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Противно на доводите във
въззивната жалба, исковата молба е редовна, като всички указания на първоинстанционния
съд по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК са били изпълнени от ищцата в срок с молба от 23.12.2016
г., а не с молба от 21.02.2018 г. Притежаването от страна на ищеца на валиден документ за
самоличност, респ. наличието на българско гражданство не са законови изисквания за
редовност на исковата молба или за допустимост на предявения иск, поради което
възражения в тази насока нямат отношение към правния спор и предмета на делото и не
следва да бъдат обсъждани по същество, след като страните по делото са
индивидуализирани в достатъчна степен като физически лица с три имена, адрес и ЕГН.
Оспорването на представителната власт на процесуалните представители на насрещната
страна представлява упражняване на чуждо субективно право, което извън изрично
предвидените в закона случаи е недопустимо (в този смисъл Тълкувателно решение №
5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, т. 2), поради което и в тази част
възраженията на въззивника са неотносими.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с
доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:
Предмет на предявения ревандикационен иск е претендираното от Н. И. Д. и Б. Й. Д. вещно
право върху процесния апартамент, което те твърдят да са придобили по силата на договор
за продажба в условията на съпружеска имуществена общност. Предвид възраженията на
ответника и доводите на страните в хода на цялото исково производство, вещното право на
ищците върху имота не е спорно обстоятелство по делото, а и то се установява несъмнено от
събраните писмени доказателства – видно е, че с договор за продажба, обективиран в
нотариален акт № 126, том IV, рег. № 14242, дело № 0650/2010 г., Н. И. Д. е купила от П.Ц.К.
описания апартамент № 113, находящ се в гр. София, ж.к. ****, като към датата на сделката
на 26.08.2010 г. е била в граждански брак с Б. Й. Д. (сключен на 14.10.1973 г. – л. 175 от
делото на СРС), поради което двамата са придобили собствеността при условията на СИО
(арг. чл. 21, ал. 1 СК).
Следователно, правото на собственост на ищците се установява несъмнено по делото, като
3
ответникът не оспорва факта, че упражнява фактическа власт върху имота – същият изрично
признава, че заедно със семейството си живее в апартамента, считано от 01.10.2012 г. (л. 240
от делото на СРС), като това обстоятелство е отделено за безспорно по делото в открито
съдебно заседание от 22.03.2018 г. Ето защо въззивният съд намира, че по делото се доказват
всички елементи от фактическия състав на спорното право и исковата претенция следва да
бъде уважена. Приложените към молбата на въззивника от 24.09.2024 г. (докладвана след
даване ход на устните състезания по делото пред въззивния съд) писмени доказателства
(справки от имотен регистър) не биха могли да опровергаят този извод, доколкото при
прехвърляне на спорното право на собственост от ищците в полза на трето лице в хода на
процеса делото продължава своя ход между същите страни, като ищците се явяват
процесуални субституенти на новия приобретател, който е обвързан от силата на пресъдено
нещо на съдебния акт (арг. чл. 226, ал. 1 ГПК).
Възраженията на ответника в срока за отговор на исковата молба, а и в хода на цялото
исково производство, се концентрират върху наличието на добросъвестност у него при
упражняването на фактическа власт върху вещта и твърдението, че ползването на имота му е
предоставено със съгласието и одобрението на неговата майка и ищца по делото. Подобни
възражения не биха могли да обосноват отхвърляне на предявения вещен иск – по делото не
се установява сключен между страните договор за наем или заем за послужване, по силата
на който ответникът да осъществява фактическа власт върху имота към настоящия момент
на валидно правно основание (представените пред СРС в подкрепа на твърдяната уговорка
нотариално заверени декларации от Д.С.Д. и И.М.К. представляват свидетелски показания в
писмена форма и не са събрани по предвидения в ГПК ред, поради което представляват
негодни доказателствени средства в процеса). От друга страна, дори и да бъде установена
подобна уговорка между страните, при липсата на данни за нейния срок или условия за
прекратяване следва да се приеме, че предявяването на ревандикационния иск представлява
изрично противопоставяне от собствениците на осъществяваното държане на имота и
следователно води до прекратяване на евентуални облигационни отношения между
страните, респ. до отпадане на основанието, на което ответникът държи вещта.
Следователно, при липса на наведено в срока по чл. 131 ГПК възражение за изтекла в полза
на ответника придобивна давност върху имота, твърденията на Я. Д. за осъществено
добросъвестно владение върху вещта, респ. събраните в тази насока доказателства излизат
извън предмета на спорното право и са неотносими.
Изложените от въззивника доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
процесуалните правила във връзка с недопускане на поискани от него доказателства пред
първата инстанция са неоснователни, като в тази връзка настоящият въззивен състав е
изложил подробни мотиви в определение по реда на чл. 267 ГПК от 13.05.2025 г.
Твърденията на ответника за извършени от него подобрения в имота касаят евентуална
претенция по чл. 72 ЗС, каквато не е приета за съвместно разглеждане в процеса (по нея е
образувано отделно исково производство), т.е. същите са неотносими към настоящия правен
спор и не следва да бъдат обсъждани по същество от въззивния съд. Несъстоятелни са и
4
възраженията на ответника за нарушаване на правото му на защита предвид
конституирането на Б. Й. Д. като ищец в хода на процеса – същият е необходим другар и
участието му като главна страна по вещния спор е допустимо от процесуалния закон
(доколкото силата на пресъдено нещо на решението се разпростира и по отношение на него,
без оглед на обстоятелството дали участва в процеса), като наличието на СИО върху
процесния имот е обстоятелство, с което ответникът първоначално е бил запознат предвид
собствените му твърдения в отговора на исковата молба.
Възраженията на въззивника срещу достоверността на събраните по делото гласни
доказателства също са неотносими, тъй като без оглед на заинтересоваността на разпитания
свидетел З.Й.Н., същата излага идентични твърдения на приетите за безспорни факти по
делото – че към момента на разпита Я. Д. живее в процесния имот и че майка му Н. се
противопоставя на това фактическо ползване, което обстоятелство се установява еднозначно
от факта на подаване на ревандикационен иск за имота. Показанията на свидетелката в
останалата част са неотносими към спора, доколкото за основателността на претенцията е
без значение дали ищците са разполагали с ключ от жилището и от кога същите се
противопоставят на ползването му от ответника. В този смисъл констатираните във
въззивната жалба вътрешни противоречия в гласните доказателства и близките отношения
на свидетелката с ищците по делото не биха довели до промяна в изхода на спора, поради
което необсъждането им от първоинстанционния съд не съставлява съществено процесуално
нарушение.
С оглед на изложеното и предвид неоснователните доводи на въззивника настоящата
въззивна инстанция намира, че ревандикационната претенция е изцяло основателна и следва
да бъде уважена – ищците доказват правото си на собственост на наведеното придобивно
основание (договор за продажба), а имотът е във фактическа власт на ответника, който не го
държа на валидно правно основание, поради което същият следва да бъде осъден да го върне
на ищците. Предвид идентичните изводи за изхода на правния спор, до които достига
въззивната инстанция, първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде
потвърдено.
При този изход на правния спор на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно указанията на
ВКС в решението по отмяна по чл. 303 ГПК (според които въззивният съд при новото
разглеждане на делото следва да се произнесе по възстановяване на направените и в
производството по отмяна разноски) въззиваемите имат право на направените пред
въззивните и касационна инстанции разноски, както следва: сумата от 900 лв., адвокатско
възнаграждение при първото разглеждане на делото пред въззивния съд, сумата от 1300 лв.,
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл. 303
ГПК, както и сумата от 1550 лв., разноски в настоящото производство (650 лв., платен
депозит за възнаграждение за особен представител, както и 900 лв., адвокатско
възнаграждение – въззиваемите претендират разноски за хонорар в размер на 1500 лв. пред
настоящата инстанция, но предвид релевираното от насрещната страна възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК и с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото съдът го
5
намира за прекомерен, поради което същият следва да бъде намален до сумата от 900 лв.).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 448341 от 11.07.2018 г. по гр.д. № 28480/2014 г. по описа на
Софийски районен съд, 34 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба на въззивника Я. Б. Д. от 24.09.2025 г. за предоставяне
на правна помощ и за спиране на производството по делото.
ОСЪЖДА Я. Б. Д., ЕГН **********, да заплати на Н. И. Д., ЕГН **********, и на Б. Й. Д.,
ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 900 лв., разноски при първото
разглеждане на делото пред въззивния съд, сумата от 1300 лв., разноски в производството
по чл. 303 ГПК, както и сумата от 1550 лв., разноски в настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6