№ 84
гр. Пловдив , 16.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ в публично
заседание на пети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Георги Р. Гетов
при участието на секретаря Сийка К. Радева
като разгледа докладваното от Георги Р. Гетов Административно
наказателно дело № 20205330208103 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „Техностар“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град ***, представлявано от управителя И.
А. против Наказателно постановление № 16-002974 от 14.10.2020 г.,
издадено от инж. А.А.Ч. – *** на Дирекция „Инспекция по труда“ – Пловдив,
с което на основание чл. 416, ал. 5 във вр. чл. 415в, ал. 1 от Кодекса на труда
(КТ) на жалбоподателя е наложена „имуществена санкция“ в размер на 300
(триста) лева за нарушение по чл. 264 от КТ.
С жалбата не се оспорва фактът, че дружеството жалбоподател не е
заплатило в срок допълнително възнаграждение за положения от С.Ф.Т. труд
на официалния празник 03.03.2020 г., като жалбоподателят твърди, че
причината за това е грешка на счетоводството. Поддържа, че контролните
органи е следвало първо да дадат задължително предписание за начисляване
на възнаграждението по реда на чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ преди да се пристъпи
към съставяне на акт за установяване на административно нарушение
(АУАН). Посочва, че дължимото допълнително възнаграждение е заплатено
веднага след установяване на пропуска. Твърди наказателното постановление
(НП) да е антидатирано. Моли същото да бъде отменено. В условията на
евентуалност поддържа да е налице хипотеза на маловажен случай по
смисъла на чл. 28 от ЗАНН. Претендира разноски. В съдебно заседание,
редовно призован, жалбоподателят се представлява от адв. М.Ж., която
поддържа жалбата.
Въззиваемата страна, редовно призована, в съдебно заседание се
представлява от началник отдел „АИПО“ в Дирекция „Инспекция по труда“-
1
Пловдив Н. К., която оспорва жалбата и поддържа наказателното
постановление. Взема становище възраженията на жалбоподателя да са
неоснователни. Моли наказателното постановление да бъде потвърдено, а в
полза на въззиваемата страна да бъдат присъдени сторените в процеса
разноски.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от „Техностар“ ЕООД, спрямо което юридическо
лице е наложена имуществена санкция, следователно от субект с надлежна
процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е
връчен на жалбоподателя на 17.12.2020 г., установено от приложеното по
преписката известие за доставяне, а жалбата е подадена чрез
административнонаказващия орган (АНО) на 22.12.2020 г., поради което
седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима.
Разгледана по същество, същата е частично основателна, поради което
атакуваното наказателно постановление следва да бъде изменено по следните
съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 01.11.2016 г. бил сключен трудов договор № 36 между жалбоподателя
„Техностар“ ЕООД в качеството на работодател и С.Ф.Т. в качеството на
работник. Последната била наета на длъжността „продавач-консултант“ с
място на работа ***, отдел продажби в „Техностар“ ЕООД. Трудовото
възнаграждение на работничката С.Ф.Т. жалбоподателят трябвало да заплаща
до 15-то число на календарния месец, следващ месеца, за който
възнаграждението се дължало.
На 03.03.2020 г. С.Ф.Т. отработила 8 часа като продавач-консултант в
магазин за мебели Белона, стопанисван от жалбоподателя „Техностар“ ЕООД
и находящ се в ***. Това обстоятелство било отразено в съставената
присъствена форма за месец март 2020 г. Работничката Т. трябвало да бъде на
работа на дата 03.03.2020 г. и съгласно изготвения работен график за месец
март 2020 г.
На 31.03.2020 г. жалбоподателят „Техностар“ ЕООД заплатил на С.Ф.Т.
трудовото възнаграждение за месец март 2020 г. Същото било преведено по
банков път, за което било съставено платежно нареждане за кредитен превод
с референция 02605812. За работата на С.Ф.Т. на 03.03.2020 г. платеното й
възнаграждение не било в размер, не по-малко от удвоения размер на
трудовото й възнаграждение.
На 24.07.2020 г. свид. К. М. Т. – главен инспектор в Дирекция
„Инспекция по труда“ - Пловдив, извършила проверка в процесния магазин,
находящ се в град *** и стопанисван от жалбоподателя. Свидетелката Т.
връчила призовка на основание чл. 45, ал. 1 от АПК до жалбоподателя с
указание да представи посочените в нея документи.
2
На 27.07.2020 г. в Дирекция „Инспекция по труда“ - Пловдив се явил
упълномощен представител на жалбоподателя „Техностар“ ЕООД, който
представил изисканите документи.
В хода на извършената проверка свид. Т. констатирала, че дружеството
жалбоподател в качеството си на работодател не е изпатил на работника
С.Ф.Т. допълнително възнаграждение за работа на официален празник – на
03.03.2020 г., в размер не по-малко от удвоения размер на трудовото й
възнаграждение. На 18.09.2020 г. свид. Т. съставила акт за установяване на
административно нарушение с бл. № 16-002974 против дружеството
жалбоподател, в присъствието на негов пълномощник и на свидетел. Препис
от акта бил връчен на представителя на жалбоподателя срещу разписка.
На 21.09.2020 г. жалбоподателят „Техностар“ ЕООД заплатил на
работничката С.Ф.Т. допълнителното възнаграждение за положения от нея
труд на 03.03.2020 г., което било в размер не по-малко от удвоения размер на
трудовото й възнаграждение. За заплащането на същото било съставено
платежно нареждане за кредитен превод с референция 02946930.
Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по
административната преписка било издадено и обжалваното в настоящото
производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
на събраните гласни доказателствени средства, както и на писмените
доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на свид. К. М. Т.. От тях се установяват
времето и мястото на извършената проверка, както и констатираните в хода й
обстоятелства. Изяснява се още какви материали са били представени от
жалбоподателя при проверката по документи, както и че от тях свид. Т.
установила, че работникът С.Ф.Т. е работила на дата 03.03.2020 г., но не й е
било заплатено допълнително възнаграждение за положен труд на официален
празник. Установява се и че трудовите възнаграждения, включително на
работничката Т., са били заплащани по банков път. Свидетелката пояснява и
че възнаграждението за месец март 2020 г. е трябвало да бъде заплатено до
15.04.2020 г. Показанията на свид. Т. са подробни, последователни, вътрешно
непротиворечиви, ценят се и като добросъвестно дадени от незаинтересован
свидетел. Основният аргумент да се ползват с доверие от съда е, че те са и
проверени по делото и изцяло намират подкрепа в събраните и
непротиворечиви писмени доказателства.
От трудов договор № 36 от 01.11.2016 г., сключен между „Техностар“
ЕООД в качеството на работодател и С.Ф.Т. в качеството на работник, се
установява, че последната е била наета на работа при дружеството
жалбоподател на длъжност продавач-консултант с код по НКПД: 5223 2001.
Установява се още, че мястото на работа е било в *** – отдел „Продажби“ на
„Техностар“ ЕООД, а трудовото възнаграждение е следвало да се заплаща до
3
петнадесето число на календарния месец, следващ месеца, за който
възнаграждението се дължи.
От платежно нареждане за кредитен превод с референция 02605812 и
дата на изпълнение 31.03.2020 г. се изяснява, че жалбоподателят „Техностар“
ЕООД е изплатил на работника С.Ф.Т. трудовото възнаграждение за месец
март 2020 г. в размер на 1 000 лева на дата 31.03.2020 г.
От платежно нареждане за кредитен превод с референция 02946930 и
дата на изпълнение 21.09.2020 г. се изяснява, че жалбоподателят „Техностар“
ЕООД е изплатил на работника С.Ф.Т. допълнително възнаграждение за
положения от нея труд на 03.03.2020 г. в размер на 45,96 лева. Установява се
още, че жалбоподателят е заплатил на работника допълнителното
възнаграждение на дата 21.09.2020 г.
От Заповед № З-0058/11.02.2014 г. на Изпълнителния директор на
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, т. 4 се установява, че
наказателното постановление е издадено от надлежно оправомощено лице,
което е действало в рамките на своята материална компетентност.
Компетентността на актосъставителя произтича от разпоредбата на чл. 21, ал.
4, т. 3 от Устройствен правилник на Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“ (приет с ПМС № 2 от 13.01.2014 г. Обн. ДВ, бр. 6 от
21.01.2014 г.).
При така установените факти съдът приема следното от правна страна:
При съставянето на АУАН са изпълнени изискванията по чл. 42 от ЗАНН
относно задължителното му съдържание. Актът е съставен от оправомощено
лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на представител на
нарушителя и му е връчен препис срещу разписка. В 6-месечния срок по чл.
34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното наказателно постановление, от
материално и териториално компетентен орган. Съдът намери и че е налице
съответствие между установените факти и правни изводи в АУАН и НП.
Възраженията срещу връчването на наказателното постановление са
неотносими към преценката за неговата законосъобразност и обоснованост.
Връчването е действие, последващо издаването на наказателното
постановление, поради което то не засяга съдържанието на постановлението,
нито вече приключилата към този момент процедура по неговото издаване. В
тази връзка връчването не е елемент от производството по налагане на
административното наказание, а има значение за теченето на сроковете за
обжалване пред съд и преценката дали този срок е спазен в случай на
подаване на жалба. В настоящия случай съдът е приел жалбата за допустима
като своевременно подадена, с което жалбоподателят е реализирал в пълнота
своето право да предизвика обжалване пред съд на наказателното
постановление, а правото му на защита не е нарушено по никакъв начин.
Разгледано по същество, възражението наказателното постановление да
било антидатирано е неоснователно. По преписката е приложено известие за
доставяне с № 02BY6Y 0 от дата 15.10.2020 г., т.е. един ден след вписаната в
4
наказателното постановление дата на издаването му - 14.10.2020 г. Пратката е
била адресирана до жалбоподателя „Техностар“ ЕООД на посочения в АУАН
адрес за кореспонденция, но е върната в цялост като непотърсена. След това
наказателното постановление е изпратено за връчване на адреса на
управление на дружеството жалбоподател, където е било получено.
Основателно въззиваемата страна се позовава на поставеното клеймо от
пощенския оператор с дата 15.10.2020 г., което оборва твърдението на
жалбоподателя НП да е издадено на по-късна дата.
Възражението е и изцяло нелогично, твърди се, че постановлението било
антидатирано, за да се спази срокът за неговото издаване. Този срок съгласно
чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е шестмесечен, считано от съставянето на АУАН. Тъй
като актът е съставен на 18.09.2020 г., то от тогава е започнал да тече и срокът
за издаване на наказателното постановление. Последното е връчено на
жалбоподателя на 17.12.2020 г., поради което дори и към този момент срокът
по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е бил едва преполовен. Нищо от фактите по делото
не е налагало наказателното постановление да бъде антидатирано, като
същевременно събраните доказателства категорично оборват основателността
на това възражение.
Обстоятелството, че след като нарушението е било установено,
контролните органи на инспекцията по труда не са дали първо задължителни
предписания на работодателя по реда на чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ, а вместо
това свид. Т. е съставила акт за установяване на административно нарушение,
по никакъв начин не нарушава правото на защита на жалбоподателя, нито
представлява нарушение на процедурата по ангажиране на отговорността му.
Процесуалният закон не въвеждане като предпоставка за съставянето на
АУАН даването на задължителни предписания от контролния орган на
работодателя и едва при неизпълнение да се пристъпва към реализиране на
отговорността на дееца. В случай на дадено предписание неговото
неизпълнение би представлявало ново и различно административно
нарушение, което ще се квалифицира по чл. 415 от КТ. С разпоредбата на чл.
264 от КТ е уредено самостоятелно материалноправно задължение, чието
неизпълнение само по себе си също е обявено за наказуемо с
административно наказание или имуществена санкция. Същевременно нито
материалният закон предвижда даването на задължително предписание като
признак от състава на нарушението по чл. 264 от КТ, нито процесуалният
закон регламентира такова действие да е част от процедурата по
осъществяване на административнонаказателната отговорност.
Евентуалното задължително предписание по чл. 404, ал. 1, т. 8 от КТ по
своята правна природа би представлявало принудителна административна
мярка. Административнонаказателната отговорност и принудителните
административни мерки са два различни пътя към една цел, а именно
законосъобразното развитие на административните правоотношения.
Преценката кой от двата пътя да избере е на административния орган, като
при наличие на законовите основания няма пречка той да прибегне както до
5
административната принуда, така и до административното наказание. Касае
се за две различни правни средства. Както налагането на имуществена
санкция, така и даването на задължително предписание е правомерен подход
от страна на административния орган, който е изправен пред избор между
различни средства за възстановяване на законността в административното
правоотношение – така Решение № 6323 от 15.05.2018 г. по адм. д. №
6446/2017 на Върховния административен съд.
В конкретния случай нарушението е било довършено с изтичането на
срока за заплащане съобразно правилото на чл. 264 от КТ на допълнителното
възнаграждение на работничката Т. за работата й на официалния празник
03.03.2020 г. Това работодателят е следвало да направи до 15.04.2020 г.
Следователно след тази дата нарушението е било довършено и дори при
последващо извършената проверка от свид. Т. тя да бе дала задължително
предписание на жалбоподателя за начисляване на дължимото допълнително
възнаграждение на работника Т., то това обстоятелство не би заличило факта
на вече довършеното към този момент нарушение. Евентуално дадено
предписание би представлявало възстановителна принудителна
административна мярка, за което се посочи, че е само един от възможните
способи за възстановяване на законосъобразното развитие на
правоотношението. Съдът обаче изрично подчертава, че дори и при дадено
предписание то не лишава административнонаказващия орган от
правомощието му да търси отговорност за допуснатото нарушение – така
изрично Решение от 10.12.2012 г. по к.а.н.д. № 232/2012 г. на
Административен съд – Габрово. По тези съображения обстоятелството дали
преди съставянето на АУАН е било дадено задължително предписание или
не, се явява ирелевантно за преценката за законосъобразното развитие на
производството, а разгледаното възражение на жалбоподателя е
неоснователно.
По приложението на материалния закон съдът намира, че от събраните и
проверени по делото доказателства се установява по категоричен начин, че
жалбоподателят „Техностар“ ЕООД е осъществил административното
нарушение по чл. 264 от КТ. Това обстоятелство не се и оспорва от
жалбоподателя. На първо място от сключения трудов договор е доказано по
делото, че между посочената в НП работничка С.Ф.Т. и „Техностар“ ЕООД е
съществувало трудово правоотношение, по което последният е бил
работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ. Следователно
жалбоподателят е годен субект на административното нарушение. Отново от
процесния трудов договор се установява и че мястото на работа на
работничката е било в гр. ***
На следващо място от обективна страна се установява, че на 03.03.2020 г.
С.Ф.Т. е била на работа. Това обстоятелство е удостоверено в изготвения
документ присъствена форма за месец март 2020 г., а полагането на труд на
тази дата от работника е било и предвидено в работния график за месец март
2020 г. В този смисъл са и показанията на свид. Т. за установените от нея
6
обстоятелства в хода на проверката. При тези факти съдът намира, че от
правна страна С.Ф.Т. е работила на официален празник. Официалните
празници са изчерпателно изброени с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от КТ,
като сред тях попада и 3 март - ден на Освобождението на България от
османско иго, който е и национален празник.
Съгласно чл. 5, т. 5.3 от трудовия договор № 36/01.11.2016 г.
работодателят е следвало да заплаща трудовото възнаграждение на работника
до 15-то число на календарния месец, следващ месеца, за който се дължи
възнаграждението. От показанията на свид. Т. се изяснява, че
възнаграждението на работниците и служителите е било заплащано по банков
път, което отново кореспондира с писмените доказателства по делото.
За положения от работника С.Ф.Т. труд жалбоподателят е заплатил
трудовото й възнаграждение за месец март 2020 г. на дата 31.03.2020 г., което
се доказва от приложеното по преписката платежно нареждане за кредитен
превод и вписаното в него основание за плащане. В така заплатената на
С.Ф.Т. сума обаче жалбоподателят не е включил и допълнителното
възнаграждение, дължимо за положения от нея труд на официалния празник
03.03.2020 г., в размер не по-малък от удвоения размер на трудовото й
възнаграждение. Този факт се установява от приетите като доказателства по
делото платежна ведомост, платежен фиш, както и от показанията на свид. Т..
Той не е и спорен между страните, като изрично се признава с жалбата.
Размерът на допълнителното възнаграждение следва да бъде определен при
съблюдаване на правилото по чл. 264 от КТ и следователно не може да е по-
малък от удвоения размер на трудовото възнаграждение на работника или
служителя.
При тези факти обоснован се явява изводът на
административнонаказващия орган, че жалбоподателят „Техностар“ ЕООД е
трябвало да заплати допълнителното възнаграждение за работата на
официалния празник 03.03.2020 г. в срок до 15.04.2020 г. С изтичането на
срока, но без работодателят да е изплатил допълнителното възнаграждение по
чл. 264 от КТ, нарушението е довършено от обективна страна. С
наказателното постановление е ангажирана обективната и безвиновна
отговорност на юридическо лице, поради което въпросът за вината не
подлежи на изследване в процеса. Все в тази връзка възраженията, че
управителят на дружеството жалбоподател нямал за цел да нарушава
трудовото законодателство, нито да ощетява работници или служители, са
неотносими, тъй като мотивите на управителя са част от субективната страна,
която е изключена от предмета на доказване. Тези обстоятелства могат да се
съобразяват единствено като смекчаващи отговорността при преценката за
размера на имуществената санкция.
Съдът намира, че при правилно установена, а и безспорна между
страните, фактическа обстановка, административнонаказващият орган е дал
надлежна правна квалификация на релевантните по делото факти. Формата на
изпълнителното деяние е незаплащане на трудово възнаграждение за работа
7
през официален празник. Именно такова поведение е описано в
обстоятелствената част на АУАН и на наказателното постановление. Така
описаните факти се подвеждат под състава на нарушението по чл. 264 от КТ,
в който се съдържат конкретните правила за заплащането на процесното
допълнително трудово възнаграждение, така Решение № 50 от 13.01.2020 г.
по к.а.н.д. № 701/2019 г. на Административен съд – Благоевград; Решение №
273 от 08.02.2013 г. по к.а.н.д. № 3843/2012 г. на Административен съд –
Пловдив.
Едно от основните възражения на жалбоподателя е, че извършеното
деяние представлява маловажен случай. Именно като маловажен случай на
административно нарушение обаче е квалифицирано деянието му и от страна
на наказващия орган, като е наложена имуществена санкция съгласно чл.
415в, ал. 1 КТ. Възражението на жалбоподателя, че в случая следва да намери
приложение правилото на чл. 28 от ЗАНН съдът намира за неоснователно. В
глава деветнадесета, раздел II на КТ са предвидени специални правила за
отговорността за маловажни нарушения по Кодекса на труда. Специалният
състав за маловажно административно нарушение по чл. 415в от КТ изключва
приложимостта на общата разпоредба на чл. 28 от ЗАНН – така Тълкувателно
решение № 3 от 10.05.2011 г. по тълк. дело № 7/2010 г. на Върховен
административен съд. Следователно в тези случаи, макар деянието на
жалбоподателя да е квалифицирано като маловажно, то за него не е
предвидено освобождаване от административнонаказателна отговорност, а
налагане на същата по вид санкция, но в многократно по-нисък размер. Така,
ако нарушението не беше прието за маловажно, имуществената санкция
следваше да бъде определена по чл. 414, ал. 1 от КТ, т.е. в размер от 1 500 лв.
до 15 000 лв. Фактите по делото също изключват възможността за
приложение на чл. 28 от ЗАНН – допълнителното възнаграждение на
работника С.Ф.Т. е следвало да бъде заплатено до 15.04.2020 г., а това е
сторено от жалбоподателя на 21.09.2020 г. В тази връзка според настоящия
състав единствено отправянето на предупреждение по реда на чл. 28 от ЗАНН
не би било достатъчно и за постигането на целите по чл. 12 от ЗАНН.
Възраженията за наличието на труден икономически период за
работодателите принципно са допустими и относими за обсъждане в процеса,
но съдът приема, че последиците от тези затруднения не следва да бъдат
преразпределяни върху работниците и служителите, които също биха могли
да изпитват трудности по време на описания в жалбата период. Не се
споделят и доводите за проявена от наказващия орган предубеденост,
игнориране на установените смекчаващи обстоятелства или обвинителен
уклон. Напротив, отчитайки всички релевантни обстоятелства, включително
проявената добросъвестност от работодателя за отстраняване на нарушението
след неговото установяването, АНО е квалифицирал деянието като
маловажен случай, но по специалното правило на чл. 415в, ал. 1 от КТ. Съдът
намира за правилен този извод на административнонаказващия орган. Доказа
се по делото наличието на законовите предпоставки за приложението на
8
привилегирования състав - нарушението е отстранено веднага след
установяването му по реда на КТ и от него не са настъпили вредни последици
за работници и служители. Деянието на жалбоподателя не попада и в
изключението по чл. 415в, ал. 2 от КТ на изчерпателно посочени състави на
административни нарушения, за които е изключено приложението на ал. 1 на
чл. 415в от КТ. В случая нарушението е установено със съставения АУАН на
18.09.2020 г. и е било отстранено на 21.09.2020 г., което удовлетворява
изискването за отстраняването му в кратък срок след откриването му. В този
смисъл е и съдебната практика, в която при сходни факти с тези в процесния
казус е прието, че правилото по чл. 415в, ал. 1 от КТ е приложимо спрямо
нарушение по чл. 264 от КТ – така Решение № 2084 от 09.11.2016 г. по
к.а.н.д. № 1956/2016 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив;
Решение № 273 от 08.02.2013 г. по к.а.н.д. № 3843/2012 г. на XXIII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение № 1260 от 10.07.2017 г. по к.а.н.д.
№ 1699/2017 г. на Административен съд – Варна; Решение от 25.10.2018 г.
по к.а.н.д. № 164/2018 г. на Административен съд – Габрово; Решение № 50
от 13.01.2020 г. по к.а.н.д. № 701/2019 г. на Административен съд –
Благоевград; Решение от 13.03.2018 г. по к.а.н.д. № 9/2018 г. на
Административен съд – Сливен.
Съгласно разпоредбата на чл. 415в, ал. 1 от НК за маловажни нарушения
по КТ работодателят се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от
100 до 300 лева. В конкретния случай административнонаказващият орган е
наложил на жалбоподателя имуществена санкция в максималния предвиден
размер от 300 лева. В наказателното постановление обаче не е посочено как е
определен именно този размер на наложената санкция, нито кои
обстоятелства са приети за смекчаващи, кои за отегчаващи и как те се
съотнасят. Административнонаказващият орган няма задължение във всеки
случай на първо по ред нарушение да налага най-лекото предвидено
наказание, тъй като това би противоречало на правомощията му по чл. 27 от
ЗАНН. Щом обаче приема, че наложеното наказание трябва да бъде
определено над минималния предвиден размер, то следва да изложи мотиви
за това си решение, за да може наказаният да се защитава адекватно срещу
размера на наказанието му. В случая наказващият орган не е сторил това. Тази
непълнота не представлява съществено процесуално нарушение и не е
основание за отмяна на НП, като констатираният недостатък се преодолява
чрез изменение на постановлението в частта му относно размера на
имуществената санкция, който следва да бъде намален на 100 лева – така
Решение № 1261 от 17.07.2020 г. по к.а.н.д. № 1089/2020 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение № 1564 от 20.08.2020 г. по к.а.н.д.
№ 1214/2020 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив.
Същевременно съдът намира, че съвкупността от установените по делото
смекчаващи и отегчаващи обстоятелства не налага определяне на санкция над
минималния размер. Налице са множество смекчаващи отговорността
обстоятелства – касае се за сравнително ниска по размер сума на
9
незаплатеното в срок допълнително възнаграждение на работника;
нарушението е своевременно отстранено в съвсем кратък срок след
установяването му; то е първо по ред за жалбоподателя, като не са
ангажирани доказателства за други нарушения, установени с влязло в сила
наказателно постановление, поради което процесното деяние се ценни за
изолирана проява. По тези съображения съдът приема, че налагането на
имуществена санкция и в минималния предвиден размер от 100 лева би било
достатъчно за постигането на целите по чл. 12 от ЗАНН. Наложената с
наказателното постановление санкция в по-висок размер се явява
несправедлива и представлява неоправдано завишена принуда спрямо
жалбоподателя, доколкото целите на наказанието биха били постигнати и при
санкция в по-нисък размер.
По гореизложените съображения съдът приема, че наказателното
постановление трябва да бъде изменено в частта си относно размера на
наложената имуществена санкция, който да бъде намален от 300 на 100 лева и
наказателното постановление да бъде потвърдено в останалата си част.
По разноските:
С оглед изхода на делото и доколкото съдът намери, че не е налице
основание за отмяна на наказателното постановление нито в цялост, нито в
отделна негова част, то право на вземане за разноски възниква единствено за
административнонаказващия орган, който изрично е поискал присъждането
им. Съгласно чл. 63, ал. 5 от ЗАНН възнаграждението в полза на
юридическите лица се присъжда в размер, определен от съда, който не е
обвързан от претенцията на страната. При определяне на възнаграждението
следва да се съблюдава правилото на чл. 63, ал. 5, изр. 2 от ЗАНН, съгласно
което размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Последната разпоредба от своя страна препраща
към Наредба за заплащането на правната помощ (Обн. ДВ бр. 5 от 17.01.2006
г.). Съгласно чл. 27е от Наредбата възнаграждението за защита в
производства по ЗАНН е от 80 до 120 лева. Препращането е единствено към
максималния размер на възнаграждението, т.е. към сумата от 120 лева, като
съдът определя възнаграждението по справедливост и в рамките на
посочената максимална горна граница. В настоящото производство
наказващият орган е защитаван от служител с висше юридическо
образование. Действително длъжността на процесуалния представител не е
юрисконсулт, но съдът приема, че от значение за преценката по чл. 63, ал. 5
от ЗАНН е не формалното наименование на длъжността, а нейният характер и
упражняваните правомощия. Да се приеме противното, би означавало да се
поставят в неравноправно положение лицата, защитавани от служители с
юридическо образование, които формално не са назначени на длъжност
юрисконсулт, но по същество изпълняват еднаква като съдържание трудова
функция. Следователно юрисконсултско възнаграждение следва да се
10
присъжда при благоприятен изход на спора във всички случаи, когато
защитата е осъществена от лице, което отговаря на критериите по Решение №
10 от 29.09.2016 г. по конституционно дело № 3/2016 г. на Конституционния
съд, а именно:
- лицето да има юридическо образование;
- да е назначено на трудово или служебно правоотношение в ЮЛ, ЕТ,
държавно учреждение или организация и да е включено в организационната
му структура, независимо от наименованието на заеманата длъжност;
- лицето да разполага с изрично пълномощие да осъществява
процесуално представителство.
В този смисъл е практиката на Върховния административен съд по чл.
144 вр. чл. 143 от АПК – така Тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. по
тълкувателно дело № 5/2009 г. на ВАС; Решение № 2652 от 19.02.2020 г. по
адм. дело № 7832/2019 г. на ВАС; Решение № 3752 от 23.03.2018 г. по адм.
дело № 7075/2017 г. на ВАС; Решение № 8849 от 06.07.2017 г. по адм. дело №
3415/2016 г. на ВАС; Определение № 8710 от 05.07.2017 г. по адм. дело №
6178/2017 г. на ВАС; Решение № 5139 от 19.04.2018 г. по адм. дело №
3266/2017 г. на ВАС; Решение № 10230 от 24.07.2020 г. по адм. дело №
11280/2019 г. на ВАС. Следователно страната, представлявана от лице с
висше юридическо образование, ще има право на юрисконсултско
възнаграждение независимо от наименованието на заеманата от процесуалния
представител длъжност, а според нейния характер. В тази връзка разноски се
дължат и на въззиваемата страна, като справедливият размер на
възнаграждението е 80 лева, тъй като делото не разкрива завишена
фактическа или правна сложност, в хода на съдебното следствие е разпитан
един свидетел, както и при отчитане на материалния интерес от спора.
Размерът на възнаграждението е съобразен с правилата за неговото
определяне.
За заплащане на разноските следва да бъде осъдена ответната страна в
процеса – жалбоподателят „Техностар“ ЕООД. По аргумент от § 1, т. 6 от ДР
на АПК разноските следва да бъдат присъдени в полза на това юридическо
лице, от което е част административнонаказващият орган, а в случая това е
Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, съгласно чл. 2, ал. 1 от
устройствения й правилник.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. второ от
ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 16-002974 от 14.10.2020 г.,
издадено от инж. А.А.Ч. – *** на Дирекция „Инспекция по труда“ гр.
Пловдив, с което на „ТЕХНОСТАР“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град ***, представлявано от управителя И. А., на
основание чл. 416, ал. 5 във вр. с чл. 415в, ал. 1 от Кодекса на труда е
11
наложена „имуществена санкция“ в размер на 300 (триста) лева за
нарушение по чл. 264 от Кодекса на труда, като НАМАЛЯВА размера на
„имуществената санкция“ на 100 (сто) лева и ПОТВЪРЖДАВА
Наказателното постановление в останала му част.
ОСЪЖДА „ТЕХНОСТАР“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град ***, представлявано от управителя И. А. да
заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ сумата от 80
(осемдесет) лева, представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба на основанията,
посочени в Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на
Административнопроцесуалния кодекс пред Административен съд – Пловдив
в 14-дневен срок от получаване на съобщението от страните, че решението е
изготвено.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
12