Р Е Ш Е Н И Е №
31.05.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на втори март две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
4177 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 569384 от 27.12.2018 г. по гр.д. № 70157/2017 г. Софийски
районен съд, 32 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.Х.К.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 51958/2017 г. по описа на СРС, 32
състав: 1 463.66 лв. (от които 1 439.02 лв. - главница за топлинна
енергия, и 24.64 лв. - главница за дялово разпределение) – неплатена главница
по договор за доставка на топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се на
адрес: гр. София, ж.к. „******, аб. № 259836, през периода от м. 05.2013 г. до
м. 04.2015 г., както и дължима сума за реално потребена енергия, отразена в
обща фактура № **********/30.06.2014 г. и № **********/30.06.2015 г., ведно със
законна лихва за периода от 28.07.2017 г. до изплащане на вземането, и 358.82
лв. (от които 352.01 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за топлинна
енергия, и 6.81 лв. - обезщетение за забава върху сумата за главница за дялово
разпределение.) – обезщетение за забава за периода 15.08.2014 г. - 20.07.2017
г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата
250 лв. – разноски по делото. Решението е постановено при участието на „Т.“ ООД,
ЕИК ******, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и необоснованост.
Неправилно СРС приел, че ответникът не е клиент на топлинна енергия по смисъла
на § 1, т. 42 ДР ЗЕ (сега чл. 153 ЗЕ и § 2а ДР ЗЕ), съгласно която разпоредба потребител
на топлинна енергия или природен газ за битови нужди бил физическо лице –
собственик или ползвател на имота, което използва електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване за домакинството си. Законът изрично давал легална дефиниция на
понятието „потребител на топлинна енергия”, като без значение бил фактът дали
лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. Правомощията, които формират състава на едно субективно
право били типизираните възможности, които то дава на своя носител, и в този смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ (§ 1,
т. 13 ДР ЗЕЕЕ) говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Законът не предпоставял необходимост от доказване на обстоятелството
кое лице е държател на имота, респ. е потребило реално топлинната енергия. По
делото било установено „принципното“ съществуване на облигационно
правоотношение между страните, което било достатъчно за доказване на иска.
Съдържането на този договор било уредено в ОУ, които обвързвали ответника дори
и без да ги е приел, съгласно специалната разпоредба на чл. 150, ал. 3 ЗЕ. В съответствие
с изготвения доклад и разпределението на доказателствената тежест, ищецът
следвало да докаже съществуването на договорно правоотношение между страните,
реално доставена топлинна енергия и обстоятелството, че нейната стойност
възлиза на спорната сума. Видно от събраните писмени доказателства било, че
горните обстоятелства са установени при условията на пълно и главно доказване. Поради
това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него постанови
друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Д.Х.К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Съображения
излага в писмени бележки от 27.10.2020 г. Не претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.“ ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го намира за
частично неправилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани
жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради
това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая не е било спорно и по делото се установява, че сградата, в която
се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа. С отговора
на исковата молба ответникът не е оспорил факта, че е собственик на процесния
имот, нито е оспорил наличието на облигационно правоотношение между страните по
договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди. В срока по чл. 131 ГПК
същият е релевирал единствено правопогасяващо възражение за давност относно
част от вземанията на ищеца, като е описал подробно вземанията по кои издадени
фактури според него са погасени по давност. Поради това в нарушение на
съдопроизводствените правила районният съд е приел за спорен факт, по който не
е имало спор между страните, и е отхвърлил изцяло исковете на това основание. Независимо
от това, от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства – приети и
неоспорени списък на етажните собственици в процесната сграда – етажна
собственост от 1985 г., предоставен на ищеца от управителя на етажната
собственост при присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа, списък
на етажните собственици към протокола от проведено на 01.09.2002 г. ОС на ЕС
(на което ответникът е бил протоколчик), като и трите документа са подписани от
ответника, както и от неоспореното заключение на СГЕ, съгласно което подписите
за „потребител“ в приетите 2 бр. документи за отчет са изпълнени от ответника Д.К.
– обуславят несъмнен извод, че ответникът, като собственик на процесния
апартамент № 25, е в облигационно правоотношение с ищеца по доставка на
топлинна енергия за битови нужди. Поради това същият дължи цената на
доставената в имота му топлинна енергия.
Относимите към процесния период м. 05.2013 г. – м.
04.2015 г. Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ АД на потребители в град София и Общи
условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** са публикувани и са влезли в сила с изтичане на 30 дни
от публикацията (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), съответно на 13.02.2008 г. и на 12.03.2014 г.
Ответникът не твърди и не установява да е подал заявление по реда и в срока по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ, с което да е предложил специални условия, нито да е сключено
допълнително писмено споразумение между него и ищеца, поради което същият е
обвързан от влезлите в сила ОУ на договора.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение –
чл. 139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички потребители
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ, което не
е оспорено по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, а съдът кредитира като
обективно и компетентно се установява, че общият топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ
метрологични проверки със заключение „съответства”, а дяловото разпределение е
извършвано в съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Дължимата
след изравняванията сума за реално доставената в имота на ответника топлинна
енергия в периода 01.05.2013 г. – 30.04.2015 г. е в размер на 1 438.44 лв.,
в която сума не са включени суми за дялово разпределение и не са съобразявани
извършени от ищеца прихващания с вземания за предходен период.
От заключението на ССЕ, също неоспорено от страните се
установява, че дължимата сума за дялово разпределение за процесния период е в
размер на 24.64 лв., начислена по 3 бр. фактури, осчетоводени в м. 06.2013 г.,
м. 06.2014 г. и м. 05.2015 г.
Относно размера на главния дълг за топлинна енергия следва
да се вземе предвид заключението на СТЕ, което отразява дължимата за процесния
период сума, без извършвани от ищеца прихващания с вземания за период преди
процесния.
По акцесорните искове ищецът претендира лихви върху
главниците за периода 15.08.2014 г. – 20.07.2017 г.
Съгласно нормата на чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят на изпълнението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му; Когато няма определен
ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от
кредитора – ал. 2 на чл. 84 ЗЗД.
Предвид началния момент на претенциите за лихви,
приложими в случая са Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, в сила
от 12.03.2014 г. Съгласно чл.
33, ал. 1 от тези ОУ, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на дружеството. В чл. 32, ал. 2 е
предвидено, че след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне
на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки. Съгласно чл. 33, ал. 2, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването
на интернет страницата на продавача. Според чл. 33, ал. 4, продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, ако не са заплатени в срока по ал. 2.
По своята правна същност публикуването
на дължимите суми на интернет страницата на топлопреносното дружество
представлява покана от кредитора до длъжника. Задълженията за месечни вноски възникват
след изтичането на съответния месец, през който е
доставена топлинна енергия - всяка доставка поражда вземане за
месечна вноска. Публикуването на ежемесечните фактури, отразяващи месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2014
г. и на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен
между страните начин, по който кредиторът отправя покана за изпълнение, т.е. от
волята на кредитора зависи кога да поиска изпълнение.
По делото не са представени констативни протоколи, от които да се установи
публикуване на интернет страницата на продавача на общите фактури, касаещи
процесния период, поради което акцесорният иск за лихви върху главницата за
топлинна енергия за сумата 352.01 лв. е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 6.81 лв. –
лихви за забава върху главницата за дялово разпределение, също е неоснователен.
Клаузата на чл. 22, ал. 2 от ОУ от 2014 г. предвижда само, че клиентите
заплащат на продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана
от избрания от тях търговец. Срок за плащане на вземането за дялово
разпределение не е уговорен, поради което, и при липса на доказателства за
отправена покана до длъжника, този акцесорен иск също е неоснователен и подлежи
на отхвърляне.
При тези изводи, въззивният съд следва да се произнесе по евентуалното
възражение на ответника за погасяване по давност на част от вземанията на ищеца
за главници.
Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, вземанията на топлофикационните дружества
съставляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 ЗЗД и за
тях се прилага тригодишна погасителна давност. Задълженията на потребителите за
плащане стойността на доставената топлинна енергия са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, и
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните
плащания са с еднакъв или различен размер. Относно задълженията за лихви
приложима е също кратката тригодишна погасителна давност – чл. 111, б. „в”, пр.
2 ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо а съгласно ал. 2 ако е уговорено, че вземането
става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Според чл. 116, б. “б” ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск, а съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК, искът за съществуване на вземането се счита предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415 ГПК. От тази дата и докато трае съдебният процес
относно вземането, давност не тече – чл. 115, ал. 1, б. “ж” ЗЗД. Прекъсване на
погасителната давност може да настъпи само когато за определено притезание тя е
започнала да тече, но още не е изтекла.
За задълженията, възникнали при действието на ОУ от 2008 г. давността
започва тече от 31-во, респ. 1-во число на месеца, следващ месеца на доставката,
а задълженията, възникнали пр действието на ОУ от 2014 г. давността започва да
тече от датата на възникването им - чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 28.07.2017 г., с оглед на което
погасени по давност към този момент са били вземанията на ищеца, станали
изискуеми преди 28.07.2014 г. – или тези за периода м. 05.2013 г. – м. 06.2014
г. включително. Непогасени по давност към момента на подаване на заявлението са
били вземанията за главници за периода м. 07.2014 г. – м. 04.2015 г.
Съобразно заключението на СТЕ и на основание чл. 162 ГПК
въззивният съд приема, че размерът на непогасената по давност главница за
топлинна енергия за периода м. 07.2014 г. – м. 04.2015 г. възлиза на 699.77 лв.,
а съобразно заключението на ССЕ непогасената по давност главница за дялово
разпределение за същия период възлиза на 8.21 лв., или общо 707.98 лв. До тези
размери главните искове са основателни, а за разликите до пълните им предявени
размери съответно от 1 439.02 лв. и 24.64 лв. и за периода м. 05.2013 г. –
м. 06.2014 г. включително са неоснователни и подлежат на отхвърляне поради
погасяване по давност на вземанията.
Крайните изводи на двете инстанции частично не съвпадат, поради
което обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която главните
искове са отхвърлени до посочените размери и вместо това бъде постановено
друго, с което главните искове се уважат до тези размери.
При този изход, решението следва да бъде отменено и в частта,
с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски над сумата от 152.88
лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца разноски за първата инстанция съразмерно с уважената част от исковете
в размер на 261.09 лв., и разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 51958/2017
г. на СРС, 32 състав - в размер на 33.58 лв.
Претенция за разноски за настоящата инстанция е заявена
само от въззивника, който е претендирал и юрисконсултско възнаграждение. Направените
разноски са в размер на 54.28 лв. – държавна такса, а по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на
правната помощ въззивният съд, съобразявайки извършените от юрисконсулта
процесуални действия, определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100
лв. Или, съразмерно с уважената част, въззиваемият му дължи разноски за
настоящата инстанция в размер на 59.93 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 569384 от 27.12.2018 г., постановено по гр.д. № 70157/2017 г. на
Софийски районен съд, 32 състав в частта,
с която предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, срещу Д.Х.К., ЕГН **********,
главни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени до размер от общо 707.98 лв. и за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2015
г., от които 699.77 лв., главница за топлинна енергия, и 8.21 лв. – главница за
дялово разпределение, както и в частта,
с която „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, е осъдено да заплати на Д.Х.К., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски по делото над сумата 152.88 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД, че Д.Х.К., ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от общо 707.98
лв. – главница, от които 699.77 лв. – цена на доставена топлинна енергия в
периода 01.07.2014 г. – 30.04.2015 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София,
ж.к. „******, аб. № 259836, и 8.21 лв. –
цена на услугата дялово разпределение за периода 01.07.2014 г. – 30.04.2015 г.
относно същия топлоснабден имот, заедно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 28.07.2017 г., до окончателното
плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 51958/2017 г. на СРС, 32 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 569384 от 27.12.2018 г., постановено по гр.д. № 70157/2017 г. на
Софийски районен съд, 32 състав в останалата част.
ОСЪЖДА Д.Х.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 261.09
лв. – разноски за първоинстанционното производство, сумата 33.58 лв. – разноски за заповедното
производство по ч.гр.д. № 51958/2017 г. на СРС, 32 състав, и сумата 59.93 лв. – разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.“ ООД, ЕИК ******,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.