СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
8053 по описа за 2018 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 234241 от 10.10.2017 г., по гр. д. № 20796/2016 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 64 състав, е признато за установено, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. 150 ЗЕ, че З.Б.А., ЕГН **********, дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, сумата
от 395,15 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за периода 01.05.2012
г. – 30.04.2014 г. за имот, находящ се в гр. София, ул. „*******, избено
помещение № 1, аб. № 310939, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК - 17.06.2015 г. до окончателното изплащане; на основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД, сумата от 65,36 лв. – обезщетение за забава, в размер на законната
лихва за периода 30.06.2012 г – 04.06.2015 г.; както и на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сума в размер на 6,12 лв. –
възнаграждение за услуга дялово разпределение за периода 01.05.2012 г. –
30.04.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК - 17.06.2015 г. до окончателното изплащане, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 26.06.2015
г. година по частно гражданско дело № 34010 по описа на Софийския районен съд, II ГО, 64 състав за 2015 г., като искът, с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия, е отхвърлен за разликата над уважения размер от 65,36 лв. до пълния
предявен размер от 71,58 лв., както и изцяло искът, с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 1,13 лв. – обезщетение за забава,
в размер на законната лихва върху главницата за дялово разпределение, за
периода 30.06.2012 г. – 04.06.2015 г.
С решението З.Б.А.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 369,18 лв. - разноски в исковото производство и сумата от 319,96
лв. - разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение в частта, с която предявените
искове са уважени, е подадена въззивна жалба от З.Б.А., като съдържанието й е бланкетно. В същата се изразява несъгласие с
атакувания акт, без конкретно изложени оплаквания.
В срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от „Т.С."
ЕАД.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от третото лице - помагач на страната на ищеца „Т.С." ЕООД.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, като същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в
мотивите му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към
тях.
По
отношение на правилността на обжалваното решение, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или
когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън
тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява
законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални
действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови
фактически констатации. В този смисъл са задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело №
1/2013 г., ОСГТК. Поради това се налага изводът, че и при бланкетна въззивна жалба,
в която жалбоподателят е направил довод за неправилност на решението, без да
конкретизира отделни оплаквания за неправилността на акта, въззивният съд дължи произнасяне
по съществото на делото, като формира собствени изводи по съществото на
материалноправния спор въз основа на установените от първоинстанционния съд
факти и обстоятелства, независимо дали потвърждава или отменя решението /арг.
от чл. 271, ал. 1 ГПК/. Предвид характеристиките на въззивното производство като
ограничен въззив, въззивната инстанция следва да
постанови решението си при съобразяване на фактите, установени по делото.
При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според
него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен
материал под приложимата според въззивния съд
материалноправна норма, т. е. гарантиране на съответстващи на установените
факти правни изводи /ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на
фактическата страна по спора/.
Депозираната
пред съда жалба на
въззивника -
ответник е бланкетна по своя характер и съдържание. В нея буквално се
заявява, че жалбоподателят изразява несъгласие с атакуваното решение,
поради което и го обжалва в срок. Никъде в жалбата не е посочен конкретен
порок на решението, който неминуемо да води до отмяната му. Липсва
конкретизация кой точно материален и/или процесуален закон е бил нарушен от
районния съдия при постановяване на атакуваното съдебно негово
решение.
В бланкетната жалба в конкретния случай
въззивникът не е посочил в какво конкретно счита да
се състои порочността на коментираното съдебно решение на районния съд. Според
правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК, според което въззивният съд по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата, въззивната съдебна инстанция
осъществява контрол за правилността на първоинстанционното решение по принцип в
рамките на заявените в жалбата основания,
като следи служебно само за спазването на императивните материалноправни норми,
по аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 г., точка 10, на ОСГК на ВКС. От
представената бланкетна жалба в случая, в срока за
обжалване на първоинстанционното решение ответникът не е
изложил конкретните пороци на постановения съдебен акт. Съдът не е длъжен да
указва на ответника да стори това, защото законът не го изисква, аргумент от
разпоредбата на чл. 262, ал. 1 ГПК. С изтичане на
срока за обжалване, е преклудирана възможността да се сочат пороците на
решението, затова дори да постъпят "допълнения" към жалбата, съдът не следва да обсъжда
подобни, като несвоевременно постъпили, а в дадения казус такава хипотеза не е
и поставена на разглеждане. Доколкото въззивникът ответник
иска отмяна на решението бланкетно,
то въззивната проверка
следва да се ограничи до посочените въпроси, за които въззивната съдебна инстанция
следва да следи служебно, при която служебна проверка се установи, че
първоинстанционното решение е валидно и е допустимо в обжалваната част, тъй
като обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния
закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част,
не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради което първоинстанционното
съдебно решение е и допустимо - на ответника е
дадена възможност за становище по исковете и е съставен доклад по реда на чл.
146 ГПК, с което съдът е предоставил равни възможности на страните за участие в
исковото производство и е постановил съдебно решение по същество.
Не е спорно обстоятелството, а и видно от представения и приложен на л. 15
нотариален акт № 121, том
XXVII, дело № 5729 от 1992
г., че З. Б. А. е придобила право на собственост върху имот, находящ се в гр. София, ул. „*******,
, за отоплението на който е открита партида по аб. № 310939.
Въззивният съд счита, че при
установените по делото фактически положения – че между страните е възникнало и съществува облигационно отношение
по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия съгласно
чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект с
абонатен № 310939, като ответникът има
качеството потребител на топлинна енергия, то
законосъобразно СРС е
приел, че на това основание дължи
заплащането на доставената топлинна енергия.
Следователно, установено е принципното
съществуване на облигационно договорно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на
стойността на ползваната услуга.
При установените по делото фактически положения,
а именно дължимост на главното вземане за топлинна енергия и неплащането му в
срок, ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение за забава, както
правилно е приел и районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също
споделя.
При
установените по делото фактически положения за дължимост на
сумата за услугата дялово разпределение, както по
същество е приел и СРС, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.
Доколкото във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение на материалния
закон от СРС при присъждане на сумата за топлинна
енергия, лихва за забава върху главницата за топлинна енергия, както и за
главницата за услугата за дялово разпределение, и предвид това, че съдът
е ограничен от рамките на подадената въззивна жалба, а както бе посочено последната
е бланкетна,
настоящият въззивен състав намира, че жалбата е
неоснователна и не следва да се уважава, а решението, като правилно следва да
се потвърди в обжалваната част.
С
оглед изложеното, бланкетната
въззивна жалба, чийто полезен ефект по отношение на разрешаване на спора
по същество, съотв. косвено преценка относно правилността на обжалваното
решение, е твърде ограничен, е неоснователна. Решението на СРС в обсъжданата
обжалвана част е постановено при правилно приложение
на материалния закон и следва да бъде потвърдено чрез препращане към мотивите
му – чл. 272 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, въззиваемата страна
"Т.С." ЕАД би имала право на разноски пред въззивната инстанция, които се определят от съда, а не от
страната, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, ако беше осъществена по делото
защита от юрисконсулт съобразно характеристиките на защита според Закона
за адвокатурата. В случая, обаче, в полза на въззиваемото дружество-ищец, не
следва да се присъжда претендираното възнаграждение за юрисконсулт, тъй като
единственото извършено от последния процесуално действие се изчерпва с подаване
на бланкетна молба,
след сроковете за отговор по въззивната жалба, с която претендира отхвърляне
на въззивната жалба и възлагане на разноски,
което не може да се счита осъществена защита по делото, за която да се дължи
заплащане от насрещната страна. Ето защо, искането за разноски на ищеца не може
да се уважи за въззивната инстанция. Въззиваемата страна не е подала отговор на
въззивната жалба и не се е явила в проведените по делото две открити съдебни
заседания. С оглед на горното и предвид липсата на каквито и да е било
извършени пред настоящата съдебна инстанция процесуални действия, съдът намира,
че на въззиваемата страна разноски не следва да се присъждат.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 234241 от 10.10.2017 г., по гр. д. № 20796/2016 г. по описа на Софийски
районен съд, II ГО, 64 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.