Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 22.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІV а въззивен състав, в открито заседание на втори
декември през две хиляди и деветнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА
КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА
мл.с. ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от
младши съдия Киримов в.гр. дело № 5359 по описа за 20189г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение № 563099 от 17.12.2018
г. постановено по гр.д. № 4019/2018 г. на СРС, ГО, 24 състав, са отхвърлени
предявените от Т.С.“ ЕАД искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу А.М.Е., ЕГН **********
и С.М.Е., ЕГН ********** за установяване при условията на разделна отговорност
по ½ на дължимостта на сумата 3 709,50 лева, от които 3073,85 лева
– главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от м.05.2013 г. до м.04.2016 г., начислена по партидата на аб. № 104678, за
имот представляващ апартамент № 105, находящ се в гр. София, общ. *******,
както и изравнителна сметка, сумата от 556,32 лева – законна лихва за забава за
периода от 15.09.2014 г. до 29.08.2017 г., главница за дялово разпределение, в
размер на 64,37 лева за периода от м.06.2014 г. до м. 04.2016 г., сумата от 14,96
лева – лихва за периода от 08.08.2014 г. до 29.08.2017 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателното ѝ изплащане. С решението „Т.С.“ ЕАД е осъдено на основание
чл. 78, ал. от ГПК да заплати на А.М.Е. и С.М.Е. сумата от 460 лева,
представляваща сторени по делото разноски.
Решението е обжалвано с въззивна
жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Изложени са доводи, че неправилно първоинстанционният
съд е приел, че ответниците не са потребители на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /сега чл. 153, § 2а ДР на ЗЕ. Сочи
се, че от събраните по делото писмени доказателства безспорно се установявало,
че ответниците са наследници и като такива са в облигационни отношения с
дръжеството. При изложеното моли първоинстанционното решение да бъде отменено,
като бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени
изцяло. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.
263, ал. 1 от ГПК не е постъпи отговор на въззивната жалба от отвениците. С
молба с вх. № 148299/02.12.2019 г. са изложени съображения за неоснователност
на въззивната жалба, както се претендират и разноски.
Третото лице помагач не взема
становище по въззивната жалба.
Въззивната
жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 258,
ал. 1 от ГПК, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от
обжалването и има съдържание и приложения от тези по приложимите разпоредби на
чл. 260 и чл. 261 от ГПК.
С оглед извършената от съда служебна проверка
по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият съдебен състав констатира, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. При извършване на въззивен
контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното съдебното
решение, в рамките поставени от въззивната жалба, съдът след преценка на
събраните от първа инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е
законосъобразно и като такова, следва да бъде потвърдено.
Настоящият състав намира, че формираната и
изложена в мотивите на решението от първоинстанционния съд фактическа
обстановка е пълна, правилна и кореспондираща със събрания доказателствен
материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.
Споделя и окончателните правни изводи изложени в обжалваното съдебно решение,
които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към
настоящия спор.
За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД иск, ищецът трябва да установи по реда на
пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна
енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта
на вземането.
Спорният по
делото въпрос се свежда до съществуването на валидно облигационно правоотношение
между страните по договор за доставка на топлинна енергия. СГС намира, че в
тази насока от страна на ищеца по делото не е било проведено успешно доказване,
поради следните съображения:
Установено е
по несъмнен начин, че процесния имот е бил топлофициран, както и че сградата –
етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към
топлопреносната мрежа.
Според
разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./,
„потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Съгласно т. 1 от
Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК - " Клиенти на топлинна енергия за битови
нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството
"клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.”
В
конкретния случай по делото е представен нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 165, том LXXXX, дело №
19511/92 г., с който С.И.С.продава на Й.Г.М.следния свой собствен недвижим
имот, а именно: апартамент № 105 /сто и пет/, находящ се в гр. София, ж.к. „****“,
блок ** /деветдесети/, вход „Д“ на V /пети/ етаж,
състоящ се дневна, кухня и други сервизни помещения, застроен на 46,46 кв.м.
/четиридесет и шест цяло и четиридесети шест стотни/квадратни метра площ при
съседи: стълбище, О.В.Б., двор, Д.и М.М., заедно с избено помещение № 22
/двадесет и две/ при съседи: коридор, Е. и Е.С., двор, М.Р.З., заедно с 0,621 %
идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна
земя.
Представено
е искане за вписване на възбрана на горепосочения недвижим имот, вписано в
книгите за вписвания на Служба по вписванията – гр. София – т. 11, № 1, вх.
Рег. № 1012, по изпълнително дело № 20118380406646 по описа на ЧСИ М.Б., рег. №
838 на КЧСИ, като е посочено, че длъжник по делото А.М.Е., а ½ идеална
част от възбранения имот е нейна собственост.
Настоящата
инстанция намира, че представените доказателства не могат да обосноват извод за
доказаност на връзката между процесният имот и ответниците по делото. Видно от
представения нотариален акт, е че същият е съставен във връзка с прехвърлителна
сделка между съвсем различни лица. На следващо място представеното искане за
вписване на възбрана не следва да се приема за достоверен източник за
собствеността на процесния имот, доколкото съобразно разпоредбата на чл. 483 от ГПК съдебният изпълнител извършва преценка дали недвижимият имот е собственост
на длъжника към деня на налагане на възбраната, едва при извършване на опис на
същия. Същевременно във въззивната си жалба, ищецът твърди, че ответниците се
явяват собственици на процесния имот във връзка с настъпило наследствено
правоприемство, но не ангажира доказателства, нито доказателствени искания в
тази насока. При така изложеното настоящата инстанция намира, че не се доказва
връзка между процесния имот и ответниците по делото.
В
конкретния случай, предявените искове са неоснователни, тъй като не е налице
първата предпоставка за тяхното уважаване, а именно ответникът да притежава
качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на Закона за енергетиката
по отношение на посочения от ищеца в заявление по чл. 410 от ГПК и в подадената
искова молба имот. Изводът на въззивния съд за неоснователност на предявените
искове напълно кореспондира с възприетото от първата съдебна инстанция, поради
което обжалваното понастоящем решение следва да се потвърди като правилно.
По
разноските:
При
този изход на спора във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на направените във връзка с въззивното производство разноски по
делото имат въззиваемите, за което е направено искане своевременно. Освен това
на л. 34 от в. гр. дело е представен договор за правна защита и съдействие, в
който изрично е отбелязано, че във връзка с настоящото производство, на
14.11.2019 г. въззиваемата А.М.Е. е заплатила адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 460 лева. При това съдържание на договора за правна защита
и съдействие, същият има значението на разписка, удостоверяваща реалното
плащане на сумата от 460.00 лева. При това положение, искането на въззиваемата
Кръстева за присъждане в нейна полза на направените разноски от 460 лева е
основателно, тъй като се установява, че такива разноски действително са били
направени.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 563099 от
17.12.2018 г. по гр. дело № 4019/2018 г. на СРС, ГО, 24 с-в.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с." ЕООД.
*** ЕАД, ЕИК: ********, на основание чл.
78, ал. 3 от ГПК да заплати на А.М.Е., ЕГН: **********, сумата от 460 лева,
представляваща направени във връзка с въззивното производство по делото
разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.