Р Е Ш Е Н И Е № 260590
гр. Пловдив, 26.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско въззивно отделение, VI състав,
На 25.03.2021 година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Бояна Дамбулева
като разгледа докладваното от съдия Георгиева въззивно гражданско дело № 446/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба,
подадена от Н.В.В. с ЕГН ********** и А.В.В. с ЕГН **********,***, представлявани
от адв. Т.Х.Ч.-В., срещу Решение № 261249/11.11.2020 год., постановено по гр.
дело № 17419/2019 год. по описа на Районен съд – Пловдив, ХХII гр. състав, с което се уважават предявените
в условията на солидарност срещу двамата ответници искове по реда на чл. 422 ГПК от ищеца „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, за признаване
за установено, че същите дължат на ищцовото дружество сумата от 1533,88 евро – представляваща
непогасена главница за периода 20.04.2018 год. до 20.11.2018 год. по договор за
банков потребителски кредит № 43/24.11.2008 г., сключен между Н.В.В. и А.В.В.
от една страна и „УниКредит Булбанк“ АД
/цедент/ от друга, вземанията по който са прехвърлени на „Макроадванс“ АД /цесионер/ с договор за цесия от 25.11.2013 год. и Приложение № 1 към
него, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда – 14.08.2019 год. до окончателното плащане.
Жалбоподателят излага съображения за
неправилност на постановеното по делото съдебно решение. Заявено е общо, че съдът
не се бил съобразил с изложеното в отговора на исковата молба. Посочено е, че въпреки,
че не се спори, че има подписан договора за кредит и Н.В. е солидарно задължено
лице по него, то същата не е получавала суми от подписания договор за кредит.
Възразено е относно извода на съда, че договорът за кредит е сключен през 2008
год., когато ЗПК все още не е бил обнародван, поради което и разпоредбите му не
са приложими към процесния договор. Оспорва се, че ищецът е правно легитимиран да
завежда делото от гледна точка валидността на уведомяването на длъжниците
относно цедирането на вземането по кредита. Оспорен е и извода на съда по отношение
давността на вземането. Претендират се разноски и адвокатски хонорар.
В
срок е постъпил отговор от въззиваемата страна, с който се изразява становище
за неоснователност и недоказаност на въззивната жалба и за правилност на
постановеното първоинстанционно решение. Посочено е, че длъжникът Н.В. е
изразила воля за встъпването й в това качество със сключването на Договор за
банков кредит от 24.11.2008 год. Твърди се още, че на кредитора не могат да се
противопоставят възражения за разделяне на дълга, или за реда, по който
длъжниците са се задължили. Посочено е, че освен, че разпоредбите на ЗПК не са
действали към момента на сключване на договора, тъй като тези разпоредби като
гражданскоправни имат действие занапред, то в параграф 5 от ПЗР на ЗПК изрично
е посочено, че закона не се прилага за договори за потребителски кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила. Не била налице и изрична законова
норма, съобразно чл. 14, ал. 1 от ЗНА, която да придаде обратно действие на
разпоредбите от ЗПК. Оспорва се твърдението за нередовно уведомяване на
длъжниците за извършената цесия на вземането. Сочи се още, че дори да се приеме
за нередовно първоначалното им уведомяване, то като приложения към исковата
молба уведомленията за цесията са достигнали до ответниците. По отношение
оплакването, че следвало да се прилага тригодишна погасителна давност съгласно разрешението за
периодичните плащания, изведена в ТР 3/18.05.2012 год., в отговора е посочено,
че периодичните плащания съгласно посоченото ТР били самостоятелно обособени,
еднородни престации, независими една от друга, но и произтичащи от общ
юридически факт, докато в настоящия случай се касаело до договор за заем, от
който се следвало едно неделимо плащане. Ето защо уговореното връщане на сумата
на отделни погасителни вноски не превръщало тези вноски в периодични плащания. Иска
се потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски. Прави
се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение във
въззивното производство и се иска определяне на същото съгласно Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Съдът намира, че въззивната жалба е
допустима, като подадена от легитимирана страна в спора, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, в рамките на срока за обжалване.
Пловдивски окръжен съд, при
съобразяване на правомощията си по чл. 269 ГПК, и като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, намери за
установено от фактическа и правна страна следното:
Пред районния съд са предявени
искове с правно основание чл. 430 ТЗ във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД, с
които се иска да бъде признато за установено по реда на чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК
по отношение на „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, че в полза на дружеството
съществува вземане при условията на солидарност спрямо ответниците Н.В.В. с ЕГН
********** и А.В.В. с ЕГН **********, за което е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №13403/2019 год., по
описа на Районен съд – Пловдив.
В исковата молба се твърди, че
вземането на „Макроадванс“ АД, в качеството му на правоприемник /цесионер/ на
„Уникредит Булбанк“ АД, произтича от Договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № 43/24.11.2008 год., сключен между „Уникредит Булбанк“ АД и А.В.
и Н.В., на които банката е отпуснала кредит в размер на 13500 евро. Договорът
бил заведен в системата на банката под № 950LRS209**, като под същия номер бил описан
и в Приложение № 1 към Договора за цесия от 25.11.2013 год. Съгласно последния
Продавачът продава и прехвърля на Купувача вземанията посочени в Приложения № 1
срещу покупната цена по договора. „Макроадванс“ АД било упълномощено от
„УниКредит Булбанк“ АД да уведоми от името на цедента всички кредитополучатели
за извършеното прехвърляне. Поради това, от цесионера били изпратени
уведомителни писма до ответниците за цесията, с което длъжниците били надлежно
уведомени. Сочи се, че в случай, че съдът приеме уведомяването за ненадлежно
или ако ответникът оспори уведомлението, следва да бъде взета предвид
действащата задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК и
чл. 291 ГПК, а именно приложените към депозираната искова молба уведомления,
адресирани до А.В. и Н.В. следвало да се считат за връчени и съответно
ответниците да се считат за уведомени по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Твърди
се неизпълнение по смисъла на Договор за банков потребителски кредит на
физическо лице № 43/23.11.2008 год., тъй като в т. 7 от същия било предвидено,
че крайният срок за погасяване на същия бил 20.11.2018 год. С настъпване на
датата на падежа задължението ставало дължимо и длъжникът изпадал в забава. С
оглед на всички неплатени суми задължението се твърди да е станало изцяло
изискуемо. С подаденото заявление по чл. 410 ГПК „Макроадванс“ АД претендира
само част от непогасената главница по договора в размер на 1533,88 евро, образувана
от сумите от падежирали и неплатени вноски по главница за период от 20.04.2018
год. до 20.11.2018 год. От вноската от 20.04.2018 год. се претендирала част от
дължимата сума по главница в размер на 154, 45 евро, а от вноските, дължими от
20.05.2018 год., до 20.11.2018 год., се претендира дължимото по главницата в
пълен размер. Към исковата молба са представени заверени копия от Договор за
банков потребителски кредит на физическо лице № 43/24.11.2008 год. с приложени
общи условия, Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 25.11.2013 год.,
ведно с приложено пълномощно, с което цесионерът е изрично упълномощен от
цедента да извърши уведомяването на длъжниците по кредита за прехвърлителната
сделка; заверени копия от Уведомления, изпратени до А.В. и Н.В. с приложени
копия от обратни разписки за получаване.
В срока за отговор е постъпил такъв
от ответниците, с който се твърди искът да е допустим, но неоснователен и
недоказан. Направено е възражение за изтекла давност по отношение на цялата
ищцова претенция. Възразено е по действителността на сключения договор за
банков потребителски кредит, доколкото същият бил недействителен, тъй като
липсвало прилагане на принципа за законност и било налице противоречие с
добрите нрави. Твърди се, че не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
9, поради което, в съответствие с разпоредбата на чл. 22 ЗПК договорът бил
недействителен. Предвид нарушаването на чл. 10, ал. 1 ЗПК се твърди договорът
да е нищожен, а същото е наведено като оплакване и във връзка с противоречие на
договора с добрите нрави. Възразено е по повод валидността на извършеното
уведомяване на длъжниците по кредита за прехвърлянето на вземането от банката
на цесионера и ищец по настоящото дело. Доказателствата приложени към исковата
молба в този смисъл, а именно приложени заверени копия от уведомления с
адресати двамата длъжници, са оспорени по реда на чл. 193 от ГПК.
С
определението си по чл. 140 ГПК, съдът е докладвал делото, като е разпределил
доказателствената тежест за страните. По делото са събрана поисканата от ищеца съдебно-счетоводна
експертиза, като поставените от ищеца въпроси са допълнени и с такива от страна
на ответника. Отхвърлено е искането на ответниците за откриване на
производството по чл. 193 ГПК, като в последващите открити съдебни заседание не
е проведено оборване на доказателствената стойност на представените
уведомления, чрез други доказателствени средства.
Въз основа на изложеното районният
съд е постановил обжалваното пред настоящата инстанция решение, с което е
признал за установено, че ответниците А. В. В., ЕГН ********** и Н. В. В., ЕГН **********
дължат солидарно на „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, сумата от 1533, 88 евро –
падежирала и непогасена главница за периода 20.04.2018 год. до 20.11.2018 год.
по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 43 от 24.11.2008
год., сключен с „УниКредит Булбанк“ АД, част от главница в размер на 13500
евро, вземанията по който са прехвърлени на „Макроадванс“ АД с договор за цесия
от 25.11.2013 год. и Приложение № 1 към него, ведно със законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 14.08.2019 год. до
окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по гр.д. № 13403/2019 год. по описа на Районен съд – Пловдив, както
и ответниците са осъдени да заплатят 235 лв. – разноски в исковото производство
и 110 лв. – разноски по ч.гр.д. № 13403/2019 год..
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
извършва служебна проверка за валидност и допустимост на постановеното решение.
Настоящата инстанция намира, че първоинстанционното решение съдържа всички
реквизити по чл. 236 ГПК, поради което е действително. По отношение на
проверката за допустимост – не се констатира липсата на положителни процесуални
предпоставки за упражняване правото на иск, нито път наличието на отрицателни
такива, а произнасянето е направено съобразно обема на искането, с която съдът
е бил сезиран. Ето защо решението освен валидно е и допустимо.
По отношение на проверката за
правилност въззивната инстанция е ограничена от наведените оплаквания в жалбата
съгласно чл. 269, ал. 1, изр. 2 ГПК, при съобразяване на изключенията, посочени
в мотивите на ТР № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС - когато следва да се приложи
императивна правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя от
страните в производството.
По същество:
Настоящата инстанция намира постановения съдебен акт за
правилен и обоснован. Районният съд е събрал всички необходими с оглед предмета
на иска доказателства, направил е подробен анализ на същите и е очертал вярно
фактическата обстановка по спора. Въз основа на това са достигнати верни от
правна страна изводи, които обхващат всички възражения на страните, поради
което мотивите на решението са изчерпателни и логически правилни и като такива,
се споделят от настоящата инстанция. Ето
защо, на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивната част на
първоинстанционния съдебен акт. Касателно направените конкретни оплаквания в
жалбата, въззивният съд намира следното:
По отношение на направеното
оплакване от жалбоподателя, че със съдебното решение е осъдена и ответницата Н.В.В.
в условията на солидарност, макар същата да не се е облагодетелствала от
изтегления кредит. Съгласно сключения договор за паричен заем жалбоподателката е
изразила воля да отговаря солидарно за изплащането на изтеглената парична сума
и притежава качеството на солидарен длъжник. Съгласно разпоредбата на чл. 121
от ЗЗД, освен по силата на закона, пасивната солидарност между длъжници
възниква само когато е изрично договорена между страните по сделката. Тъй като
законът не предвижда солидарна отговорност на длъжниците по договора за паричен
кредит, който по съществото си представлява съглашение за отпускане на заем,
солидарността може да се създаде по волята на страните, сключили правната
сделка. От своя страна, волята на страните се установява от съдържанието на
договора. Индиция да се приеме, че задължението е поето в условията на
солидарност, е същото да бъде уговореното в договора по начин, тъй щото
смисълът на постигнатото съглашение е няколко длъжници да поемат задължение за
една и съща престация към един кредитор, който може да иска изпълнението от
всеки от тях заедно или поотделно. В
настоящия случай, от представеният договор за кредит е видно, че като лица, които
поемат задължението да върнат сумата по него са посочени А. В. В., в качеството
на кредитополучател и Н. В. В. като солидарен длъжник. Последната е поела солидарното
задължение да изплати сумата по отпуснатия кредит, като от съдържанието на
договора за заем е видно, че това нейно задължение не е акцесорно на главното
задължение на единият от жалбоподателите, така както би било ако беше сключено
като обезпечение за изпълнението. Задължаването на Н.В. е самостоятелно главно
задължение, поето при изрично изразената воля на жалбоподателката. Същото не
фигурира в точка Обезпечения от договора, за да може да се счете, че изпълнява
функциите на обезпечение на дълга. В този смисъл е без значение, че сумата е
преведена по сметката на единия от
длъжниците, още повече, че уговорка за този начин на усвояване на кредита е
налице в текста на договора и жалбоподателката се е съгласила с нея, когато е
сключила договора. Поради изложеното, това оплакване във въззивната жалба
следва да бъде оставено без уважение като неоснователно.
По отношение на възражението, че
първоинстанционният съд погрешно е приел за неприложими разпоредбите на ЗПК,
уреждащи недействителността и нищожността на договора за потребителски кредит
при определени условия, съдът намира, че тези възражения също са неоснователни.
Действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила
/чл.5, ал.5 от Конституцията на РБ/, а отмяната на гражданския закон
преустановява неговото действие за в бъдеще. Новият граждански закон урежда последиците
за юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и
заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще /ех nunc/. По
изключение, законодателят може да придаде обратна сила /ex tunc/ на новоприетия
закон. В този случай е налице необходимост от преходни и заключителни
разпоредби, които да уреждат действието на закона във времето. Заключителните
разпоредби придават при нужда обратна сила на акта; отлагат неговото действие
или го ограничават; отменят, изменят или допълват други нормативни актове. В
настоящия случай, от преходните и заключителни разпоредби на ЗПК е видно, че за
този закон не е предвидено разпоредбите му да се прилагат с обратна сила, за
юридически факти настъпили преди неговото приемане. Нещо повече - в пар. 5 от
преходните и заключителни разпоредби на ЗПК изрично е предвидено, че разпоредбите
на закона не се прилагат за договори за потребителски кредит, сключени преди
датата на влизането му в сила, с изключение на чл. 14, 15, 26 и 35 от ЗПК.
Възраженията, които е навел жалбоподателят в отговора на исковата молба касаят
други разпоредби от закона, различни от посочените изключения. Ето защо съдът
не следва да прави преценка на наведените в отговора на исковата молба
възражения за нищожност и недействителност, а както правилно е постъпил
първоинстанционния съд – единствено по възражението за противоречие с добрите
нрави. По изводите касателно тази преценка във въззивната жалба липсват
оплаквания, поради което настоящата инстанция не е ангажирана от проверката им.
По отношение на възражението на
жалбоподателя, което касае действителността на извършеното прехвърляне на
вземането на банката с договор за цесия на ищеца по делото. Съгласно чл. 99,
ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е задължен за съобщи на длъжника прехвърлянето,
като ал. 4 указва, че прехвърлянето има сила от деня на съобщаването. Отделно
от горепосоченото, в съдебната практика е прието, че предишният кредитор има
правото да упълномощи цесионера да извърши съобщаването до длъжника вместо
него, като негов пълномощник. Видно от представените с исковата молба
доказателства първоначалният кредит е осъществил такова упълномощаване, като от
представеното на л. 24 от делото на ПдРС пълномощно е видно че обемът
представителна власт, учреден на дружеството „Макройдванс“ АД включва именно
уведомяването на всички дръжници по всички вземания на банката, възникнали по
силата на сключни договори за банков кредит, които банката е цедирала. С оглед
на това упълномощаване, към ИМ са представени и доказателства за реализирането
на учредените права – заверени копия от Уведомления, както и разписки за
известия за доставяне, изпратени до двамата длъжници по кредита - А. и Н. В.. Наличието на същите логично води
до извода, че длъжниците са били надлежно уведомени за извършената цесия,
поради което възражението за ненадлежна легитимащия на ищеца по делото е неоснователно,
тъй като прехвърлявено е било съобщено и е започнало да действа. Следва да се
посочи, както е направил и районния съд, че дори това уведомяване да бъде
прието за ненадлежно реализирано, то в хода на процеса ответниците, с
получаване на препис от исковата молба и приложените към нея уведомления за
цедиране на дълга им, са редовно уведомени за извършената цесия – още една
причина направеното оплакване да е неправилно.
По отношение на възражението на жалбоподателя за изтекла
погасителна давност, съдът намира и него за изцяло неоснователно. Видно е, че е
сключен договор за потребитески кредит, по който е отпусната определена сума,
за която е уговорено да бъде изплащана ежемесечно, на равни анюитетни вноски. Тези
уговорени вноски обаче не се вписват в понятието за периодично плащания, така
както същото е заложено в Тълкувателно решение № 3/ 2011 от 18.05.2012 г. Тъй
като в настоящия случай става въпрос за вземане, произтичащо от договор за
заем, то задължението за изплащане на сумата по договора за заем е единно,
поради което разсроченото му изплащане представлява единствено уговорка между
страните за неговото изпълнение. Това не превръща изплащанията на вноските по
договора в периодични плащания, още повече че същите не отговарят на
залегналите в горепосоченото ТР характеристики на тези плащания. За да се
определи кога изтича давността на търсените вземания, следва да се има предвид,
че с оглед разпоредбата на чл. 114 ГПК давността на вземането започва да тече
от момента, в който вземането е станало изискуемо. Вземането за първата от
претендираните вноски започва да тече от падежа й, който е на 20.04.2018 год.
Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК през 2019 год. не е
изтекла определената 5 годишна погасителна давност, като по аргумент от това и
всяка следващата претендирана вноска не е погасена по давност. Следва да се
посочи, че дори да се приеме, че за вземанията се прилага кратката тригодишна
давност, то възражението на жалбоподателя отново е неоснователно, тъй като
давността към датата на подаване на заявлението отново не би била изтекла.
Предвид изложеното и с оглед съвпадащите изводи на районния
и въззивния съд първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора на дружеството се дължат разноски за
производството пред въззивния съд. Следва да бъде частично уважено направеното
възражение за прекомерност с отговора на въззивната жалба. С оглед представения
отговор на жалбата и становище за съдебното заседание, на което обаче не се е
явил представител на дружеството, справедливо е юрисконсултското възнаграждение
да се определи в размер на 200 лв.
Ето защо, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261249/11.11.2020 год., постановено по гр. дело № 17419/2019 год. по описа на Районен съд - Пловдив, ХХII граждански състав.
ОСЪЖДА А. В. В., ЕГН ********** и Н.В. В., ЕГН **********,*** да заплатят на „Макроадванс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, сумата от 200 лв. /двеста лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.