РЕШЕНИЕ
№ 897
гр. Пловдив, 28.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330112076 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. К., ЕГН ********** против „Изи асет
мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която са предявени осъдителни искове с правно
основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем №
************ от 01.11.2017 г., по който получил 750 лева, платими на вноски, при
фиксиран лихвен процент – 35 % и ГПР – 41,68 %, който бил недействителен на
основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9, 10; чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка,
получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за
присъждане на 20 лева – получена без основание за възнаградителна лихва и 50 лева –
за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в
съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
претенциите.
Твърди, че изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т.10 ЗПК били спазени - предвид
посочения фиксиран ГЛП и ГПР в размер до определения в закона, изчислен на база
първоначално уговорената лихва. Възразява неустойката да е нищожна, поради
1
прекомерност и противоречие с добрите нрави. Моли за отхвърляне на исковете.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е
подписан договор за паричен заем № **************** от 01.11.2017 г. /вж.
Определение по чл. 140 ГПК № 12627/17.11.2022 г. – л.42-43/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като
същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на
последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но
той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и връщане на лихвата и
други разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи,
че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
2
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума
по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва
обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 41,68
%/. Посочената годишна фиксирана лихва от 35 % не е ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 41,68 % и
общата сума на плащанията от 822,51 лева, не съответстват на действителните. Това
е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2
неустойка от 339,04 лева да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните
вноски, като се добавят по 26,08 лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне
на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество
изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид
броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ –
поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста
кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в
размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за
учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все
действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това
положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да
оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема
към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
3
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити
на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали
да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в
положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава
задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на
Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.
№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11,
т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение №
1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи.
Отделно и за пълнота – дог. лихва не е дължима - уговорена като фиксирана от 35
%. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече
от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378
от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г.
4
по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г.
на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и
практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. №
393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018
г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение
№ 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай
договорената между страните лихва - в размер на 35 % годишно, както и годишен
процент на разходите от 41,68 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение
на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като
надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и
повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на
договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва
не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.
Безспорно е плащането на възнаградителна лихва в размер на сумата от 5,05 лева,
установява се от предоставената от ответника и неоспорена справка /л.61/.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан до този размер,
тъй като сумата за погасяване на възн. лихва е получена при начална липса на
основание и следва да бъде върната на потребителя, ведно със законната лихва от
постъпване на ИМ до погасяването, като последица. За разликата – искът следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно неустойката:
След като съдът достигна до извод за недействителност на договора, съгласно чл.
23 ЗПК – сумата за неустойка от 23,59 лева /справка относно размера – призната/ е
получена без основание и се дължи връщането й.
За пълнота, следва да се посочи и, че – клаузата за дължимостта й в чл. 4, ал. 2 от
договора, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
5
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може
да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключване на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка.
Така, както е уговорена, тя е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява почти половината
от главницата – 45,21 % /(339,04/750)*100/. Предвидено е предварително, че ще се
заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за
неустойката. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета
на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и
до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г.,
IV г. о., ГК/.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него
лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този
факт.
Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно
6
разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал
правно действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.
Безспорно е плащането на посочената сума от 23,59 лева, с която е погасена
неустойка, но липсва основание за получаването й, поради което този иск също е
основателен и следва да бъде уважен до посочения размер, ведно със законната лихва
от предявяване на ИМ до погасяването, като последица, а за разликата – отхвърлен
като недоказан.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
двете страни по съразмерност, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
Ищецът е направил искане, представил списък по чл.80 ГПК и док. за плащане
на: 100 лева – ДТ. По съразмерност се дължат 40,91 лева. Претендира се и адв.
възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите
по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал.2,
т.1 НМРАВ, възлиза на 400 лева, като по съразмерност се дължат 163,66 лева, които
следва да бъдат присъдени лично на пълномощника.
Ответникът също претендира разноски с представен списък по чл. 80 ГПК в
размер на юрк. възн., което съдът определя на минимума от 100 лева, съобразно чл. 78
ал. 8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната
помощ, предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото, от които по
съразмерност се дължат 59,09 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на
В. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. ****************, следните суми: 5,05 лева
/пет лева и пет стотинки/ - получена без основание по клауза за възнаградителна лихва
и 23,59 лева /двадесет и три лева и петдесет и девет стотинки/ - получена без
основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ************ от
01.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от постъпване на
исковата молба в съда – 28.02.2022 г. до окончателното погасяване, както и общо 40,91
лева /четиридесет лева и деветдесет и една стотинки/ - разноски по делото по
съразмерност, като ОТХВЪРЛЯ исковете за разликите над уважените до пълните
претендирани размери – до 20 лева по клауза за възнаградителна лихва и до 50 лева по
7
клауза за неустойка – като неоснователни.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат К. Й. К., с личен номер
*************, сумата от 163,66 лева /сто шестдесет и три лева и шестдесет и шест
стотинки/ - разноски по съразмерност за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца В. Д. К. в настоящото производство.
ОСЪЖДА В. Д. К., ЕГН **********, с адрес: гр. ******************* да плати
на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, сумата от 59,09 лева
/петдесет и девет лева и девет стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Банкова сметка, по която могат да бъдат платени сумите, съгл. чл. 236, ал.1, т.7
ГПК /л.45/:
******************************* – „********************“ АД
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8