Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр. София, 10.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав, в
публичното съдебно заседание на двадесет и девети ноември две хиляди двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: Пепа Маринова - Тонева
Василена
Дранчовска
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното
от съдия Василена Дранчовска в.гр.д. № 3551
по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в
законоустановения срок въззивна жалба на ответника К.К.Р. срещу решение № 522017/31.10.2018
г., постановено по гр.д. № 21845/2017 г. по описа на СРС, 119 състав, в частта,
с която са уважени предявените от „А.К.“ ЕАД (с предишно наименование „И.Кредит“
ЕАД) положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 12015,05 евро, представляваща главница по договор
за кредит № 0040152/25.01.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на заявлението – 24.04.2015 г., до окончателното й
изплащане, както и за сумата от 170,38 евро, лихва за забава за периода от
04.03.2015 г. до 23.04.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.05.2015 г. по гр.д. № 22635/2015 г. по
описа на СРС, 119 състав.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност
на решението в обжалваната част поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и необоснованост, като въззивникът счита, че по процесния
договор уговореният лимит на кредита е 5220 евро, поради което е невъзможно да
бъде усвоена главница в размер на търсената сума от 12015,05 евро, а с
извършените плащания над този размер ответникът е погасил задълженията си към
ищеца. Намира, че по делото не се доказва настъпила предсрочна изискуемост на
вземанията, поради което същите не са станали изискуеми към настоящия момент.
Ето защо моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и
предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Въззиваемият „А.К.“ ЕАД (с предишно наименование „И.Кредит“
ЕАД) счита, че решението на СРС в обжалваната част е правилно и следва да бъде
потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна
материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за
обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес
норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с
неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез
посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши
проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този
смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото
е частично неправилно поради следните съображения:
По делото не се спори, а и от представените писмени
доказателства несъмнено се установява, че между „И.Кредит“ ЕАД (с настоящо
наименование „А.К.“ ЕАД) и К.К.Р. е сключен договор за кредит № 0040152/25.01.2010
г., по силата на който ищецът е предоставил револвиращ кредит, който се усвоява
чрез международна кредитна карта iCard/MasterCard, с уговорен кредитен лимит от общо 5220 евро (разделен на две към датата
на сключване на договора – кредитен лимит за трансакции от 2610 евро и кредитен
лимит за разсрочване от 2610 евро). Договорът е сключен като безсрочен с
уговорена възнаградителна лихва от 16 % годишно (по лимита за трансакции),
респ. 13 % годишно (по лимита за разсрочване) и посочен годишен процент на
разходите от 25,81 %. Сключената сделка несъмнено има характеристиките на
договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 4 ЗПК (отм., но
действащ към м. януари 2010 г.) легална дефиниция, като заемополучателят по него
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 5, ал.
2 ЗПК (отм.), поради което съдържанието му следва да бъде изцяло съобразено с
изискванията на ЗПК (отм.) и ЗЗП.
Настоящият съдебен състав не констатира нарушение на
някоя от императивните разпоредби на ЗПК (отм.), за които съдът е длъжен да
следи служебно и които да обусловят нищожност на договора по смисъла на чл. 14,
ал. 1 ЗПК (отм.), като е видно, че договорът е изготвен в писмена форма на ясен
и разбираем език и съдържа всички необходими реквизити на чл. 7, т. 4-14 ЗПК
(отм.) – чиста стойност на кредита, годишен процент на разходите (който е вярно
изчислен и посочен в договора, видно от заключението на допълнителната ССЕ,
прието пред въззивната инстанция) и др. В голямата си част посочените
изисквания на чл. 7, т. 4-14, чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 са неприложими към
процесното правоотношение предвид характера на кредита като револвиращ, поради
което не е възможно посочване на размер на погасителни вноски, изготвяне на
погасителен план, посочване на възможност за кредитополучателя за предсрочно
погасяване (договорът е безсрочен), посочване на обезпечения и застраховки
(такива не са предвидени в договора), като договорът не е сключен за
придобиване на стоки или услуги на разсрочено плащане или лизинг или под
формата на овърдрафт. Изискванията на чл. 10 ЗПК (отм.), касаещи издаване на
кредитна карта, са спазени, като е уговорена горната граница на кредита (5220
евро), условията за ползване и връщане на кредита, размер на ГПР и всички
разходи по кредита (дължими такси и лихви по чл. 6.3 – 8.4 от договора, както и
по чл. 5 от приложимите общи условия, с които ответникът изрично се е съгласил,
като ги е подписал). Във връзка с изложените от въззивника в негово становище
от 10.05.2022 г. възражения следва да се отбележи, че цитираните от същия норми
на чл. 11 ЗПК са неприложими с оглед датата на сключване на съглашението, като
посочването на допусканията, при които е изчислен ГПР с оглед приложение № 1
към новоприетия закон, не представлява изискване за действителност на процесния
договор за потребителски кредит.
С отговора на исковата молба ответникът не оспорва, че е
усвоявал суми по получената по договора кредитна карта, но оспорва техния размер,
както и изискуемостта на задължението за връщането им. От представените писмени
доказателства и приетото заключение на ССЕ в първоинстанционното производство
се установява, че за периода от сключване на договора през м. януари 2010 г. до
м. юли 2014 г. К.К.Р. е усвоявал суми по картата, като е теглил пари в брой,
извършвал е покупки и е плащал сметки, като е извършил погашения по кредита в
общ размер от 13751,17 евро, а след 28.07.2014 г. е преустановил плащането на
вноски към ищеца. След тази дата на същия са начислени лихви и такси за
необслужване на кредита, като към датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение непогасеният остатък от задълженията по договора е в
общ размер от 12015,05 евро и включва както невърната усвоена главница, така и
начислени възнаградителни лихви, такси и неустойки.
В исковата молба ищецът е уточнил, че задълженията на
ответника включват усвоените чрез кредитната карта суми, както и начислявани
лихви, такси и неустойки, като с молба от 31.03.2022 г. и след дадени указания
от въззивната инстанция кредитодателят подробно е посочил как се е формирала
главницата за срока на действие на договора – какви суми ответникът е усвоил
чрез теглене на пари в брой и покупки, както и какви лихви, такси и неустойки
са му начислявани. Настоящият съдебен състав намира, че предмет на предявената
искова претенция е единствено главницата по договора за кредит, формирана от
усвоените и невърнати от кредитополучателя парични средства под формата на
теглени пари в брой и извършени от него покупки/разплащания с трети лица
посредством издадената кредитна карта. Това е така, тъй като в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение „И.Кредит“ ЕАД е посочило, че търсеното
вземане в общ размер от 12015,05 евро представлява главница по договора, „формирана
от всички усвоени от длъжника суми“ – т. 14 от заявлението. Така формулирано,
основанието на търсеното вземане несъмнено се ограничава до предоставените в
заем на ответника парични средства, които той дължи да върне при условията на
договора и изключва евентуално дължими лихви, такси и неустойки, които, макар и
в договора да е посочено, че след начисляването им представляват „усвояване по
кредита“, представляват различни по основание парични задължения – същите
възникват при различни предпоставки, посочени в договорните клаузи, и за да
бъдат претендирани в съдебното производство, следва да бъдат изрично
индивидуализирани по основание и размер.
Същевременно, не може да се приеме, че заявлението по чл.
410 ГПК е било нередовно и заповедният съд е дължал указания за уточняване на
претенцията, тъй като така, както е формулирана, тя не съдържа противоречия и
не води до извод, че в посоченото глобално вземане се съдържат различни по
основание задължения – в т. 12 от заявлението е записано, че по сключения договор
е предоставен кредит, който се усвоява чрез международна кредитна карта и се
дължи връщането му заедно с лихви, съгласно общите условия. В т. 14 обаче е
посочено, че търсената сума представлява главница по договора, което изключва добавянето
на претенция за лихви в същата сума, още повече, че отделно със заявлението се
търси лихва за забава, посочена с отделен размер в т. 9, б. „б“ от същото. В
този смисъл, уточняването на исковата претенция едва във въззивното
производство чрез изясняване на обстоятелството, че в търсената сума са
включени не само усвоените парични средства, а и дължими такси, лихви и
неустойки, е недопустимо, тъй като не касае отстраняване на нередовности по
реда на чл. 129 ГПК, които изначално са съществували в исковата претенция (предявена
със заявлението по чл. 410 ГПК), а представлява изменение на основанието на
иска към момент, в който подобно процесуално действие е преклудирано. В
производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, не намират приложение
правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието
чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по
издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Предметът
и петитумът на претенцията по исковата молба, подадена по реда на чл. 422 ГПК,
следва да са напълно идентични с тези по заявлението и издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, като въвеждането на друго основание, от което
произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта
за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при
условията на евентуалност, какъвто в настоящия случай не е предявен. В този
смисъл е и трайната и непротиворечива съдебна практика – Решение № 18 от
16.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 1880/2014 г., I т. о., Решение № 171 от
24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о., както и мотивите към т.
11б на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013
г., ОСГТК.
Следователно, предмет на главния иск в настоящото
производство е единствено усвоената и непогасена главница по договора, без в
същата да се включват лихви, такси и разноски. Според неоспореното от страните
заключение на допълнителната ССЕ, прието във въззивното производство, усвоената
и непогасена главница по кредита без капитализиране към 28.02.2015 г. е в
размер на 4759,44 евро, като в нея не са включени лихви, такси и неустойки (в
останалата част претенцията на ищеца от 12015,05 евро включва 40 евро, такси за
невнасяне на минимални погасителни вноски, 940,84 евро, възнаградителна лихва,
4016,63 евро, такси за обработка на просрочен кредит, както и 1951,56 евро,
неустойка за предсрочна изискуемост, които по изложените аргументи не са част
от претендираната главница и не са предмет на настоящото исково производство).
Задължението на ответника за връщането й несъмнено е изискуемо към настоящия
момент, доколкото според сключения договор за кредит, същият е безсрочен,
кредитополучателят дължи заплащане на минимални месечни погасителни вноски, а
при неплащане на шест поредни такива, настъпва предсрочна изискуемост на целия
кредит и се дължат всички непогасени задължения по договора. Съгласно
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 18, предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.
20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при
наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от
кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Правото да се обяви
кредита за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за
изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което
следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора
до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора
условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и
вноските, чиито падежи все още не са настъпили. Страните по договора за заем за
потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл. 9 ЗЗД
договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на
задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения срок и
предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да
уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства
целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на
кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост. Такава уговорка за
„автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договор за
заем не поражда действие, тъй като противоречи на характера на предсрочната
изискуемост като преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово
едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до
длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока, уговорените в договора или предвидените в закона. В този смисъл –
Решение № 200/18.01.2019 г. по търг. д. № 665/2018 г. на ВКС, I т.о.
Следователно, не може да се приеме, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
цялото вземане по договора за кредит е било предсрочно изискуемо, доколкото
няма данни към този момент кредиторът да е уведомил длъжника за упражненото от
него потестативно право в този смисъл (приложените към исковата молба
уведомления в този смисъл не са били редовно връчени на ответника и не са
достигнали до адресата си). Няма пречка това уведомяване, съответно упражняване
правото на кредитора да обяви цялата главница за предсрочно изискуема, да се
случи в хода на процеса, като съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК
съдът следва да съобрази този факт. Ето защо, предвид доказаното по делото
преустановяване на плащанията по договора от страна на ответника, считано от
28.07.2014 г., към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на 24.04.2015 г. кредиторът е разполагал с потестативното право да
обяви целия кредит за предсрочно изискуем и го е упражнил с инициирането на
съдебно производство срещу длъжника, за което последният е уведомен с
получаването на препис от исковата молба и приложенията към него (сред които и
уведомленията за предсрочна изискуемост) на 13.09.2017 г. От този момент
непогасената главница по договора за кредит в размер на 4759,44 евро е станала
предсрочно изискуема, като при липса на доказателства за плащането й искът за
тази сума се явява основателен и следва да бъде уважен. За разликата до пълния
предявен размер от 12015,05 евро претенцията следва да се отхвърли, доколкото
не се доказва възникнало в полза на ищеца вземане за главница в посочения
размер, а по гореизложените мотиви присъждането на вземания с различно
основание (такси, лихви, неустойки) в настоящото производство е недопустимо.
Доколкото претенцията е частично основателна, следва да
се разгледа заявеното при условията на евентуалност от ответника възражение за
изтекла погасителна давност. Претендираното вземането за
главница по договор за потребителски кредит се погасява с общата петгодишна
давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от датата, на която вземането е
станало изискуемо (арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД). В случаите на разсрочване на дълга
на погасителни вноски давността тече поотделно за всяка от погасителните вноски
от датата на падежа й, от която всяка вноска става изискуема, а когато се
претендира предсрочно изискуема главница по договор за кредит, давността тече
от момента на настъпване на предсрочната изискуемост, тъй като от този момент
целият дълг е станал изискуем, включително и вноските, чиито падежи все още не
са настъпили. Следователно, в настоящия случай давността за редовно
падежиралите минимални месечни погасителни вноски е започнала да тече от падежа
на всяка вноска, като от заключението на ССЕ и таблицата към него е видно, че К.К.Р.
е плащал месечните си вноски редовно до 28.07.2014 г., т.е. в исковата
претенция се включват падежирали вноски след тази дата, като петгодишният
давностен срок за тях несъмнено не е изтекъл до подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, от когато искът се счита
предявен и давността е била прекъсната (арг. чл. 422 ГПК, вр. с чл. 116, б. „б“ ЗЗД) – 24.04.2015 г. Същото се отнася и за останалата част от основателната
претенция – за предсрочно изискуемата главница, давността за която е започнала
да тече в хода на процеса – с настъпване на предсрочната изискуемост на
13.09.2017 г. и е спряла да тече (арг. чл. 115, б. „ж“ ЗЗД), поради което и
тази част от претенцията не е погасена по давност.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания
доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че искът за
главница следва да бъде уважен за сумата от 4759,44 евро, а за разликата до
пълния предявен размер от 12015,05 евро – да се отхвърли. Съобразно
разпоредбите на чл. 86, вр. с чл. 84, ал. 1 ЗЗД, кредитополучателят дължи и мораторно
обезщетение в размер на законната лихва върху вземанията, чийто падеж е
настъпил към началната дата на заявения период на забавата – 04.03.2015 г.,
т.е. дължимото мораторно обезщетение следва да се изчисли върху сбора на
падежиралите към тази дата минимални погасителни вноски (доколкото останалата
част от главницата е станала предсрочно изискуема в хода на процеса и към
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК не е била изискуема и
ответникът не е бил в забава за плащането й). На основание чл. 162 ГПК и
съобразно изводите на вещото лице по допълнителното ССЕ, размерът на лихвата за
забава, изчислена по посочения начин, за периода 04.03.2015 г. – 23.04.2015 г.
е в размер на 33,23 евро, за която сума акцесорният иск е основателен, а за
разликата до пълния уважен размер следва да се отхвърли.
Предвид различните правни изводи,
до които достига въззивната инстанция, първоинстанционното решение в
обжалваната част следва да бъде частично отменено, като предявеният иск за
главница следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 4759,44 евро, искът
за мораторна лихва следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 33,23
евро, а в останалата обжалвана част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от него разноски в
двете съдебни инстанции съобразно уважената част от исковете, както следва:
сумата от 867,54 лв., разноски в исковото производство пред СРС и сумата от
605,85 лв., разноски в заповедното производство (т.е. първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден да
плати разноски на насрещната страна над тези суми), както и сумата от 666,26
лв., разноски пред въззивната инстанция за депозит за вещо лице и адвокатско
възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно отхвърлената част
от исковете в размер на 394,84 лв., платени адвокатски хонорари в
първоинстанционното производство (респ. в производствата по подадените по
делото частни жалби, разноските по които се разпределят с оглед изхода на спора,
като предвид присъдената от СРС сума от 1,27 лв. за разноски, следва да бъде
присъдена сумата от още 393,57 лв.) и в размер на 1183,79 лв., платена държавна
такса за въззивно обжалване, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение № 522017/31.10.2018 г., постановено по гр.д. № 21845/2017
г. по описа на СРС, 119 състав, в частта, с която е признато за
установено, че К.К.Р., ЕГН **********, дължи на „А.К.“ ЕАД (с предишно
наименование „И.Кредит“ ЕАД), ЕИК ********, по предявените положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК разликата над
сумата от 4759,44 евро до пълния уважен размер на иска от 12015,05 евро
(т.е. за сумата от 7255,61 евро), представляваща главница по договор за кредит
№ 0040152/25.01.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението – 24.04.2015 г., до окончателното й изплащане, както и
за разликата над сумата от 33,23 евро до
пълния уважен размер на иска от 170,38 евро, лихва за забава за периода от
04.03.2015 г. до 23.04.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.05.2015 г. по гр.д. № 22635/2015 г. по
описа на СРС, 119 състав, както и в частта, с която К.К.Р., ЕГН **********,
е осъден да плати на „А.К.“ ЕАД (с предишно наименование „И.Кредит“ ЕАД), ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата
над сумата от 605,85 лв. до пълния присъден размер на разноските в заповедното
производство от 1540,40 лв. (т.е. за сумата от 934,55 лв.), както и разликата над сумата от 867,54 лв. до пълния присъден размер на разноските в
исковото производство от 2004,13 лв. (т.е. за сумата от 1136,59 лв.), като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.К.“ ЕАД (с предишно наименование „И.Кредит“
ЕАД), ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.К.Р., ЕГН **********,
с адрес: ***, положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК,
във вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК за разликата над сумата от 4759,44 евро до пълния уважен размер на иска
от 12015,05 евро (т.е. за сумата от 7255,61 евро), представляваща главница
по договор за кредит № 0040152/25.01.2010 г., както и за разликата над сумата от 33,23 евро до пълния уважен размер на иска от 170,38
евро, лихва за забава за периода от 04.03.2015 г. до 23.04.2015 г., за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
25.05.2015 г. по гр.д. № 22635/2015 г. по описа на СРС, 119 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 522017/31.10.2018 г., постановено по гр.д. №
21845/2017 г. по описа на СРС, 119 състав, в частта, с която е признато
за установено, че К.К.Р., ЕГН **********, дължи на „А.К.“ ЕАД (с предишно
наименование „И.Кредит“ ЕАД), ЕИК ********, по предявените положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 9 ЗПК сумата от 4759,44
евро, представляваща главница по договор за кредит № 0040152/25.01.2010 г.,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението –
24.04.2015 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 33,23 евро, лихва за забава за периода
от 04.03.2015 г. до 23.04.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.05.2015 г. по гр.д. № 22635/2015 г. по
описа на СРС, 119 състав.
ОСЪЖДА К.К.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „А.К.“
ЕАД (с предишно наименование „И.Кредит“ ЕАД), ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 666,26 лв., разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА „А.К.“ ЕАД (с предишно наименование „И.Кредит“ ЕАД), ЕИК
********, със седалище и адрес на управление:***, да плати на К.К.Р., ЕГН **********,
с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 393,57 лв., разноски в първоинстанционното производство, както
и сумата от 1183,79 лв., разноски
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване
пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от получаване на препис от страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.