Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 26.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IVБ въззивен състав, в публичното заседание, проведено на шести юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:

            ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА

ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

Мл.с.СВЕТЛАНА АТАНАСОВА

при секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Атанасова в.гр.дело № 2956 по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 563046/17.12.2018г., постановено по гр.д. № 54158/2017г. по описа на СРС, 24ти състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД  срещу Г.З.С. искове с правна квалификация  чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 3222.01 лева, от която 2762.09 лева – главница за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., както и изравнителна сметка за отоплителен сезон м.05.2013г. до м.04.2014г., отразена в обща фактура № **********/31.07.2017г. и изравнения, отразени в документи № **********/30.04.2014г., № **********/30.04.2014г., № **********/30.04.2014г., № **********/30.04.2014г.  и № **********/30.04.2014г. и сумата от 459.93 лева – лихва за забава за период от 15.09.2014г. до 09.05.2014г., ведно със законната лихва върху главница, считано  от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно и изплащане, като неоснователни и недоказани.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на ответника сума в размер на 500 лева – разноски по делото.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД на страната на ищеца.

В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в неговата цялост като неправилно. В жалбата се излагат съображения, че Софийски районен съд неправилно е приел, че ответникът не е клиент на топлинна енергия за битови нужди, като се посочва каква е дефиницията на понятието „клиент на топлинна енергия“, дадена от законодателя. Твърди се, че след като е взето решение от общото събрание на ЕС за присъединяване към топлопреносната мрежа, всеки етажен собственик е потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. Подчертава се, че не било необходимо да се установява, че ответникът е държател на имота, респективно кое лице е консумирало топлинната енергия.  Въззивникът счита, че въз основа на събраните по делото доказателства и разпределението на доказателствената тежест, направено с доклада по делото, първостепенният съд е следвало да стигне до друг извод. С оглед изложеното се моли обжалваното решение да бъде отменено, като вместо това бъде постановено друго, с което предявените от ищеца искове да бъдат уважение изцяло. Претендира се присъждането на сторените в производството разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор от ответната страна – Г.З.С., чрез адв.И., с който се оспорва жалбата на ищцовото дружество и се застъпва становището, че обжалваното решение е правилно. Поддържа се, че ищецът не е изпълнил задължението си да представи доказателства, въз основа на които да се достигне до извода, че ответникът е собственик или вещен ползвател на имота. Излагат се съображения, че във въззивната жалба не са посочени никакви конкретни нарушения, допуснати във воденето на първоинстанционното производство. Ето защо се моли жалбата на „Т.С.“ ЕАД да бъде оставена без уважение, като се претендира присъждането на сторените по делото разноски в размер на 400 лева – адвокатски хонорар.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта и наличието на противоречие с императивните правни норми – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящата състав намира постановеното от СРС, 24ти състав, решение за валидно и допустимо, а разгледано по същество за правилно. Аргументите на съда, с оглед изложените от въззивника доводи, в тази насока са следните:

Ответникът в отговора на исковата молба, както и в отговора на въззивната жалба, изрично оспорва наличието на облигационна връзка между него и „Т.С.“ ЕАД с твърдението, че не е собственик или вещен ползвател на процесния топлоснабден имот – апартамент № 19, находящ се в гр.София, ж.к. „*******. Предвид това, за да се установи, че Г.С. дължи претендирната от ищцовото дружество сума, представляваща цена на доставената до имота топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г, както и изравнителни сметки за отоплителен сезон м.05.2013г. – м.04.2014г., отразени в обща фактура № **********/31.07.2017г. и изравнения, отразени в документи № **********/30.04.2014г., № **********/30.04.2014г., № **********/30.04.2014г., № **********/30.04.2014г. и № **********/30.04.2014г., с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест съобразно чл. 154 от ГПК в тежест на ищцовото дружество е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между „Т.С.“ ЕАД и Г.С. съществува облигационно правоотношение за доставка на топлинна енергия до процесния имот.

Съгласно дадената от законодателя дефиниция за клиент на топлинна енергия, разписана в чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.)- редакция към процесния период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.

В настоящия случай от ищцовото дружество не са представени никакви доказателства, въз основа на които да се установи, че Г.С. е носител на вещни права по отношение на топлоснабдения имот - апартамент № 19, находящ се в гр.София, ж.к. „*******(т.е че е негов собственик или ползвател). Както е посочено и във възивната жалба от въззивника ирелевантно за изхода на спора кой е държател на имота. Приетото по делото писмо изх.№ СОА18-ДИ11-3172/2/27.04.2018г. на Столична община, дирекция „Общински приходи“, съгласно което Г.З.С. заедно с трето за настоящия спор лице са декларирали съгласно чл. 14 от ЗМДТ, че са собственици на апартамент № 19, находящ се в гр.София, ж.к. „*******, няма обвързваща за съда доказателствена сила и не е доказателство, годено да установи, че ответникът е собственик на декларирания имот. Нито подобно писмо, нито дори самата декларация по чл. 14 от ЗМДТ са сред някой от документи, които легитимират едно лице като собственик на недвижим имот, каквито са нотариалният акт и сключените писмени договори по реда на чл. 18 от ЗС.

С оглед изложеното при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да се приеме, че ответникът не дължи на ищеца претендираната с исковата молба стойност на доставена до процесния имот топлинна енергия през исковия период. Предвид акцесорния характер на вземането за обезщетение за забава, при липса на доказателства за дължимостта на главното вземане, то претенцията на ищеца за лихва за забава следва също да се приема за неоснователна.

При така установеното, въззивният съд намира, че въззивната жалба подадена от името на „Т.С.“ ЕАД е неоснователна. Ето защо при съвпадение на изводите на въззивния и първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. От името на Г.С. е направено изрично искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Към отговора на въззивната жалба обаче не са представени доказателства за извършено плащане на адвокатското възнаграждение, въпреки изричните разяснения дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, а само е посочено, че се представя пълномощно и договор за правна защита и съдействие, а такива по делото липсват.

С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 563046/17.12.2018г., постановено по гр.д. № 54158/2017г. по описа на СРС, 24ти състав

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

 

 

                                     

ЧЛЕНОВЕ: 1.  

 

 

                             

2.