№ 6323
гр. София, 09.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110155116 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от С. Т. Т. срещу „****, в която се
твърди, че на 02.10.2019 г. между ищеца и ответника бил сключен Договор за
потребителски кредит № *****, по силата на който на С. Т. бил предоставен кредит в
размер на 5000,00 лева. Съгласно уговореното между страните сумата трябвало да
бъде върната на 24 месечни погасителни вноски с краен срок 05.10.2021 г., при ГПР в
размер на 48,98 % (впоследствие увеличен на 49,47 %) и ГЛП в размер на 41,00 %. Въз
основа на договорните клаузи ищцата дала съгласието си да се възползвала от пакет
допълнителни услуги - „***“ и „***“, за които се дължало възнаграждение в общ
размер от 3750,00 лева (1500,00 лева за услугата „***“ и 2250,00 лева за услугата
„***“). Ищецът твърди, че към датата на предявяване на исковете по делото е заплатил
всички дължими суми по договора за кредит в размер на 10453,60 лева. В исковата
молба са изложени подробни аргументи за недействителност на договора за кредит
като неравноправен по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради противоречие с нормата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, както и поради накърняване на добрите нрави. Отправено е искане за
прогласяване нищожността на сключения между страните договор за кредит, а в
условията на евентуалност - на клаузите на чл. V и чл. VІ от договора, както и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5453,60 лева, представляваща
1
платени от ищеца без основание суми по договора за кредит, включващи начислените
лихви и възнаграждения за услугите „***“ и „***“. Претендират се и разноски по
делото.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „**** за
отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв ответното дружество е
оспорило изцяло предявените искови претенции. Твърди по подробно изложени в
отговора аргументи, че искът за прогласяване нищожност на договора за кредит бил
изцяло неоснователен, тъй като при сключването му били спазени всички
императивни законови изисквания. Поддържа, че възнагражденията по
допълнителните услуги „***“ и „***“ не следвало да бъдат включени в ГПР.
Отправено е искане за отхвърляне в цялост на предявените искове и за присъждане на
сторените разноски.
Софийски районен съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 11.02.2025 г.
открито съдебно заседание, са отделени като безспорни между страните и ненуждаещи
се от доказване следните обстоятелства: 1/ сключването на Договор за потребителски
кредит № ***** от 02.10.2019 г. между С. Т. Т. и „****, по силата на който на ищеца е
предоставен заем в размер на 5000,00 лева при ГПР в размер на 48,98 % (впоследствие
увеличен на 49,47 %) и ГЛП в размер на 41,00 %; 2/ наличието на уговорени по силата
на договора за кредит възнаграждения за предоставяне на допълнителни услуги „***“
и „***“ в общ размер на 3750,00 лева, дължими от ищеца в полза на ответника; 3/
3аплащането от С. Т. Т. в полза на „**** на всички задължения по договора за кредит в
общ размер на 10453,60 лева.
Съгласно параметрите на процесния договор /вж. л. 34 – 35/, а и с оглед
изложеното от ответника в отговора на исковата молба, определеният ГПР от 49,98 %
не включва таксите за допълнителните услуги по договора /“***“ и „***“/, като
последните е следвало да бъдат заплащани чрез месечна погасителна вноска от 156,25
лева за двете, дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.
По своята правна същност договорът за заем за потребление (паричният заем)
представлява неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден,
комутативен договор. Във фактическия състав на договора се включва предаването в
собственост на вещите, предмет на тази сделка (в конкретния случай – парична сума),
като за заемодателя възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на
дадената сума в същата валута и размер.
След съвкупна преценка на събраните по делото доказателства се налага
изводът, че на 02.10.2019 г. е сключен Договор за потребителски кредит № *****
2
между С. Т. Т. и „****. Същият намира своята правна регламентация в ЗПК, като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка
друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника -
потребител да върне предоставената парична сума. Условие за неговата
действителност е писмената форма, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно установеното
в Глава шеста от ЗПК „Недействителност на договора за потребителски кредит,
неравноправни клаузи“, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Ищецът поддържа, че процесният договорът е недействителен на основание
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради наличието на неравноправни клаузи, а в условията
на евентуалност – на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД поради
противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК и поради накърняване на добрите нрави. Съгласно т.
10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В
клаузата на чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 и
ал. 5 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, като клаузите в
договор, надвишаващи така определените размери, се считат за нищожни. Изискването
на закона за посочване на годишния процент на разходите има за цел да защити
правата на потребителите на услугата като гарантира информирането им за
максималната цена, която те биха заплатили за услугата, за периода на погасяване на
кредита. Тази цена включва всички оправдани разходи за кредитодателя, които той,
като професионалист в тази област, следва да предвиди към момента на сключване на
договора, примерно изброени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора). Възнаграждението за кредитодателя
(възнаградителна лихва) за ползвания от страна на потребителя паричен ресурс е само
един от компонентите на ГПР, а останалите, както беше посочено, са онези
предвидими и оправдани разходи за кредитодателя за предоставяне на услугата.
3
За да изпълни задължението си за информиране на потребителя,
кредитодателят е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима
по договора сума – сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за
потребителя (§ 1, т. 2 от ДР на ЗПК), без да е необходимо да бъдат сочени конкретните
компоненти. Това посочване е достатъчно, за да гарантира информираността на
потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на действие на договора и
възможността да извърши преценка на цената. В случай че кредитодателят прикрива
разходи, които, ако бъдат включени в годишния процент на разходите, той би
надхвърлил императивно уредения минимум, тези разходи са недължими по аргумент
от чл. 19, ал. 6 ЗПК.
В разглеждания случай не е спорно между страните, че таксите за
допълнителните услуги по договора не са включени в определения ГПР от 48,98 %. С
оглед размера на допълнителните такси – общо 3750,00 лева, равняващ се на 75 % от
стойността на отпуснатата главница, включването на таксите в ГПР би довело до
многократното му завишаване над размера, определен в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, процесните договорни клаузи, предвиждаща заплащането на такси за
допълнителни услуги „***“ и „***“ в общ размер от 3750,00 лева се явяват нищожни
на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси
и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В този
смисъл са и разясненията, дадени в Решение на ВКС № 345/9.01.2019 г. по т. д. №
1768/18 г. В нарушение на така установеното законово правило се явяват
претендираните от кредитодателя възнаграждения за допълнителни услуги по
договора за кредит, тъй като чрез тях се нарушават принципите на справедливост и
еквивалентност на престациите, съответно – стига се до неравноправност на клаузите,
с която е уговорено заплащането им. Налице е изрична забрана съгласно посочения
законов текст да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
и управлението на кредита. В случая е налице именно допълнителна услуга по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Допълнителни са тези услуги, които са извън основната
престация на заемодателя, съдържаща се в облигационното отношение възникнало в
резултат на договора, а именно отпускане на заема и неговото администриране.
Допълнителните услуги по договора „Фаск“ и „***“ са свързани с усвояването и
управлението на кредита, водещи до неговото съществено и необосновано оскъпяване
и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Начисляването им представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, тъй като в договора за кредит не е посочен
4
реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на
разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, поради това съдът намира, че е налице противоречие на сключения договор със
същата. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй
като целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му
позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/. Следователно, като не е оповестил
действителния ГПР в договора за потребителски кредит, кредиторът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, защото тя е
изцяло нищожна.
От изложеното следва, че искът за прогласяване нищожност на процесния
договор за потребителски кредит поради наличие на неравноправни клаузи се явява
изцяло основателен, поради което не са налице процесуалните условия за разглеждане
на предявените в условията на евентуалност искове за прогласяване нищожност на
отделни клаузи от договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Ищецът се позовава на изначална липса на основание, която е специфичен белег
на фактическия състав на неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД. По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание“
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно –
получаване на нещо при начална липса на основание – когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Основанието трябва да липсва не само при получаване на
имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на
даденото.
Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден –
срещу задължението на кредитора да предостави кредит под формата на заем,
5
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане,
потребителят се задължава не само да ползва и да върне кредита съобразно
уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. Лихвата е
своеобразна цена, която потребителят дължи на кредитора като насрещна престация за
ползването на предоставените парични средства. С оглед нищожността на процесния
договор за потребителски кредит, аргументи за която вече бяха подробно изложени,
заплатената от ищеца възнаградителна лихва по договора подлежи на връщане.
Начислените такси за допълнителни услуги в общ размер от 3750,00 лева също
подлежат на връщане, доколкото заплащането им се основава на нищожни договорни
клаузи по смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК, както и предвид нищожността на целия
договор за кредит, в случай на каквато кредитополучателят дължи само честата
стойност на кредита /главницата/, на основание чл. 23 ЗПК.
Следователно, предявеният по делото иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5453,60 лева,
представляваща платените без основание от ищеца в полза на ответника лихви и
възнаграждения за допълнителни услуги по процесния договор за кредит, се явява
изцяло основателен.
По разноските:
Предвид изхода на спора, разноски се дължат единствено в полза на ищеца. В
негова полза на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъдат присъдени сторените
такива в настоящото производство, възлизащи на сумата от общо 1548,15 лева за
заплатени държавна такса и адвокатско възнаграждение, за които са представени
списък по чл. 80 ГПК и доказателства за реалното им заплащане.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен Договор за потребителски кредит № ***** от
02.10.2019 г., сключен между С. Т. Т., ЕГН: **********, и „****, ЕИК: **, на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП – поради наличието на неравноправни клаузи.
ОСЪЖДА „****, ЕИК: **, да заплати на С. Т. Т., ЕГН: **********, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 5453,60 лева, представляваща платени без
основание от С. Т. Т. в полза на „**** лихви и възнаграждения за допълнителни
услуги по Договор за потребителски кредит № ***** от 02.10.2019 г.
6
ОСЪЖДА „****, ЕИК: **, да заплати на С. Т. Т., ЕГН: **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1548,15 лева, представляваща сторени от
ищеца разноски в хода на първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7