Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София,16.08.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на
тринадесети май, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ДИМИТРОВ
мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Хр.Цветкова, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 1269 по описа за 2020г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
269496/08.11.2019г. по гр.д. № 68146 по описа за 2018г. на Софийски районен
съд, 72-ри състав са отхвърлени предявените
с искова молба вх. № 2029187/23.10.2018г. искове на З. „Б.В.И.Г.”АД, ЕИК *******със седалище и адрес на управление:***
пл. „*******срещу „Б.”ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** с правно
основание на чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 55, ал.1
и чл. 86 от ЗЗД, за признаване за установено, че Б.”ЕАД, ЕИК ******* дължи на
З. „Б.В.И.Г.”АД, ЕИК *******заплащане
на сумите, както следва: сумата от 4439,39лв., представляващо платено без
основание / на отпаднало основание застрахователно обезщетение по щета № 470511111115194; сумата от 1353,38лв., представляваща лихва за
забава на плащането на главницата от 4439,39лв. за периода от 02.08.2015г. до
02.08.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
заповедно дело № 884/2018г. по описа на РС-Ихтиман, , като З. „Б.В.И.Г.”АД, ЕИК *******е осъдено да заплати на „Б.”ЕАД, ЕИК ******* на основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК съдебни разноски от 743,54лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна
жалба вх.№ 5207823/11.12.2019г. по регистъра на СРС от ищеца З. „Б.В.И.Г.”АД, ЕИК *******в частта,
в която исковете са отхвърлени.
Изложило е съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочило е, че предявените
искове били два, като районният съд не се е произнесъл по предявеният главен
иск. Твърденията му били, че съгласно Общите условия, ако застрахованият не
представи сведения и доказателства за упражняване на регресните права на
застрахователя, то застрахователят има право да претендира връщане на платеното на застрахования застрахователно
обезщетение и така ответникът, предявявайки претенцията си пред македонския
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” е осуетил упражняването
на регресните права на ищеца и на основание на чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с т.3,
раздел ХІV от Общите условия ответникът дължал на ищеца връщане на платената
главница. Другият иск бил предявен алтернативно, защото на ищеца му било
безразлично по кой от двата ще получи плащането. Ищецът узнал за полученото от
ответника плащане от македонския застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”
едва от македонския застраховател „С.Т.” с отказа му да удовлетвори регресната
претенция на ищеца. Изискуемостта на вземането на ищеца към ответника
настъпвала едва след покана от ищеца до ответника , такава била получена от
последния на 24.10.2013 и от този момент ответникът изпаднал в забава, неправилно районният съд приел, че исковете
са погасени и по давност. Погасителната давност била прекъсната и с отговора на
исковата молба, с който имало признание на съществуването на вземането. Претендирало
е разноски.
Въззиваемият - ответник по исковете – „Б.”ЕАД, ЕИК ******* е оспорило жалбата. Навело е твърдения, че решението в
обжалваната част е правилно. Предявените искове били с правно основание чл. 422
от ГПК вр. с чл. 55, ал.1 и чл. 86 от ЗЗД, това било посочено от ищеца с
исковата молба, такива били и твърденията му за фактите, районният съд се бил
произнесъл по исковете така, както са предявени, доклада по делото на районинят
съд не бил оспорен от ищеца. Не били
предявени искове за плащане на обезщетение за вреди на договорно
основание. Отделно, доказателства по
делото за договорна отговорност на ответника към ищеца не били ангажирани, не
били представи Общи условия към договора за застраховка, които са приети от
ответника. Вредите били претърпени на 01.11.2011г., плащането на обезщетение от
ищеца било от 30.01.2012г., плащането от застрахователя на виновния водач за
ПТП по застраховка „Гражданска отговорност” било от 16.02.2012г. Така,
направеното от ищеца плащане имало своето основание – изпълнение на задължение
по имуществена застраховка. Към момента
на отправеното искане от ответника към ищеца за плащане на обезщетение и към
момента на получаване на плащането ответникът бил изпълнил задълженията си по
Общите условия, нямал задължение да уведомява ищеца за последващи събития,
включително и за извършени плащания от ІІІ-ти лица. Правилно било прието от
районният съд, че иск бил погасен по давност.
Още на 22.05.2012г. ищецът бил уведомен от представителя на македонския
застраховател – „А.Б.” ЕООД, че е извършил плащането на ответника и от този
момент била започнала да тече погасителната давност за вземанията, ако се
приеме че е с основание договорна отговорност, а ако е иска за неоснователно
обогатяване – от повторното плащане на 15.02.2012г., и тя била изтекла към подаване на
заявлението. С отговора на исковата
молба изрично оспорил исковете и направил възражение за изтекла погасителна давност,
като твърденията на ищеца че бил признал вземането и така погасителната давност била прекъсната били
неоснователни. Претендирало е разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията
на въззивника за разноски за възнагарждение за адвокат и юрисконсулт за
горницата над минималния размер.
Съдът, след
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №
2029187/23.10.2018г. на З. „Б.В.И.Г.”АД,
ЕИК *******със седалище и адрес на управление:*** пл. „*******срещу „Б.”ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, с която е поискало от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 55, ал.1 и чл. 86 от ЗЗД,
да признае за установено, че Б.”ЕАД,
ЕИК ******* дължи на З. „Б.В.И.Г.”АД, ЕИК *******заплащане
на сумите, както следва: сумата от 4439,39лв., представляваща платено без
основание/на отпаднало основание застрахователно обезщетение по щета № 470511111115194; сумата от 1353,38лв., представляваща лихва за
забава на плащането на главницата от 4439,39лв. за периода от 02.08.2015г. до
02.08.2018г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
заповедно дело № 884/2018г. по описа на РС-Ихтиман. Навело е твърдения, че с
ответника били обвързани от договор за имуществена застраховка „Каско” за
автомобил „БМВ Х5”, рег. № *******, на 01.11.2011г. този автомобил бил увреден
от водач на „Рено Меган”, рег. № *******при ПТП и по заявление на ответника на 30.10.2012г. ищецът му платил
застрахователно обезщетение от 4439,39лв., но при предявяване на регресната
претенция срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на
виновния за ПТП водач узнал, че последният вече бил платил на ответника
обезщетение за вредите от 01.11.2011г. Така платеното от ищеца било без
основание/на отпаднало основание и следвало да му бъде върнато от ответника, за
което на 24.10.2013г. поканил ответника, но не било платено., ответникът
изпаднал и в забава и дължал обезщетение за забава. Претендирало е разноски.
Оспорило е поради прекомерност претенцията за разноски на ответника.
Ответникът -„Б.”ЕАД,
ЕИК ******* в предоставения му срок е
оспорило исковете. Навело е твърдения, че действително собствения му автомобил
„БМВ Х5”, рег. № ******* на 01.11.2011г. бил увреден от водач на „Рено Меган”,
рег. № *******при ПТП и по заявление на ответника на 30.01.2012г. ,
а не на 30.10.2012г., ищецът в изпълнение на задълженията си по застраховка „Каско”
му платил застрахователно обезщетение от 4439,39лв. Действително на
16.02.2012г. обезщетение му платил и застрахователя по „Гражданска отговорност”
на виновния водач, но това плащане било след извършеното от ищеца, то имало
своето основание – договора за имуществена застраховка, и същото не било
отпаднало, приложение намирала чл. 213, ал.1 от КЗ (отм.), а не чл. 213, ал. 5
от КЗ (отм.). Отделен въпрос било дали застрахователят по застраховка „ГО”
следвало да плати на ответника обезщетение за вредите от 01.11.2011г. Исковете
били погасени по давност. Претендирало е
разноски. Оспорило е поради прекомерност претенцията на въззивника за разноски
за възнаграждение за адвокат и юрисконсулт за горницата над минималния размер.
С доклада по делото, неоспорен от страните, районният
съд е посочил, че предявените искове са с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с
чл. 55, ал. 1и чл. 86 от ЗЗД за връщане
на платена без основание/на отпаднало основание сума и обезщетение за забава,
като е посочил фактите, изложени от ищеца с исковата молба, както и направените
от ответника възражения срещу исковете. Обявил е за безспорни и ненуждаещи се
от доказване обстоятелства, че към 01.11.2011г. страните са били обвързани от
договор за имуществена застраховка „Каско” за автомобил „БМВ Х5”, рег. № *******,
на 01.11.2011г. този автомобил бил увреден от водач на „Рено Меган”, рег. № *******при ПТП и по заявление на ответника ищецът му платил
застрахователно обезщетение от 4439,39лв., застрахователя на виновния водач по
застраховка „ГО” платил на ответника 2723,90 евро.
С молба от 03.05.2019г. ищецът е посочил, че съгласно
Общите условия по договора между страните, ако застрахованият не представи
сведения и доказателства за упражняване на регресните права на застрахователя,
то застрахователят има право да претендира връщане на платеното на застрахования застрахователно
обезщетение, в случая ответникът, предявявайки претенцията си пред македонския
застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” осуетил упражняването на регресните права на
ищеца и ответникът дължал на ищеца връщане на платената главница. Неоснователно
било възражението за погасяване по давност на вземанията, защото вземането за
неоснователно обогатяване ставало изискуемо от уведомяването на ищеца за
извършеното плащане от застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност.
По делото е приложеното заповедно дело № 884/ 2018г. на
РС- Ихтиман от което се установява, че
по заявление вх. № 33113/06.08.2018г. е издадена заповед за изпълнение по л.
410 от ГПК, с която е разпоредено Б.”ЕАД,
ЕИК ******* да заплати на З. „Б.В.И.Г.”АД, ЕИК *******сумата от 4439,39лв., представляващо платено застрахователно обезщетение по щета № 470511111115194 без основание/на
отпаднало основание; сумата от 1353,38лв.,
представляваща лихва за забава на плащането на главницата от 4439,39лв. за
периода от 02.08.2015г. до 02.08.2018г., съдебни разноски от 115,86лв., длъжникът е уведомен за
заповедта на 05.09.2018г., на 14.09.2018г. длъжникът е подал възражение, с
които е оспорил задълженията, на
25.09.2018г. заявителят е уведомен за необходимостта от представяне на доказателства
в едномесечен срок от съобщението, че е предявил установителен иск за
вземанията по заповедта и такива е представил
на 23.10.2018г. В заявлението по чл. 410 от ГПК и в издадената заповед
за изпълнение са изложени фактите и правните съображения, съдържащи се в
депозираната искова молба, като не се
съдържат изявления , обективирани в молбата от 03.05.2019г. на ищеца по
исковото дело пред СРС, сочещи неизпълнение на задължения по Общите условия.
По делото не се спори, а и от приетите по делото неоспорени
от страните договор за застраховка „ Булстрад бонус Каско”, преписка по щета №
50-05020-00269/04.11.2011г., платежно нареждане, се установява, че на 30.01.2012г. ищецът е платил на ответника сумата от 4439,39лв. като застрахователно обезщетение за
претърпени вреди по застрахован при
ищеца собствен на ответника автомобил „БМВ Х5”, рег. № *******,
причинени на 01.11.2011г. от противоправно поведение на водач на „Рено Меган”,
рег. № *******, искане за
което ответникът е направил на 04.11.2011г.
По делото не се спори, а и от приетите по делото
неоспорени от страните писмени доказателства – писма, платежно
нареждане,преписка по щета ЕМА20111102
се установява, че към 01.11.2011г.
водач на „Рено Меган”, рег. № *******е бил застрахован по застраховка
„Гражданска отговорност” при „С.Т. Македония” с представител в Българи „А.Б.”ЕООД,
на 09.03.2012г. ищецът е съставил
регресно искане за плащане на 4439,39лв. ,
като на 22.05.2012г. е
съставен отговор от А.Б.”ООД с което е посочил, че за обезщетяване на вредите сумата е платена директно на Б.”ЕООД,върху
същата има отбелязване от ищеца от 2013г. да се изплати искане до ответника да
се върне платеното, на 19.06.2014г.
ищецът е изпратил искане по ел.поща до „А.Б.” да им изпратят платежното
нареждане и на 03.07.2014г. на ищеца е
изпратено такова за платената на 16.02.2012г.
сума от 2723,90 евро на ответника.
По делото не се спори, а и от приети неоспорена от страните покана от
17.10.2013г., известие за доставяне, се
установява, че на 21.10.2013г. ответникът е получил искане от ищеца за връщане
на платената сума от 4439,39лв. в 10-дневен срок поради вече получено плащане
на обезщетение от С.Т..
Приети са Общи условия по застраховка „ Каско” в сила от 22.10.2010г., съгласно раздел ХІV
от които застрахованият е длъжен да предостави на застрахователя всички
сведения и документи, необходими за осъществяване на регресни права на
застрахователя срещу лицата, отговорни за причинена щета, като при неизпълнение
на това задължение застрахователя има право на възстановяване на платеното
обезщетение.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът приема от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по валидността
на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси
въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е
валидно и в обжалваната част е допустимо. Районният съд се е произнесъл по
исковете така, както са предявени, като е съобразил изложените факти в исковата
молба при отчитане на обстоятелството, че исковете са за установяване на вземания,
за които е издадена заповед за изпълнение, тоест предметът на делото следва да са вземанията, посочени в
заповедта за изпълнение. Твърденията на ищеца за фактите, от които произтичат
вземанията , изложени както в заповедното производство, така и с исковата
молба, търсената от него защита сочат за претенция за неоснователно обогатяване
и за обезщетение за забава. Тези изявления на ищеца не са съдържали твърдения и
искания, основани на договорна отговорност на ответника. Действително, в хода
на исковото дело с молба от 03.05.2019г. ищецът е навел твърдения, че
ответникът е бил длъжен да му даде сведения и доказателства за предявяване на
регресните права на ищеца. Тази молба обаче не е депозирана в изпълнение на
указания на съда за отстраняване на нередовност на исковата молба. Такива
указания не са били и необходими, защото исковата молба излага еднозначно и безпротиворечиво фактите
и исканията на ищеца, те са съответствали на тези, направени в заповедното производство.
С молбата от 03.05.2019г. ищецът не е направил искане за изменение на исковете,
поради което и правилно районният съд е приел, че предмет на делото са искове
за вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение в с посочени в нея
основание и размер, идентично индивидуализирани и в подадената искова молба.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявеният
иск е с правно основание чл. 422 вр. с
чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 55, ал.1 пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД и чл. 86
от ЗЗД.
За да се
уважи така предявените искове в тежест на ищеца по делото е да установи, че е
платил на ответника процесната сума, съответно че основанието за плащането на
същата е отпаднало след плащането, че
ответникът е изпаднал в забава на плащането на сумата, че е проявил
активно поведение за събиране на вземанията си преди да изтече погасителната
давност за същите.
В тежест на
ответника при така депозирания отговор е да докаже, че основание за плащането е
съществувало към момента на извършване на същото и към момента, че е изтекъл
определен срок между две последователни действия на ищеца за събиране на
вземанията си и така същите са погасени по давност..
По делото не се спори
а и се установи от приложено заповедно дело, че по
заявление по чл. 410
от ГПК е образувано заповедно производство
, по което е издадена заповед, с която ответникът е осъден да
заплати на ищеца процесните суми, възражение срещу заповедта е
депозирано в срок, като заявителят в срока по чл. 415 от ГПК е предявил установителния иск за съществуване на процесните
вземания.
По делото не се спори, а и от приетите по делото
неоспорени от страните писмени доказателства се установява, че на 30.01.2012г. ищецът е
платил на ответника сумата от 4439,39лв. като застрахователно обезщетение за
претърпени вреди по застрахован при
ищеца собствен на ответника автомобил „БМВ Х5”, рег. № *******,
причинени на 01.11.2011г. от противоправно поведение на водач на „Рено Меган”,
рег. № *******, искане за
което ответникът е направил на 04.11.2011г., към 01.11.2011г. страните са били
обвързани от валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена
застраховка „Каско” за „БМВ Х5”, рег. № *******, за обезщетение за същите вреди
ответникът е получил на 16.02.2011г.
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на водача на „Рено Меган”, на 22.05.2012г.
последният е съставил отказ да удовлетвори регресна претенция на ищеца поради
извършеното плащане, на 21.10.2013г. ответникът е получил покана от ищеца да върне
платената сума поради извършено вече плащане от застрахователя на виновния
водач.
При така установената фактическа обстановка съдът
приема за установено по делото съществуване на основание за плащане на
процесната главница от ищеца на ответника към момента на извършване на плащането
на 30.01.2012г, което основание към момента не е отпаднало. Плащането на сумата
от ищеца на ответника е извършено на 30.01.2012г., което се установява от прието
по делото платежно нареждане, неоспорено от страните. Към този момент
ответникът не е бил обезщетен за вредите по собствения му автомобил „БМВ Х5”,
рег. № *******, настъпили на 01.11.2011г. Към този момент страните са били
обвързани от валидно застрахователно
правоотношение по договор за имуществена застраховка „Каско” за „БМВ Х5”, рег.
№ *******, стойност на вредите е била в размер на платената сума, поради което и съдът приема, че основание за
плащането й е съществувало към момента на плащането. Така възприетото обосновава
извод, че правилно районният съд е приел, че иск за главница, основан с първия фактически състав на чл. 55, ал.1 от ЗЗД е неоснователен.
Съдът приема, че по делото не е установено в последствие да е отпаднало основанието,
на което е извършено плащането. При този фактически
състав на чл. 55,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД основанието за
получаване на сумата е съществувало при получаването на престацията,
но след това то е отпаднало с обратна сила. Такива са хипотезите при унищожаване на
договорите поради пороци на волята; при разваляне на договорите
поради неизпълнение; при настъпване на прекратително условие, когато сделката е сключена при
такова условие, и други
подобни случаи. В случая по делото не е установено
осъществяване на юридически факт, който да обоснове отпадане с обратна сила на
основанието, на което е извършено плащането от 30.01.2012г. Договорът за
имуществена застраховка между страните е валидно сключен и обвързва страните,
той не е бил сключен при прекратително условие, което да се е осъществило,
не е развален, нито е унищожен.
Получаване от ответника в последствие на обезщетение за вредите и от застрахователя
на делинквента не се отразява на валидността и на действието на
правоотношението по договора за имуществена отговорност между страните. Така
възприетото обосновава извод, че правилно районният съд е приел, че иск по чл.
55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД е неоснователен.
С оглед гореизложентото и като съобрази акцесорния
характер на иска за обезщетението за забава, то съдът приема, че неоснователен
е и иска за сумата от 1353,38лв.
Следва да се посочи, че дори да се приеме обратното
исковете са погасени по давност. Вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват
с изтичането на петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД. Срокът на същата започва да тече съгласно чл.
114 от ЗЗД при първия фактически
състав на чл. 55, ал.1 от ЗЗД - от деня
на получаване на престацията, а при третия
фактически състав на чл. 55, ал.1 от ЗЗД - от
деня, в който е отпаднало основанието за плащането. В хипотеза на чл. 59 от ЗЗД погасителната
давност започва да тече от разместването на благата. (В този смисъл
Постановление № 1/1979г. на Пленума на ВС).
В случая плащането на
сумата от ищеца на ответника е извършено на 30.01.2012г, поради което и от този
момент е започнала да тече погасителната давност за вземането основано на чл.
55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. Доколкото
заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 06.08.2018г., то 5-годишния срок
считано от 30.01.2012г. е бил изтекъл към подаването му.
Твърденията на ищеца са, че основанието за плащането на сумата е
отпаднало поради плащане на обезщетението за вредите от застраховател „С.Т.
Македония. Това обезщетение е установено по делото, че е платено на
16.02.2012г., поради което и от този момент е започнала да тече погасителната
давност за вземането основано на чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД. Доколкото заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на
06.08.2018г., то 5-годишния срок считано от 16.02.2012г. е бил изтекъл към
подаването му.
Неоснователни
са твърденията на ищеца , че с отговора на исковата молба вземането било
признато от ответника и така погасителната давност за него била прекъсната. Прекъсване
на погасителната давност може да се постигне само ако към момента на
признанието на вземането срокът на погасителната давност не е бил изтекъл. В
случая преди подаване на отговора на исковата молба 5-годишния погасителен давностен
срок за вземанията за главница е бил изтекъл, поради което и изявления в
отговора на исковата молба не са от естество да доведат до прекъсването на
погасителната давност. Отделно, с отговора на исковата молба има ясни изявления
от ответника за оспорване на исковете, като са посочени конкретни възражения
срещу възникване на вземанията, отделно е направено и възражение за погасяването
им по давност, поради което и не може да се приеме, че ответникът с отговора на
исковата молба е признал исковете.
С оглед
гореизложеното съдът приема, че решението на районният съд е правилно и следва
да се потвърди в обжалваната част.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че отговорността за разноски следва да се постави в
тежест на въззивника, въззиваемият не е ангажирал доказателства за сторени по
въззивното дело разноски и такива не му се следват.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВРЪЖДАВА
Решение № 269496/08.11.2019г. по гр.д. № 68146 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 72-ри
състав в обжалвана част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.