Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,12. 03.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски
съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на четвърти март
през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
при секретаря Антоанета Луканова
и прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1340
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Т.М.Г., ответник
пред СРС, срещу решение № 432905 от 19.06.2018
г., постановено от СРС, Второ ГО, 54 с-в по гр.д.№ 19777 по описа за 2016 г., с
което е уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу въззивника, иск п чл.422 ГПК и
последния е осъден да заплати сумата в размер на 9,46 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия за
периода м.01.2013 г. до м.06.12.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“*********, аб.№ 054800, както и за лихва за периода от
28.02.2013 г. до 21.10.2015 г. в размер на 0,45
лв.
Въззивникът твърди, че решението
е неправилно и той не дължи сумите за които е осъден; оспорва същите по
основание и размер. Претенцията на ищеца била недоказана.
Иска се от съда да отмени
решението в обжалваната му част.
Ответникът по въззивната жалба, ищец
пред СРС – „Т.С.“ ЕАД, не е депозирал отговор по въззивната жалба. В течение на
производството излага становище за нейната неоснователност и правилност на така
постановеното съдебно решение.
Третото лице-помагач-„П.И.” ООД
не взема становище по въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът
е бил уведомен на 26.06.2018 г., а въззивната жалба е подадена на 06.07.2018
г., следователно същите е в срока по чл.
259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва са признати
срещу ответника, въззивник, предявените по реда на чл.422 ГПК, вземания в полза
на ищеца /пред СРС/.
Следователно е налице правен
интерес от обжалване; въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната
инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
– в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
В обжалваната част решението е постановено в допустим процес
и е валидно:
За издадената на 08.01.2016 г. по
ч.гр.д.№ 73923 по описа за 2015 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК длъжникът- Т.М.Г. е бил уведомен на 20.01. 2016 г.
В срока по чл.414 ГПК – на 28.01.2016
г. всеки един от длъжниците/заповедта е издадена още срещу И.Т.Г. и Г. Т. В./ е
подал възражение срещу така издадената заповед за изпълнение.
На заявителя е било указано, че
може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са
му съобщени на 09.03.2016 г.
Исковата молба е подадена в СРС
на 11. 04.2016 г. /понеделник/, т.е. в срока по чл.415 ГПК. Същата не е
насочено срещу ответника И. Г., тъй като, както е посочено в нея, последният е
заплатил дължимите от него суми.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в
обжалвания смисъл, СРС е приел, че за периода м.01.2013 г. до м.06.12.2013 г.
ответникът Т. Г.като собственик на процесния топлоснабден имот е потребител на
топлинна енергия. Действително, със заявление-декларация от 08.11.2012 г.
ответницата Г.В. със съгласието на Т.Г., било изявила изрична воля да встъпи в
облигационно отношение с ищцовото дружество, партидата, обаче, продължила да се
води на името на Т.Г..
СРС е приел, че процесния имот е
топлоснабден и ищцовото дружество било изпълнило задълженията си да достави
топлинна енергия. Въз основа на приетите по делото съдебни
експертизи-техническа и счетоводна, както и при приложение на нормата на чл.162 ГПК, СРС е приел, че дължимата от ответника, въззивник пред настоящата
инстанция сума за топлинна енергия възлизала на 9,46 лв., която отговаряла на притежаваната ¼ идеална част
от имота. /За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 31,86 лв.
претенцията е била отхвърлена като неоснователна. Решението като необжалвано от
ищеца, пред СРС, е влязло в сила в тази му част/. По отношение на лихвата за
забава СРС е приложил нормата на чл.84, ал.1, изр.1 ЗЗД, защото дължимостта на
вземането била определена – след отчитане на ИРРО и изготвяне на изравнителната
сметка. След като ответникът не бил ангажирал доказателства, че е платил
задълженията за топлинна енергия в срок, то той бил изпаднал в забава.
Същевременно е констатирано плащане на лихви в размер на 28,03 лв. На основание
чл.162 ГПК СРС е определил, че общо дължимата лихва за процесния период –
28.02.2013 г. до 21.10.2015 г. възлиза на 4,13 лв. от която сума Т.Г. дължал 0,45 лв. Сумата за дялово разпределение
е определена в размер на 42,37 лв., от която сума Т.Г. дължал 4,37 лв. за
периода м.01.2013 г. до 06.12.2013 г. По отношение лихвата за забава върху тази
главница и определена от СРС в размер на 1,54 лв. претенцията е била отхвърлена
като неоснователна /Решението не е обжалвано от ищеца пред СРС, в частта, в
която претенциите са били отхвърлени и следователно е влязло в сила/.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното за установено от
фактическа и правна страна на спора:
Съгласно чл.107 от Закона за
енергетиката, доставчикът на енергия може да поиска издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от потребителя. Според разпоредбата на пар.1,т.42 от
ДР на ЗЕ, потребител на енергия или природен гази за битови нужди е физическо
лице-собственик или титуляр на вещното право на ползване на имот, което ползва
ел. или топлинна енергия.
В тежест на ищеца по положителния
установителен иск е да докаже, че ответника е потребител на ТЕ.
С оглед
приетото в ТР 2/17 г. от 17 май 2018 г. на ОСГК на ВКС,
собствениците или титулярите на
ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената
на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в
хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата
на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й.
Видно от представените с исковата
молба писмени доказателства по силата на нот.акт от 01.11.2012 г. Т.Г. и Г.Т.В.
са придобили собствеността върху процесния имот като съдът приема, че това е
станало при равни квоти, т.е. по ½ идеална част.
С нот.акт от 15.02.2013 г. се е
разпоредил с ¼ идеална част от съсобствеността си в полза на И.Т.Г.,
чрез дарение.
С нот.акт от 06.12.2013 г. Т.Г.
се е разпоредил с ¼ идеална част от съсобствеността си в полза на И.Т.Г..
Продавачът си е запазил правото на ползване безсрочно и безвъзмездно /виж л.29
от делото пред СРС/.
По делото е представено заявление-декларация,
подадено на 08.11.2012 г. /л.40 по
делото пред СРС/ от съсобственика по силата на нот.акт от 01.11.2012 г.- Г.Т.В.,
която е изразила воля на нейно име да бъде открита партида при ищцовото
дружество. Другият съсобственик /към този момент/- Т.Г. е изразил съгласие
партидата да се открие на името на Г.В..
При това положение следва да се
приеме, че съсобствениците Т.Г. и Г.В. са уредили отношенията си във връзка със
задълженията към ищцовото дружество, които по силата на това
заявление-декларация са били поети от Г.В..
Видно от представената с отговора
на Т.Г. по исковата молба, покана , ищцовото дружество е отправило същата
именно до Г.В., виж л.52. Останалите документи- съобщения към фактури, писма от
ФДР също са с адресат Г.В., виж л.56 и 57,61,62 и 63-66,68 по делото пред СРС.
Че партидата се води на Г.В. е видно и от представените с молбата на ФДР от
28.02.2018 г. писмени доказателства /виж л.87 и следв. пред СРС/. Видно от
отразеното в съдебния протокол, изготвен за публичното съдебно заседание,
състояло се на 16.03.2018 г. доказателствата не са били оспорени нито от ищеца,
нито от ответницата Г.В..
След като се установи, че ответникът
Т.Г. не е подал заявление-декларация за откриване на партида на негово име,
респ. не се установява да е сключен договор между него и ищцовото дружество, а
точно обратното-такъв е бил сключен /по силата на ОУ/ с другата съсобственица
за процесния период- Г.Т.В., то искът по чл.422 ГПК срещу Т.Г. се явява
неоснователен.
Поради несъвпадане на крайните
изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната част първоинстанционното решение
следва да се отмени и вместо това да бъде постановено друго, с което искът по
чл.422 ГПК срещу Т.Г. като неоснователен да бъде отхвърлен относно сумата в размер на 9,46 лв., представляваща
стойност на потребена топлинна енергия
за периода м.01.2013 г. до м.06.12.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в
гр.София, ж.к.“*********, аб.№ 054800, както и за лихва за забавеното издължаване на главницата, изтекла за
периода от 28.02.2013 г. до 21.10.2015 г. в
размер на 0,45 лв.
/Съдът не обсъжда доводите,
изложени от адв. Х.-служебен адвокат на въззивника, тъй като същите са
преклудирани в срока по чл.131 вр.с чл.133 ГПК/.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора
обжалваното решение е неправилно и в частта за разноските присъдени в тежест на
Т.Г., а именно: 34,85 лв. за заповедното производство и 387,20 лв- за исковото
производство.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на
въззивника разноски биха се следвали. Същият, обаче, е освободен от държавна
такса, а относно внесената такава в размер на 25 лв. е разпоредено от СРС да му
бъде възстановена.
На основание чл.78, ал.6 ГПК „Т.С.“
ЕАД ще следва да бъде осъдена да заплати в
полза на СГС държавна такса в размер на 25 лв.
Назначен му е служебен защитник,
а неговото възнаграждение се определя от НБПП; отговорността за разноски се
определя по реда на чл.78, ал.7 ГПК.
Въззиваемият претендира разноски,
но такива не му се следват.
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 432905 от 19.06.2018 г., постановено от СРС,
Второ ГО, 54 с-в по гр.д.№ 19777 по описа за 2016 г., в частта, в която по предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:*** срещу Т.М.Г., ЕГН **********,***, иск по чл.422 ГПК, е признато в полза на ищеца срещу ответника
вземане за сумата в размер на 9,46 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.01.2013 г.
до м.06.12.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********,
аб.№ 054800, както и за лихва за
забавено издължаване на главницата, изтекла
за периода от 28.02.2013 г. до 21.10.2015 г. в размер на 0,45 лв. , за които суми е издадена на 08.01.2016 г. по
ч.гр.д.№ 73923 по описа за 2015 г. заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК, както и в частта за
разноските присъдени в тежест на Т.Г., а именно: 34,85 лв. за заповедното
производство и 387,20 лв- за исковото производство.
И вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК*******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Т.М.Г.,
иск по чл.422 ГПК да бъде признато в
полза на ищеца срещу ответника вземане за сумата в размер на 9,46 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия за периода м.01.2013 г.
до м.06.12.2013 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********,
аб.№ 054800, както и за лихва за периода от 28.02.2013 г. до 21.10.2015 г. в
размер на 0,45 лв., за които суми е издадена на 08.01.2016 г. по ч.гр.д.№ 73923
по описа за 2015 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК*******, със седалище
и адрес на управление:***, да заплати на основание чл.78,
ал.6 ГПК в полза на Софийски градски съд
сумата в размер на 25 лв.-дължима държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е постановено при участието
на „П.И.” ООД като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: