№ 19195
гр. С..., 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20241110128151 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Предявени от ищеца „ТТ.С“ ЕАД пасивно субективно и обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр.
чл. 200 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на
следните суми, претендирани спрямо ответниците, а именно: 2013,51 лева,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за период от
01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 434,93 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 15.08.2021 г. до 15.11.2023 г., 12,54 лева, представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за период от 01.10.2020 г. до 30.12.2020 г., от
01.03.2021 г. до 30.07.2021 г. и от 01.03.2022 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва
за период от 24.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 3,26 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 16.12.2020 г. до 15.11.2023 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 64763/2023 г. по
описа на СРС, I ГО, 36 състав, както следва:
Н. И. Г. с ЕГН ********** - ½, а именно: 1006,76 лева, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.,
ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата
217,46 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.08.2021 г. до 15.11.2023
г., 6,27 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
период от 01.10.2020 г. до 30.12.2020 г., от 01.03.2021 г. до 30.07.2021 г. и от 01.03.2022
г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до изплащане на
вземането, сумата 1,63 лева, представляваща мораторна лихва за период от 16.12.2020
г. до 15.11.2023 г.;
Д. В. Г. с ЕГН ********** - ½, а именно: 1006,76 лева, представляваща цена на
доставена от дружеството топлинна енергия за период от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г.,
ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата
217,46 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.08.2021 г. до 15.11.2023
1
г., 6,27 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
период от 01.10.2020 г. до 30.12.2020 г., от 01.03.2021 г. до 30.07.2021 г. и от 01.03.2022
г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до изплащане на
вземането, сумата 1,63 лева, представляваща мораторна лихва за период от 16.12.2020
г. до 15.11.2023 г.
Ищецът твърди, че между него и ответниците, като съсобственици на процесния
имот с аб. № ..., находящ се в гр. С..., ж.к. „Л..“, бл. ..., вх ет ап. ...... било налице
облигационно отношение, въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е
доставил за процесния период на ответниците топлинна енергия, като последните не
са заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че съгласно
общите условия купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат дължимата
цена в 45-дневен срок от публикуване на общата фактура, за който е доставена
енергията. Поради което моли да бъде признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца процесните суми, като претендира и разноски по производството.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК са постъпили идентични
отговори на исковата молба от ответниците чрез адв. Е. К., с които предявените искове
се оспорват като неоснователни и недоказани. Оспорват наличието на договорни
отношения с ищцовото дружество. Оспорват да притежават качеството потребители,
тъй като не са собственици или вещни ползватели на процесния имот. Посочват, че
ищецът не е приложил писмени доказателства в тази връзка. Оспорват да дължат и
вземанията за лихва, тъй като ищецът не бил доказал публикуването на
изравнителните сметки на сайта на дружеството, респективно не е доказал и датата, от
която следва е настъпила забавата. Оспорват да съществуват облигационни отношения
между ответника и дружеството, осъществяващо дялово разпределение. Навеждат
възражение за погасяване на вземанията по давност. Молят за отхвърляне на исковете.
Претендират разноски.
Третото лице помагач на страната на ищеца – „Н...” АД не заема становище по
основателността на подадените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по
договор за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за плащане
на уговорената цена в претендирания размер, както и че през процесния период в
сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана услугата
дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че е възникнало
задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер. При
установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
претендираните вземания.
С доклада по делото са приети за безспорни и ненуждаещи се от доказване
следните факти и обстоятелства включени в предмета на спорното право: че до
процесния имот е реално доставена топлинна енергия в количества и стойности
посочени в депозираната искова молба, за която се дължи възнаграждение в
претедираните от ищеца размери. Спорен по делото е въпросът дали е налице
облигационна връзка между страните.
Според нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
2
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията по енергийно и водно регулиране, като в ал. 2,
изр. 2 е предвидено, че общите условия влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от страна на клиентите.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С оглед на тези норми следва да се приеме, че клиенти (потребители) на
топлинна енергия, с които възниква облигационно правоотношение по договор за
продажба на топлинна енергия по силата на закона, са собствениците или вещните
ползватели на топлоснабдените имоти. Разпоредбата императивно урежда кой е
страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно
е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно
право на ползване.
Съгласно разрешенията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 2017 г. на
ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо
лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот.
С оглед изричното оспорване от страна на ответниците, че са в облигационна
връзка с ищеца, съдът е указал в тежест на последния, че следва да докаже, че
ответниците имат качеството потребител на топлинна енергия (собственик, ползвател).
В случая искът срещу ответниците Н. И. Г. и Д. В. Г. е предявен в качеството им
на наследници на В.С.Г., за който ищецът твърди, че е притежавал качеството
потребител на топлинна енергия. В случая за установяване на този факт е ангажирана
Заповед №643/18.01.1985 год. за временно настаняване в жилище на основание чл.22,
б. „б“ и чл. 23 от Закона за наемните отношения. По делото не са представени
доказателства установяващи наследодателят на ответниците, впоследствие, да е
придобил право на собственост върху процесня топлоснабден имот, поради което
съдът приема, че договорната връзка е с Министерство на вътрешните работи, в
качеството му на собственик на имота. Съдът приема, че между Министерство на
вътрешните работи и наследодателят на ответниците е съществувало договорно
правоотношение по силата на договор за наем, но това не му вменява качеството на
потребител на топлинна енергия.
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот
със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо
лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на
топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между
това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по
3
общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя
при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. При постигнато съгласие между топлопреносното
предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване
на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот
при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди / ТР 2/2017 от 17.05.2018 год. на
ОСГК на ВКС/. В случая не са ангажирани доказателства, с оглед твърдяните наемни
правоотношения, за открита партида на името на В.С.Г., което би установило това му
качество. С оглед изложеното и доколкото ищецът не ангажира доказателства, че
ответниците са потребители на топлинна енергия, съдът приема, че само на това 3
основание исковете са неоснователни и недоказани.
На следващо място исковете са неоснователни и поради обстоятелството, че
ответниците са направили отказ от наследството на В.С.Г., което се установява от
представените съдебни удостоверения с изх. №6../02.08.2023 год. и изх.
№65399/03.08.2023 год. издадени от Софийски районен съд и които са вписан в
специалната книга на съда под №1525/02.08.2023 год. и №1536/03.08.2023 год..
Ето защо при приложение на неблагоприятните последици от правилата за
разпределение на доказателствената тежест, съдът приема че между страните не
съществува облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди, респективно не е налице пасивна материалноправна
легитимация на ответника и същият не дължи на ищеца претендираната главница, а
при липса на главно вземание – и на обезщетението за забава в размер на законната
лихва като акцесорно вземане.
По разноските:
С оглед изхода на делото право на такива имат само ответниците.
С оглед изричната претенция и на основание чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА ищецът
следва да бъде осъден да заплати на адв. И. и адв. К. адвокатски възнаграждения за
оказаната адвокатска помощ. Видно от представените по делото договори за правна
защита и съдействие адв. И. и е предоставил на ответника Н. Г., а адв. Е. К. на
ответника Д. Г. безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, поради
което на същите следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание
чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на п о 480 лева с ДДС, съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
В случая не следва да бъде присъждано адвокатско възнаграждение по всеки
един от предявените искове, тъй като е неприложима разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
НМРАВ, допускаща уговаряне на възнаграждение за всеки от съединените искове
поотделно, тъй като размерът на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 от ГПК се определя
от съда с оглед фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от
пълномощника процесуални действия, а не по уговорка между страните, като следва
да се има предвид и обстоятелството, че в случая съединените искове не налагат
отделна защита.
Следва да се съобрази и актуалната практика на СЕС (решение на Съда на
Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-
428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските
възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на
възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може
да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25
януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда
мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца.
По отношение на разноските претендирани от адв. К.Б и адв. М.Л по ч.гр.д. №
4
64763/2023 год. във връзка с оказана защита и съдействие по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА, съдът приема, че защитата оказана в заповедното производство се свежда до
подаване на възражение по чл. 415 ГПК. Подаването на възражение в срока по чл. 414
ГПК е формална предпоставка за прерастване на заповедното производство в
двустранно исково производство, а не е израз на материалноправна защита на
длъжника. Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно
състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното
право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да
изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Освобождавайки длъжника от
задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на
възражението. То е само формална предпоставка, без самостоятелни правни
последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не
предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК.
Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на
спора за материалното право (в този смисъл е Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС,
ТК, І т. о. по ч. т. д. № 3074/2018 г.). Да се приеме, че минимално дължимото
адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК е в размер на
присъдения, означава да се приравни по сложност извършването на това действие с
депозирането на отговор на искова молба и явяването на адвоката в открито съдебно
заседание, каквито действия биха били извършени от процесуалния представител при
прерастване на заповедното производство в състезателно исково производство.
В Наредба № 1/09.07.2004 г. не е определен минимален размер на адвокатско
възнаграждение за подаване на възражение по чл. 414 ГПК от длъжник срещу
издадена заповед за изпълнение, поради което възнаграждението, съобразно § 1 от
Допълнителните разпоредби на наредбата, следва да се определи по аналогия, като се
изходи от вида на процесуалното действие. Както се изясни, процесуалното действие
на адвоката се изразява в попълване на утвърден образец на възражение по чл. 414
ГПК, който се връчва на длъжника и съдържа указания за попълването му, поради
което това действие следва да се приравни по сложност на посоченото в чл. 6, т. 5 от
Наредба № 1/9.07.2004 г. / в редакцията към датата на сключване на договора –
редакация ДВ бр. 88 от 4 Ноември 2022 г. / - изготвяне на книжа и молби, за което е
предвидено минимално възнаграждение в размер на 200 лева. В конкретния случай е
неприложима разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, тъй като същата може да се
отнесе в заповедното производство само към заявителя, не и към защитата на
длъжника срещу заповедта.
По гореизложените съображения този съдебен състав споделя разбирането, че
подаването на възражение по чл. 414 ГПК се приравнява като сложност на
процесуално действие по чл. 6, т. 5 НМРАВ и приема, че адвокатско възнаграждение
на длъжника се дължи, но размерът на му следва да се определи по посочената по-горе
норма, т. е. минималното адвокатско възнаграждение по заповедното производство за
подаване на възражение по чл. 414 от ГПК възлиза на сумата от 200 лева. В този
смисъл са Определение № ... от 10.10.2017 г., постановено по ч. гр. д. № 3474/2017 г. по
описа на САС, Определение № 2530 от 23.09.2021 г. по ч. гр. д. № 7721/2021 г. по 5
описа на СГС, IV – "Е" въззивен състав, Определение № 20071 от 27.09.2018 г. по ч. гр.
д. № 10816/2018 г. на СГС, Решение № 915 от 03.02.2020 г. по гр. д. № 10962/2016 г. по
описа на СГС, Решение № 1341 от 19.02.2020 г. по в. гр. д. № 4109/2019 г. по описа на
СГС, Решение № 260510 от 12.10.2020 г. по в. гр. д. № 13206/2019 г. по описа на СГС,
Решение № 2 от 08.01.2021 г. по в. гр. д. № 597/2021 г. по описа на Софийски окръжен
съд). Предвид изложеното на адв. ББ и адв. Л.. следва да се присъдят по 200 лева.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД
5
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТТ.С” ЕАД, ЕИК ... със седалище и адрес на
управление: гр. С..., ул. „Я..” № против Н. И. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. С..., ул. „Г..“ № офис-партер, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от
1006,76 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
недвижим имот-апартамент №...... находящ се в гр. С..., ж.к. „Л..“, бл...., вх.Г за период
от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 217,46 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 15.08.2021 г. до 15.11.2023 г., 6,27 лева, представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за период от 01.10.2020 г. до 30.12.2020 г., от
01.03.2021 г. до 30.07.2021 г. и от 01.03.2022 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва
за период от 24.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1,63 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 16.12.2020 г. до 15.11.2023 г. за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 64763/2023 г. по
описа на СРС, I ГО, 36 състав, като неоснователни и недоказани.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ТТ.С” ЕАД, ЕИК ... със седалище и адрес на
управление: гр. С..., ул. „Я..” № против Д. В. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес:
гр. С..., ул. „Г..“ № офис-партер, искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от
1006,76 лева, представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за
недвижим имот-апартамент №...... находящ се в гр. С..., ж.к. „Л..“, бл...., вх.Г за период
от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва за период от 24.11.2023 г. до
изплащане на вземането, сумата 217,46 лева, представляваща мораторна лихва за
период от 15.08.2021 г. до 15.11.2023 г., 6,27 лева, представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за период от 01.10.2020 г. до 30.12.2020 г., от
01.03.2021 г. до 30.07.2021 г. и от 01.03.2022 г. до 30.04.2022 г., ведно със законна лихва
за период от 24.11.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1,63 лева,
представляваща мораторна лихва за период от 16.12.2020 г. до 15.11.2023 г. за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 64763/2023 г. по
описа на СРС, I ГО, 36 състав, като неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК .. да заплати, на
основние чл. 38, ал.2 от ЗА вр. с чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, на адв. Н. И. И. сумата от 480
лева /четиристотин и осемдесет лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за
исковото производство.
ОСЪЖДА „ТТ.С” ЕАД, ЕИК .. да заплати, на основние чл. 38, ал.2 от ЗА вр. с
чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, на адв. Е. К. К. сумата от 480 лева /четиристотин и осемдесет
лева/, представляваща адвокатско възнаграждение за исковото производство.
ОСЪЖДА „ТТ.С” ЕАД, ЕИК .. да заплати, на основние чл. 38, ал.2 от ЗА вр. с
чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, на адв. К.И.Б сумата от 200 лева /двеста лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 64763/2023 год. по описа на СРС, 36 с-в.
ОСЪЖДА „ТТ.С” ЕАД, ЕИК .. да заплати, на основние чл. 38, ал.2 от ЗА вр. с
чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, на адв. М.Л.Л. сумата от 200 лева /двеста лева/,
представляваща адвокатско възнаграждение по ч.гр.д. № 64763/2023 год. по описа на
6
СРС, 36 с-в..
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач „Н...
инженеринг“ ООД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7