Р Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 07.02.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VІ-16
състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при секретар Йовка Панайотова, разгледа докладваното
от съдията търговско дело № 1694 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 365
и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по искова молба на „Е.2.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, предявена срещу „Й.Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, за заплащане на сумата 75612,49 лева, представляваща
задържана от ответника гаранция за добро изпълнение по договор от 06.04.2011
г., заедно с обезщетение за забава в размер на 22632,41 лева, дължимо върху
главница от 37806,24 лева за периода 16.06.2013 г. – 07.12.2016 г., както и
върху главница в същия размер - 37806,24 лева за периода 06.06.2014 г. –
07.12.2016 г..
Ищецът твърди, че съгласно сключен с възложителя „Й.Б.“ ООД договор за
проектиране и строителство от 06.04.2011 г. се задължил да изпълни
строително-монтажни работи на обект „Производствено хале за градинска мебел“,
находящ се в гр. Ловеч, като според чл. 5 от договора възложителят имал право
да задържи като гаранция за добро изпълнение следните суми: 5 % от дължимата на
изпълнителя сума за извършените СМР, в срок до подписване на акт – образец 15,
както и още 5% от дължимата на изпълнителя сума, в срок от 12 месеца от
подписване на акт – образец 15. Общата стойност на извършените от ищеца СМР,
съгласно издадените от последния 4 броя фактури и едно кредитно известие,
възлизала на сумата 756124,87 лева, от която ответникът бил задържал като
гаранция общо сумата в размер на 75612,49 лева. Годността и приемането на
строежа от страна на възложителя се удостоверявали от съставения и подписан от
страните акт – образец 15 от 06.06.2013 г.. Ответникът отлагал връщането на
задържаните като гаранция суми с твърдения за изпитвани финансови затруднения,
а в писмо от 04.10.2016 г. извънсъдебно признал задълженията си към ищеца.
Поради изложеното, за ищеца бил налице правен интерес от осъждане на „Й.Б.“ ООД
да заплати задържаните като гаранция суми и обезщетение за забава върху тях.
В депозиран в срока по чл. 367 ГПК отговор, ответникът оспорва
основателността на исковете като твърди, че между страните било подписано
споразумение от 10.01.2017 г. за разсрочено плащане на претендираната от ищеца
главница, като на 16.01.2017 г. ответникът извършил плащане на първата вноска
по споразумението от 50000 лева, като остатъкът щял да бъде изплатен в срок до
27.02.2017 г.. По отношение на иска за обезщетение за забава върху главницата
поддържа, че противно на твърденията на ищеца, поради забава в изпълнението на
СМР от страна на изпълнителя, акт образец 15 за обект „Производствено хале за
градинска мебел“ бил подписан чак на 15.01.2014 г.. След завършване на
строителството между страните е съществувал съдебен спор по т. д. № 24/2012 на
ОС - Ловеч и т. д. 199/2014 г. на АС – Велико Търново, с предмет дължими
плащания по договора от 06.04.2011 г., който е завършил с частично признаване
на претенцията на изпълнителя за дължимо възнаграждение, поради което размерът
на подлежащата на връщане гаранция следвало да бъде преизчислен, а от друга
страна ищецът не би могъл да претендира лихва за забава за периода на съдебния
процес. В подписания между страните договор била налице неяснота относно
началния момент, от който възложителят е следвало да върне гаранцията. Въпреки
стартиралата на 08.06.2016 г. комуникация между страните във връзка с дължимите
пращания по задържаната гаранция и опитите на ответника за постигане на
извънсъдебно споразумение, ищецът предявил претенциите си по съдебен ред, с
което едностранно прекратил водените преговори.
Допълнителната искова молба от страна на ищеца не е подадена в срока по
чл. 372, ал. 1 ГПК.
Съдът, като
взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Страните не спорят и с определение от 11.12.2017 г. за безспорни и поради това
ненуждаещи се от доказване в отношенията помежду им са отделени фактите,
че въз основа на сключен на 06.04.2011 г. договор за проектиране и
строителство, възложителят „Й.Б.“ ООД задържал част от дължимото на ищеца, в
качеството му на изпълнител възнаграждение в размер на 75612,49 лева.
Видно от сключения договор за проектиране и
строителство от 06.04.2011 г., възложителят имал право да задържи като гаранция
за добро изпълнение 10 % от размера на всяко извършено в полза на изпълнителя плащане,
като съгласно т. 5 от раздел ІІІ на договора, 5 % от задържаната сума следвало
да се заплати на изпълнителя в 10-дневен срок от подписване на акт образец 15,
а останалите 5 % следвало да се заплатят в срок от 12 месеца след подписването
на този акт. Не е спорно, че констативен акт, образец 15, е подписан на
06.06.2013 г., съответно възложителят е следвало да заплати 5 % от задържаната
гаранция до 17.06.2013 г. – първи присъствен ден след неприсъствения 16.06.2013
г., а остатъкът от задържаната сума е бил дължим до 06.06.2014 г.. Ответникът
не оспорва възникналите задължения за плащане на задържаната сума в размер на
75612,49 лева, като в писмо от 04.10.2016 г. предлага на кредитора да приеме
изпълнение на части, което предложение съставлява извънсъдебно признание на възникналото
задължение за заплащане на главницата, както и на настъпилата му изискуемост.
Видно от представения документ, назован споразумение,
в хода на производството – на 10.01.2017 г. страните по спора постигнали
съгласие главницата в размер на 75612,49 лева да бъде погасена на вноски в срок
до 27.02.2017 г., като след погасяването й следвало да бъде обсъден и
предоговорен размера на дължимата лихва от 22632,41 лева. Представените
платежни нареждания, както следва: от 16.01.2017 г. за нареден превод на сумата
50000 лева в полза на „Е.2.“ ООД, от 07.02.2017 г. за сумата 5612,49 лева, от 17.02.2017 г. за сумата 5000
лева и от 22.02.2017 г. за сумата 15000 лева установяват, че в уговорения в
споразумението от 10.01.2017 г. срок ответникът „Й.Б.“ ООД е погасил в цялост задължението си за плащане на
задържаната гаранция.
Други доказателства от значение за правния спор не
са ангажирани.
По отношение
на иска с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД.
Основателността на предявен иск за реално изпълнение
на поето правно (договорно) задължение, се обуславя от кумулативното наличие на
предпоставките: валидно възникнало между страните правоотношение, елемент от
съдържанието на което да е задължението за заплащане на претендираната парична
сума, настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение от страна
на задълженото лице. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност
на претенцията за реално изпълнение, основана на чл.79, ал.1 ЗЗД.
В производството не е спорно, че вземането за
заплащане на част от задържаното възнаграждение в размер на 75612,49 лева е
възникнало и е било изискуемо, в хода на производството ответникът го е погасил
изцяло чрез плащане. Плащането по своята същност съставлява признание на
задължението и негово изпълнение, т. е. правопогасяващ го факт. Съгласно съдебната практика, изразена в
решение №181/23.11.2016 г. по гр. дело № 338/2016 г., ІІІ ГО на ВКС,
признанието следва да се
отнася до съществуването на задължението, а не само до съществуването на
фактите, свързани с произхода му, като изпълнението на възникнало задължение съставлява
именно признание за неговото съществуване и настъпилата му изискуемост. При
наличие на признание, обективирано чрез
извършените в периода 16,01.2017 г. – 22.02.2017 г. погасителни плащания, без
значение е съществуването на предхождащи признанието съдебни производства,
свързани с изпълнението на договора за проектиране и строителство от 06.04.2011 г.. Вземането
на ищеца за главница е погасено чрез плащане, т. е. задължението на ответника е
изпълнено, което обуславя извод за неоснователност на предявения главен иск.
Извършеното плащане освен че представлява признание за съществуване на правото
и настъпилата негова изискуемост, погасява материалното субективно право на
ищеца, без да прави предявения в негова защита иск процесуално недопустим,
както твърди ответника. Погасяването на правото чрез плащане има отношение към
основателността, а не към допустимостта на иска.
По отношение на
иска, с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД.
Вземането за законна лихва
възниква от фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение,
настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предметът на това
вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно
причинява. Вземането за лихва е акцесорно, но има известна самостоятелност
спрямо главното, като провопораждащият го състав включва релевиране на
неизпълнение – липса на дължимо поведение по отношение на главното задължение.
Съгласно решение № 89 от
30.06.2010 г. по т. д. № 985/2009 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, постановено по
реда на чл.290 ГПК и посочените в същото решение № 178/21.10.2009 г. по т. д. №
192/2009 г. и решение № 29/07.05.2009 г. по т. д. № 535/2008 г. на ВКС, ТК.,
представляващи уеднаквена практика за съдилищата, без значение, че е отпаднал
задължителният й характер, неизпълнението на едно парично задължение е винаги
забавено, като кредиторът би могъл да търси от длъжника мораторно обезщетение.
Съгласно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата. Когато задължението е срочно,
длъжникът изпада в забава след изтичане на срока, а когато няма ден за
изпълнение, длъжникът изпада в забава, когато бъде поканен от кредитора,
съобразно нормата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
В случая, вземането на ищеца
за задържаната част от дължимото му се по договора за проектиране и строителство от 06.04.2011
г. възнаграждение в размер на 5 %, е с настъпил на 17.06.2013 г. падеж, а падежът за плащане на останалите 5 % е настъпил на 06.06.2014 г., което означава,
че задължението на ответника „Й.Б.“ ООД е уговорено като срочно и след настъпване на определения му падеж,
дружеството изпаднало в забава, в приложение на разпоредбата на чл.84, ал.1 ЗЗД, без да е било необходимо проявлението на допълнителен
юридически факт. Така в тежест на ответника се е породило и задължението да
заплати мораторно обезщетение за периода на забавата до деня, предхождащ
предявяването на исковата молба (07.12.2016 г.).
Размерът на законната лихва е нормативно определен,
на основание чл. 86 ал. 2 ЗЗД - основният лихвен процент на Българската народна
банка за периода, увеличен с 10 пункта (Постановление
№ 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения в сила от 01.01.2015 г.), поради което
върху задържаните 5% от възнаграждението в размер на 37806,24 лева, за периода
– 18.06.2013 г. – 06.12.2016 г., се дължи обезщетение от 13343,00 лева, а върху
другите 5 % също в размер на 37806,24 лева за периода 07.06.2014 г. –
06.12.2016 г. – 9617,82 лева. Общият размер на дължимото обезщетение за забава е в размер на 22960,82
лева. Кредиторът обаче претендира 22632,41 лева, до който размер искът следва
да бъде уважен, в приложение на диспозитивното начало.
Обстоятелството, че страните в споразумението от
10.01.2017 г. са разсрочили изпълнението на главното задължение не се отразява
на вече възникналото акцесорно задължение за заплащане на обезщетение за
забава. Предмет на производството е вземане за обезщетение за забавеното
плащане на изискуемата главница, възникнало до предявяването на исковата молба,
което право на вземане не е предмет на споразумението. Последното е преуредило
дължимостта на главницата, но за период, следващ периода на пораждане на претендираното
обезщетение.
С оглед изхода на спора, право на разноски се поражда за ищеца, независимо
от факта, че главният иск е отхвърлен. В определение № 270/05.10.2016 г., І ГО,
постановено по ч. гр. д. № 3846 по описа за 2016 г., макар да има за предмет
разглеждане на въпроса дължат ли се разноски при прекратяване на производството
по делото, е разяснено, че при присъждане на разноски значение има поведението
на ответника и дали той е дал повод за завеждане на делото. Когато отказът от
иска е предприет поради настъпили след предявяването му и независещи от ищеца,
а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното спорно право (плащане),
отговорността за разноските се понася от ответника. В други определения на ВКС
е дадено аналогично разрешение - ищецът има право на разноски тогава, когато е
оттеглил предявения иск поради погасяване на задължението от ответника след
депозиране на исковата молба – определение № 767/05.09.2012 г. по ч. т. д. №
251/2012 г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 518/15.06.2012 г. по ч. т. д. № 156/2012
г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 98 от 20.02.2009 г. по гр. д. № 91/2009 г. на
ВКС, ІV ГО, както и че ответникът няма право на разноски в тази хипотеза,
независимо от отхвърлянето на исковете – определение № 1176/28.12.2012 г. по ч.
т. д. № 560/2012 г. на ІІ ТО; определение № 571/14.07.2010 г. по ч. т. д. № 558/2010
г. на ВКС, ІІ ТО; определение № 688 от 02.10.2014 г. по ч. гр. д. № 2337/2014
г..
В определение №
674/23.11.2011 г., ІV ГО, по ч. гр. дело № 597 по описа за 2011 г., е
разяснено, че отговорността за разноски като гражданско облигационно
правоотношение е правото на едната страна да иска и задължението на другата
страна да плати направените разноски от страната, в чиято полза съдът е решил
делото. При погасяване на изискуемо задължение в хода на производството, което
обуславя неоснователност на иска, именно ответникът с поведението си
(неизпълнявайки парично задължение с настъпил падеж) е дал повод за завеждане
на делото - тъй като не е погасил дълга си преди процеса. Без значение е
причината, поради която не е изпълнил. Достатъчно е, че именно липсващото
доброволно изпълнение е принудило ищеца да потърси съдебна защита на правото
си, съответно извършените с оглед тази защита разходи ще следва да му бъдат
възстановени от ответника.
При това разрешение, в
настоящото производство извършените от ищеца „Е.2.“ ООД разноски следва да се
възложат в тежест на ответника „Й.Б.“ ООД. В представен по чл.80 ГПК списък ищецът претендира заплащане на сума в
размер на 6930 лева, формирана от внесена държавна такса в размер на 3930 лева
и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева, по отношение на което „Й.Б.“ ООД релевира възражение за прекомерност. Възражението е неоснователно.
Намаляването на заплатеното адвокатско възнаграждение е допустимо до минимално
определения размер, съгласно чл. 36 ЗА. В чл. 36 ЗА се препраща към НАРЕДБА № 1
от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена
от Висшия адвокатски съвет, обн. ДВ, бр.64 от 23 юли 2004 г., изм. и доп. ДВ,
бр.84 от 25 октомври 2016 г., като в чл. 7, ал. 2, т. 4 от
същата е предвидено адвокатското възнаграждение за процесуално представителство
по дела с определен материален интерес от 10000 лева до 100000 лева, да е 830 лева, плюс 3 % за горницата над
10000 лева. В конкретния случай, материалният интерес е 98244,920
лева и определеното по правилата на Наредбата минимално възнаграждение е 3477,35
лева. Ищецът е заплатил 3000 лева, която сума е под минималния размер, затова и
претендираното от него адвокатско възнаграждение няма как да се третира като
прекомерно и не подлежи на намаляване. Така пълният размер на сторените в
производството разноски следва да се възложи в тежест на „Й.Б.“ ООД.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Е.2.“ ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, срещу „Й.Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, иск с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 75612,49
лева, представляваща задържана от ответника гаранция за добро изпълнение по
договор от 06.04.2011 г., като погасена чрез плащания, извършени в хода на процеса.
ОСЪЖДА „Й.Б.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Е.2.“ ООД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 22632,41 лева (двадесет и две хиляди
шестстотин тридесет и два лева и четиридесет и една стотинки), представляваща
общ размер на дължимото обезщетение за забава върху главница от 37806,24 лева за периода 18.06.2013 г. – 06.12.2016 г. и върху главница в същия размер -
37806,24 лева, дължимо за
периода 07.06.2014 г. – 06.12.2016 г., както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата 6930 (шест хиляди деветстотин и тридесет) лева –
разноски за производството.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: