Р Е Ш Е Н И Е
град София, 04.05.2022 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на първи декември през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Ю. АСЕНОВА и
с участието на прокурор …….....… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4004 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №300562 от 12.12.2019г., постановено по гр.дело №15425/2019г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, е признато за установено по предявените от "П.К.Б." ЕООД срещу В.М.Б. искове с правна квалификация чл.422,
ал.1 ГПК във вр.чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, че ответникът - В.М.Б. дължи на ищеца - "П.К.Б." ЕООД сумата в размер на 757.53 лв. – главница по договор за потребителски кредит №**********, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 11.05.2018г. до окончателното й изплащане, като са отхвърлени иска за главницата за разликата до пълния предявен размер от 2204.56
лв., иска за сумата от 762.80 лв. – договорно възнаграждение и иска за сумата
от 1491.21 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, за
които суми в производството по ч.гр.д.№29783/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК. С решението е осъден В.М.Б. да заплати на "П.К.Б." ЕООД сумата от 40.80 лв., разноски в заповедното
производство, както и сумата от 32.01 лв., разноски в исковото
производство. С решението е
осъден "П.К.Б." ЕООД да заплати на В.М.Б. сумата от 415 лв., разноски в исковото
производство. С решението
е обезсилена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК от 29.05.2018г., издадена по ч.гр.д.№29783/2018г. по
описа на СРС,
ІІІ Г.О., 88-ми състав, в частта за мораторната лихва в размер на 22.68 лв. начислена
за периода 21.10.2016г. – 14.11.2017г..
Постъпила е въззивна жалба от ищеца
- "П.К.Б." ЕООД, чрез юрисконсулт Г.Г., с
която се обжалва решение №300562
от 12.12.2019г.,
постановено по гр.дело №15425/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, в
частта, в която са отхвърлени
предявените срещу В.М.Б. при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за главницата
за разликата над
присъдената сума от 757.53 лв.
до пълния предявен размер от 2204.56 лв., както и
за сумата от 762.80 лв., договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г.. Инвокирани
са доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в
обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон и при неправилен
анализ на събраните по делото доказателства. Поддържа се, че неправилно
първостепенният съд е обосновал извода, че сключеният с ответника договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г. в частта относно
уговорения годишен лихвен процент в размер на 41.17 %, както и лихвения процент
на ден в размер на 0.11 % противоречи на добрите нрави, тъй като значително
надхвърля справедливия размер на възнагражданието на кредитора, е
недействителен, което е основание да бъде отхвърлен изцяло предявения акцесорен иск за възнаградителна лихва. Твърди се, че процесният
договор за потребителски кредит е действителен, съдържа всички задължителни
реквизити относно цялата необходима информация, касаеща условията за
издължаване на кредита и не противоречи на императивните норми на ЗПК досежно регламентирано минимално
необходимото съдържание на договорите за потребителски кредит. В тази връзка се
поддържа, че сключеният договор за потребителски кредит съдържа всички
законоустановени реквизити и е действителен, на основание на който е възникнало
валидно облигационно правоотношение между страните, по силата на което след
като по банковата сметка на ответника е постъпила сума, представляваща
отпуснатия заем, то заемателят дължи връщане на сумата по реда и начина,
уговорен в договора, за което по делото не се съдържат данни да е изпълнил. Излага
се още, че дори и да се приеме, че процесният договор за кредит съдържа нищожни
клаузи, то в случая намира приложение нормата на чл.23 от ЗПК, съгласно която
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита. Следователно
първостепенният съд е следвало да уважи изцяло предявения иск за главница. По изложените аргументи моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в
обжалваните части и да постанови друго решение, с което да уважи изцяло предявените
искове за главница и възнаградителна лихва като основателни и доказани. Претендира
присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции, в
т.ч. и юрисконсултско възнаграждение. В молби от 01.04.2021г. и от 29.11.2021г.
са обективирани списъци по чл.80 от ГПК относно сторени разноски пред
въззивната инстанция. В молба от 01.04.2021г. се съдържа възражение за
прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемата
страна разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Въззиваемата страна - В.М.Б., чрез
адв.Ю.С., депозира писмен отговор, в който взема становище относно
неоснователност на подадената въззивна жалба. Твърди се, че първоинстанционното
решение в обжалваните части е законосъобразно, съдът е обсъдил всички
релевантни по делото факти и обстоятелства и въз основа на тях е обосновал
правилен извод, че процесният договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г. като сключен в
противоречие на императивни изисквания на ЗПК се явява недействителен и като
такъв не може да породи претендираните от ищеца правни последици. Поддържа се,
че правилно първоинстанционният съд като е приложил нормата на чл.23 от ЗПК е
уважил иска за главница за сумата от 757.53 лв., след
като от общия размер на отпуснатия кредит в размер на 3000 лв. е приспаднал
сумата от 2242.47 лв., по отношение на която няма спор,
че е частично платена от ответника, предвид на което е отхвърлен предявеният иск за главница за разликата над сумата от 757.53 лв. до
пълния предявен размер от 2204.56 лв., както и е отхвърлил изцяло предявения акцесорен иск за възнаградителна лихва. По изложените аргументи моли
съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в
обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност по реда на
чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззивника разноски за юрисконсултско
възнаграждение за настоящата инстанция.
Предявени
са от "П.К.Б." ЕООД срещу В.М.Б. при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК; чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.2
ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК.
С оглед
предмета на постъпилата въззивна жалба, съдът приема, че на въззивен контрол
подлежи постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са
отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК и чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.2
ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК за главница и възнаградителна
лихва. В останалата част, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно
основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. с чл.79, ал.1, пр.1
ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК за сумата от 1491.21 лв. – възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги, постановеният съдебен акт е влязъл в сила като
необжалван.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по
същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г., ОСГТК на ВКС). В случая при
извършената служебната проверка по чл.269,
изр.1 ГПК настоящият въззивен
състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като при постановяването му не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявените от "П.К.Б." ЕООД срещу В.М.Б. при условията на обективно съединяване установителни искове
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК за главница за разликата над присъдената сума от 757.53 лв. до пълния предявен размер от 2204.56 лв., както и с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.2
ЗЗД вр. с чл.9, ал.1 ЗПК за сумата от 762.80 лв., договорно възнаграждение по договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г.. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло
изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична
неоснователност на предявените установителни искове за главница и възнаградителна лихва като на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва
да се добави и следното:
В конкретния случай
не е спорно и от приетите доказателства се установява, че е бил сключен договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г., съгласно
който въззивника - ищец
- "П.К.Б." ЕООД е предоставил на въззиваемия - ответник - В.М.Б. потребителски кредит в размер на сумата от 3000 лв.. В договора са посочени следните параметри и условия на кредита – размер на кредита за потребителски цели – 3000 лв., брой погасителни вноски – 24 броя, размера на погасителна вноска – 185.46
лева, обща стойност на плащанията – 4451.04 лв., с включена възнаградителна
лихва, годишен процент на
разходите – 49.89 %, годишен лихвен
процент – 41.17 %, при лихвен процент на ден от 0.11%. Към
договора е приложен
и погасителен план, в който е
посочен падежа на вноската, размера й, както и оставащата главница по кредита, като към датата на подаване на исковата молба в съда е
настъпил падежа и на последната погасителна вноска. Между страните са били сключвани и последващи анекси
за предоговаряне на условия по договора за кредит, а именно – анекс №1 от 29.12.2016г. за отлагане падежа на
погасителни вноски; анекс №2 от 19.01.2017г.
за промяна на падежна дата за плащане на всяка месечна вноска, а именно – 1-во
число на месеца; анекс №3 от 17.03.2017г. за отлагане на
вноски по кредита и към който е приложен нов погасителен план. Приложени са Общи условия към договора, с
подпис и име на ответника. При съобразяване
съдържанието на процесния договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г., както и на поетите с него от страните права и
задължения въззивният съд намира, че същият има правната характеристика на
договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК, в релевантната за периода
редакция (в този смисъл определение
№351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело №3026/2015г., І Т.О.).
В
конкретната хипотеза основният спорен между страните въпрос е досежно действителността на договорното
съглашение между тях, т.е. дали е налице валиден обвързващ страните договор за потребителски кредит №********** от 21.07.2016г.. Преценката относно действителността на процесния
договор за потребителски
кредит следва
да се направи както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на
приложимия ЗПК, при действието на който
е сключен процесния договор. В случая и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства не може да бъде споделен доводът на въззивника, че процесното
договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ
/Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание/, чл.9 - чл.11
от ЗПК. Според настоящият състав процесният договор не отговаря на изискванията
на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК при сключването му. Въззивният съд счита, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. В процесния договор,
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по
кредита и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР от 49.89 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите
на ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената
величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/ следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно посочените
обстоятелства липсва. Посочен е ГЛП по кредита /който е фиксиран/, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по-горе остават неизвестни и на практика, така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги
възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В този
порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по
който се формира годишното оскъпяване на кредита.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да
посочи какво точно е включено в тях. Съобразно изложеното, кредитното
правоотношение между страните се явява недействително на основание чл.22, във връзка
с чл.11, ал.1,т.9 и т.10 ЗПК и като такова не е
в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни последици.
Отделно от горните
аргументи само за пълнота настоящият състав намира да посочи, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит, с които е уговорен ГЛП в размер на 41.17% и лихвен процент на ден в размер на 0.11%
накърняват договорното равноправие между страните, противоречат на добрите
нрави, поради което се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. До този извод съдът достига, тъй
като договореният
между страните ГЛП в размер 41.17 % надхвърля значително размера на законната лихва, при определения от БНБ основен лихвен процент за 2016г. /годината, която е сключен процесния договор за потребителски кредит/ и 10 пункта надбавка, поради което се нарушава принципа на справедливост и се създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца, поради което се приема, че
клаузата от договора, предвиждаща ГЛП противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна. В този смисъл заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 41.17%
годишно, което е близо до 50%, противоречи на добрите нрави. В процесния
договор уговорените размери на фиксиран ГЛП и ГПР многократно и значително
надвишават трикратния размер на законната лихва. По делото не се установява, не
се и твърди наличие на обстоятелства, които да дават основание за очакване на
завишен размер на вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер неколкократно над
законната значително надхвърля размера на действителните вреди. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга /предполагащ недостиг на парични
средства у едната от страните/, следва да се приеме, че процесните уговорки не
съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите. В тези случаи
се дължи само законната лихва. Уговореният ГПР по договора надвишава над 4 пъти
размера на най-високата законна лихва, действала за периода на договора, както
и уговореният ГЛП в размер на 41.17% надвишава над 4 пъти този размер на законната лихва.
Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД възможно
е договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от
договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може
да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да
се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част.
Нищожните клаузи на договора относно определянето на % възнаградителна лихва и
ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй
като договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил
без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за
недействителност на договора на това основание може да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл.22 от ЗПК при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10, ал.1. чл.11, ал.1. т.7 - 12 и 20 и чл.12, ал.1. т.7 - 9 ЗПК,
сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и на годишният процент на
разходите - чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен. След като по изложените аргументи
съдът приема, че процесният договор е недействителен, то не следва да бъдат обсъждани
останалите, релевирани от страните съображения досежно валидността и
обвързващия страните ефект на кредитното правоотношение.
На следващо място
правилно е прието от първонстанционния съд, че съгласно чл.23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по
кредита, тъй като
клаузите от процесния договор, регламентиращи заплащането
на лихви и разходи по кредита
са недействителни и
като такива не пораждат правно действие. Следователно предявеният установителен
иск за главница следва да се отхвърли за разликата над присъдената сумата от 757.53 лв. /която се получава като от общия размер на отпуснатия
кредит в размер на 3000 лв. се приспадне сумата от 2242.47 лв., по отношение на която няма спор между страните, че е
частично платена от ответника/ до пълния предявен размер от 2204.56 лв., както и изцяло да се отхвърли установителния
иск за възнаградителна
лихва за
сумата от 762.80 лв.. Първостепенният съд като
е достигнал до същия правен извод е постановил правилен и законосъобразен
съдебен акт в обжалваните му части, който на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде
потвърден.
На следващо място и
независимо от факта, че няма
изрично наведено от
въззиваемия възражение в
смисъл, че не се дължи договорна лихва по сключения между страните договор за
потребителски кредит, тъй като ищецът не е заявил такава претенция в заповедното производство,
настоящият състав намира за
изчерпателност да
посочи, че само на така посоченото основание исковата претенция за установяване на вземане за договорна лихва се явява
неоснователна и като такава правилно е била отхвърлена от първостепенния съд макар и този съд да не е изложил мотиви
в тази насока. Видно от издадената заповед за изпълнение претенцията на ищеца
се свежда само до вземане в размер на 4478.57 лв., представляващо непогасена главница по процесния договор за кредит, сключен с ответника. В т.9 на подаденото заявление по чл.410 от ГПК при
конкретизиране на претендираното парично вземане заявителят не е посочил, че в
същото се включва и договорна лихва. Едва в исковото производство е
конкретизирано, че така търсената сума е формирана от вземане за главница,
договорна лихва и такса за допълнителни услуги. Безспорно установителните
искове по чл.422, вр. с чл.415 ГПК са
последица от инициирано преди това заповедно производство, като целта му е да
се установи съществуването на вземането така както е претендирано в заповедното
производство. Поради което и доколкото ищеца не е заявил искане за договорна
лихва в заповедното производство, съдът само на това основание правилно е отхвърлил предявения установителен иск за възнаградителна лихва за сумата от 762.80 лв..
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция въззивника-ищец няма право на разноски. Право на разноски има
въззиваемата страна - ответник, която претендира сумата от 800.00 лв., реално
платено адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Въззивникът, чрез
процесуален представител при условията на евентуалност е направил възражение за
прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендираните разноски за
платено адвокатско възнаграждение от въззиваемия, което настоящият състав
следва да разгледа. Наведеното възражение за прекомерност относно договореното
и заплатено от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение в размер на 800.00
лв. за въззивното производство, съдът счита за основателно с
оглед действителната фактическа и правна сложност на делото. Последната се
определя както от размера на материалния интерес, така и с оглед конкретната
фактическа и правна сложност на делото. Във въззивното производство пълномощника на въззиваемия
е депозирал писмен отговор по подадената въззивна жалба, без процесуално
представителство в съдебно заседание, като за извършените действия съдът счита,
че адвокатското възнаграждение следва да се определи в минимален размер, който възлиза
на сумата от 300.00 лв., съгласно Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и до който размер въззивника на основание чл.81 и чл.273 във
връзка с чл.78, ал.3 от ГПК следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №300562 от
12.12.2019г.,
постановено по гр.дело №15425/2019г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 88-ми състав, в
обжалваните части.
ОСЪЖДА "П.К.Б." ЕООД, с ЕИК********, със
седалище и адрес на управление:***; да заплати на В.М.Б., с ЕГН **********, с
адрес: ***; на
основание чл.81 и
чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 300.00 лв. /триста лева/, сторени разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./