№ 1139
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000501641 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК вр. с чл. 294 ГПК.
С решение № 2308/22.08.2022 г. по гр. д. № 12683/2021 г. по описа на
Софийски градски съд е осъдена Прокуратурата на РБ и Столична Дирекция
на вътрешните работи да заплатят солидарно на Д. В. Д. на основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000
лева и имуществени вреди в размер на 6 400 лева, настъпили в резултат от
водено срещу ищеца наказателно производство по НОХД №2008/2019 г. на
СГС, НО, 30-ти състав, което е приключило с влязла в сила оправдателна
присъда, като са отхвърлени предявените от ищеца срещу ответниците
обективно и субективно съединени искове за солидарно заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер над 10 000
лева до 150 000 лева и имуществени вреди за сумата над сумата от 6 400 лева
до 9 100 лева, настъпили в резултат от водено срещу ищеца наказателно
производство по НОХД № 2008/2019г. на СГС, НО, 30-ти състав, което е
приключило с влязла в сила оправдателна присъда.
Въззивното производство е образувано по въззивни жалби на всички
страни в производството срещу решение № 2308/22.08.2022 г. по гр. д. №
12683/21 по описа на Софийски градски съд.
В жалбата си Прокуратурата на РБ твърди, че решението е
незаконосъобразно в осъдителните му части, тъй като не са доказани
предпоставките за уважаване на исковете. Поддържа се, че не били доказани
1
значителни вреди, претърпени от ищеца и присъденото обезщетение за
неимуществени вреди било завишено и по размер, не съответствало нито на
действителните вреди, нито на обичайния размер на присъждани
обезщетения. Оспорва се иска и за имуществени вреди, като се заявява, че
заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно. Моли да бъде
отменено изцяло решението, исковете да бъдат отхвърлени или евентуално да
бъде намален размера на присъдените обезщетения.
В жалбата на СДВР се излагат съображения, че не е легитимирана да
отговоря по иска, тъй като от нейните действия не са произлезли вреди.
Заявява се, че в случая Държавата се представлява от ПРБ, която е надлежен
ответник по искове с посоченото правно основание. Моли се да бъде отменено
решението, в частта, в която СДВР е осъдено солидарно с Прокуратурата.
Срещу двете жалби, ищецът Д. В. Д. е подал в срок отговори, в които
оспорва същите.
Подадена е и въззивна жалба от Д. В. Д. срещу решението в
отхвърлителната му част по иска за неимуществени вреди. В нея се твърди, че
неправилно са определени от първоинстанционния съд вида и размера на
неимуществените вреди и съответно обезщетението за тях. Излагат се
подробни съображения, че реално са в значително по-висок размер. Поддържа
се, че решението на СГС е необосновано, тъй като не е обсъдил всички
събрани доказателства, относими към размера на претърпените
неимуществени вреди. Моли се да бъде отменено решението в обжалваната
отхвърлителна част, като бъде уважен иска за неимуществени вреди в размер
от 150 000 лв.
Настоящото въззивно производство е висящо, след като с решение №
333/07.06.2024 г. по гр. д. № 2965/2023 г. по описа на ВКС, ІV г. о. е отменено
поставеното от друг състав на апелативния съд решение № 429/06.04.2023 г.
по гр. д. № 3464/2022 г. Съгласно задължителните указания на ВКС
въззивният съд следва да допусне и назначи поисканата от въззивника Д. В. Д.
съдебно-психологическа експертиза.
Въззивните жалби са подадени в срока и от активно легитимирани
страни в процеса против валидно и допустимо съдебно решение, подлежащо
на въззивно обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема следното:
2
Производството пред Софийски градски съд е образувано по обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с
чл. 4 ЗОДОВ, с които се претендира обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди.
Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба
доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. чл. 269, изр. 2
ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на релевираните
доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е
приложена императивна материалноправна разпоредба.
В случая с въззивните жалби е направено оплакване относно фактите и
приложимото право, което очертава обхвата на въззивната проверка за
правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни
материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях,
без да е необходимо да ги повтаря. Относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивните жалби доводи за неоснователни.
От приетите в съдебното производство доказателства се установява
следната фактическа обстановка:
Безспорно се установява от приетата документация от първата
инстанция, че срещу ищеца Д. В. Д. е образувано наказателно производството
по НОХД № 2008/19 по описа на СГС, което е приключило с оправдателна
присъда. Досъдебното производство е образувано на 03.08.2017 г. по сигнал за
извършено престъпление и достатъчно данни за започване на ДП. Установява
се, че ищецът е привлечен като обвиняем на 04.08.2017 г. за престъпление по
чл. 354а, ал. 1, пр. 5 вр. чл. 26, ал. 1 НК и за престъпление по чл. 354а, ал. 1,
пр. 4 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК и по отношение на него е взета мярка за
неотклонение задържане за срок от 72 часа. С определение от 06.08.2017 г.
СГС е отказал да вземе мярка за неотклонение по отношение ищеца. С
определение от 15.08.2017 г. на САС по отношение на ищеца е взета мярка за
неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 1000 лв. С постановление от
08.08.2017 г. е наложена мярка за процесуална принуда по отношение на
ищеца „Забрана за напускане пределите на страната без разрешение на
прокурора“. На 05.02.2019 г. по отношение на ищеца Д. са отменени и двете
взети мерки, поради изтичане на повече от една година и шест месеца от
привличането му като обвиняем в производството. С постановление от
21.03.2019 г. на Прокуратурата е прекратила частично наказателното
производство по отношение на повдигнатото обвинение по чл. 354а, ал. 1, пр.
4 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК поради недоказаност на същото. На 22.03.2019 г.
ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал. 1, пр. 5 вр.
чл. 26, ал. 1 НК, като постановлението му е предявено лично на 01.04.2019 г.
3
Обвинителният акт е внесен в съда и образувано НОХД № 2008/2019 г. по
описа на СГС на 15.05.2019 г. По делото са проведени пет открити съдебни
заседание, на които е ищецът е присъствал лично, представляван от
упълномощения от него адвокат. На 16.12.2019 г. е постановена присъда, с
която ищецът е признат за невинен в това че с две деяния, извършени като
продължавано престъпление, без надлежно разрешително, е разпространил
наркотични вещества на обща стойност 11,95 лева на две лица, поради което е
оправдан. Наложени са му на основание чл. 305, ал. 6, вр. чл. 301, ал. 4 вр. ал.
1, т. 2 НПК две административни наказания глоба в размер на по 500 лева за
допуснато административно нарушение за неспазване реда за отпускане на
лекарствени продукти и при продажба на лекарствени продукти, съдържащи
наркотични вещества на две лица, като е прието, че той е извършел деянията в
които е обвинен, но те не представляват престъпления поради ниска
обществена опасност.
Постановената оправдателна присъда е протестирана от СГП и по
протеста е образувано ВНОХД № 172/2020г. на САС, по което са проведени
три открити съдебни заседания и на 11.01.2021г. е постановено решение, с
което е потвърдена оправдателната присъда, която е влязла в сила на
20.02.2021г.
От събраните гласни доказателства в първоинстанционното
производство чрез разпит на свидетелите - А. Х. Д., съпруга на ищеца и Л. И.
Н., се установява, че при задържането му в аптеката, в която той работел,
заедно със съпруга си - фармацевт, влезли общо 17 цивилни полицаи. В този
момент в аптеката нямало клиенти. Те извършили обиск на помещението. На
ищеца и съпругата му били поставени белезници и те били изведени с тях на
улицата, където имало множество хора, които видели това. Ищецът бил
стресиран, държал главата си наведена надолу и гледал настрани. Задържането
се отразило на психическото му състояние. Когато отново се върнал да работи
в аптеката бил напрегнат, стоял непрекъснато с наведена глава и мълчал.
Двамата със съпругата си се притеснявали да се разхождат в квартала и да
пазаруват там, тъй като изпитвали чувство на срам и усещали негативно
отношение. След освобождаването им почти нямали клиенти в аптеката, но
постепенно клиентите им започнали да се завръщат. Проведената полицейска
акция в аптеката била широко отразена от медиите - от национални телевизии
и интернет сайтове, като били посочени имената на ищеца и съпругата му, а
също така и адреса на аптеката, в която работят. Не е бил изрично посочен
източникът на информацията, но от изнесените подробности относно сигнала
по който е започнала полицейската акция и др. подобни можело да се направи
извод, че медиите са информирани за подробностите от органите на
разследването. Посочено е било, че ищецът е бил полицай до 2008 г.
Дъщерята на страните живеела в чужбина и по времето на наложената мярка
за забрана за напускане на страната, ищецът не могъл да я посещава. По това
време тя го посещавала в България, видно то показанията на свидетелката.
Въззивният съд приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй
4
като, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172
ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават
се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните
възприятия за последиците върху психиката на ищеца и изживените от него
страдания са непосредствени.
От приетата във въззивното производство като компетентно изготвена и
неоспорена от страните съдебно-психологическа експертиза се установява, че
няма данни относно психическото състояние на ищеца преди настъпване на
процесиите събития. Няма информация и за търсена психиатрична или
психотерапевтична помощ по време или след процесиите събития. Според
анамнестичните данни Д. Б. Д. особено трудно възприема факта, че на него,
като бивш полицай, му се е случило това, във връзка с което е и настоящото
дело, а именно задържането му от органите на МВР и отразяването на случая
в медиите. Особено болезнено той възприема акцентирането, че е бивш
полицай, който се е забъркал в нещо незаконно. Към момента на изготвяне на
експертизата при ищеца Д. Б. Д. не се наблюдават никакви психопатологични
симптоми.
Въззивният съд кредитира обсъдената психологическа експертиза, тъй
като тя е изготвена след преценка на данните по делото и след лично
събеседване с пострадалия, като е отговорила подробно на всички поставени
релевантни въпроси.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд
намира от правна страна следното:
Въз основа на установените фактически обстоятелства правилен и
обоснован се явява извода на първоинстанционния съд, че предявеният иск на
основание в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е доказан по основание. Незаконността на
обвинението съставлява основание за носене на имуществена отговорност от
държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2, ал. 1, т. 3
ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените от засегнатото лице вреди,
доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от
незаконното обвинение. Анализът на събраните доказателства в хода на
първоинстанционното производство води до категоричен извод на въззивния
съд, че Д. е претърпял неимуществени и имуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение и подлежат на
обезщетяване от ответниците на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 4 ЗОДОВ.
Неоснователно е възражението на Прокуратурата на Република
България, че в случая не е налице фактическия състав, въз основа на който да
се ангажира нейната отговорност за обезщетение на претърпените вреди.
Необосновани се явяват обективираните във въззивната жалба оплаквания на
Прокуратура на Република България за липсата на елементи от фактическия
състав на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за претърпените вреди. В
разглеждания случай всички предпоставки за уважаване на предявените
искове са налице – установени са по категоричен начин. Следва да се посочи,
5
че всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на
причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ имат обективен
характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно
поведение на длъжностните лица. Това води на извода, че това е обективна
отговорност, която се носи винаги когато са налице посочените в разпоредбата
предпоставки. В случая с окончателен акт е установено, че предприетите
срещу лицето действия са били незаконосъобразни. Без значение за тази
отговорност е това дали на определен етап от производството действията на
прокуратурата или разследващите органи са били законосъобразни и
обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при
извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Тези
обстоятелства следва да бъдат съобразени при определяне на размера на
претъпените вреди. Дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответните
длъжностни лица.
Неоснователно е възражението на СДВР, че не е надлежен ответник и че
солидарното му осъждане с другия ответник е недопустимо. В трайно
установената практика на ВКС, например обективирана в решение №
373/24.11.2015 г. по гр. дело № 946/2012 г. на IV г. о., решение №
480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г. на IV г. о., решение №
317/08.04.2009 г. по гр. дело № 193/2008 г. на I г. о. и др., се приема, че
структури на МВР, които са самостоятелни юридически лица, отговарят
солидарно с Прокуратурата по искове, основани на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. В
този смисъл е и разрешението, дадено в Тълкувателно решение №
5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС.
Първоинстанционният съд е отчел всички релевантни обстоятелства,
свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на
наказателното производство, степента на засягане на емоционалния, личния и
професионалния живот на увредения, данните за личността му, определяйки
размера на обезщетението за неимуществени вреди на 10 000 лв. В тази връзка
конкретно и обосновано е съобразено, че срещу ищеца са били първоначално
повдигнати и поддържани две обвинения, като за едното от тях по чл. 354а, ал.
1, пр. 4 вр.чл. 20, ал. 2вр. ал. 1 НК производството е било прекратено от
ответника, поради недоказаност на същото. Производството по другото
повдигнато обвинение е продължило за срок от около три години и половина
до влизане в сила на оправдателната присъда. Броят на проведените съдебни
заседания не е бил прекомерен. Правилно е отбелязано, че оправдателната
присъда по отношение на ищеца не е постановена поради липса на извършено
от него деяние, описано в обвинителния акт, а поради факта че същото макар
и формално да осъществява признаците на престъпния състав по чл. 354а ал.
1, вр. чл. 56 НК, не е с висока обществена опасност и при съобразяване на чл.
9 ал.2 от НК следва да се приеме, че няма престъпен характер. Мерките за
неотклонение (за срок от около година и половина спрямо ищеца са били
6
взети мерки за неотклонение - задържане за срок от 72 часа, гаранция в размер
на 1 000лв. и забрана за напускане пределите на страната) са ограничили
правата на ответника за посочените периоди, но продължителността им не е
била много дълга. Наложените мерки за процесуална принуда не са били
несъответни и не са ограничавали необосновано правата на ищеца, а
единствено са изпълнявали целта си да осигурят неговото присъствие в
съдебното заседание. От друга страна размерът на претъпените
неимуществени вреди се увеличава от факта, че задържането на Д. е било
показано и афиширано в медиите. Това е допринесло за мултиплициране на
неимуществените вреди, тъй като голям кръг от хора са били запознати със
започналото наказателно преследване срещу него за съответното престъпно
деяние. В тази връзка ищецът се е чувствал засрамен, не е искал да се
разхожда и да пазарува в собствения си квартал, срамувал се е от клиентите на
аптеката. Станал е затворен и винаги бил с наведена глава и се срамувал да
гледал хората в очите. Правилно първата инстанция е съобразила, че воденото
срещу него наказателно производство с оглед факта на широкото публично
разгласяване на неговото начало от средствата за масова информация,
предизвиква по-голямо негативно отражение в неимуществената сфера на
лицето. Последното обстоятелство е от значение за определяне на размера на
обезщетението съгласно практиката на ВКС (решение 267/26.06.2014 г. по гр.
д. 820/ 2012 г. на ВКС, Четвърто ГО, решение 214/11.10.2017 г. по гр.д.
171/2017 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение 156/05.01.2018 г. по
гр.д.5302/2016 г. на Трето ГО на ВКС и др.), която напълно се споделя и от
настоящия съдебен състав. Следва да се заключи, че определеният размер
отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и е
съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната
лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по
делото. В тази насока основателно първоинстанционният съд е съобразил и че
в случая не са събрани доказателства Д. да е преживял психически и
емоционални страдания, надвишаващи значително по интензитет обичайните
при наличие на обвинение в съответното престъпление. При определяне на
размера на дължимото обезщетение също така няма как да бъде
пренебрегнато и обстоятелството, че Д. е оправдан, защото извършеното от
него деяние не е с висока обществена опасност съобразно чл. 9, ал. 2 НК, като
му е наложено административно наказание.
Неоснователни са възраженията на въззивниците, за неправилна
преценка на събраните доказателства от страна на първоинстанционния съд,
която да е довела до определяне на несъответен и несправедлив размер на
обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Последният, както вече
беше посочено, според настоящият съдебен състав, не е занижен, нито
завишен, а напротив, напълно съответства на установените по делото
обстоятелства, касаещи процесното увреждане, и на принципа, закрепен в чл.
52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ
е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси.
7
Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически,
психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро
име в обществото. Целта на обезщетението е да възстанови психическото,
емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. Съгласно
константната съдебна практика е нормално да се приеме, че по време на
цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на
престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства,
чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се
моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му
общуване. В тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика
разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да
се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така следва да
бъде посочено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над
обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и
други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на
увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те
трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част
от предмета на иска. В тази насока първоинстанционния съд обосновано е
заключил, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в
пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според
вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на
уврежданията. Основателно са съобразени, обществено-икономическите
условия в страната и стандарта на живот, тежестта на повдигнатото обвинение
и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното
преследване, вида и продължителността на наложените мерки за
неотклонение и мярката за процесуална принуда. Също така данните за
личността на обвинения и най-вече упражняваната от него професия, с оглед
на това че повдигнатото обвинение за деяние, което се оказва, че не е
престъпно поради своята малозначителност, но представлява
административно нарушение, доколко се е отразило негативно на физическото
здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението
му в обществото, работата, както и всички други обстоятелства, имащи
отношение към претърпените морални страдания. От събраните свидетелски
показания в тази насока се установява, че Д. е преживял тежко обвинението за
извършване на умишлено престъпление. Налице са свидетелски показания, че
случилото се отразило неблагоприятно на здравето на ищеца, но не са
посочени конкретни здравословни проблеми от свидетелите и не са
представени и събрани други доказателства в тази връзка. Приетата във
въззивното производство психологическа експертиза установява, че не са
налице психически увреждания при ищеца. Ето защо твърденията за такива и
други заболявания, причинени от незаконното обвинение, са недоказани.
Поради изложеното настоящият съдебен състав намира, че определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетение (10 000 лева) напълно
съответства на претърпените от пострадалия неимуществени вреди. В тази
8
насока правилно първата инстанция е отхвърлила предявеният иск за
обезщетяване на неимуществени вреди над уважения размер до пълния
предявен такъв от 150 000 лв.
В първоинстанционното производство са доказани по несъмнен начин и
претърпените имуществени вреди по основание и размер от 6 400 лв. Към
исковата молба са приложени пет договора за правна защита и съдействие, по
които е платено възнаграждение в размер на общо 6400 лева с ДДС. Същите
договори са били представени и в наказателното производство, поради което
следва да се приеме за доказано, че разходите за заплащане на адвокатско
възнаграждение са реално извършени за защита по воденото срещу Д.
наказателно производство. С оглед нормата на чл. 4 ЗОДОВ и липсата на
процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в
наказателния процес от лицето, подложено на неоправдана наказателна
репресия, направените разходи от него в хода на наказателното преследване,
представляват имуществена вреда, за която се дължи обезщетение.
Настоящият съдебен състав приема, че уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение от 6 400 лева не е прекомерно съобразно действителната
правна и фактическа сложност на наказателното производство и неговата
продължителност. В отхвърлителната част за имуществени вреди, решението е
влязло в сила, тъй като не е било обжалвано от ищеца.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК
следва да се потвърди изцяло.
Ищецът действително е претендирал присъждането на обезщетенията,
ведно със законна лихва пред първата инстанция. Тя не се е произнесла по
претенцията за присъждане на законна лихва и е следвало по реда на чл. 250,
ал. 1 ГПК да бъде поискано допълване на първоинстанционното решение в
тази част. Липсват данни такова искане за допълване е обективирано, поради
което присъждането на законна лихва не следва да е предмет на настоящото
въззивно производство. Няма пречка обаче претенцията за присъждане на
законна лихва върху определените от съда обезщетения да бъде предявена в
отделно ново исково производство.
По разноските:
При този изход на спора - неоснователността на въззивната жалба на Д.
В. Д., за негова сметка следва да останат сторените разноски за държавни
такси във въззивните и касационното производство и за изготвена експертиза.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК в полза на Д. В. Д. следва да
се присъдят платените разноски за адвокатска защита по въззивните жалби на
Прокуратурата и Столична дирекция на вътрешните работи в размер
съответно на по 625 лева. На същото основание в полза на СДВР следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение – защита по въззивната
жалба на ищеца в размер на 300 лв.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2308/22.08.2022 г. по гр. д. № 12683/2021
г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК
Прокуратурата на Република България да заплати на Д. В. Д.,
ЕГН:**********, сумата от 625 лева – заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Столична
дирекция на вътрешните работи да заплати на Д. В. Д., ЕГН:**********,
сумата от 625 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. с чл. 273 ГПК Д. В. Д.,
ЕГН:**********, да заплати на Столична дирекция на вътрешните работи
сумата от 300 лева – юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10