№ 1129
гр. В. , 28.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., IVА СЪСТАВ в публично заседание на тридесет и
първи май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мая Недкова
Членове:Константин Д. И.
Ивелина Д. Чавдарова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Ивелина Д. Чавдарова Въззивно гражданско
дело № 20213100500567 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод:
1) въззивна жалба с вх. № 279310/05.11.2020г. , депозирана от Г. СТ. М., ЕГН
**********, с адрес: гр. В., ****, действаща чрез пълномощника си адв. П.С. от САК, срещу
Решение № 260785/21.10.2020г., изменено в частта за разноските с Определение №
264665/16.12.2020г., постановени по гр. дело № 1216/2020г. на РС В., в частта, с която по
предявения от И.. В. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. *****, срещу въззивницата, иск
с правно основание чл. 240 от ЗЗД, последната е осъдена да му заплати сумата от 312,80
лева, представляваща главница по неформален договор за паричен заем от 04.02.2019г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от депозиране на исковата молба в съда -
31.01.2020г. до окончателно изплащане на задължението.
Застъпва се, че в обжалваната част решението е недопустимо, тъй като е постановено
по непредявен иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД, а при евентуалност – неправилно
поради нарушение на процесуалния и материалния закон, както и необосновано. По-
конкретно се оспорва изводът на районния съд за липса на спор по отношение на това, че
между страните е налице заемно правоотношение, по което се претендира заплащане на
процесната сума, съответно се твърди, че дадената от ВРС правна квалификация на иска е
неправилна (налице е произнасяне по непредявен иск), с оглед на което се иска решението
да бъде обезсилено като недопустимо в обжалваната част. При евентуалност, в случай, че
въззивният съд приеме за правилна дадената от ВРС правна квалификация на иска, се моли
за отмяна на решението в обжалваната част, доколкото се твърди, че ищецът, чиято е
1
доказателствената тежест за това, не е успял при условията на пълно и главно доказване да
установи фактическия състав на твърдяното заемно правоотношение. В тази връзка се
застъпва, че правоизключващото възражение на ответницата с отговора на исковата молба,
че сумата е преведена от ищеца за погасяване на задължението по изпълнителното дело
срещу нейно насрещно задължение за връщане, т.е. по договор за поръчка или договор за
заем, не може да се приеме като признание на съществуването на заемно правоотношение,
както е приел районният съд. Твърдят се и съществени процесуални нарушения, свързани с
доклада по делото. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна И.. В. Н., чрез адв. М.К., в който се застъпва становище за
неоснователност на жалбата и се излагат подпобни съображения в тази насока. Моли се за
нейното отхвърляне и присъждане на разноски.
2) въззивна жалба с вх. № 280322/10.11.2020г. , депозирана от И.. В. Н., ЕГН
**********, действащ чрез пълномощника си адв. М.К. от ВАК, срещу горецитираното
Решение № 260785/21.10.2020г., изменено в частта за разноските с Определение №
264665/16.12.2020г., постановени по гр. дело № 1216/2020г. на РС В., в частта, с която
предявеният иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 312,80 лева до пълния предявен такъв от 2317,80 лева, предявеният иск с правно
основание чл. 86 от ЗЗД за сумата от 68,89 лева – мораторна лихва върху главницата за
периода 14.10.2019г. до 30.01.2020г. е отхвърлен изцяло, както и ищецът е осъден да заплати
на ответницата съдебно деловодни разноски.
Решението се обжалва с твърдения за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост. Застъпва се, че представеното по делото платежно нареждане не доказва
извършено частично погасяване на паричен дълг по заемно правоотношение, тъй като в него
липсва изявление, че се погасява насрещно задължение за заета парична сума. Сочи се, че
предвид приложената по делото изрична писмена покана за изпълнение на парично
задължение от дата 08.10.2019г., неправилно и в нарушение на разпоредбата на чл.84, ал.2
от ЗЗД съдът е отхвърлил акцесорната претенция на ищеца за присъждане на законна лихва
за забавено плащане върху претендираната главница, приемайки, че ответницата не е била
поканена да изпълни насрещното си парично задължение. Твърдят се и допуснати от
районния съд съществени процесуални нарушения, свързани, от една страна, с
разпределянето на доказателствената тежест с доклада по делото и по-конкретно – възлагане
на ищеца да доказва отрицателни факти и от друга, с кредитирането като обективни на
показанията на свидетеля на ответната страна З. Ж. К., въпреки очевидната му
заинтересваност като служител в „Импресия" ЕООД, чийто едноличен собственик на
капитала е ответницата и без съпоставянето им с тези на свидетеля М. Н.. В частта за
разноските решението на ВРС се оспорва с твърдения за незаконосъобразност на извода на
съда за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ищеца, като
се сочи, че не е извършена адекватна преценка за правната и фактическата сложност на
делото. Застъпва се и че с отказа си да присъди на ищеца разноски и в обезпечителното
производство, съдът е пренебрегнал задължителните за него указания, дадени в т.5 от
Тълкувателно решение № 6/2012г. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която
направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с
окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход. Моли
се за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което предявените
искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК Г. СТ. М., чрез адв. П.С., е подала отговор на въззивната
жалба, с който твърди неоснователност на същата. Счита, че в обжалваната от ищеца част
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което моли за
неговото потвърждаване. Претендира разноски.
2
3) частна жалба с вх. № 260335/05.01.2021г. , депозирана от И.. В. Н., чрез адв. М.К.,
срещу Определение № 264665/16.12.2020г., постановено по гр. дело № 1216/2020г. на РС В.,
с което е уважена молбата на Г. СТ. М. с правно основание чл. 248 ГПК и Решение №
260785/21.10.2020г. е изменено в частта за разноските, като ответницата е осъдена да
заплати на ищеца съдебно-деловодни разноски в размер на 53,84 лева, съразмерно на
уважената част от исковете, вместо първоначално определените разноски от 98,19 лева.
Определението се обжалва с твърдения за необоснованост и незаконосъобразност,
като се излагат подробни съображения в тази насока и се моли за неговата отмяна.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК насрещната страна не е депозирала отговор на частната
жалба.
4) частна жалба с вх. № 264926/21.01.2021г., депозирана от Г. СТ. М., чрез адв. П.С.,
срещу Определение № 260326/11.01.2021г., постановено по гр. дело № 1216/2020г. на РС В.,
с което е оставена без уважение подадената от частната жалбоподателка молба с правно
основание чл. 248 ГПК за допълване на Определение № 264449/11.12.2020г. в частта за
разноските с искане за присъждане на такива в размер на 300 лева – заплатено от последната
адвокатско възнаграждение в производството по чл. 250 от ГПК, инициирано по молба на
ищеца И.. В. Н., за допълване на Решение № 260785/21.10.2020г., постановено по гр. дело №
1216/2020г. на РС В..
В частната жалба е застъпено становище за неправилност и необоснованост на
атакуваното определение. Оспорват се изводите на ВРС, че разноски за производството по
чл. 250 от ГПК не се дължат, както и че доказателства за извършването на претендираните
такива в настоящия случай не са представени своевременно от жалбоподателката. Моли се
за отмяна на определението и присъждане на претендираните разноски за производството по
чл. 250 от ГПК.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК от насрещната страна И.. В. Н., чрез адв. М.К., е
депозиран отговор на частната жалба, в който същата се оспорва като неоснователна и се
моли за оставянето ѝ без уважение. Претендират се разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивницата Г. СТ. М., редовно
призована, не се явява. Представлява се от адв. П.С., който поддържа депозираните въззивна
жалба и частна жалба, съответно оспорва подадените от насрещната страна такива.
Представя писмена защита, в която са изложени доводи за неоснователност на предявените
искове. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
Възразява за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемият И.. В. Н. се явява лично и с пълномощника си адв. М.К., който
поддържа подадените от страната въззивна и частна жалба. Оспорва въззивната жалба и
частната жалба на насрещната страна, като претендира и разноски, съобразно представения
списък. Прави възражение за прекомерност на претендирания от въззивницата адвокатски
хонорар. В ход по същество и в представената писмена защита навежда доводи за
основателност на исковите претенции.
За да се произнесе по спора, Варненският окръжен съд съобрази следното:
Производството по гр. дело № 1216/2020г. по описа на РС В. е образувано по
предявени от И.. В. Н., срещу Г. СТ. М., обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за следните суми:
3
– 2317,80 лева, представляваща главница по сключен между страните договор за заем
от 04.02.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на
исковата молба в съда – 31.01.2020г. до окончателно изплащане на задължението и
– 68,89 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от
14.10.2019г. (датата на падежа) до 30.01.2020г.
Ищецът излага, че на 04.02.2019г. е заплатил задължение, възникнало в тежест на
ответницата по гражданско дело на ВРС, за което задължение било образувано
изпълнително дело № 20193110402006 по описа на СИС при ВРС. Ответницата поела
задължение за възстанови заплатената от сума в рамките на месечен срок, но след
настъпване на падежа сумата не била върната на ищеца. С изпратена от последния на
08.10.2019г. покана, получена от ответницата на 14.10.2019г., същата била поканена да
изпълни задължението си, но не сторила това.
В депозирания отговор на исковата молба ответницата не оспорва, че между страните
е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за заем, но твърди, че е
върнала на ищеца заетата сума. Сочи, че действително, по повод образувано гр. дело №
3328/16.07.2018г. по описа на ВРС, в нейна тежест е възникнало задължение за заплащане на
държавна такса, за което било образувано изпълнително производство и бил наложен запор
върху банковата сметка. Твърди, че на 04.02.2019г. заедно с ищеца посетили клон на
банка, в която ищецът имал разкрита банкова сметка, тъй като последният предложил да
заплати задължението на ответницата по изпълнителното дело, а тя да му върне парите,
когато е възможно. Сочи, че още на същата дата предала на ищеца в брой, съответно той
приел, сумата от 315 лева, с която разполагала, с оглед частичното погасяване на
задължението си. Излага, че за погасяване на остатъчното си задължение, на 13.02.2019г.
превела по сметката на ищеца в „ЦКБ” АД, от която бил извършен неговият превод на
процесната сума по изпълнителното дело, сумата от 2005 лева. Твърди, че макар да посочила
като основание за превода „захранване на сметка”, действителното основание и цел на
превода било погасяването на задължението ѝ към ищеца.
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд В., като взе предвид доводите на
страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал, и като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на
основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически
положения:
Видно от приетото като писмено доказателство по делото Платежно нареждане рег.
№ 80817П-АГ-0550 от 04.02.2019г., на посочената дата ищецът И.. В. Н. е превел по
сметката на Варненски районен съд сумата в размер на 2315 лева с посочено основание за
превода „ИД 20193110402006 Г. СТ. М. ВРС“.
От представеното банково извлечение от сметката на ищеца в „ЦКБ“ АД се
установява, че за превода е начислена като такса сумата от 2,80 лева.
Представена по делото е и Покана за изпълнение на парично задължение от
08.10.2019г., с която ищецът е поискал от ответницата връщане на сумата от 2317,80 лева,
заплатена от него на 04.02.2019г. Липсват данни поканата да е връчена на ответницата.
От приетото като писмено доказателство Платежно нареждане №
**********/13.02.2021г. се установява, че на 13.02.2019г. ответницата Г. СТ. М. е превела по
сметката на И.. В. Н. в „ЦКБ“ АД, от която той е направил превода на процесната сума на
04.02.2019г., сумата в размер на 2005 лева с посочено основание за превода „захранване на
сметка“.
По делото е представен договор от 15.11.2018г., сключен между „Импресия В."
4
ЕООД, представлявано от Г.М. (като възложител) и Д. И. К. (като изпълнител), по силата на
който търговското дружество е възложило на лицето Д. И. К. да осъществява дейност по
текуща поддръжка и ремонт на офис техника, собственост на дружеството.
По делото са ангажирани и гласни доказателствени средства чрез разпита на
свидетелите М. Д. Н. и З. Ж. К..
Свидетелят Н. излага, че ищецът му е споделял, че докато е бил в близки отношения с
ответницата е ходил да помага в офиса на търговското дружество, чийто управител е тя, като
е подготвял книжа до различни институции и е поправял дребни неща из офиса. Споделял
му е и за това, че е доставял рекламни материали – продукция на дружеството със служебна
кола на последното.
Свидетелят К. – служител в „Импресия В." ЕООД сочи, че ищецът често, почти
всекидневно, е посещавал офиса на дружеството, като е ползвал един от компютрите за да
си върши негова работа. Заявява, че не е виждал Н. да извършва дейност по поддръжка на
техниката на дружеството, като такава не му е и възлагана, а е била поверена на трето лице,
с което е бил сключен и съответния договор.
При така изложената фактическа обстановка, въззивният съд достига до следните
правни изводи:
Депозираните въззивни жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирани страни,
при наличието на правен интерес от обжалване, поради което са допустими и следва да
бъдат разгледани по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта – в
обжалваната му част.
Атакуваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението е постановено при наличието на всички положителни процесуални
предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо. Тук следва да се отбележи, че искането
за обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваната от ответницата част,
направено с депозираната от същата въззивна жалба с възражение за възприета от ВРС
грешна правна квалификация на предявения иск за главницата, е неоснователно, доколкото
при налично произнасяне по наведените от страните твърдения и възражения, подвеждането
на същите под грешна правна норма има отношение към правилността на съдебното
решение, а не към неговата допустимост.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата (жалбите) оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите
на нарушение на императивна правна норма /ТР №1/2013г. на ОСГТК/. Такова, според
настоящия съдебен състав, не се установява.
Наведените в депозираните въззивни жалби оплаквания съдът намира за
неоснователни по следните съображения:
Твърденията на ищеца в исковата молба и уточняващите я такива, на които основава
претенцията си за осъждане на ответницата да му заплати сумата от 2317,80 лева, а именно,
че е заплатил задължение в тежест на последната срещу поето от нейна страна задължение
за връщане на сумата, дават основание предявеният иск за главницата да се квалифицира по
5
чл. 240 от ЗЗД.
С оглед на това в тежест на ищеца е да установи съществуването на облигационно
правоотношение между страните по договор за заем с предмет процесната сума, а в тежест
на ответницата – погасяването на задължението си за връщане на сумата.
Доколкото доказателствената тежест относно подлежащите на доказване факти е
разпределена от ВРС с доклада по делото именно по посочения начин, то възраженията за
допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с това са изцяло неоснователни.
По настоящото делото не е спорно, че между страните е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за заем, по силата на което ищецът е заплатил по
сметка на ВРС сумата от 2317,80 лева, представляваща задължение на ответницата по
образуваното срещу нея изпълнително дело № 20193110402006 по описа на СИС при ВРС, а
последната е поела задължение да върне сумата когато има възможност. В депозирания от
ответницата писмен отговор на исковата молба, същата изрично заявява, че между нея и
ищеца е налице валидно възникнало заемно правоотношение, по силата на което ищецът е
погасил нейния дълг по изпълнителното дело, като още в деня на сключване на договора тя
му е заплатила в брой сумата от 315 лева, а остатъка от сумата, ведно с преводната такса, се
е задължила да върне веднага щом може да изтегли пари от банковата си сметка.
От своя страна, ответницата, чиято е доказателствената тежест за това, е установила
частичното изпълнение на задължението си, като видно от представеното по делото
Платежно нареждане от 13.02.2021г., същата е превела по банков път на ищеца сумата в
размер на 2005 лева. Липсата на изрично посочване в платежното нареждане, че с
преведената сума се погасява задължението по процесния договор за заем не опровергава
този извод, доколкото по делото липсват доказателства за съществуващи между страните
други правоотношения, които да послужат като основание за извършения паричен превод,
още повече, че последният е извършен по същата банкова сметка на ищеца в „ЦКБ“ АД, от
която той е направил превода на процесната сума по сметката на ВРС.
Що се касае до показанията на свидетеля З. К., преценени по реда на чл. 172 от ГПК
поради възможната заинтересованост на същия с оглед служебните му правоотношения с
представляваното от ответницата дружество, настоящият състав намира, че няма основание
същите да не бъдат кредитирани. Съгласно практиката на ВКС по приложението на чл. 172
ГПК, обективирана в Решение № 159 от 22.02.2016г. по т. д. № 1871/2014г. на II т. о. и др.,
съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното право показания
на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да прецени
достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. В
настоящия случай показанията на свидетеля К. са логични, последователни и кореспондират
с писмените доказателства по делото, след които Договор от 15.11.2018г., сключен между
„Импресия В." ЕООД и Д. И. К., от който е видно, че поддръжката на техниката на
дружеството е възложена на трето за спора лице.
Относно разликата от 312,80 лева, по делото не са събрани доказателства в подкрепа
на твърдението на ответницата, че задължението е изцяло погасено, като сумата от 315 лева
е заплатена в брой на ищеца още в деня на сключване на договора. С оглед на това, така
предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен до размера от
312,80 лева и именно до този размер следва да бъде уважен.
Доколкото по делото е установено съществуването на уговорка между страните за
връщане на заетата сума, като съществен елемент от договора за заем, но ищецът, чиято е
доказателствената тежест за това, не е ангажирал доказателства за изпадането на
ответницата в забава, то акцесорната претенция за сумата от 68,89 лева, представляваща
мораторна лихва върху главницата за периода от твърдяната дата на падежа – 14.10.2019г.
до 30.01.2020г., се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли. От приложената
6
по делото обратна разписка към писмото, с което е изпратена адресираната от ищеца до
ответницата покана за изпълнение с дата 08.10.2019г. и отбелязването в нея, че пратката е
останала непотърсена, не може да се обоснове извод за редовно връчване на поканата и
съответно за изпадане на ответницата – длъжник в забава след изтичането на определения в
същата срок. Най-ранният момент, в който би могло да се приеме, че ответницата е поканена
да изпълни, е получаването от последната на препис от исковата молба, ведно с
приложенията към нея, сред които и цитираната покана, който момент обаче – 26.02.2020г.
следва по време периода на претенцията за мораторната лихва.
Обсъждането на възраженията, касаещи произнасянето на ВРС по разноските, се
явява безпредметно, доколкото предвид неоснователността на въззивните жалби по
съществото на спора, първоинстанционното решение не подлежи на преразглеждане в
частта за разноските.
Предвид изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
По частната жалба с вх. № 260335/05.01.2021г. срещу Определение №
264665/16.12.2020г., постановено по гр. дело № 1216/2020г. по описа на РС – В.
Частната жалба е подадена в законоустановения преклузивен срок, от
активнолегитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните
съображения:
Производството по гр. дело № 1216/2020г. по описа на ВРС е образувано по два
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД
за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумите, както следва: 2317,80 лева,
представляваща главница по сключен между страните договор за заем от 04.02.2019г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на исковата молба в съда –
31.01.2020г. до окончателно изплащане на задължението, както и 68,89 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 14.10.2019г. (датата на
падежа) до 30.01.2020г. С постановеното по делото решение искът за главницата е уважен до
размера от 312,80 лева, а този за мораторната лихва – отхвърлен изцяло. Предвид това и
своевременно направеното искане за присъждането им, при съобразяване на разпоредбата
на чл. 78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски единствено за иска за главницата и то
съразмерно на уважената част от него – 312,80 лева. До приключване на устните състезания
в първата инстанция – крайният момент , съгласно трайната практика на ВКС, до който
могат да се представят доказателства за извършени разноски, ищецът е представил такива,
касаещи заплатени държавни такси и адвокатски хонорар за исковото производство и за
обезпечението на предявените искове. Предвид направеното от ответницата възражение за
прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение (в общ размер на 2570,10
лева) и при съобразяване на материалния интерес, неголямата фактическа и правна
сложност на делото, но и осъществените от процесуалния представител на ищеца действия
по събиране на доказателства, съдът намира, че адвокатският хонорар на последния следва
да бъде редуциран до размера от 600 лева (съответно по 300 лева за всеки от предявените
искове), като се солидаризира с изводите на първоинстанционния съд в тази насока. С оглед
на изложеното, на ищеца се следват разноски единствено за иска за главницата (99,02 лева
– заплатени държавни такси за разглеждане на иска и издаване на обезпечителна заповед,
както и 300 лева – адвокатски хонорар), като съразмерно на уважената част от него, същите
7
възлизат на 53,84 лева.
Предвид изложеното, обжалваното Определение № 264665/16.12.2020г., постановено
по гр. дело № 1216/2020г. по описа на РС – В., се явява правилно и законосъобразно, поради
което следва да се потвърди.
По частната жалба с вх. № 264926/21.01.2021г. срещу Определение №
260326/11.01.2021г., постановено по гр. дело № 1216/2020г. по описа на РС – В.
Частната жалба е подадена в законоустановения преклузивен срок, от
активнолегитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна по следните
съображения:
С молба вх. № 291389/22.12.2020г., депозирана от Г. СТ. М., чрез адв. П.С., е
поискано допълване в частта за разноските на постановеното по гр. дело № 1216/2020г. по
описа на РС – В. Определение № 264449/11.12.2020г., с което е оставена без разглеждане
молбата на ищеца И.. В. Н., чрез адв. М.К., с правно основание чл. 250, ал.1 от ГПК за
допълване постановеното по делото Решение № 260785/21.10.2020г.
С обжалваното Определение № 260326/11.01.2021г. ВРС е оставил без уважение така
депозираната молба с правно основание чл. 248, ал.1 от ГПК.
Производството по чл. 250 от ГПК, за което са претендираните от частната
жалбоподателка разноски, аналогично на това по чл. 248 от ГПК е продължение на
съдопроизводството по конкретното дело, поради което не може самостоятелно да породи
задължение за заплащане на разноски в тежест на неоснователно предизвикалата спора
страна. Удостоверяването от страна на молителката – понастоящем частен жалбоподател на
извършени разноски за адвокатска защита в производството за допълнение на съдебния акт,
не променя характера на последното като продължение на делото в инстанцията, за която
вече е сключен договор за правна защита и съдействие, съответно не е основание за
присъждането на такива, още повече, че в конкретния случай доказателства за заплатено
адвокатско възнаграждение не са представени своевременно – с отговора на молбата по чл.
250 от ГПК, а едва с искането за допълване на Определение № 264449/11.12.2020г. в частта
за разноските.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че Определение №
260326/11.01.2021г., постановено по гр. дело № 1216/2020г. по описа на РС – В., е правилно
и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед неоснователността и на двете въззивни жалби, изходът от въззивното
производство се явява в полза на всяка от страните за тази част от спорното право, която е
предмет на неуважената жалба на насрещната страна. С оглед на това, направените от
страните разноски за собствените им въззивни жалби следва да останат за тяхна сметка, а
относимите към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба такива следва
да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК (в този смисъл Определение №
259/28.03.2014г. по дело №762/2014 на ВКС, ТК, I т.о., Определение № 336/07.05.2013г. по
дело № 638/2012г. на ВКС, ТК , II т.о., Определение №364/02.06.2015 по дело №2751/2015
8
на ВКС, ГК, IV г.о и др.). Съгласно приложения по делото списък на разноските, сторени
във въззивното производство от ищеца, за процесуално представителство, защита и писмен
отговор по въззивната жалба на насрещната страна същият е претендирал заплатен
адвокатски хонорар в размер на 330 лева с вкл. ДДС. Доколкото този размер е под
минимума, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г., предвиден за дела с
материален интерес като настоящото, а именно – 397,06 лева, същото следва да бъде
присъдено изцяло в полза на ищеца. Ответницата е поискала репариране на разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство общ размер на 670 лева,
като видно от приложения по делото Договор за правна защита и съдействие от 31.05.2021г.
(л. 142 от възз. дело), 370 лева от тази сума е била уговорена и заплатена за отговор на
въззивната жалба на насрещната страна. Тъй като този размер също е под минималния
такъв, определен по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г., в полза на ответницата следва да
се присъдят разноски за защита срещу неоснователната въззивна жалба на насрещната
страна в претендирания размер от 370 лева.
Разноски за частните жалби, като такива с правно основание чл. 248, ал.3 от ГПК, не
следва да се присъждат. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не представлява образувано
ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство. Същото има
несамостоятелен характер, тъй като негов предмет са заявени и осъществени разноски,
които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в
съответната инстанция дело. При липса на основание за присъждане на разноски в
производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата,
образувани при обжалване на постановения в това производство акт. В този смисъл е и
практиката на ВКС, обективирана в Определение № 114 от 20.05.2016г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 1847/2016г., II г. о., ГК, Определение № 627/18.08.2014г. по ч. гр. дело № 696/2014г., ІІІ
ГО на ВКС и др.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260785/21.10.2020г., изменено в частта за
разноските с Определение № 264665/16.12.2020г., постановени по гр. дело № 1216/2020г. по
описа на на РС – В..
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 264665/16.12.2020г. по гр. дело № 1216/2020г. по
описа на РС – В., с което постановеното по цитираното дело Решение № 260785/21.10.2020г.
е изменено в частта за разноските, като Г. СТ. М., ЕГН **********, е осъдена да заплати на
И.. В. Н., ЕГН **********, съдебно-деловодни разноски в размер на 53,84 лева, съразмерно
на уважената част от исковете, вместо първоначално определените разноски от 98,19 лева.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260326/11.01.2021г., постановено по гр. дело №
1216/2020г. по описа на РС – В., с което е оставена без уважение подадената от С. М., ЕГН
**********, молба с правно основание
чл. 248, ал.1 от ГПК за допълване в частта за разноските на постановеното по делото
Определение № 264449/11.12.2020г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, Г. СТ. М., ЕГН **********, с адрес: гр. В.,
****, ДА ЗАПЛАТИ на И.. В. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул. *****, сумата в
размер на 330 (триста и тридесет) лева, представляваща сторени разноски за процесуално
9
представителство и защита срещу неоснователната въззивна жалба на насрещната страна.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.3 от ГПК, И.. В. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ул.
*****, ДА ЗАПЛАТИ на Г. СТ. М., ЕГН **********, с адрес: гр. В., ****, сумата в размер
на 370 (триста и седемдесет) лева, представляваща сторени разноски за процесуално
представителство и защита срещу неоснователната въззивна жалба на насрещната страна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10