Решение по дело №6700/2020 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 261466
Дата: 30 ноември 2020 г. (в сила от 13 май 2021 г.)
Съдия: Насуф Исмал
Дело: 20203110106700
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 19 юни 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

........................../..........................2020 г.

 

гр. Варна

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9-ти съдебен състав, в открито съдебно заседание, проведено на шестнадесети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав: 

 

 РАЙОНЕН СЪДИЯ: НАСУФ ИСМАЛ

 

при участието на секретаря Илияна Илиева,

като разгледа докладваното от съдията

гр. д. 6700 по описа за 2020 г. на РС-Варна,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявен от „Т.И.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Я.З.П.” ЕАД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, ***, положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 вр. чл. 92 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 872.00 лева, представляваща договорна неустойка за неизпълнение по чл. 11 от Договора за СМР от 22.02.2018 г. за периода от 29.11.2018 г. до 13.09.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 04.11.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8779/19.11.2019 г. по ч. гр. д. № 18199 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 31-ви съдебен състав.

Твърди се в исковата и уточняващата молба, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която в срок е постъпило възражение от ответника, което обуславя правния интерес на заявителя-ищец да предяви своето гражданско притезание пред настоящия съдебен състав. Сочи се, че на 22.02.2018 г. между страните е сключен договор, по силата на който ответникът е възложил на ищеца извършването на СМР – вътрешен ремонт на апартаменти № 640 и № 642, които обекти се намират в апартамент хотел „Г. Л.“, к.к. „З. П.“. Съгласно чл. 2, ал. 1 от процесния договор, цената, която ответникът е следвало да заплати на ищеца за извършените СМР, е в размер на 9360.00 лева с ДДС. Цената е следвало да бъде заплатена, както следва – 3744.00 лева с ДДС – авансово; 3744.00 лева с ДДС – след приключване на работата по т. 7 от чл. 1, ал. 1 от договора и 1872.00 лева с ДДС след приключване и приемане на работата по договора. На 26.03.2018 г. ответникът е заплатил авансовата първата част от възнаграждението, а на 16.04.2018 г. е заплатил и втората част. Сочи се в исковата молба, че с протокол от 16.04.2018 г. работата е била приета без забележки от възложителя-ответник, като от този момент е станала изискуема и третата част от уговореното възнаграждение в размер на 1872.00 лева. Твърди се, че към момента на подписване на протокола длъжникът е заплатил авансово общо 7488.00 лева, като за остатъка от 1872 лева с ДДС ищецът е завел гражданско дело № 18099 по описа за 2018 г. на РС-Варна, по което на 12.08.2019 г. е постановено решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца и третата част от уговореното възнаграждение. Поддържа се, че ответникът е заплатил на ищеца дължимата сума по постановеното решение едва на 13.09.2019 г. Излага се в исковата молба, че съгласно чл. 11 от договора за СМР при неизпълнение на поетите задължения се дължи неустойка в размер на 1% на ден, но не повече от 20% от стойността на договора, т.е. неустойката се изчислява върху цялата сума, а не само върху непогасения остатък. По същество моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск, като присъди и сторените съдебно-деловодни разноски.

            В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника. Ответникът излага, че е изпълнил всички задължения, произтичащи от процесния договор за СМР. Не оспорва сключения между страните договор, както и частичните плащания, включително и последното плащане след влизане в сила на решението, постановено по гр. д. № 18099/2018 г. на РС-Варна. Поддържа, че чл. 11 от договора не следва да се разглежда самостоятелно, а следва да се тълкува съгласно правилото на чл. 20 от ЗЗД. Твърди, че смисълът на уговорената неустойка е да обезпечи изпълнението на цялото задължение, а не частичното. Претенцията за неустойка в пълния ѝ размер от 20% е неоправдана с оглед на обстоятелството, че ответното дружество е платило по-голяма част от уговореното възнаграждение още преди завеждане на исковото производство касателно непогасената трета част от вземането, т.е. не е налице пълно неизпълнение, за да се претендира пълният размер на неустойката. Ответникът счита, че договорните взаимоотношения са приключили след погасяване на цялото вземане на ищцовото дружество, представляващо възнаграждение по договора за СМР. Поддържа се в отговора, че ако бъде присъдено на ищеца неустойка, то това ще доведе до неоснователното му обогатяване. По същество моли за отхвърляне на предявения иск. Моли за присъждане на разноски.

В проведеното откритов съдебно заседание ищецът, редовно призован, чрез адв. М.Г. поддържа исковата молба.

Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се представлява. С молба от 16.11.2020 г. поддържа отговора на исковата молба.

Съдът, като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани с исковата молба и отговора, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:

По делото е присъединено ч. гр. д. № 18199 по описа за 2019 г. на РС-Варна, 31-ви съдебен състав, от което е видно, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от ищеца срещу ответника за процесната сума. Въз основа на подаденото заявление е издадена заповед за изпълнение № 8779/19.04.2019 г., срещу която в законоустановения срок е постъпило възражение. В предвидения в процесуалния закон едномесечен срок, заявителят е предявил установителни искове за съществуване на вземанията си.

Не се спори между страните, а и от представения договор от 22.02.2018 г. се установява, че по възлагане на ответника, ищецът е приел да извърши на свой риск и срещу възнаграждение ремонт на ап. * и *, находящи се на шести етаж в Апартамент хотел „Г. л.“. к.к. „З. П.“, а именно събаряне на преградна стена между коридор и спалня и изхвърляне на строителните отпадъци; направа на отвор за входна врата и изхвърляне на строителните отпадъци; преработка на ВиК система; монтаж на входна врата; демонтаж на ламинат; изграждане на преградна стена; шплаковка и оформяне на стени; монтаж на ламинат; боядисване на стени. Общата цена, която възложителят и изпълнителят са уговорили срещу гореописаните СМР е 9360 лева с ДДС, като същата е договорено да се изплати, както следва: авансово 40% или 3744.00 лева с ДДС; след приключване на работата още 40% или 3744.00 лева с ДДС и остатъка в размер от 20% или 1872.00 лева с ДДС – след окончателното приключване и приемане на работата.

Установява се още от представения договор за СМР, че в чл. 11 от същия страните се уговорили и неустойка при неизпълнение на поетите договорни задължения в размер на 1% за всеки ден забава, но не повече от 20% от стойността на договора.

Видно от двустранно подписания приемо-предавателен протокол от 16.04.2018 г. възложителят е приел извършената от ищеца работа без забележки, като към датата на подписване на документа остатъкът за плащане е 1872.00 лева с ДДС.

 От решение от 12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 18099 по описа за 2018 г. на РС-Варна, влязло в законна сила на 18.09.2019 г., се установява, че ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 266, ал. 1 вр. чл. 258 от ЗЗД остатъка от договора, възлизащ на 1872.00 лева с ДДС.

Безспорно е по делото, че сумите са заплатени на три части, а именно на 26.03.2018 г. – 3744.00 лева с ДДС; на 16.04.2018 г. – 3744 лева с ДДС и на 13.09.2019 г. – 1872.00 лева с ДДС, което е в унисон и с представените счетоводни записвания за периода от 01.04.2020 г. до 30.04.2020 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

            За да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че с ответника се намират в облигационни отношения по силата посочения в исковата молба договор, на който се основава претенцията; обстоятелството, че се явява изправна страна по същия, т.е. че е изпълнил поетите с него задължения; наличието на акцесорно съглашение в договора, според което при неизпълнение на едно или повече задължения по договора, неизправната страна дължи заплащането на посочената в исковата молба сума в претендирания размер.

            По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер са предварително определени от страните и същевременно е обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения. В тежест на длъжника е да установи точното изпълнение на поетото договорно задължение в качествено, количествено и темпорално отношение, като кредиторът не е длъжен да доказва нито настъпването на конкретните вредоносни последици, нито техния размер. Мораторната неустойка като добавъчно, несамостойно, акцесорно задължение следва съдбата на главното задължение, чието изпълнение обезпечава при настъпване на имуществени вреди от неизпълнение на договорно задължение. Нейната изискуемост настъпва от момента на неизпълнението.

            Не се спори между страните, а и от приобщената доказателствена съвкупност по несъмнен начин се установява, че между страните е сключен посоченият в исковата молба Договор за СМР от 22.02.2018 г.; че ответникът е приел извършената работа без забележки; че по договора е уговорена клауза за заплащане на неустойка при забавено изпълнение; че ответникът е платил авансово на 26.03.2018 г. сумата в размер на 3744.00 лева с ДДС, а на 16.04.2018 г. след подписване на приемо-предавателния протокол сумата в размер на 3744.00 лева; че за остатъка от уговореното възнаграждение в размер на 1872.00 лева с ДДС е заведено гр. д. № 18099/2018 г. на РС-Варна; че остатъка е платен на 13.09.2019 г. след постановяване на решението по заведеното дело.

            Тълкувайки договора, съобразно правилата на чл. 20 от ЗЗД

, съдът счита, че страните в клаузата на чл. 11 от процесния договор са уговорили мораторна неустойка, обезщетяваща претърпени имуществени вреди от забавеното изпълнение на задължението за плащане на уговореното възнаграждение, в размер на 1% за всеки ден забава, но не повече от 20% от стойността на договора. Възникването на предявеното акцесорно притезание, представляващо мораторна неустойка, е обусловено от непогасяване на дължимото възнаграждение срещу приетата и одобрена работа от възложителя. Тази клауза от договора следва да се тълкува систематично с чл. 2 от същия. Съгласно последната клауза, възложителятносител на паричното задължениеследва да заплати сумата в общ размер от 9360.00 лева с ДДС на три части, като крайният срок за плащане на последната вноска в размер от 1872.00 лева с ДДС е относително определен, а именно след окончателното приключване и приемане на работата. Т.е. в конркетния случай страните изрично са договорили частично изпълнение на паричното задължение, имайки предвид, че същото е делимо. Вземането на кредитора-изпълнител, който е ищец в настоящото произовдство, е падежирало на 16.04.2018 г. – с приемането на възложената и извършена работа. От този момент възложителят-длъжник е изпаднал в забава, а в патримониума на кредитора е възникнало субективното материално притезателно право на неустойка за забавено изпълнение.

            Съгласно чл. 11 от договора неустойката се начислява върху стойността на договора, а стойността на договора е уговорената цена срещу процесните СМР. В този смисъл съдът не споделя оплакванията на ответника, че неустойката следва да се начисли на база неизпълнената част от договора, доколкото самият ищец се съгласил същата да се начисли на база стойността на правната сделка. В конкретния случай правноирелевантно е, че длъжникът е изпълнил по голяма част от задължението си към датата на приемане на работата, доколкото съгласно клаузите на договора и принципите за точно и добросъвествно изпълнение, залегнали в чл. 63 от ЗЗД, длъжникът е следвало при приемане на работата да погаси цялото задължение, с което напълно да удовлетвори кредиторовия интерес, стоящ в центъра на облигационното правоотношение. Имайки предвид, че интересът на кредитора е удовлетворен напълно едва на 13.09.2019 г. – след постановяване на осъдителното решение по гр. д. № 18099 по описа за 2018 г. на РС-Варна, то приложение следва да намери предложение второ на чл. 11 от договора, а именно в полза на ищеца следва да се присъди неустойка в размер от 20% от 9360.00 лева или сумата в размер от 1872.00 лева.

            Крайният извод на съда е, че предявеният иск за неустойка е основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло.

            Основателността на вземането за неустойка обуславя дължимостта и на законната лихва, считано от датата на сезиране на съда до окончателното погасяване на задължението.  В конкретния случай, при положение, че е налице паричен дълг, макар и под формата на неустойка, то няма основание да се отрече възможността при неизпълнението му на падежа, да се търси обезщетение и под формата на законна лихва в рамките на допустимите от законодателството предели. Доколкото неустойката е предвидена в самия договор, очевидно е, че тя съставлява договорно задължение за страната, в чиято тежест е вменена. А когато е уговорена като парична сума, неизпълнението на задължението за плащане на неустойка ще бъде неизпълнение на парично задължението по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, пораждащо санкция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва. Санкционният характер на неустойката не препятства приложимостта на цитираната норма, тъй като задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поражда от неизпълнението на вече породено и неизпълнено задължение за неустойка. /Решение № 1418/03.10.2002 г. по гр. д. № 2313/2001 г., ГК, V г. о. на ВКС; Решение № 597/06.06.2005 г. по т. д. № 914/2004 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.; Решение № 73/29.06.2011 г. по т. д. 683/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о./.

            При този изход от делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят сторените от същия съдебно-деловодни разноски по повод съдебната защита на субективното му материално право както в исковото производство, така и в заповедното, с оглед задължителните за съдилищата тълкувтаелни указания, обективирани в т. 12 от ТР № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, чийто общ размер възлиза на 434.88 лева, от които – 360.00 лева – възнаграждение за един адвокат и 74.88 лева – държавна такса.

            Водим от изложените мотиви, СЪДЪТ

 

Р Е Ш И:

 

            ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД, в отношенията между страните, че Я.З.П.” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***, ДЪЛЖИ на Т.И.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер от 1 872.00 лева, представляваща договорна неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на уговореното възнаграждение по Договор за СМР от 22.02.2018 г., равняваща се на 20% от стойността на договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 04.11.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8779/19.11.2019 г. по ч. гр. д. № 18199 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 31-ви съдебен състав.

 

            ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „Я.З.П.” ЕАД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление ***, ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Т.И.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:*** сумата в общ размер от 434.88 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски по настоящото произовдство и ч.гр.д. № 18199 по описа за 2019 г. на РС-Варна, от които – 360.00 лева – възнаграждение за един адвокат и 74.88 лева – държавна такса.

 

            РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Варна в двуседмичен срок от съобщението.

 

            Препис от решението да се връчи на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: