Р Е Ш Е Н И Е   № 103

 

13.11.2019 год.,  гр.Бургас

 

 

 

АПЕЛАТИВЕН СЪД - БУРГАС,     Гражданско  отделение

на       23        октомври      2019  година

в закрито заседание в следния състав:

 

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЪБИНА ХРИСТОВА

                                    ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛБЕНА ЗЪБОВА

                                                                2. РОСИЦА СТОЕВА

 

секретар Петя Ефтимова

като разгледа докладваното от съдия Росица Стоева

възз.гр.дело № 278/2019 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството пред Апелативен съд - Бургас е образувано по въззивна жалба на Р. И. С. от гр. Б., представлявана от адв. М. Т. от БАК против Решение №122/23.05.2019 г., постановено по гр.д. №1606/2018 г. по описа на БОС, с което е отхвърлен иска й против З. И. Н. за отмяна на извършеното на 21.10.1997 г. от ищцата в полза на ответника дарение на недвижими имоти, извършено с Нотариален акт № **, том ХХХ**, нотариално дело № **857/19** г. на нотариус при Районен съд - Бургас, поради отказа на надарения да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

С въззивната жалба решението на БОС се обжалва изцяло, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че по делото са представени доказателства, че ищцата Р. е пенсионер, няма други доходи, нито имущество, поради което е изпаднала в невъзможност да покрива своите разходи и е поискала от ответника З. И. пари за издръжката си, но същия е отказал такава. Разпитаните по делото свидетели потвърждават този факт, както и нанесените побои от З. И. на неговата майка. Направено е оплакване, че доклада на първоинстанционния съд не бил изчерпателен, най-вече в частта му относно разпределение на доказателствената тежест, като в тази връзка се иска въззивният съд да се произнесе с доклад по делото, в който да разпредели доказателствената тежест и даде указания за кои факти не се сочат доказателства. Иска се отмяна на атакуваното решение изцяло и съответно – уважаване на предявения иск. Претенция за присъждане на разноски не е заявена.

Въззивната жалба е връчена редовно на насрещната страна З. И. Н., който в законоустановения срок е депозирал писмен отговор. В същия е изразил задоволство от постановеното решение. Посочил е още, че майка му Р. С. многократно му е искала пари за храна и лекарства, но е заявил категоричното си нежелание да й даде такива, тъй като тя разполагала с достатъчно средства.

В о.с.з. въззивника Р. С. не се явява, но чрез пълномощника адв. Т. поддържа въззивната жалба, като иска уважаването й. Допълнителни доводи излага в представени писмени бележки.

В о.с.з. въззиваемия З. И. Н. не се явява и не се представлява.

След преценка на доводите по жалбата и отговора, доказателствата по делото и мотивите на обжалвания съдебен акт, Апелативният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК. Въззивницата е легитимирана и има правен интерес от обжалването.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо.

Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна. Атакуваното решение е правилно, като въззивния съд изцяло споделя мотивите му, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на БОС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати пред първата инстанция и на които в обжалваното решение е даден отговор.

В производството пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.227, ал.1, б."в" ЗЗД.

С исковата молба ищцата е заявила претенция за отмяна на извършеното на 21.10.1997 г. от нея в полза на ответника З. И. Н. дарение на недвижими имоти, представляващи: поземлен имот с идентификатор № *****.825.261 по КККР на гр. Б., с площ от 552 кв.м., а по нотариален акт имота представляващ парцел **** в кв. ** по плана на квартала, съдържащ урегулирани 540 кв. м. и сграда с идентификатор № *****.825.261.1 по КККР на гр. Б., разположена в поземлен имот с идентификатор № * със застроена площ от 90 кв. м., на един етаж, находящи се в гр. Б., ул.„Т.“ № *, за което дарение е съставен Нотариален акт № **, том ХХХ**, нотариално дело № **857/19** г. на нотариус при Районен съд - Бургас, поради отказа на надарения да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Ищцата е основала претенцията си на следните твърдения: На 21.10.1997 г. дарила на сина си З. Н. процесния недвижим имот, като си запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху него, а сделката била обусловена от отношенията към онзи момент на загриженост и семейна близост между тях, както и намерението и желанието й същият да бъде безвъзмездно надарен с притежавания от нея недвижим имот. След извършената прехвърлителна сделка ищцата, включително и след смъртта на своя съпруг, продължила сама да се грижи за себе си, като по никакъв начин не ангажирала моралната отговорност на своя син - дори напротив, тя доброволно и от чисто майчински подбуди подпомагала всячески и него. През ноември 2017 г. обаче здравословното й състояние, с оглед възрастта й, чувствително се влошило, вследствие на което предприела извършването на редици медицински прегледи, при които било установено намалено зрение, начална старческа катаракта, глаукома, а в по-късен момент оплакванията й прогресирали, вследствие на претърпян мозъчен инсулт. За ищцата настъпила обективна невъзможност сама да поема разходите, свързани с осигуряване на жизненоважните медикаменти, които осезаемо се отразявали на бюджета й, формиран само от пенсията й. Поради това през месец ноември 2017 г. Сотирова се обърнала към сина си за оказване на необходимата й в този момент помощ и подкрепа. Ответникът освен, че се бил дезинтересирал от положението на майка си, отказвал да й предостави каквато и да е помощ, не само финансова, но и да се погрижи по друг начин, упражнил и физическо насилие спрямо нея. Към настоящия момент липсвали каквито и да било адекватни действия от страна на ответника в посока оказване на необходимото съдействие спрямо ищцата, свързани с нормалното й съществуване. Предвид отказа на ответника да изплаща жизнено необходимата за ищцата месечна издръжка, а и с оглед последвалото му поведение, ищцата счита, че са налице всички предпоставки на чл.227, ал.1, б.„в” от ЗЗД за отмяна на дарението.

Ответника З. Н., на който съда изпратил препис от исковата молба и доказателствата към нея, в предвидения в закона срок не е упражнил процесуалното си право на писмен отговор, не е депозирал такъв, не е изразил становище по иска и не е ангажирал доказателства.

С обжалваното решение БОС приел предявения в производството иск за неоснователен и го отхвърлил. В мотивите е изложено, че не е спорно по делото, че на 21.10.1997 г. ищцата дарила на сина си З. Н. процесния недвижим имот, като си запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване върху него.становено е също така, че ищцата страда от няколко хронични заболявания, за лечението на които й се налага да приема медикаменти. В показанията на разпитаните свидетели се съдържат данни, че ищцата получила инсулт, имала и други заболявания, за лечението на които било необходимо всеки месец да закупува лекарства. Освен това, тя поемала изцяло разходите за домакинството, както и ремонтите по къщата. В момента изплащала и задължение на ответника, тъй като той теглил заем, както и здравните му осигуровки. Според свидетелите ищцата имала нужда от финансова помощ, тъй като получавала само пенсия и парите не й стигали всеки месец, поради което изрично поискала помощ от сина си, но той й отказал. При описаните установени факти, първостепенния съд изложил, че нормата на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, явяваща се правно основание на предявения иск, изисква наличието на следните групи обстоятелства - изпадане на дарителя в нужда, отправено искане до надареното лице и отказ на последното да даде исканата издръжка. При това е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се изведе извод, че ищцата е доказала изпадането си в трайна нужда от средства, в частност, че средствата с които разполага са недостатъчни да покриват нуждите й, включително специфичните такива с оглед здравословното и състояние. На следващо място съдът приел, че по делото са налице доказателства за отправяне на покана до ответника, но е останало недоказано достигането на същата до неговото знание. В процеса не е установена също така и възможността на ответника да дава издръжка. При тези съображения решаващия съд извел извод за неоснователност на предявения иск и го отхвърлил.

Така изложените от БОС мотиви се споделят изцяло от въззивния съд в настоящия състав, поради което и атакуваното решение се прецени за правилно.

Както вече се посочи, пред съда е предявен иск с правно основание чл.227, ал.1, б.”в” от ЗЗД. Съгласно цитираната правна норма дарението може да се отмени, когато дареният отказва да даде на дарителят издръжка, от която той се нуждае. От изложеното следва извод, че за да бъде уважен иск на посоченото правно основание е необходимо да са налице следните кумулативно свързани предпоставки: след дарението, дарителят да е изпаднал в трайна нужда и да няма средства за своето съществуване и на следващо място - дарителят да е поискал издръжка от надарения, но такава да не е била предоставена. В съдебното производство следва да се установи дали действително дарителя се нуждае от издръжка, което да е основание за отмяна на дарението. Такива доказателства са необходими с оглед на едностранния характер на дарението като договор, както и с оглед възприетото в съдебната практика и правната доктрина задължение на надарения да даде издръжка на дарителя не като морално, а като правно задължение. Това задължение обаче не възниква автоматично с осъществяване на дарствения акт. За да възникне това задължение за надарения, е необходимо да са настъпили нови факти сочещи, че дарителят е изпаднал в нужда и единственият начин да излезе от нея е издръжката на надарения, която при отказ го мотивира да иска отмяна на дарението и връщане на дареното имущество в неговия патримониум, за да може да се издържа. Тъй като дарението не е просто един едностранен договор, а с оглед личностите, които го сключват, близките родствени или приятелски връзки между тях, целта на материално облагодетелстване на надарения и морално възнаграждение на дарителя за изпълнение на един нравствен дълг, договорът за дарение се различава от останалите безвъзмездни сделки. Като се изхожда от този характер на дарението и субектите в едностранната сделка, при иска за отмяна на дарението съдът е длъжен да изследва задълбочено всички събрани по делото доказателства. Когато те установят, че дарителят е изпаднал в трайна нужда и няма средства за съответно съществуване, надареният е длъжен да се отзове. Но тъй като това не е задължение по закон, а морално задължение, превърнало се в правно в момента на възникване необходимостта от издръжка, съдът е длъжен да обсъди доказателствата и досежно размера на нуждите от издръжка, да се вземат предвид всички конкретни обстоятелства, но с една средна мярка с оглед социалната среда на дарителя. Освен посоченото и съгласно ТР №1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГК на ВКС за основателността на иска от значение е и възможността на дарения да престира исканата му издръжка, като не е налице проява на непризнателност, когато дареният не предостави поисканата от дарителя издръжка, от която той трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка на дарителя, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя.

В конкретиката на процесния случай и в съответствие с гореизложеното, настоящата съдебна инстанция счита предявеният иск за неоснователен и недоказан, тъй като по делото не е установено по безспорен и несъмнен начин наличието на предпоставките на чл.227, ал.1, б.”в” от ЗЗД, необходими за уважаването му.

На първо място, с оглед на събраните доказателства, въззивния съд прие, че въззивницата - ищца пред БОС, не е установила по безспорен и несъмнен начин, че има нужда от претендираната издръжка, т.е. след извършване на процесното дарение да е изпаднала в нужда, която да е трайна по своя характер и средствата, с които разполага да не са достатъчни за осигуряване на съществуването й.

По делото, въпреки дадените от първоинстанционния съд с доклада подробни указания за това, че е в нейна тежест установяване състоянието на изпадане в трайна нужда и в този смисъл материалните и възможности, ищцата не е представила каквито и да са доказателства, от които да се направи извод дали средствата, с които същата разполага са достатъчни да покриват нуждите й, включително специфичните такива с оглед здравословното й състояние. Ищцата не е ангажирала доказателства, от които да се установи както размера на получаваната от нея пенсия, така и разходите които прави за лечението си. Ето защо въззивния съд сподели извода на БОС, че по делото не е установено наличието на обсъжданата предпоставка за уважаване на предявения иск. Тъй като доказването на този правно релевантен факт, съгл. чл.154, ал.1 ГПК, е в тежест на ищцата, то следва да понесе и неблагоприятните последици от неуспешно проведеното доказване, като само на това основание предявения иск бъде отхвърлен.

В тази връзка за неоснователно се прецени от настоящия съд оплакването във въззивната жалба за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение при извършване на доклада по делото. Твърдението на въззивницата, че доклада на първоинстанционния съд не бил изчерпателен, най-вече в частта му относно разпределение на доказателствената тежест е голословно. Видно от Определение №218/05.02.2018 г. (л.18-19), в същото БОС е извършил доклад по делото, определил е правната квалификация на предявения иск и е разпределил доказателствената тежест, като ясно и изчерпателно е посочил доказването на кои релевантни и подлежащи на доказване факти е в тежест на ищцата. Така извършените от БОС процесуални действия не страдат от пороци - определената правна квалификация на спорното право е правилна; доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти е разпределена правилно, както и е дадена възможност на страните да сочат и представят доказателства във връзка с това разпределение на доказателствената тежест.

При положение, че ищцата не е установила изпадането си в трайна нужда от средства за своето съществуване, е ненужно да бъде изследвано наличието на останалите предпоставки за уважаване на предявения иск, в частност възможността на ответника, сега въззиваем, да дава исканата издръжка.

Само за изчерпателност следва да се посочи, че по делото не са ангажирани доказателства за възможността на ответника да дава исканата издръжка. По делото липсват каквито и да било доказателства за размера на реализирания от него месечен доход, както липсват и доказателства дължи ли издръжка по закон на други лица - обстоятелство, относимо към възможността му да дава издръжка на дарителката, в контекста на приетото в ТР №1/2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГК на ВКС. Нещо повече, както правилно е посочил БОС, по делото са налице данни за това, че ищцата (негова майка) плаща задълженията му за здравни осигуровки, както и задължения по сключени от ответника договори за заем.

Въз основа на изложеното до тук и поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.

При този изход на въззивното производство, право на разноски има въззиваемата страна. Въззивния съд обаче не присъжда разноски на въззиваемия, поради липса на такова искане, а и на доказателства за сторени разноски.

Така мотивиран, Апелативен съд - Бургас

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 122/23.05.2019 г., постановено по гр.д. № 1606/2018 г. по описа на Окръжен съд - Бургас.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при усл. на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

2.