Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 16.05.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание
на осемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 3846 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
Образувано е
по въззивна жалба от Ц.П.Г., Т.П.В. и Н.П.И. срещу съдебно решение № 301177 от 22.12.2017г.,
постановено по гр.д. № 49465/2016г. по описа на Софийския районен съд (СРС), ІІІ
ГО, 140 състав, с което по предявения от С.Д.Д. срещу Ц.П.Г., Т.П.В. и Н.П.И. иск
с правно основание чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) съдът е признал за
установено по отношение на Ц.П.Г., Т.П.В. и Н.П.И., че С.Д.Д. е собственик въз
основа на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 177/27.09.1968 г.,
том XХІІ, нотариално дело № 4119/1968 г. на I-ви нотариус при СНС, на следния
имот - недвижим имот с идентификатор 00357.5362.69, намиращ се в гр. Нови
Искър, ул. „********с площ от 361 кв.м., номер по предходен план 561, кв. 267,
парцел XІІ, при съседи: имот с № 00357.5362.564, имот с № 00357.5362.123, имот
с № 00357.5362.561, имот с № 00357.5362.562, имот с № 00357.5362.563 и е осъдил
на основание чл. 108 от ЗС Ц.П.Г. и Т.П.В. да предадат владението на посочения
имот на С.Д.Д., като е отхвърлил иска с правно основание чл. 108 от ЗС,
предявен срещу Н.П.И., за предаването на владението на процесния имот в полза
на С.Д.Д.. В частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 108 от ЗС
срещу Н.П.И., решението на районния съд е влязло в сила, като необжалвано.
С обжалваното
съдебно решение, на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК съдът е отменил нотариален
акт № 55/05.02.2014 г., том I, рег. № 3457, дело № 45/2014 г. по описа на
нотариус Р.Д., вписан в Службата по вписванията, вх. рег. № 4349/05.02.2014 г.,
акт № 6, том X, дело № 3122, по силата на който на основание чл. 587, ал. 2 и
ал. 3 от ГПК Ц.П.Г., Т.П.В. и Н.П.И. са признати за собственици при равни квоти
на недвижим имот с идентификатор 00357.5362.69, намиращ се в гр. Нови Искър, ул.
„********с площ от 361 кв.м., номер по предходен план 561, кв. 267, парцел XІІ,
при съседи: имот с № 00357.5362.564, имот с № 00357.5362.123, имот с №
00357.5362.561, имот с № 00357.5362.562, имот с № 00357.5362.56, въз основа на
давностно владение.
На основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК Ц.П.Г. и Т.П.В. са осъдени да заплатят на С.Д. всяка от
тях сума в размер от 656.80 лв., представляваща разноски по делото.
Въззивниците-ответници
поддържат, че в обжалваната част решението е неправилно поради допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи. Въззивниците поддържат, че
съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като е проявил
дебалансиран процесуален подход при разрешаване на основни въпроси от спорния
предмет, а именно касаещите упражняваната фактическа власт върху имота, т.е. от
кого и кога се ползва имота, въз основа на какъв правен и поведенчески акт е
породена фактическата власт на ответниците върху имота и т.н. Твърдят, че
оценката на доказателствата не е съобразена с тяхното правно значение, поради което
е формирал и порочни правни изводи по възражението на ответниците за придобивна
давност, а оттам и по целия спор. Излагат съображения, че показанията на
ищцовите свидетели са изключително противоречиви и сочат на изолирани и
спорадични евентуални посещения в имота, които не кореспондират с другите
доказателства по делото, поради което и пораждат съмнения за тяхната
обективност и достоверност. Подържат, че съдът е игнорирал доказателствата за
упражняваното от ответниците давностно владение върху процесния имот, както и
не е съобразил писмените доказателства и намерението за своене на имота от
страна на ответниците. Излагат съображения в подкрепа на твърденията си. Направени
са доказателствени искания за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза и за
допускане на очна ставка между разпитаните в първоинстанционното производство
свидетели. Искат да се отмени атакуваното с въззивната жалба съдебно решение и
по същество се отхвърлят исковете, като неоснователни и недоказани.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна С.Д.Д.,
с който жалбата се оспорва като неоснователна. Не са направени доказателствени
искания. Моли да се оставят без уважение, направените с въззивната жалба
доказателствени искания.
В открито
съдебно заседание от 04.10.2018г. въззивниците са представили ново писмено
доказателство при условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 от ГПК, с твърдението, че
по случайни обстоятелства са узнали за наличието на права на трети лица върху
части от процесния имот и това обстоятелство изключва изцяло или отчасти
претендираните от страна на ищцата С.Д. права върху имота. Въззивната съдебна
инстанция е приела новото писмено доказателство и е допуснала исканата от
представителя на въззивниците съдебно-техническа експертиза.
В хода на
устните състезания, чрез представителя си по пълномощие въззивниците искат първоинстанционното
решение да бъде отменено изцяло, като неправилно поради неточно интерпретиране
на събраните по делото доказателства и неправилно прилагане на законовите
норми. Претендират разноски и пред двете инстанции и представя списък по чл. 80
от ГПК. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
въззиваемата страна. В предоставения от съда срок по чл. 149, ал. 3 от ГПК,
представят писмена защита, в която развиват доводите си за незаконосъобразност
на обжалваното решение и искат неговата отмяна, както и да се отхвърлят
исковете по чл. 108 от ЗС.
В хода на
устните състезания, въззиваемата страна, чрез представител по пълномощие, моли
да бъде оставено в сила обжалваното решение като правилно, обосновано и в
съответствие със събраните по делото доказателства и да се отхвърли въззивната
жалба. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 1 200
лв. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира,
че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред
първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда отново в
настоящия съдебен акт.
От събираните
нови доказателства от въззивната инстанция се установява, че според заверено
копие от нотариален акт № 109, том VІ, дело № 1110/1991 г., И.С.С.и В.С.С.са
били признати за собственици по давност на недвижим имот, представляващ дворно
място с пространство от 400 кв.м., съставляващо имот пл. № 564 от кв. 267 по
плана на гр. Нови Искър, за който имот заедно с част от имот пл. № 566 в
идеална съсобственост е отреден парцел ХІІІ от същия квартал, целият парцел с
пространство от 510 кв.м., при съседи на имота: ул. „Медарска“, наследници на М.Т.С.,
С.Д. и И.Б., заедно със застроените в имота едноетажна жилищна сграда на 60 кв.м.,
гараж и стопанска постройка (лист 51 от делото).
Пред
въззивната инстанция е прието заключение на съдебно-техническа експертиза на
вещото лице Д.С.Ч., което съдът кредитира, като обективно и безпристрастно
дадено. От заключението на вещото лице се установява, че описаният имот в нот. акт
№ 109, том VI, дело № 1110/1991г., на IV нотариус, представляващ „дворно място
с пространство от 400 кв.м., съставляващо имот с пл. № 564, за който имот
заедно с част от имот пл. № 566 в идеална съсобственост е отреден парцел
XIII-564,566 от кв.267 с площ 510 кв.м.“, не
е идентичен, а е съседен с имота описан в нот. акт № 177/27.09.1968г.,
(предмет на гр.дело № 49465/2016г. на СРС, 140 състав), собственост на С.Д.Д.,
представляващ дворно място, съставляващо част от им. пл. № 2685, отреден парцел
XIІ-2685, кв. 34.
Пред
въззивната съдебна инстанция е прието и допълнително заключение от 01.04.2019г.
на СТЕ, в което вещото лице конкретизира, че в кадастралния план (КП) от 1960г.
имот пл. № 2685 е с площ от 912 кв.м., а в разписния лист е предвиден за
образуване на парцели № № ХІ и ХІІ в кв. 34, и като собственици са вписани
първо С.З.З., а после е дописана С.Д. З.. Установява се също, че за стар имот
пл.№ 2685 са образувани парцели №№ ХІ и ХІІ в кв. 34, а в нот. акт №
71/20.04.1968г. е описано дворно място с площ от 762 кв.м., собственост на Г.Т.З.,
съставляващо парцел ХІІ-2685 в кв. 34. Впоследствие с нот. акт 177/27.09.1968г.
същата го е дарила на С.Д.Д., като вещото лице уточнява, че дареният имот
представлява онази част от имот пл. № 2685, за която е отреден парцел ХІІ-2685,
като за обособяване на парцел ХІІ-2685 от 867 кв.м. планът предвижда придаваеми
105 кв.м. от съседен от север имот пл. № 2686. Според вещото лице парцел
ХІ-2685 съдържа собствени 150 кв.м. от стар имот пл. № 2685, видно от
нотариален акт № 43/22.08.1980г., с който С.Д.Д. продава на П.Г.онази част от
имот пл. № 2685, за която е отреден парцел ХІ-2685 от кв. 34, като за
обособяване на парцел ХІ-2685 от 400 кв.м. планът предвижда придаваеми 250
кв.м. от съседен имот. Вещото лице дава заключение, че след индивидуализирането
на имот пл. № 2685, същият е бил с площ от 912 кв.м. и по време на изработването
на КП емисия 1970-1977г. от този имот са били образувани два нови имота с пл.
№№ 564 с площ от 395 кв.м. и 561 с площ от 588 кв.м., като за първия като
собственик е бил вписан И.С.С.за втория - С.Д. З.. За имот пл. № 561А до 1991г.
няма данни. Вещото лице приема в заключението си, че в нот. акт. №
109/30.05.1991г. И.С.С.и В.С.С.са собственици на дворно място с пространство от
400 кв.м., съставляващо имот пл. № 564, за който имот заедно с част от пл. №
566 в идеална съсобственост е отреден парцел ХІІІ-566,564 от кв. 267 с площ от
510 кв.м. Имот пл. № 564 съдържа собствени 400 кв.м., които в цифровия кадастър
са отбелязани с размер от 395 кв.м. В открито съдебно заседание от 18.04.2019г.
вещото лице Ч. уточнява, че номер 69 на скицата, която е неразделна част
от заключението, са последните две цифри от идентификационния номер на имота по
действащата кадастрална карта, който е посочен в нотариалния акт на ищцата. В
представената скица към допълнителното заключение са задраскани само
собствените имена на Ц., Т. и Н., поради липса на достатъчно пространство.
Събраните във въззивното производство нови доказателства не променят
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, от която е
установено, че с договор за дарение, обективиран в нотариален акт №
177/27.09.1968 г., том XХІІ, нотариално дело № 4119/1968 г. на I-ви нотариус
при СНС, Г.Т.З. е дарила на ищцата следния имот: дворно място с полуразрушена
кошара, съставляващо онази част от имот с пл. № 2685, за която е отреден XІІ
(дванадесети) от квартал 34 по плана на село А.В., цялото с площ от 867 кв.м.,
с неуредени сметки по регулация за 105 кв.м., при съседи: от двете страни –
улица, И.А.и братя С.. Праводателят на ищцата се е легитимирала като собственик
на имота, предмет на договора за дарение, по силата на нотариален акт №
71/20.04.1968 г., том IX, нотариално дело № 1166/1968 г. на IV нотариус при
СНС, с който Г.Т.З. е призната за собственик на имота въз основа на давностно
владение и наследство.
От приетото заключение на СТЕ от районния съд се установява, че имотът,
описан в цитирания нотариален акт като парцел XІІ-2685, е с площ от 867 кв.м. и
с неуредени сметки по регулация за 105 кв.м., поради което реално придобитата
площ съобразно нотариалния акт от 1968г. е 762 кв.м. От придобитата част са
образувани парцели ХІІ-2685 и ХІ-2685, кв. 34, а с КП от 1980 г. от парцели ХІІ-2685
и ХІ-2685, кв. 34 е образуван имот с пл. № 561. Установява се, че с
регулационен план, одобрен 1984г., за имот с пл. № 561 е отреден УПИ ХІІ-561,
кв. 267, с графична площ от 590 кв.м., който съвпада с границите на имот с пл.
№ 561 по кадастрален план, емисия от 1980 г. С последващи изменения на
регулацията от 1996г. от имот с пл. № 561 са обособени два нови имота: имот с
пл. № 561 и имот с пл. № 561а. Дворищната регулация за УПИ ХІІ-561,561-а, кв.
267 по регулационния план на гр. Нови Искър, кв. Славовци, одобрен през 1984
г., не е приложена в сроковете по § 6, ал. 2 и ал. 4 от ПР на ЗУТ. Следва, че
на основание § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на плана от 1984
г. е прекратено. От заключението, прието от първостепенния съд се установява,
че към настоящия момент имотът, описан в нотариален акт № 177/27.09.1968 г.,
том XХІІ, нотариално дело № 4119/1968 г. на I-ви нотариус при СНС, е идентичен
с процесния поземлен имот с идентификатор № 00357.5362.69, като последният е
част от имота, описан в нотариален акт № 177/27.09.1968 г., том ХХІІ,
нотариално дело № 4119/1968 г. на I-ви нотариус при СНС.
От представения пред районния съд нотариален акт № 55/05.02.2014 г., том
I, рег. № 3457, дело № 45/2014 г. на нотариус Р.Д., за собственост на недвижим
имот, придобит по давност, на основание чл. 587, ал. 2 и ал. 3 от ГПК се
установява, че ответниците Ц.П.Г., Т.П.В. и Н.П.И. са признати за собственици
при равни квоти (по 1/3 идеална част) на процесния имот с идентификатор № 00357.5362.69
въз основа на давностно владение.
От първата съдебна инстанция са събрани гласни доказателства чрез
разпита на две групи свидетели: Д.А.Д.– син на ищцата и Георги Василев И. –
доведени от ищцата, както и Павлина Боянова Г. и Иванка Печева Б. – доведени от
ответниците.
От показанията на св. Д. и св. И. се установява, че ищцата е ползвала
процесния имот чрез сина си и дъщеря си, които са го посещавали поне 2-3 пъти
годишно. Установяват се посещения на сина на ищцата през 2005 г., 2007 г. и
2008г., а на дъщерята в периода 2008-2010г. Установява се също, че имотът на
ищцата се намира в съседство с имота на семейството на ответниците, като между
тях няма ограда по изрично настояване на ответниците, които са ползвали чешмата,
находяща се в имота на ищцата. Страните били в добри съседски отношения до 2015
г., когато ответниците се снабдили с констативен нотариален акт за собственост
по отношение на имота на ищцата. Установява се също, че в процесния имот има
барака, в която сина на ищцата съхранява свои вещи, вкл. и селскостопански
инвентар. Според показанията на тези свидетели по молба на ответниците, сина на
ищцата не е поставил ограда между съседните имоти на страните, позволил им е да
ползват имота и да садят зеленчуци. Съдът прецени показанията на свидетелите
при спазване нормата на чл. 172 от ГПК, като не намира основание да не ги кредитира,
тъй като ги счита за обективни и отразяващи фактическата обстановка, която
свидетелите лично са възприели. Отделно от изложеното, показанията на
свидетелите са дадени под страх от наказателна отговорност и съответстват на
останалия доказателствен материал по делото.
От показанията на св. Г. се установява, че ответниците, чрез своя баща
са закупили имот в гр. Нови Искър, кв. „Славовци“, до църквата в който имот има
къща и бараки. От показанията на св. Б. се установява, че ответниците
обработвали дворното място от 1980 г., като засаждали зеленчуци, като до преди
5-6 години обработвали цялото място, а след това само част от него. В
показанията си пред съда свидетелката заявява, че познава бабата и дядото на
ищцата, които живеели в имота, но след това си направили друга къща в гр. Нови
Искър. От показанията на тези свидетели се установява, че в имота на ответниците
живее майката на ответниците, като последните посещават имота, за да се грижат
за майка си. Съдът кредитира обсъдените показания на свидетелите на
ответниците, като също не намира причина да не ги кредитира, доколкото не са
оспорени и не се установяват противоречия с останалия доказателствен материал.
Други
доказателства, относими към предмета на спора, не са ангажирани от страните.
При
установената фактическа обстановка настоящата въззивна инстанция намира от
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от надлежна страна и срещу
обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата като след служебно и за спазване на
императивните норми на материалния закон (съгласно т. 1 на Тълкувателно решение
№ 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на
правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено
е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата
форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо в обжалваната част,
тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали отрицателните
предпоставки за предявяване на ревандикационния иск, а съдът се е произнесъл
именно по иска с който е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
По съществото
на правния спор настоящият съдебен състав споделя напълно изложените от
първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение
към тези мотиви, а и в отговор на изложените от жалбоподателите пред въззивната
инстанция аргументи, като съобрази и събраните нови доказателства във
въззивното производство, съдът намира следното:
По предявения
иск с правно основание чл. 108 от ЗС.
За да бъде
уважен ревандикационния иск, основан на чл. 108 от ЗС, е необходимо да са
установени следните кумулативно дадени предпоставки: 1) ищецът да е собственик
на вещта, предмет на иска (т. е. да докаже фактите, от които за него възниква
право на собственост върху имота); 2) вещта да се намира във владение или
държане на ответника/ците и 3) ответникът да владее или да държи вещта без
правно основание (т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в
отношенията между страните). Първите две от тези кумулативни предпоставки,
подлежат на установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца-въззиваема
страна - арг. от чл. 154, ал.1 от ГПК. Ответниците-въззивници следва да докажат
наличието на валидно правно основание на което осъществяват фактическа власт
върху спорния имот.
От събраните
в първоинстанционното производство писмени доказателства, както и от заключенията
на СТЕ, приети от районния съд и от въззивната инстанция, се установява, че имотът,
описан в нотариален акт № акт № 177/27.09.1968 г., том XХІІ, нотариално дело №
4119/1968 г. на I-ви нотариус при СНС, включва изцяло процесния поземлен имот с
идентификатор № 00357.5362.69 по действащата кадастрална карта. Не се установи
върху този имот след 27.09.1968г. други правни субекти да са придобили
собственически права. В същия смисъл е и приетото заключение на СТЕ приета от
въззивния съд, от която се установи, че описаният имот в нот. акт № 109, том
VI, дело № 1110/1991г., на IV нотариус, не е идентичен, а е съседен с имота
описан в нот. акт № 177/27.09.1968г. От последното съдът обосновава извод, че
ищцата се легитимира като единствен собственик на процесния имот с
идентификатор № 00357.5362.69 въз основа на договор за дарение, обективиран в цитирания
нотариален акт.
Ответниците
са противопоставили своевременно възражението си, с отговора на исковата молба,
че те са придобили собствеността на същия имот на правно основание – изтекла
придобивна давност, продължила повече от десет години, считано от 1980 г., а
при евентуалност от 2002г. Този придобивен способ е оригинерен, т.е.
придобиването не зависи от притежаването на определено субективно право от трето
лице (вкл. и от ищцата). Следователно, ирелевантно за правния спор е, дали ищцата,
нейната праводателка, или които и да било други лица са притежавали права върху
процесния имот, на какво основание и от кой момент. Придобиването на имот по
давност води до загубване на правата на досегашния собственик, независимо от
основанието за тяхното възникване и продължителността на упражняването им.
За започване
и упражняване на давностно владение е без значение, дали владелецът знае за
конкуриращи права на други лица или не. Достатъчно е, владението му да е било
постоянно, спокойно, явно и несмущавано, както и да не е било прекъсвано за
период по-дълъг от шест месеца. В случая, от събраните по делото доказателства
се установява, че ответниците са се снабдили с нотариален акт № 55/05.02.2014
г., том I, рег. № 3457, дело № 45/2014 г. на нотариус Р.Д., за собственост на
недвижимия имот при равни квоти (по 1/3 идеална част), придобит по давност, т.е. следва да
се установи, че поне в десетгодишен период преди 05.02.2014г. те са упражнявали
владението си постоянно, спокойно, явно и несмущавано. Съдът приема, че
твърдяното владение на спорния имот от ответниците не притежава кумулативно
сочените характеристики.
На първо
място не се установи ответниците да са осъществявали фактическа власт върху
процесния имот, който да са държали, лично или чрез другиго, като свой, по
смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС. От събраните доказателства, за който факт
страните не спорят, се установи, че с нотариален акт № 43/22.08.1980г., том
ХVІ, дело № 2459/1980г. на нотариус при СРС (лист 20-21 от делото на СРС) С.Д.Д.
е продала на П.Г.И. онази част от имот пл. № 2685, за която е отреден парцел
ХІ-2685 от кв. 34. От приетите заключения на СТЕ се установи, че продаденият
парцел ХІ-2685 от кв. 34 не е идентичен с процесния имот на ищцата. Дори да се
приеме, че ответниците са осъществявали владение и върху спорния имот, което е
било спокойно, тъй като не се твърди и не се доказва да е било установено с
насилие, а то е било и явно, тъй като свидетелските показания са непротиворечиви,
че не е установено и упражнявано по скрит начин, т.е. всяко лице (вкл. и ищцата)
са имали възможност да възприемат демонстрираната от тях фактическа власт, то
съдът приема, че въздействията им върху имота не са били трайни и непрекъснати в
продължение на десет години, според свидетелските показания. Действително по
делото няма данни за смущаване на владението с предявяване на иск срещу ответниците
(или техните родители), и няма данни за изгубване на фактическата власт за
повече от шест месеца (вкл. с оглед презумпцията на чл. 83 от ЗС) след смъртта
на П.Г.И., починал на 17.10.1986г., до датата на предявяване на исковата молба.
Следва да се отрази, че съдът приема евентуално упражняваното от П.Г.И.
владение да не е довело до придобиване на правото на собственост върху имота по
давност до неговата смърт през 1986г., без да е било необходимо изрично
позоваване в този смисъл приживе (арг. от Тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г., ОСГК), тъй като в периода от 1980г.
до 1986г. не е изтекъл десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Същевременно
от събраните по делото доказателства се установи, че до 2014г. спорният имот е
ползван от майката на ответниците и от ответника Н.И. с разрешението на ищцата. Разрешението на собственика, за
ползването на неговия имот от друго лице, би могло да бъде дадено както
изрично, така и с конклудентни действия. Последното обосновава извод да се приеме
липсата на своене от страна на тримата ответници, по отношение на процесния
имот в периода до 2014г. Т.е. ответниците са осъществявали фактическа власт
върху имота на ищцата, вкл. и като са го обработвали, като държатели по смисъла
на чл. 68, ал. 2 от ЗС, тъй като не са държали имота като свой. Този извод на
съда се подкрепя и от установеното от свидетелските показания, че както през
2005г., така и до 2010г. ищцата е осъществявала собственическите си правомощия върху
спорния имот, чрез своите низходящи по права линия от първа степен (син и
дъщеря), които са посещавали имота по различни поводи и в различно време в
присъствието на майката на ответниците, при това без да се установи някой от
ответниците да им е противопоставял намерението си да свои спорния имот по
някакъв начин (вербално или с фактически действие – да не ги допускат в имота).
Следва, че ответниците с бездействието си (допускането на трети лица
необезпокоявано да влизат в имота на ищцата) са обективирали, че са държатели,
а не владелци на процесния имот. Установи се също, че между придобития в
собственост имот от ответниците, посредством осъществената сделка от наследодателя
им П.Г.И., и имота на ищцата, не е изграждана ограда, но това е било по молба
на ответниците, които са използвали чешма, находяща се в имота на ищцата. Т.е.
доказателствата по делото не установяват несмущавано владение върху
недвижимостта на ищцата, което да е осъществявано от някой от тримата ответници
в продължение на десет години.
Именно по
изложените съображения, настоящият съдебен състав приема за неоснователно
възражението на въззивниците, че първостепенният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение, тъй като е проявил дебалансиран процесуален подход при
разрешаване на основни въпроси от спорния предмет, а именно касаещите
упражняваната фактическа власт върху имота. Действително с показанията си св. Г.
и св. Б. се установява, че майката на ответниците ползва целия заграден имот,
но това не доказва намерението на ответниците да своят и процесния имот. За
последния се установи, че не е ограден със съседния имот, като е придобит от
бащата на ответниците, което обяснява и възможността и двата имота да бъдат
обработвани от ответниците. След като последните не са обективирали пред
собственика, респ. пред неговите родственици, че държат, лично или чрез другиго
(напр. своята майка), като свой и имота с идентификатор № 00357.5362.69, то не
може да се приеме, че е изтекла придобивната давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС до 05.02.2014
г. – когато са се снабдили с документ за собственост.
Неоснователно
е и възражението на въззивниците, че показанията на ищцовите свидетели са
изключително противоречиви и сочат на изолирани и спорадични евентуални
посещения в имота. Не се установява твърдяното противоречие в показанията на
св. Д. и св. И.. Обратно, показанията на тези свидетели са взаимно допълващи се
и си кореспондират. Всеки от ищцовите свидетели възпроизвежда пред съда
собствените си възприятия за различен времеви период и за конкретни факти,
изясняващи спора по делото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав приема, че въззиваемата страна - ищцата е изпълнила
доказателствената тежест и е оборила признатото с констативния нотариален акт
право на собственост на въззивниците-ответници по отношение на процесния имот.
Следва, че предявения иск по чл.108 от ЗС е основателен. Доколкото по делото се
установява, че въззивниците Ц.П.Г. и Т.П.В. осъществяват фактическа власт по
отношение на спорния имот, то следва, че исковете с правно основание чл. 108 от
ЗС, предявени срещу Ц.П.Г. и Т.П.В., следва да се уважат изцяло. По отношение
на ответника Н.П.И. следва само да бъде признато за установено, че С.Д.Д. е собственик
на процесния имот, тъй като иска за осъждане на този ответник да предаде
владението на имота е влязло в сила, като необжалвано (в същия смисъл е прието
в указанията по т. 2А от ТР № 4/2014 г. от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на
ОСГК на ВКС).
Първостепенният
съд, като е достигнал до същия правен извод, е постановил правилно и
законосъобразно съдебно решение в обжалваната част, което следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Въззивният съд
не установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при
постановяване на оспореното първоинстанционно решение, което следва да бъде
потвърдено.
Настоящото
решение подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл.
280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
По разноските
съдът приема следното:
При този
изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъдат присъдени разноски
за адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна, което се претендира в
размер от 1200 лв., съгласно представени доказателства пред въззивния съд за
реалното им извършване – фактура и договор за правна защита и съдействие от
15.02.2018г.
Въззивниците Ц.П.Г.
и Т.П.В. своевременно са направили възражение за прекомерност на платеното
адвокатското възнаграждение от 1 200 лева. Настоящият съдебен състав
приема, че възражението на въззивниците с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК
е неоснователно. Минималното възнаграждение за процесуално представителство по
настоящото дело с цена на иска (определена на основание чл. 69, ал. 1, т. 2 от ГПК) в размер на 1356.80 лв. (видно от служебна данъчна оценка – лист 37 от
делото на СРС) възлиза на 324.98 лв., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. Същевременно
настоящият съдебен състав счита, че претендираното от въззиваемата страна
адвокатско възнаграждение от 1200 лв. за един адвокат не е прекомерно с оглед
фактическата и правна сложност на делото. Предвид сложността на делото, а
именно: дело пред въззивна инстанция, по което са разгледани три пасивно
субективно съединени установителни и два осъдителни иска с правно основание чл.
108 от ЗС и са проведени три открити съдебни заседания, в които са събирани нови
доказателства, включително писмено доказателство, както и основно и
допълнително заключение на СТЕ, с участието на процесуалния представител на С.Д.Д.,
съдът намира, че справедливото адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата възлиза на 1200 лв. В този смисъл и адвокатското
възнаграждение заплатено от ищцата за настоящото производство, не следва да
бъде намалено. При определяне размера на адвокатското възнаграждение пред
въззивната съдебна инстанция, съдът съобрази и разпоредбите на чл. 7, ал. 6 и
ал. 8 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждение.
Така
мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
съдебно решение № 301177 от 22.12.2017г., постановено по гр.д. № 49465/2016г.
по описа на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 140 състав, в обжалваната част, с
която съдът е признал за установено по отношение на Ц.П.Г., Т.П.В. и Н.П.И., че
С.Д.Д. е собственик въз основа на договор за дарение, обективиран в нотариален
акт № 177/27.09.1968 г., том XХІІ, нотариално дело № 4119/1968 г. на I-ви
нотариус при СНС, на следния имот - недвижим имот с идентификатор
00357.5362.69, намиращ се в гр. Нови Искър, ул. „********с площ от 361 кв.м.,
номер по предходен план 561, кв. 267, парцел XІІ, при съседи: имот с №
00357.5362.564, имот с № 00357.5362.123, имот с № 00357.5362.561, имот с №
00357.5362.562, имот с № 00357.5362.563 и е осъдил на основание чл. 108 от ЗС Ц.П.Г.
и Т.П.В. да предадат владението на посочения имот на С.Д.Д., както и в частта,
с която е отменен нотариален акт № 55/05.02.2014 г., том I, рег. № 3457, дело №
45/2014 г. по описа на нотариус Р.Д., вписан в Службата по вписванията, вх.
рег. № 4349/05.02.2014 г., акт № 6, том X, дело № 3122.
Съдебно
решение № 301177 от 22.12.2017г., постановено по гр.д. № 49465/2016г. по описа
на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 140 състав, в частта, с която е отхвърлен
иска с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен от С.Д.Д. срещу Н.П.И., за
предаването на владението на недвижим имот с идентификатор 00357.5362.69,
намиращ се в гр. Нови Искър, ул. „********с площ от 361 кв.м., номер по
предходен план 561, кв. 267, парцел XІІ, при съседи: имот с № 00357.5362.564,
имот с № 00357.5362.123, имот с № 00357.5362.561, имот с № 00357.5362.562, имот
с № 00357.5362.563, в полза на С.Д.Д., е влязло в сила, като необжалвано.
ОСЪЖДА
Ц.П.Г., ЕГН ********** и адрес: *** и Т.П.В., ЕГН ********** и адрес: *** да
заплатят на С.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1 200 (хиляда и
двеста) лева – разноски по въззивно гр. дело № 3846/2018г. по описа на
Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав.
Решението
може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България с
касационна жалба, в едномесечен срок от връчване препис на страните, при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.