№ 2465
гр. с., 13.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110152297 по описа за 2023 година
Предявени са пасивно субективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Ищецът С. Й. И., чрез адв. М., извежда съдебно предявените субективни права при
твърденията, че на 20.12.2022 г. сключил с ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД
договор за паричен заем № ***** за сума в размер на 350 лева, платима на 12 вноски при
ГПР 45,59% и годишен лихвен процент в размер на 40%. Във връзка с чл. 4 от договора за
заем ищецът сключил с ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД договор за
предоставяне на гаранция № *****, по силата на който „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
поело задължението да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на ищеца.
Възнаграждението, което ищецът следвало да заплати за поръчител, било в общ размер на
112,20 лв. или 9,35 лв. за всяка вноска. Твърди, че погасила предсрочно задължението си по
договорите за заем и предоставяне на гаранция. На следващо място, поддържа, че
договорите за паричен заем и предоставяне на гаранция били нищожни, за което излага
подробни съображения. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като осъди
ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД да заплати на ищеца сумата от 17,80 лв. (след
допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск),
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за паричен заем, ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и
да осъди ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да заплати на ищеца сумата от
112,20 лв. (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск),
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за предоставяне на гаранция,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, чрез юрк. К.,
е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявеният иск по основание и размер
по подробно изложени съображения. Моли съда да отхвърли предявеният иск. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, чрез юрк.
К., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявеният иск по подробно
изложени съображения. Моли съда да отхвърли предявеният иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
От представения като доказателство по делото Договор за паричен заем № ***** от
20.12.2022г. се установява, че между ищеца С. Й. И., в качеството му на заемател, и „ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, в качеството му на заемодател, е бил сключен договор за
паричен заем, по силата на който „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД предоставило на С. Й.
И. сумата в размер на 350 лв., която ищецът се задължил да върне в срок от 12 седмици на
12 погасителни вноски, всяка от които в размер на 30,65 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент в размер 40,00% и годишен процент на разходите от 45,59%.
В чл. 4, ал. 1 от договора за заем е било уговорено, че заемателят се задължава в срок
до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави на
заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) две физически лица поръчители,
които да отговарят на следните условия: нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв.; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител
по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да няма задължения към други
банкови и финансови институции; да няма неплатени осигуровки за последнтие 2 години; 2)
банкова фаранция с бенефициер – Заемодателя, за сумата от 367,80 лв. със срок на
валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено
от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.
На следващо място, установява се по делото, че на 20.12.2022 г. между С. Й. И., в
качеството й на потребител, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, в качеството му на
гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се
задължил да издаде гаранция за плащане в полза на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с
наредител – потребителят, с цел гаранциране за изпълнението на всички задължения на С.
Й. И., възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задължението по договора за паричен заем, както следва: задължение за
връщане на заемната сума в размер на 350 лева; задължение за плащане на възнаградителна
лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането
на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция, за поемане на
описаните по – горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер
на 112,20 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 9,35 лв., като
2
съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в
договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем.
Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на
потребителя за плащане на възнаграждение по договора.
От представената от ответника „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД справка за платени
суми се установява, че: по процесния договор за паричен заем общата изплатена сума на
ответното дружество е в размер на 367,80 лв., от които: 350 лв. – главница и 17,80 лв. –
лихва.
От представената от ответника „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД справка за
платени суми се установява, че: по процесния договор за предоставяне на гаранция общата
изплатена сума на ответното дружество е в размер на 112,20 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
За да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил претендираните
суми, че те са постъпили в патримониума на ответниците, че това разминаване на блага от
имуществото на ищеца в имуществото на ответниците в частта за сумите в размер на 17,80
лв. и 112,20 лв. е без правно основание, т. е. без да е било налице годен юридически факт.
Сключените между ищеца и ответниците договори за паричем заем и за предоставяне
на гаранция са потребителски, поради което намират своята правна регламентация в Закона
за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата
на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Ищецът поддържа, че процесните договори за паричен заем и предоставяне на
гаранция били нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В частност, преценката относно действителността на процесните договор за паричен
заем и договор за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който са
сключени договорите. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания),
в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две
посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
3
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по
тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК. В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не може да се приеме, че процесните договорни съглашения отговарят изцяло
на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и
съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 45,59%, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за
предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че “Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3,
ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, “Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да
приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на
4
заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за гаранция има за цел
да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
В частност общото задължение на ищеца е съответно на вписаните сборни плащания,
като изрично е посочено и задължението за предоставяне на гаранция (седмичният размер
на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва, както и сумата от
9,35 лв. - седмично дължимо възнаграждение за предоставяне на гаранция). Плащането на
възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на
оповестения ГПР – 45,59%, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този
начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР е значително завишен – в случая над 50,00%.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори, двата договора
следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на
договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита. С оглед изложеното съдът намира, че разходът за
възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на “Изи Асет Мениджмънт“ АД по
процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за
да се включи в общия разход по кредита (в този смисъл са Решение № 24 от 10.01.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г.
по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и
др.).
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките
СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта
на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се
5
уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора
за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на
основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК
(в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на
СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа
на СГС, III-Б въззивен състав и др.). Следва да се отбележи, че договорът, сключен между
потребителя и “Изи Асет Мениджмънт“ АД, и договорът, сключен между потребителя и
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като
система от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията (така Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. № 9991/2020 г. по
описа на СГС, Решение № 264616 от 9.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г.,
Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.).
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесните договори за
паричен заем № *****/20.12.2022 г. и предоставяне на гаранция № *****/20.12.2022 г. са
изцяло нищожни.
Както вече бе посочено по-горе, от представените от ответниците справки за
извършени плащания се установява, че по процесния договор за паричен заем общата
изплатена сума е в размер на 367,80 лв., от които: 350 лв. – главница и 17,80 лв. – лихва, а
по процесния договор за предоставяне на гаранция общата изплатена сума е в размер на
112,20 лв.
Следователно и предвид нищожността на договорите за паричен заем №
*****/20.12.2022 г. и предоставяне на гаранция № *****/20.12.2022 г., ищецът се
легитимира като кредитор на вземания, както следва: за сумата от 17,80 лв.,
представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за паричен заем № ***** от
20.12.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.09.2023 г., до
окончателното изплащане на сумата; за сумата от 112,20 лв., представляваща недължимо
платена сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция № ***** от 20.12.2022 г.,
ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 21.09.2023 г., до окончателното
изплащане на сумата.
Предвид гореизложеното, исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
са основателни, поради което следва да бъдат уважени.
По разноските:
6
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да
се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер на 100 лв., а процесуалният му
представител претендира на основание чл. 38 ЗА адвокатско възнаграждение в общ размер
на 960 лв. с ДДС. Своевременно релевираните от процесуалните представители на
ответниците възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от
процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение са основателни, като
аргументите за това са следните.
В решение на Съда на Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело
C‑438/22 е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на
предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната
правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният
съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на
правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право
по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без
приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи
на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да
изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг
конституционен ред. Освен това следва да се припомни, че член 101, параграф 1 ДФЕС има
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните
субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Също така, ако национален съд
установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на
преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава
задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи
спорната национална разпоредба.
С оглед на изложените съображения в цитираното решение на СЕС (втори състав) от
25.01.2024 г. по дело C‑438/22 е прието, че:
1) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение;
2) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
7
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики;
3) член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се отбележи също така, че в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се приема, че „Запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското
възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна
сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на
противната страна, направени за защита по делото.
Предвид гореизложеното и при съобразяване на обстоятелствата, че:
1) делото не е сложно от фактическа и правна страна;
2) процесуалният представител на ищеца претендира адвокатско възнаграждение в
общ размер на 960 лв., от които 480 лв. по иск с цена от 17,80 лв. и 480 лв. по иск с цена от
112,20 лв., а в Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч.гр.д. № 560/2021 г. по описа на ВКС,
III г.о., е прието, че претенция за присъждане на разноски в размер на 600 лв. по иск с цена
119,34 лв. представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните права и
основните принципи на гражданския процес, като съдът не е длъжен да съдейства, а е
длъжен да осуети такава злоупотреба;
3) от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че адв. М. В. М.
е предявил над 100 идентични претенции с идентични по съдържание искови молби, по
които в Софийски районен съд са образувани над 100 дела, по 9 от които ищец е С. Й. И. –
напр. гр.д. № 52502/2023 г. по описа на СРС, ГО, 24 състав; гр.д. № 52295/2023 г. по описа
на СРС, ГО, 155 състав; гр.д. № 50538/2023 г. по описа на СРС, ГО, 128 състав; гр.д. №
50540/2023 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав; гр.д. № 53421/2023 г. по описа на СРС, ГО,
169 състав; гр.д. № 45456/2023 г. по описа на СРС, ГО, 155 състав; гр.д. № 45456/2023 г. по
8
описа на СРС, ГО, 155 състав; гр.д. № 45455/2023 г. по описа на СРС, ГО, 161 състав; гр.д.
№ 53426/2023 г. по описа на СРС, ГО, 36 състав, по гр.д. № 2326/2023 г. по описа на СРС,
ГО, 155 състав, по всяко от които предвид цената на исковете би се достигнало до
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение стократно надвишаващи размера на
исковите суми, настоящият съдебен състав приема, че на процесуалния представител на
ищеца следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 120 лв. с вкл. ДДС
по предявения срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и 120 лв. с вкл. ДДС по предявения срещу „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. с., бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати
на С. Й. И., ЕГН **********, с адрес: гр. с., бул. „Х.Б.“ № 136, ет. 1, ап. 3, на основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата в размер на 17,80 лв., представляваща недължимо платена
сума по нищожен Договор за паричен заем № ***** от 20.12.2022 г., ведно със законната
лихва от датата на исковата молба – 21.09.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление: гр. с., бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-60, да заплати на С.
Й. И., ЕГН **********, с адрес: гр. с., бул. „Х.Б.“ № 136, ет. 1, ап. 3, на основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 112,20 лв., представляваща недължимо платена сума по
нищожен Договор за предоставяне на гаранция № ***** от 20.12.2022 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 21.09.2023 г., до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. с., бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати
на С. Й. И., ЕГН **********, с адрес: гр. с., бул. „Х.Б.“ № 136, ет. 1, ап. 3, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 50 лв. – разноски за държавна такса в производство пред
СРС.
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление: гр. с., бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-60, да заплати на С.
Й. И., ЕГН **********, с адрес: гр. с., бул. „Х.Б.“ № 136, ет. 1, ап. 3, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, сумата в размер на 50 лв. – разноски за държавна такса в производство пред СРС.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление: гр. с., бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-46, да заплати
на адв. М.ов В. М., с адрес на упражняване на дейността: гр. П., бул. „П.Ш.“ № 81, ет. 3, ап.
Б, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 120 лв. – адвокатско
възнаграждение за производството пред СРС.
9
ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление: гр. с., бул. „Д.Н.“ № 28, „Силвър център“, ет. 2, офис 40-60, да заплати на
адв. М.ов В. М., с адрес на упражняване на дейността: гр. П., бул. „П.Ш.“ № 81, ет. 3, ап. Б,
на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 120 лв. – адвокатско
възнаграждение за производството пред СРС.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10