№ 823
гр. Сливен, 24.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, II СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Петя Хр. Манова
при участието на секретаря Василка Д. Къчева
като разгледа докладваното от Петя Хр. Манова Гражданско дело №
20222230103389 по описа за 2022 година
Предмет на производството е предявен иск с правно основание чл. 439 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че с Изпълнителен лист от 29.03.2010 г., издаден по ч.
гр. д. № 1472/2010 г. на Районен съд — Сливен, ищецът е осъден да заплати на „ОББ” АД
следните суми: главница в размер 17 497,61 лева, представляваща задължение по
предоставен банков кредит по договор за кредит от 19.03.2009 г.; договорена лихва в размер
на 2 427,04 лева за периода от 20.05.2009 г. до 24.03.2010 г.; наказателна лихва за просрочие
в размер на 9,21 лева за периода от 20.05.2009 до 24.03.2010 г.; 1 1777,10 лева разноски по
делото, от които 396,68 лева – държавна такса и 778,42 лева - адвокатско възнаграждение.
Сочи се, че ответникът е предприел действия за събиране на вземането си, като е
инициирал изп.д. № 369/2012 г. по описа на ЧСИ П.Р., при което било направено искане за
проучване на имуществото и справки за длъжника. Съдебния изпълнител е образувал делото
по молбата на взискателя и е наложил и запор на трудовото възнаграждение на длъжника.
Длъжникът е получил покана за доброволно изпълнение, ведно със заповедта за изпълнение
на 11.05.2011 г. Първото съобщение на запор било получено от работодателя на длъжника
на 27.05.2011 г. и първото плащане се е осъществило на 17.06.2011 г. На 31.08.2015 г. е
постъпила молба за налагане на запор чрез адвокат, въз основа на която се е установило, че
не са били извършвани действия последните две години. Последното валидно действие било
от 03.10.2012 г., като срока му е бил прекратен на 03.10.2014 г. и искането за запор е
постъпило след перемпция, факт който съдебният изпълнител е установил и е прекратил
делото с постановление от 17.10.2015 г.
На 12.11.2015 г. с молба на всискателя бил изтеглен първообразния изпълнителен
1
лист. Със същия било заведено и ново изп.дело при ЧСИ П.Г. с № ***** г., но се сочи че, на
03.10.2015 г. е изтекла давността съгл. чл. 111, б. „В“ от ЗЗД.
Също така, било образувано ново изп.дело № ***** г., по описа на ЧСИ П.Г., като за
същото се изтъква от ищеца, че не е била прекъсната погасителната давност, тъй като
същата е била изтекла още от предишното изпълнително дело. Съгласно чл. 110 от ЗЗД и с
изтичане на 5 г. срок от последното поискано от взискателя валидно изпълнително действие
или извършено такова, вземането на кредитора се погасява по давност и той няма право на
принудително изпълнение по този изпълнителен лист. Въпреки това ответникът е решил да
образува изпълнително производство при изтеклата погасителна давност.
Предвид изложеното се моли съда ДА ПРИЗНАЕ, че ищеца Щ. Д. А. не дължи
законната лихва от 03.10.2012 г. до окончателното изплащане в размер на 14 000 лева, като
алтернативно моли съда ДА ПРИЗНАЕ, че не дължи лихва от 03.10.2012 г. до първото
валидно действие 25.01.2016 г. в размер от 5 899,80 лева.
Претендират се разноските по делото.
В законоустановения срок е депозиран отговор от адв. Н. К. от АК – Стара Загора, в
качеството й на пълномощник на ответното дружество, в който заявява, че в настоящия
случай приложение следвало да намери общият петгодишен срок. Твърди че, давността по
отношение на вземането е била прекъсвана, за което излага аргументи. Счита, че въз основа
на подадените изпълнителни листи е подадена молба за образуване на изп. дело и още след
образуването му са били искани и извършени изпълнителни действия, които са прекъснали
срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, както и погасителната давност за вземането и то
многократно. Сочи доказателства, че давността при изпълнителния процес се прекъсва
многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на
всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, както и с плащанията по
изпълнителното дело.
В с.з. ищецът се представлява от процесуален представител, който моли съда да
признае за установено, че длъжникът не дължи законната лихва от 03.10.2012 г. до
окончателното изплащане на задължението поради погасено право на принудително
изпълнение по отношение на ищеца, или в размер на 14000 лева. Алтелнативно, ако съдът
не приеме, не допусне и отхвърли твърдението, то тогава счита, че длъжникът не дължи
законната лихва от 03.10.2012 г. до първото валидно действие в новото изпълнително дело
до 21.01.2016 г. в размер на 5899,80 лева.
В с.з. ответното дружество редовно призовано, не изпраща представител.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът установи следното
от фактическа страна:
С Изпълнителен лист от 29.03.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 1472/2010 г. на Районен
съд — Сливен, ищецът е осъден да заплати на „ОББ” АД главница в размер 17 497,61 лева,
представляваща задължение по предоставен банков кредит по договор за кредит от
19.03.2009 г.; договорена лихва в размер на 2 427,04 лева за периода от 20.05.2009 г. до
2
24.03.2010 г.; наказателна лихва за просрочие в размер на 9,21 лева за периода от 20.05.2009
до 24.03.2010 г.; 1 1777,10 лева разноски по делото, от които 396,68 лева – държавна такса и
778,42 лева - адвокатско възнаграждение.
Въз основа на издадения изпълнителен по молба на взискателя от 28.04.2011 г., е
образувано изп. дело № 369/2011 г. по описа на ЧСИ П.Р..
Видно от поставените печати на изпълнителния лист, по изп. дело са постъпвали
суми, вероятно от наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. Последната
изплатена сума е на 03.10.2012 г..
На 17.10.2015 г. изп. производство е прекратено на осн. чл. 433, ал.1т.8 от ГПК.
Със същият изпълнителен лист по молба на ОББ АД е образувано на 21.12.2015 г.
ново изп. дело при ЧСИ П.Г. с № ***** г.
На 20.01.2016 г. е изпратено запорно съобщение до Началника на Сектор ПП КАТ
при ОД на МВР- Сливен за налагане на запор върху МПС, собственост на длъжника,
получено на 25.01.2016 г.
Изпратени са и запорни съобщения на 26.01.2016 г. до Уникредит Булбанк АД, до
касиера на Язаки България ЕООД.
По изп. дело, видно от поставените печати на изпълнителния лист са постъпвали
суми и изплащани на взискателя.
На 31.01.2018 г. е сключен договор за цесия между ОББ Ад и ответното дружество, с
която са прехвърлени вземанията от ищеца, поради което с разпореждане на съдебния
изпълнител П.Г. от 31.01.2019 г. ЕОС Матрикс ЕООД е конституирано в производството
като взискател..
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът направи следните
правни изводи:
Ищецът моли съдът да постанови решение , с което да признае за установено по
отношение на ответното дружество , че не дължи законна лихва от 03.10.2012 г. до
окончателното изплащане в размер на 14 000 лева, алтернативно, че не дължи законна
лихва, считано от 03.10.2012 г. до първото валидно изпълнително действие 25.01.2016 г.
Установи се, че по първото образувано изпълнително дело при ЧСИ последното
изпълнително действие е извършено на 03.10.2012 г.
По новообразуваното изпълнително производство при ЧСИ П.Г. на 21.12.2015 г. ,
първото изпълнително действие, а именно налагане на запор върху МПС, собственост на
длъжника и запор върху трудово възнаграждение са извършени съответно на 25 и 26.01.2015
г.
До постановлението за прекратяване на 17.10.2015 г. по първото изпълнително дело
са изминали повече от две години, през които не е осъществяван нито един изпълнителен
способ, ето защо перемпцията е настъпила по право, без да е необходимо искане от която и
3
да е страна или постановяване на нарочно постановление от ЧСИ, както се приема от
доктрината и съдебната практика.
Тази перемпция обаче няма връзка с изтичането на погасителната давност за
вземането.
Ищецът твърди в исковата молба, че на 31.08.2015 г. е постъпила молба от взискателя
за налагане на запор, която не е разгледана и въз основа на нея е установено, че не са
извършвани изпълнителни действия последните две години.
С решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/20 г. ІV г. о. на ВКС, се приема, че
перемпцията е без правно значение за давността, това са различни институти с различни
правни последици - давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния
изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я
зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от
принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Със
същото решение се приема, че дори и при настъпила перемпция новото искане на взискателя
за прилагане на нов изпълнителен способ прекъсва давността независимо от това дали
съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички
случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. В случая този изпълнителен
способ не е приложен от ЧСИ и делото е прекратено.
Първото изпълнително дело е образувано през 2012 година, преди приемането на ТР
№ 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК ВКС, с което е прието, че когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова
погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. След постановяване на
тълкувателното решение е формирана противоречива съдебна практика по въпроса от кой
момент поражда действие отмяната на ППВС №
В някои решения ВКС приема, че давността върху вземания, предмет на
изпълнително дело, образувано преди 26.06.2015 г., тече от момента на последното валидно
изпълнително действие, тъй като давност в изпълнителния процес тече, т. е. отмяната на
ППВС № 3/1980 г. има обратно действие (напр. решение № 45/30.03.2017 г. по т. д. №
61273/2016 г. по описа на ВКС, ІV г. о., решение № 131/23.06.2016 г. по гр. д. № 5140/2015 г.
на ВКС, ІV г. о., решение № 12/02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на ВКС, І т. о.). В други
решения се приема, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. няма обратно действие, за заварените
като висящи от ТР № 2/26.06.2015 година на ОСГТК производства по принудително
изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери
приложимост задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 година, според
което през времетраенето на изпълнителното производство - от датата на образуването му
до датата на приемане на последващия тълкувателен акт погасителната давност е спряла
(напр. решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о. и решение №
4
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на
ВКС, ІV г. о.).
Доколкото до момента няма постановено решение по тълкувателно дело № 3/20 г. на
ОСГТК ВКС, с което ще се даде задължително тълкуване на въпроса от кой момент поражда
действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът се придържа към първото от горните
разрешения, а именно, че отмяната на ППВС № 3/80 г. има обратно действие и погасителна
давност в изпълнителния процес тече от последното валидно изпълнително действие, дори
за заварените от тълкувателното решение дела. От мотивите на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015
година на ОСГТК е видно, че старото разрешение на ППВС № 3/1980 г., според което по
време на изпълнителния процес давност не тече, е изоставено поради променените
обществени и стопански условия и най-вече поради новата правна регламентация на
изпълнителното производството, която е заменила служебното начало с инициативата на
взискателя – предприемането на изпълнителни действия зависи единствено от неговата
воля. Тази нова правна регламентация, не е възникнала на датата, на която е прието
тълкувателното решение, ето защо не може да се приеме, че именно тази дата е крайния
момент, до който ще се прилага, че давност по време на изпълнителния процес не тече. С
тези съображения съдът намира , че в процесния процес, образуван за вземания, установени
с изпълнителен лист от 29.03.2010 г., давността се е прекъсвала с всяко отделно
изпълнително действие.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК ВКС се приема, че прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен
способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане,
извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и
извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на
плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на
справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. С цитираното по-горе решение № 37/24.02.2021 г. по
гр. д. № 1747/20 г. ІV г. о. на ВКС се възприема разбирането, че давността не се прекъсва
веднъж с искането на взискателя за предприемане на конкретно изпълнително действие и
още веднъж с предприемането на действието; прекъсването е едно – с предприемането на
действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е
изтекла.
В конкретния случай давността е била прекъсната с действията по изпращане на
запорно съобщение до работодателя на ищеца, получено на 25.01.2016 г.
5
Претенцията е да се признае за установено, че ищецът не дължи законна лихва върху
главницата от 03.10.2012 г. до окончателното изплащане на сумата в размер на 14000 лева,
алтернативно, че не дължи законна лихва за периода от 03.10.2012 г. до 25.01.2016 г. в
размер на 5889.80 лева.
Съгласно константната съдебна практика е допустимо алтернативно обективно
съединяване на искове, когато ищецът разполага с няколко конкуриращи притезания или с
няколко основания на същото право, като му е безразлично по силата на кое от
конкуриращите притезания ще получи престацията или въз основа на кое от конкуриращите
основания ще му бъде признато претендираното право. Алтернативно обективно
съединяване на исковете е налице, когато ищецът предоставя на съда да разгледа и уважи
един от съединените искове. В този смисъл е и Решение № 392 от 18.01.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 1487/2010 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 ГПК и включващо се в
практиката задължителна за съдилищата.
Вземанията за лихви се погасяват с кратката давност по чл. 111 б. "в" от ЗЗД.
Предвид изводите на съда, че давността за вземанията се е прекъснала на 25.01.2016 г.,
поради което погасени по давност се явяват задълженията за лихви за периода преди
25.01.2013 г.
В случая съдът ще разгледа предявеният в условията на алтернативност иск за
признаване за установено, че ищецът не дължи законна лихва за периода от 03.10.2012 г. до
25.01.2016 г. в размер на 5889.80 лева, тъй като по първият иск е неопределяем, т.е. не може
да се предвиди датата, на която ще бъде изплатено вземането. Освен това, давността е
прекъснала на 25.01.2016 г. по изп. дело постъпват суми и ново прекъсване на давността на
е настъпило.
Предявеният иск за признаване за установено, че ищецът не дължи законна лихва
върху главницата, считано от 03.10.2012 г. до 25.01.2016 г. е частично основателен.
Както бе посочено по- горе, давността е прекъсната на 25.01.2016 г. и погасена по
давност е законната лихва върху главницата за периода преди 25.01.2013 г. за останалия
претендиран период давност не е изтекла, тъй като не е изминал предвидения в чл. 111, б.
„в“ от ЗЗД три годишен давностен срок.
Предвид изложеното, съдът следва да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответното дружество, че ищецът не дължи законна лихва върху
главницата от 17497.61 лева по изп. лист от 29.03.2010 г., издаден по ч.гр.д. 1472/2010 г. на
СлРС за периода от 03.10.2012 г. до 25.01.2013 г., което изчислено по Калкулатор. бг
възлиза на сумата 566.32 лева.
В останалата си част до пълния размер на сумата 5899.80 лева предявеният иск ще се
отхвърли като неоснователен и недоказан.
На осн. чл. 78, ал.1 ответното дружество дължи на ищеца разноски, съразмерно с
уважената част от иска в размер на 60 лева адвокатско възнаграждение и 50 лева д.т.
6
Ответното дружество не е доказало направени разноски в производството, поради
което такива не следва да бъдат присъждани.
Мотивиран от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено, че Щ. Д. А. с ЕГН ********** от гр. *****, НЕ
ДЪЛЖИ на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление
г***** законна лихва върху главницата от 17497.61 лева по изп. лист от 29.03.2010 г.,
издаден по ч.гр.д. 1472/2010 г. на СлРС за периода от 03.10.2012 г. до 25.01.2013 г. в размер
на сумата 566.32 лева като ПОГАСЕНА ПО ДАВНОСТ.
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск за признаване за установено, че ищецът Щ. Д. А. с
ЕГН ********** от гр. *****, НЕ ДЪЛЖИ на „ЕОС МАТРИКС” ЕООД с ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление г***** законна лихва върху главницата от 17497.61 лева
по изп. лист от 29.03.2010 г., издаден по ч.гр.д. 1472/2010 г. на СлРС за периода от
26.01.2013 г. до 25.01.2016 г. до пълния претендиран размер като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „ЕОС МАТРИКС” ЕООД с ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление г*****, ДА ЗАПЛАТИ на Щ. Д. А. с ЕГН ********** от гр. *****, направените
по делото разноски в размер на 110 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Сливенски окръжен съд в двуседмичен срок
от връчването на страните.
Съдия при Районен съд – Сливен: _______________________
7