РЕШЕНИЕ № 542
Гр.
Пловдив, 03.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, ГО, седми въззивен граждански състав, в публичното заседание на двадесети май две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стефка Михова
ЧЛЕНОВЕ: Борис
Илиев
Христо Иванов
при секретаря
Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов
въззивно гр. дело № 291 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по
въззивна жалба, подадена от В. Д. чрез
адв. И.Ц. против решение № 4571/29.11.2019 г., постановено по гр.д. № 14577/2019
г., по описа на Пловдивски районен съд, в частта с която е отхвърлен предявениия
иск от В.Д. против „***“ ЕООД за
разликата над уважения размер от 2464,99 лв. до пълния претендиран размер от
15280 лв., представляваща сбор от
сумата за трудови възнаграждения за периода ноември и декември 2016 г.,
2017 г., 2018 г. и от м.януари до м.март 2019 г.
Във въззивната жалба се излагат
подробни оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на решението в
обжалваната част и се иска неговата отмяна и уважаване на иска изцяло.
Не е постъпил отговор на въззивната
жалба.
Постъпила е молба-становище от адв. Ц.,
с която моли да се даде ход на делото и е заявил, че поддържа доказателствените
искания и моли на основание чл. 183 от ГПК да се задължи ответната страна да представи оригинала на молбата за неплатен отпуск и се моли да се
приемат представените с въззивната жалба писмени доказателства.
Пред РС-Пловдив е предявен е иск от
В.А. Д. срещу „***“ ЕООД с правно основание чл. 128, т. 2 вр. чл. 245, ал. 1 и ал. 2 от Кодекса на труда за
осъждане на ответника да заплати на ищеца трудови възнаграждения в размер на
общо 15 280 лева за периода 02.11.2016г. до 31.05.2019г., както и да заплати мораторна
лихва за забава от 840 лева за периода
31.12.2016 -31.05.2019г., ведно със законната лихва за забава върху главницата
от 15 280 лева, считано от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане. В.А.Д. твърди,
че е работила по трудово правоотношение с ответното дружество на основание
сключен трудов договор от 02.11.2016г. на длъжност „***”, с основно трудово
възнаграждение 420 лева, като впоследствие то се е увеличавало периодично
съобразно минималната работна заплата в страната. Ищцата посочва , че не е
получила трудовите си възнаграждения за процесния период.
Моли съда да постанови решение, с което да
уважи предявените искове.
Ответното дружество е депозирало отговор на исковата молба в законоустановения
срок, в който излага съображения становище за неоснователност на претенцията като
навежда доводи, че ищцата никога не е изпълнявала задълженията си по трудовия
договор.
Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно
и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/. На следващо място съдът следва да извърши проверка досежно
правилността на обжалвания съдебен акт.
Решението е правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от Пловдивски районен съд.
Независимо
от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
По делото няма спор, а и от
събраните по делото доказателства се установява, че между страните е
съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор. По своя
характер трудовото правоотношение е възмездно, тъй като срещу престираната от
работника или служителя работна сила стои задължението на работодателя да
заплаща трудово възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ работодателят
е длъжен в законоустановените срокове да заплаща уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. Точното изпълнение на това задължение предполага
възнаграждението да се заплаща в срок и изцяло. Това задължението за заплащане
на възнаграждение обаче е обвързано и възниква само, ако работникът или
служителят е полагал труд. В разпоредбата на чл.128, т.2 КТ, както и в практиката на ВКС / решение по гр.д.
№1553/06 г. на второ гр. отд. на ВКС/, е посочено, че работодателят е длъжен да
заплаща уговореното трудово възнаграждение само за извършената работа. Следва да се има предвид, че
полагането на труд трябва да бъде установен от работника и то при условията на
пълно и главно доказване. По делото основен спорен момент
е престирана ли е била работна сила от жалбоподателката за
процесния период.
Във
въззивното производство са приети като писмени доказателства представените с въззивната жалба писмени
документи, които удоствоверяват обстоятелства свързани с полагане на труд към
други работодатели от жалбоподателката в Германия. От тях се установява, че В. Д. е полагала труд нередовно и почасово. С
тези документи жалбоподателката се домогва да докаже, че е имала достатъчно
време да работи и за дружеството на съпруга си. Тези доказателства по никакъв
начин не установяват престиране на работна сила за дружеството-ответник.
Изключената
от доказателствения материал по делото
молба за отпуск на В.Д. от 13.03.2017 г. също не установява полагане на
труд от жалбоподателката за процесния период, тъй като факта на неползване на отпуск
не може да се приравни на извършване на трудова дейност.
Пред
РС-Пловдив са разпитвани двама свидетели при режим на довеждане- по един за
всяка от двете страни. Освен това ищцата е дала обяснения по реда на член 176
ГПК. Представени са и писмени
доказателства – разпечатка-извадка за интернет-кореспонденция от личния имейл
на В. Д., известен брой фактури/ някои, от които
написани собственоръчно от ищцата/ и товарителници за получени тениски за
обработка, както и договор за закупуване на принтер.
Разпитана
свидетелката А. С., извършавала счетоводни услуги на „***“ ЕООД, дава показания,
че ищцата е била назначена на трудов
договор, за да получава майчинство, но реално никога не била работила в „***“
ЕООД. Свидетелката заявява, че никога не е работила на трудов договор с
дружеството.
Разпитан
е и свидетелят А. И., баща на ищцата, от чийто показания се установява, че
съпруга на дъщеря му е имал две фирми/немска и българска/. Зявявява, че дъщеря
му е работила по четири часа за
българската и немската фирма на съпруга си през целия период. Свидетелства, че
както немската, така и българската фирма се занимавали с транспорт, докато
съпрузите пребивавали в Германия. Свидетелят пояснява, че обстоятелставата са
такива „доколкото знае“ и „от техните приказки“ имайки предвид страните по
делото, което характеризира показанията му като косвени и вторични. Те следва
да бъдат ценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК. Трябва да бъде
отбелязано, че в тях има достатъчна яснота и конкретика относно дейността на
дружеството, но липсва такава относно обстоятелства, които касаят дали, как и
каква трудова дейност е извършвала дъщеря му.
По реда на
член 176 ГПК В. Д. е дала обяснения, в
които заявява, че е работила и за двете фирми на съпруга си – немската и
българската. За работата си в Германия жалбоподателката не излага никакви
конкретни твърдения относно релевантни обстоятелства, а именно в какво се е
състояла работата и как е била изпълнявана. В обясненията си единствено посочва
града и периода, за който със съпруга си
са били в Германия като липсва
каквато и да била конкретика относно същността на работата, нейните задължения
и начина, по който ги е изпълнявала. Въззивният съд намира, че обясненията в
тази им част силно контрастират с частта, в която В. Д. разказва за периода, в който са се
завърнали от чужбина и са живели в град Хисаря, където обясненията са подробни,
подредени и конкретни относно релевантните факти, касаещи работата, която В. Д. е извършвала. Жалбоподателката
последователно и логично обяснява кога и как са решили да се занимават с
изработването и продажбата онлайн на
фланелки, както и по какъв начин В.
Д. е допринасяла за тази дейност. Предствени са и разпечатки от сайта
Ибей от които недвусмислено става ясно, че дружеството е разпространявало фланелки онлайн. Останалите писмени
доказателства относно тази дейност / договор за закупуване на принтер, три броя
фактури, товарителниците на „Спиди“ за доставка на колети с текстил с получател
*** ЕООД/ подкрепят и допълват обясненията на В. Д..
В конкретиката на настоящия случай страните по трудовото
правоотношение са и съпрузи за процесния период, което неминуемо следва да бъде
отчетено с оглед фактическото изясняване доколко, как и дали трудовия договор е бил изпълняван. По
отношение на останалите представени фактури /написани собственоръчно от
жалбоподателката/ настоящият съдебен състав приема, че те не могат да обосноват
едно продължително и многократно
изпълнение, което е неотменим белег на трудовия договор. Процесните фактури не
установяват една трайна трудовоправна
връзка, тък като предмет на трудовия договор е самият жив труд на работника,
който се полага редовно или поне периодично. По силата на трудовия договор едно
физическо лице предоставя работната си сила за изпълнение на даден вид работа.
Вземайки предвид броя на фактурите и съпоставяйки ги с периода, за който В.
Д. претендира да е
престирала работна сила въззивния съд приема, че писането на представените
документи има по скоро случаен характер. Основателно е да се допусне, че такава
спорадична помощ е обичайна за
съдействието, което единия съпруг предоставя на другия при съвместния им
живот. Настоящият съдебен състав не
приема, че такава изолирана дейност установява престиране на работна сила, още
по-малко в режим на пълно и главно доказване.
С оглед на гореизложеното съдът
приема, че по делото са жалбоподателакта е ангажирала доказателства за полагане
на труд само за периода 01.08.2018г. до 27.12.2018г.,
когато дужеството се е занимавало онлайн продажби на фланелки, а за останалият
процесен период липсват, както доказтелства, така и конкретни твърдения от В.
Д., касаещи трудовите й задължения и тяхното изпълнение. По делото е
безспорно установено, че началото на този период съвпада със завръщането на
съпрузите от Германия/съответно стартирането на бизнеса с онлайн продажбите/, а
краят на периода е и преустановяване на съвместното съжителство на страните по
делото. При
непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само
в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника,
изразяващо се неизпълнение на трудовите норми-чл.266, ал.1 КТ, при престой и производствена
необходимост-чл.267 КТ и при
производство на некачествена продукция-чл.268, ал.3 КТ /Решение №171 от 10.07.2013 год. по гр.
д. №843/2012 год. по описа на ВКС, ІV ГО, ГК постановено по реда на чл.290 от ГПК, Определение № 90
от 22.01.2016 г. по гр. д. № 4354 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то
гр. отделение./, като изброените хипотези са извън
предмета на настоящото дело.
С оглед на
гореизложеното решението на РС-Пловдив следва да се потвърди.
При този
изход на делото, както и липсата на доказателства за извършени разноски от въззиваемата страна такива не следва да
бъдат присъждани.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
4571/29.11.2019 г., постановено по гр.д. №
14577/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок, считано от 04.06.2020г. пред Върховния касационен съд, за което
страните са уведомени от съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: