Р Е Ш Е Н И Е
№ 359
гр. В., 23.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – В., Гражданско отделение, в публично заседание на втори
декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. В.
ЧЛЕНОВЕ: 1. Г. Й. 2. Д. В.
при участието на секретаря И. К.,
след като изслуша докладваното от мл.
съдията Д. В. въззивно гражданско дело № 527 по описа за 2020 на ОС – В.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по
въззивна жалба на А.Т.М., чрез адв. Л. И. против Решение № 509 от 11.08.2020 г.
по гр. дело № 1283/2019 г. на РС – В..
Във въззивната жалба се
излагат аргументи, че решението на първоинстанционния съд е постановено при
съществено нарушение на процесуалния закон. Моли се съдът да отмени атакувания
акт и да постанови друг, с който да отхвърли предявения иск като неоснователен
и недоказан. Претендират се и направените разноски.
В законоустановения
двуседмичен срок, регламентиран в чл. 263 ГПК, е подаден отговор на въззивната
жалба, в който се твърди, че атакуваният съдебен акт трябва да бъде потвърден
като правилен. Претендират се разноските пред въззивната инстанция.
Видинският окръжен съд, като взе предвид постъпилата въззивна жалба,
отговорът на ответната страна и съобразявайки доказателствата поотделно и в
тяхната съвкупност, счете, че фактическите изводи, приети от контролирания съд,
трябва да бъдат споделени като правилни, с известни изключения, както следва:
По
делото са представени два преписа на договор за наем на земеделска земя от
27.03.2017г., сключен между страните по делото, по силата на който ответникът
по жалба като наемодател е отдал под наем на жалбоподателя като наемател пет
броя земеделски имота, общо 47.031 дка, за стопанската 2017/2018г. В представения
от ответника по жалба препис в чл. 3, ал. 1 от договора е посочен
размер на възнаграждението на наемодателя - 2351.55 лева, а в представения от
жалбоподателя препис липсва посочен размер.
В
хода на делото жалбоподателят е представил оригинал на договора за наем от 27.03.2017г. с
мокър печат в горен десен ъгъл на ОбСЗ – Б.. В този документ липса отразено
възнаграждение.
Поради
направено оспорване от въззивника на автентичността и съдържанието на
представения от въззиваемата страна препис на договор за наем, в
първоинстанционното производство е назначена съдебна - графическа експертиза,
по която вещото лице е дало заключение, че подписът срещу реквизита „наемодател“
е изпълнен от лицето Н. Г.Н.. Вещото лице не е могло да отговори на поставения
въпрос относно цифровите знаци „2351.55 лева“ поради липса на обект за
изследване.
Представено
е нотариално заверено пълномощно, от което е видно че ответникът по жалба е
упълномощил брат си – Н. Н. да управлява един от недвижимите му имоти.
Вещото
лице по назначената съдебно - икономическа експертиза е дало заключение за
цената на отдадените под наем земеделски имоти за стопанската 2017/2018г. в три
варианта:
-
по средно годишно рентно плащане на землищата в обл. В. - 33.00 лева на декар;
-при
средна цена от 40.00 лева на декар /в зависимост от допълнителни фактори/;
-при
средна цена от 45.00 лева на декар /при по – добри условия в границите/.
Районният
съд правилно е кредитирал експертните заключения като компетентно изготвени.
Разпитаният
свидетел Г. Н. Н. - баща на ответника по жалба посочва, че синът му Б. е дал на
жалбоподателя земи общо около 40.00 дка срещу уговорено заплащане по 50.00 лева
на декар. Свидетелят установява, че синът му е отдавал земите си на
жалбоподателя повече от пет години, като всяка година е сключван нов договор.
По предишните договори ответникът е плащал дължимото възнаграждение на ръка на
брата на ответника по жалба – Н. Н.. Свидетелят е категоричен, че
жалбоподателят и сина му не са приятели и не е правена услуга, за да се даде
земята на жалбоподателя.
Контролираният
съд е дал изцяло вяра на гласните доказателства, възпроизведени от св. Н., като
е отчел и близката роднинска връзка между него и ответника по жалба. Според
настоящата инстанция обаче същите не следва да бъдат кредитирани, досежно
обстоятелството, че наемодателят е предоставил за ползване процесните
земеделски земи на наемателя срещу уговорено заплащане за 50 лева на декар, тъй
като по този начин се нарушава разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК. В хода
на производството от събраните писмени доказателства не бе установено с
категоричност, че страните са се споразумели земеделските земи да бъдат
отдадени под наем за сумата от 50 лева на декар, респ. за общата сума от 2351,55
лева., доколкото това обстоятелство фигурира единствено в преписа, представен
от ответника по жалба, и същевременно не е допустимо същото да бъде доказвано
чрез свидетелски показания. Наред с това няма данни забраната, регламентирана в
чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК, да е преодоляна чрез изрично съгласие на страните,
както позволява чл. 164, ал. 2 ГПК.
В
тази връзка, съгласно Решение № 1290 от 1996 г., II г.о. на ВС, ако страната
по писменото съглашение твърди, че текстът му е непълен, защото не включва
всички направени уговорки, не е допустимо със свидетели да се установява
наличието на невписаните клаузи, тъй като това е свързано с установяване на
различно съдържание на договора.
Предвид гореизложеното настоящият въззивен състав приема
следните правни изводи:
Контролираният съд правилно е определил правната същност
на договора за наем – той е неформален, двустранен,
възмезден, реален и съвсем ясно го е разграничил от заема за послужване.
Договорът
за наем може да бъде сключен както в писмена форма, така и в устна форма. При
сключването му и за двете страни възникват права и задължения. Наемателят дължи
възнаграждение за ползване на вещта. За да произведе действие е необходимо
наемодателят да е предал на наемателя вещта. В разглеждания казус безспорно се
установи наличието на влязъл в сила договор за наем. В чл. 5, ал. 2 от същия е
разписано, че наемодателят има право да получи възнаграждение при условията на
договора, което още веднъж доказва възмездността на съглашението и същевременно
се изолира тезата на въззивника, че с въззиваемата страна са в приятелски
отношения и ползването на земята му е предоставено без задължение за насрещна
престация. В подкрепа на този извод са и показанията на разпитания свидетел /извън частта, в която са дискредитирани от
настоящата инстанция/. Те установяват, че наемодателят /ответникът по
жалба/ е предоставял на наемателя /жалбоподателя/ земеделски земи за ползване в
продължение на пет години, като наемателят винаги е заплащал дължимата сума до
подписването на последния договор, предмет на разглежданото гражданско
производство.
От
изложеното следва само един възможен извод - че предявеният иск по чл. 228, ал.
1, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД е установен по своето основание, което се явява
сключеният между страните договор за наем.
Фактът,
че не се доказа несъмнено в същия да е фигурирала конкретно уговорена цена
между страните за предоставеното временно ползване на земеделските земи, не
означава, че възнаграждение изобщо не се дължи, точно обратното – съгласно чл.
162 ГПК съдът може да го определи по своя преценка или да вземе заключението на
вещо лице. В случая районният съд неправилно е определил размера на дължимото,
ръководейки се от показанията на св. Надаленков, тъй като както стана ясно, те
не биха могли да бъдат ползвани, досежно това обстоятелство.
В
тази връзка е изготвена съдебно – икономическа експертиза, чиято цел
категорично не е да замести волята на страните, а да спомогне за определяне
размера на дължимо възнаграждение.
Въззиваемата страна в хода на първоинстанционното производство, на основание
чл. 214 ГПК, е изменила размера на иска от 2351.55 лева на 1552.00 лева. Последно
търсената сума от 1552.00 лева кореспондира със заключението на съдебно –
икономическата експертиза, че ако процесните 47,031 дка са отдадени под наем за
33 лева на декар, дължимото възнаграждение се равнява точно на 1552.00 лева.
Доколкото претендираната сума е получена съобразно най – ниското средно годишно
рентно плащане на землищата в обл. Видин – 33 лева на декар, измежду посочените
в експертизата, настоящият съдебен състав счита, че по никакъв начин не се
нарушават правата на жалбоподателя, дори напротив. Вследствие, съвсем
законосъобразно, дължимото възнаграждение, произтичащо от договора за наем, би
могло да бъде определено в размер на 1552.00 лева.
Предвид
гореизложеното, въззивният съд счита, че атакуваният акт е правилен и следва да
бъде потвърден като такъв.
По отношение на разноските – в производството
пред настоящата инстанция, предвид изхода на делото, разноските следва да бъдат
понесени от жалбоподателя. Ответникът по жалба претендира адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева, което трябва да му бъде присъдено в цялост.
Водим от
горното, Видински окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 509/11.08.2020
г. по гр. д. № 1283/2019г. на Районен съд – В.
ОСЪЖДА А.Т.М.,
с ЕГН: **********, да заплати на Б.Г.Н.,
с ЕГН: **********, сумата от 300 лева /триста лева/, представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: