О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е №…..
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ,в закрито
заседание на трийсети май през две хиляди и деветнайсета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
като изслуша
докладваното от член-съдията Ангелова, ч.гр.д.№
305/2019г., за да се произнесе, съобрази:
Производство
по чл.413,ал.2 от ТЗ.
Постъпила е
частна жалба от „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД с ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.”Панайот Волов”№29,ет.3, представлявано от Т.Я.К., чрез юрисконсулт Д.В.А.,
против Разпореждане № 370/25.03.2019г., пост.по ч.гр.д.№185/2019г. на РС-Луковит,
в частта, в която заявлението по чл.410 от ГПК е отхвърлено по отношение на
претендираното вземане за неустойка за неизпълнение
на задължение в размер на 20лв.за периода от 06.05.2018г. до 06.07.2018г. и
такси за извънсъдебно събиране в размер на 197.50лв. Счита, че разпореждането е
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е
необосновано. Развива,че смисълът на заповедното производство е да бъде бърза,
по-евтина и опростена съдебна процедура,в която да се установи дали твърдяното
вземане е спорно и ако не е, кредиторът да се снабди със съдебно изпълнително
основание,чрез което да пристъпи към принудително събиране на вземането си.
Целите на заповедното производство-опростеност, ускореност и ефективност, но и
улеснено признаване и изпълнение на съдебния акт, всъщност са в основата на
приемането на са прогласени в Регламент (ЕО) №861/2007г.на ЕП
и на Съвета от 11.07.2007г. за създаване на европейска процедура по искова с
малък материален интерес и в Регламент (ЕО) №1896/2006г.на ЕП
и Съвета от 12.12.2006г. за създаване на процедура за европейска заповед за
плащане. В Доклад от 13.10.2015г. на Комисията до европейския парламент, Съвета
и Европейския икономически и социален комитет относно прилагането на Регламент
(ЕО) №1896/2006г. на ЕП и Съвета от 12.12.2006г. за
създаване на процедура за европейска заповед за плащане, е посочено, че бързото
и ефективно събиране на безспорни неизплатени задължения е от първостепенно
значение за стопанските субекти в Европейския съюз. Твърди,че в случая първоинстанционният съд ограничава постигането на основните
цели,заложени в заповедното производство чрез издаване на правопреграждащ
акт,с който възпрепятства изначално възможността на кредитора да претендира
ликвидното и изискуемо вземане в цялост по реда на чл.410 от ГПК и така не дава
възможност да се реши дали процесното вземане е спорно или не. Видно от
мотивите на оспореното разпореждане,съдът опитвайки се да докаже
неравноправността на процесните вземания и тяхната нищожност, пропуска да
съобрази и нарушава основни начала на ГПК,а именно заложените диспозитивно и служебно начало,съгл.чл.6 и чл.7.
Счита,че съдът
вместо да съдейства на страните за изясняване на фактическата и правна
страна в рамките на търсената защита (която до момента не съществува, тъй
като производството е факултативно,едностепенно и строго формално),то същият
излиза от ролята си на безпристрастен арбитър и формира извод,основан
единствено на вътрешното си убеждение. В това едностранно производство съдът
излага съждения за неравноправност без на заявителя да е дадена възможност да
се обоснове и докаже индивидуално договаряне.Счита,че по този начин се стига до
пререшаване на спор,който е възможно и да не съществува между страните.
Счита,че с тези действия първоинстанционният съд
ограничава както равната възможност на страните да упражнят предоставените им
права (чл.9),така и в един бъдещ исков процес да установят истината(чл.10),
чрез доказателства и доказателствени средства. Твърди,че тези разсъждения не
противоречат на европейското законодателство и съдебна практика,които макар и
задължителни за националните съдилища на държавите-членки,следва да се прилагат
при отчитане на спецификите на правната система и бъдат
възприемани,особено,когато се касае за директиви,както е в случая. Сочи,че нито
Директива 2009/48 за договорите за потребителски кредит,нито Директива 2009/22
за исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на
потребителите,предвиждат процесуални механизми,които да задължават националните
юрисдикции да обявяват служебно нищожността на клаузи,подобно на съдържащата се
в настоящия договор.С решение С-618/10 СЕС
действително се приема,че в заповедното производство съдът следва да приложи
правилата на директивата и без наличие на възражение,но при определени
условия-при наличие на необходимите фактически и правни данни. Това следва да
се тълкува в смисъл,че в процедури,в които не се използват доказателства, съдът
не е длъжен да прави подобна проверка. В мотивите на това решение е посочено,че
при липса на хармонизация на националните механизми за събиране на безспорни
вземания,правилата за провеждане на национални заповедни производства се
уреждат във вътрешното право въз основа на принципа на процесуалната автономия на държавите-членки,но при
условие,че тези правила не са по-неблагоприятни, че не правят практически
невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на
потребителите от правото на съюза.
В тази връзка
счита,че нищожността на договорните клаузи поради неравноправния им за
потребителя характер,е особен вид недействителност,който не попада в общите
хипотези на противоречие със закона и добрите нрави.Развива,че в нормата на
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК е вложен смисъл на противоречие под формата на
незаконност и неморалност на самото искане. В практиката то се свърза с
хипотези, при които искането е свързано с предаване на движими вещи,извадени от
гражданския оборот, които са били предмет на престъпление или поставени под
особен режим (наркотични вещества,взривни вещества,огнестрелни оръжия и
боеприпаси, движими вещи,които са паметници на културата и
т.н.)т.е.хипотези,при които незаконността следва по очевиден и неподлежащ на съмнение
начин от самото искане.
Твърди,че
законосъобразното осъществяване на фактите,на които искането по чл.410 от ГПК
се основава,е извън обхвата на проверката при произнасяне по
законосъобразността на заявлението по чл.410 от ГПК,още повече,че тя предполага
запознаване с писмените доказателства,в които тези факти са обективирани,а
такива по реда на чл.410 от ГПК заявителят не е длъжен да представя.
По отношение
„неравноправния характер” на претендираните вземания излага,че в чл.143 от
ЗЗП,в който е транспонирана Директива 93/13 ЕИС от
05.04.1993г.-чл.3,е уредена т.н.генерална клауза за неравноправност на
уговорките в потребителските договори,вкл.и потребителския кредит.
Неравноправна клауза в договор,сключен с потребител е всяка- 1.неиндивидуално
определена уговорка в негова вреда,която 2. не отговаря на изискването за
добросъвестност и 3.води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно тази легална
дефиниция тези предпоставки следва да са проявени кумулативно. Счита,че след
като заповедният съд не разполага с доказателства,той не може да извърши
преценка дали са налице предпоставките за неравноправност. Няма как да прецени
дали уговорките по договора за потребителски кредит са определени индивидуално
или не без да се е запознал с тези клаузи. Счита,че при проверката си съдът е
нарушава заложеното в чл.145 от ЗЗП,която норма отразява въведеното в чл.4 от
Директива 93/13 ЕИО от 05.04.1993г. изискване неравноправната клауза да се
преценява като се вземат в предвид видът на стоката или услугата-предмет на
договора,обстоятелствата,свързани със сключването му, както и всички останали
клаузи на договора или друг ,от който
зависи.
По отношение на
претенцията за неустойка развива,че представлява форма на договорна
отговорност,служеща за обезщетение на вредите,причинени от неизпълнението.Както
е посочено в т.12 от заявлението,отхвърлената от съда неустойка е за
неизпълнение на договорните задължения за представяне в срок
обезпечение-поръчител или банкова гаранция. Сочи,че предназначението на
неустойката е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора.
Обичайните такива са пропуснати ползи- от
пропуснатата сигурна печалба,която
кредиторът би реализирал,ако беше получил в срок паричната престация.Също претърпените загуби-евентуалните допълнителни
разходи,които кредиторът би дължал,ако може да си набави чрез заем същия
паричен ресурс на свободния пазар(за банкови лихви и такси). В случай,че
длъжникът добросъвестно изпълни поетото договорно задължение и предостави
уговорената гаранция,то кредиторът ще може да събере вземането си и да не търпи
описаните вреди.Съгласно чл.92,ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението
на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението без да е нужно да се доказват.Фактическият
състав,който следва да се осъществи,за да възникне основанието за заплащане на
неустойка,включва следните елементи: наличие на валидно договорно
задължение,неизпълнението му,неустойката да е уговорена. Твърди,че тези предпоставки
са възникнали и като последица е налице валидно вземане за неустойка.
Позовава се на ТР №1/21.06.2010г. на ВКС-ОСТК по
т.д.№1/2009г.,където е прието,че неустойката следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел,за която е уговорена,излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Счита,че тези хипотези не са налице в случая,тъй като уговорената неустойка има
обезщетителна функция. В същото тълкувателно решение се приема,че неустойката
не може да бъде нищожна само на основание противоречие с добрите нрави,както е
приел съдът в обжалваното разпореждане. Развива,че въпросът за накърняване на
добрите нрави по отношение на неустойката следва да се разреши чрез комплексна
преценка-не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на
други фактори,като свободата на договаряне, равнопоставеността
между страните,функциите на неустойката,както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Твърди,че дори и да се
приеме,че неустойката е прекомерна,то това не я прави изначално нищожна поради
накърняване на добрите нрави,а съдът следва да намали размера й.
По отношение
претендираната сума за разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението
не се съгласява с извода на съда,че не се дължи по аргумент от чл.33,ал.1 от ЗПК.Счита,че неправилно е определено правното основание и от там е стигнал до
неправилния извод,че се касае за частична нищожност. Аргументира се с нормата
на чл.10а,ал.1 от ЗПК,където е регламентирана възможността кредиторът да събира
такси за извършени услуги,в следствие на виновното неизпълнение от заемателя на
задължението да върне получената сума в уговорения
срок,също и за допълнителни такива,във връзка с напомняне за изпълнение на
поетото задължение. Позовава се и на нормата на чл.19,ал.3,т.1 от ЗПК,съгласно
която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита,не се
включват тези,които потребителят плаща при неизпълнение на задълженията си по
договора. Извежда извод,че
законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи.
В заключение
излага,че преценката на съда по издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК се ограничава единствено в изложените от заявителя факти. Простира се до
там, доколкото въз основа на тях може да се установи едно
индивидуализирано,спорно вземане,основателността на което ще бъде изследвана и
доказвана в друг,евентуален процес-исковият. Затова счита,че заповедният съд е
превишил правомощията си по преценка,като е обсъдил по същество обстоятелство,
което е извън предмета на проверката му и не може да бъде повод за отказа за
издаване на заповед за изпълнение. Позовава се на практика на въззивни съдилища.
Поради
изложените съображения моли да се отмени обжалваното разпореждане на РС-Луковит,което
прегражда развитието на производството съдът се произнесе по същество, като
уважи заявлението и издаде заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и за
всички претендирани суми.
По допустимостта.
Жалбоподателят е уведомен за
атакуваното разпореждане на 04.04.2019г., а жалбата е подадена на 11.04.2019г.,т.е.
с пазен е предвиденият срок. Подадена е от легитимирано да обжалва лице, срещу обжалваем акт, при които предпоставки, съдът приема,че
жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество.
По същество.
Съобразявайки представените по ч.гр.д.№
185/2019г.по описа на РС-Ловеч писмени доказателства
и становището на жалбоподателя, съдът намира,че жалбата е неоснователна.
На 22.03.2019г. пред РС-Луковит е
подадено заявление, по което е образувано ч.гр.д.№ 185/2019г. по описа на съда.
Заявителят „Агенция за контрол на просрочени задължения”ООД е предявила вземане
срещу М.П.Д. с ЕГН **********,***, в размер на - главница от 100лв.,
представляваща задължение по Договор за кредит с № 540456 от 11.04.2018.,
договорна лихва в размер на 8.76лв., за периода от 24.04.2018г. до 06.07.2018г.,
неустойка за неизпълнение на задължение –20лв., за периода от 06.05.2018г. до
06.07.2018г., разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението – 197.5лв.,
законна лихва от 7.15лв. за периода от 07.07.2018г. до 13.03.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението- 22.03.2019г.до
окончателното изплащане на сумата. Като основание е посочен Договор за кредит
„Бяла карта” с № 540456 от 11.04.2018г., сключен между М.П.Д.-кредитополучател
и „Аксес Файнанс”ООД-кредитор.
Изложено е, че с подписването на договора кредитополучателят е декларирал, че е
получил и предварително се е запознал и съгласил с всички условия в
индивидуалния договор и Общите условия,приложими към него. Съгласно договора
кредиторът има право да прехвърли вземането си на трето лица. На 27.11.2018г. е
подписано Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения
(цесия) от 11.11.2016г., на основание чл.99 от ЗЗД, между „Аксес
Файнансис”ООД и „Агенция за контрол на просрочени
задължения”ООД, по силата на който вземането е прехвърлено изцяло и с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Посочено е, че на 04.12.2018г.
длъжникът е уведомен по реда на чл.99 от ЗЗД за извършената продажба на
вземането към него от „Аксес Файнанс”ООД,
с писмо с обратна разписка. Твърди се, че по сключения договор кредиторът е
изпълнил задължението да предостави на длъжника договорената сума под формата
на револвиращ потребителски кредит в максимален
размер от 100лв.,с разрешен кредитен лимит по международната кредитна карта,а
длъжникът се е задължил да го ползва и върне,съгласно условията на сключения
договор. Твърди,че кредиторът е изпълнил задължението си ,като е заредил картата с уговорената сума в момента на
активирането й-11.04.2017г. От усвоените суми по предоставения кредитен
лимит,към момента е дължима главницата от 100лв. Върху така усвоената сума се дължи договорна лихва в
размер по договора,а именно 8.76лв.,за периода от 24.04.2018г.- датата на
първата транзакция по кредитната карта, до 06.07.2018г.-датата на настъпване на
предсрочната изискуемост. В случай,че кредитополучателят не плати текущото си задължение на падежа страните са
уговорили задължение на кредитополучателя да представи на кредитора в 3-дневен
срок от падежа на обезпечение чрез поръчителство със срок от 30 дни.
Задължението възниква при всеки отделен случай на забава на текущо плащане.При
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,кредитополучателят
дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница,която е
включена в текущото задължение.Неустойката се начислява на всяко отделно
неизпълнение на задължението, на 6-то число от месеца,в който текущото
задължение не е погасено до 5-то число на следващия месец. На това основание е
начислена неустойка в размер на 20лв.,за периода от 06.05.2018г.до 06.07.2018г.
Посочено е,че разпоредбите на договора предвиждат,че в случай на непогасяване
на текущо задължение,освен предоставянето на обезпечение и да заплати сума в
размер на 15% от максималния кредитен лимит,която да послужи за частично погасяване на задължението му в 3-дневния
срок за предоставяне на обезпечението. При забава за изпълнение на това
задължение,кредитополучателят дължи разходи за действията по събиране на
задължението в размер на 2.50лв.за всеки ден до заплащане на сумите. Освен
това, подписвайки договора, кредитополучателят се е съгласил,че при настъпване на предсрочна изискуемост дължи еднократно такса от 120лв.,включваща
разходите на кредитора за дейността на служител, който осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението. В случая е
начислена такса за разходи в общ размер на 197.5лв.
Съгласно договора при неизплащане на
минимум 15% от одобрения кредитен лимит,в рамките на два последователни месеца,като
в поне един месец бъдат внесени общо 15% от сумата,то цялото му задължение
става предсрочно изискуемо.Тук предсрочната изискуемост е обявена на
06.07.2018г.,като от тогава до подаване на заявлението длъжникът виновно не
изпълнява задълженията си. Считано от този момент дължи обезщетение за забава
върху непогасената главница в размер на
законната лихва,а именно 7.15лв. за периода от 07.07.2018г.до
13.03.2019г.,ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
окончателното изплащане на сумите.
Отправена е молба за издаване на
заповед за изпълнение на задължение по реда на чл.410 от ГПК за горните суми. Претендира
и съдебни разноски –държавна такса от 25лв. и възнаграждение за процесуално
представителство на основание чл.78,ал.8
от ГПК в общ размер на 200лв.,от което 50лв. по чл.13,т.2 от НЗПП за подготовка на документи за завеждане на дело и
150лв. по чл.26 от НЗПП за защита в заповедно
производство.
С атакуваното Разпореждане № 370/25.03.2019г. РС-Луковит
е отхвърлил заявлението в частта по отношение на претенцията за неустойка за
неизпълнение на задължение от 20лв.,за периода от 06.05.2018г.до 06.07.2018г. и
197.5лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на задължението. В мотивите
съдът е приел,че в частта по отношение на неустойката искането противоречи на
добрите нрави.Позовал се е на ТРеш.№1/2009г.,пост.по
т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС-т.3 е констатирал,че неустойката накърнява добрите нрави,тъй като
единствената цел,с която е
уговорена,излиза извън присъщите й обезпечителна,обезщетителна
и санкционни функции. Претенцията за разходи за извънсъдебно събиране на
вземането съдът е преценил като противоречаща на нормата на чл.33,ал.1 от ЗПК,при което противоречие със закона, я е отхвърлил.
Въззивният състав, като се запозна с писмените доказателства и
становището на жалбоподателя, намира жалбата за неоснователна.
При произнасянето
си съдът съобразява,че по отношение критериите за редовност на заявлението
разпоредбата на чл.410,ал.2 от ГПК изрично препраща към тази на чл.127,ал.1 и
ал.3 от ГПК. С оглед спецификите на едностранното и формално заповедно
производство, редовното заявление следва да представя конкретно и ясно
изложение на индивидуализиращите вземането елементи- основание, от какво
произтича, фактическите обстоятелства по възникването, съществуването и
изискуемостта му. При твърдения за наличие на качеството „кредитор” заявителят
следва да се позове и да посочи обстоятелствата, но които основава тази си
легитимация. При твърдението, че е цесионер, за да се
установи в това си качество, съотв.,че има изискуемо
и ликвидно вземане срещу този длъжник, е нужно да обоснове изпълнени ли са
изискванията за ангажирането му по реда на чл.99,ал.3 от ЗЗД. Съгласно
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК заповедният съд следва служебно да извърши проверка дали
искането не противоречи на закона и добрите нрави.
Съставът намира,че
в случая в заявлението са изпълнени изискванията за индивидуализиране на
претенцията по отношение на главницата и търсените лихви, неустойка и такси.
Посочено е основанието на вземането, срока на договора, падежът и първото
просрочие, ясно е от какво е формирана претенцията за главница. Уточнени са и
начинът и периодът на вземанията за лихви и как са формирани. Подробно е
пояснен уговореният механизъм на формиране на задълженията за неустойка и такси
и разноски. В този смисъл следва да се приеме,че по отношение на тези претенции
е налице формална редовност на заявлението.
В проверката по
отношение противоречие със закона и добрите нрави,за която съдът е служебно
задължен съгласно чл.411,ал.2,т.2 от ГПК, съставът констатира, че претенциите
за договорна лихва, неустойка и за разходи за извънсъдебно събиране на
задължението не отговарят на въведените законови критерии.
При анализа на кредитното
правоотношение става ясно,че приложимите норми са тези на Закона за защита на
потребителите,с оглед характеристиката на длъжника на „потребител”, нормите на
Закон за потребителския кредит-при установените елементи на заемното
правоотношение, съответно на ЗЗД,като общи и субсидярно
приложими норми. Защитата на потребителя е изградена на принципа за създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит и насърчаване на отговорно поведение от
страна на кредиторите при предоставяне на
такива (чл.2 от ЗПК). Водещо е разбирането да не се допусне прекомерно
обременяване на потребителя, така че да дължи неоправдано висока цена за
ползваната финансова услуга.
Съставът намира, че в хипотезата на настъпила забава на
длъжника, претендирането едновременно на неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчител (в случаите на наличие на просрочени
задължения),наред със законната лихва, противоречи на нормата на чл.33 от ЗПК.
Последната дава право на кредитора да търси единствено лихва върху неплатената
в срок сума,като въвежда лимит на обезщетението- до законната лихва(т.е.10%). В
случая се търсят едновременно няколко обезщетения-както договорна лихва,така и
законната лихва, също и неустойка,чийто общ размер надвишава въведения лимит.
Противоречието с императивната норма на чл.33,ал.2 от ЗПК обосновава
неравноправността и съотв.нищожността на тази
договореност.
Освен това предвидената неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчител (в случаите на наличие на просрочени
задължения) противоречи на принципите на равнопоставеност
и добросъвестност на страните. Предвидено е възходящо натрупване на взаимно
обусловени задължения,в изключително кратък срок, с тежки санкции при неизпълнение, при което
реално се стига до осигуряване на дължим с
голяма вероятност доход за кредитора, който не е предварително регламентиран.
На практика за неизпълнение на едно и също задължение-просрочие на текуща вноска, са
въведени няколко едновременно възникващи санкции и съотв.допълнителен
доход за кредитора,извън обезщетението за забава,което противоречи на нормата
на чл.33 от ЗПК. Предвидени по този начин ясно прозира,че целта с въвеждането им е да се заобикаля
забраната на нормите на чл.143,т.3 от ЗЗП и чл.33 от ЗПК, императивни по своя
характер,което има за последица нищожност на тези клаузи.
Съставът намира,че определена по този начин неустойката излиза извън присъщите на този вид
договорен ангажимент, функции. Съгласно т.3 от ТРеш.№1/15.06.2010г.,по
т.д.№1/2009г.на ОСТК на ВКС това е самостоятелно
основание за прогласяване на неустойката за нищожна. Предвидена е като санкция за неизпълнение на задължение за
осигуряване на обезпечение на кредитното задължение с поръчител. Ангажиментът
за осигуряване на поръчител възниква в 3-дневен срок от падежа, има действие за
30 дни и се отнася за всеки отделен случай на забава за плащане на текущо
задължение. Като последица от неизпълнение на това задължение се дължи
неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница,която е включена
в текущото задължение за месеца. Регламентирана така неустойка не се осъществява и обезщетителната функция, доколкото не са ясни възможните
вреди за кредитора. Както е известно основният ангажимент на длъжника по
договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на
задължението. С уговорената в случая неустойка възстановяване на тези вреди не
се гарантира. Не може да се приеме,че изпълнява и санкционната функция,тъй като
в случая заемателят е натоварен с изключително обусловени ангажименти, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок,като по този начин
се нарушава посоченият по-горе принцип за добросъвестност и равнопоставеност
на страните. На практика при неизпълнение на текущо задължение в рамките на 3
дни за длъжника възникват две отделни санкции, които се начисляват за всеки
следващ месец.
Липсва и обезпечителният елемент,тъй като изначално не е
ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. Известно е,че е в негов интерес да си подсигури длъжник,който
да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
ангажименти. Проверката за кредитоспособността на потребителя следва да
предхожда вземането на решението за отпускане на кредита. В избор на кредитора са
дадени редица правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и сл. ЗПК) и едва
след анализа й да прецени дали да предостави търсената сума. (Не следва да се
забравя,че в тези правоотношения именно кредиторът се явява икономически
по-силната страна.) В случая с така въведения ангажимент за представяне на
обезпечение се налага извода, че кредиторът не е извършил предварителна
проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент(съгл.чл.16 от ЗПК), а вместо това въвежда изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Освен
това при настъпване на предсрочна изискуемост,отделно от всички описани по-горе
санкции, кредитополучателят дължи и такса от 120лв.,която е за покриване на разходите на кредитора по дейността на служител,който
осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението. По правилото на чл.10а,ал.4 от ЗПК видът, размерът и действието,за което
ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно определени в договора. В
случая са посочени общо и не е ясно за какво са и дали реално такива са
правени. За да се търси възстановяване на
разход следва да е обосновано реалното му извършване. Твърдения в този смисъл
заявителят не е изложил. При тази неопределеност на задължението за
възстановяване на разходи се налага извода,че не е ясно и претендирането му в
този вид отново противоречи на посочените по-горе принципи на добросъвестност и
равнопоставеност на страните в договорното
правоотношение.
По възраженията в жалбата съставът намира за неоснователно
обвинението към съда за нарушаване на основни принципи на гражданския процес и
в частност на правилата на заповедното производство. На първо място проверката
за съответствие със Закона е заложена като императивно правило в нормата на
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК,като дори е разширена до противоречие с по-широкото
понятие- т.н.”добри нрави”. Неизпълнението на това изискване към съда би довело
до нарушаване на принципа на служебното начало. Освен това с отказа да се издаде
търсената заповед за изпълнение,заявителят не се лишава от възможността да
търси признаването им в исков процес-съгласно нормата на чл.415,ал.1,т.3 от ГПК
и ангажира „..доказателства и доказателствени средства..”. Още по-малко
основателно е обвинението за „пререшаване на спор…който може и да не съществува
между страните..”, тъй като защитата на потребителите от неравноправни клаузи е
възведена в служебно задължение на съда и неизпълнението би нарушило основните
принципи,на които е изградена тази защита.
Съдът не се
съгласява и с заявеното в жалбата ограничително тълкуване на понятието
„противоречие със закона”, вложено според жалбоподателя в нормата на
чл.411,ал.2,т.2 от ГПК. Основание за такова и предлаганите предели на
недействителност не се откриват в цитираната норма. Напротив-дори е развита и
до още по-обширното понятие „противоречие с морала”.
Не може да се
сподели и обвинението за нарушаване от съда на нормата на чл.145 от ЗЗП,тъй
като в случая за констатиране на пороците е достатъчна и дори само изложената в
т.12 от заявлението информация и
твърдения на заявителя.
По изложените съображения съставът намира,че
клаузите за дължима неустойка и такси и разноски за извънсъдебно събиране, противоречат
на закона и добрите нрави. Правилно съдът е отказал да издаде заповед за
изпълнение за тези претенции, затова Разпореждане № 370/25.03.2019г. на РС-Луковит, пост.по
ч.гр.д.№ 185/2019г., следва да се потвърди в обжалваната му част.
По изложените съображения ОС-Ловеч
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 370/25.03.2019г.,
пост. по ч.гр.д.№ 185/2019г. по описа на РС–Луковит, в частта, с която е
отхвърлено подаденото от „Агенция за контрол на просрочени задължения"ООД
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.София,бул.„Панайот Волов"№29,ет.3, представлявано от Т.Я.К., чрез
юрисконсулт Д.А., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК,
срещу М.П.Д. с ЕГН **********,***, за претендирани вземания за неустойка за неизпълнение на задължение –20лв., за периода от
06.05.2018г.до 06.07.2018г. и разходи и такси за извънсъдебно събиране на
задължението– 197.5лв., дължими по Договор за кредит с № 540456 от 11.04.2018г.,
като
правилно и законосъобразно.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.