Р Е
Ш Е Н И Е
Номер 85
10.08.2020 година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На
двадесет и трети юли 2020 година
В
публично
заседание в следния състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АСЕН
ЦВЕТАНОВ
при участието на секретаря Иванка
Стоянова, като
разгледа докладваното от съдията гражданско дело номер 132 по описа на
съда за
2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 266,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Производството е
образувано по искова молба на „Сова 1“ ЕООД срещу „Многопрофилна болница за
активно лечение - доктор Димитър Чакмаков – Раднево“ ЕООД, с която се
предявяват осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 04.01.2018 г.
сключил с ответното дружество договор, с който му било възложено да проектира и
монтира сигнално-охранителна инсталация /СОИ/ и да организира охрана на
болницата, да включи СОИ към собствените си съоръжения за централизиран
дистанционен контрол и да поеме физическа охрана на обекта. Твърди, че било
уговорено месечно възнаграждение в размер на 324 лв. с ДДС за охрана на обекта
за срок от 1 година от подписването на договора. Твърди, че срокът за плащане
на възнаграждението било от 1-во до 5-то число на месеца. Твърди, че на
01.05.2018 г. бил подписан между страните и договор за допълнителна услуга –
осигуряване на дистанционно видеонаблюдение на целия обект, при месечно възнаграждение
от 156 лв. с ДДС, за срок от 1 година от подписването на договора, а срокът за
плащане на възнаграждението бил до 3-то число на месеца. Твърди, че постигнали
уговорка по двата договора да се издава една фактура. Твърди, че в периода от
04.01.2018 г. до 30.11.2018 г. ответникът заплащал уговорените възнаграждения,
но не заплатил издадена и подписана фактура за предоставените услуги за месец
декември 2018 г. Твърди, че на 04.01.2019 г. сключили нов договор № 1026В125 за
осъществяване на сигнално-охранителна дейност с месечно възнаграждение в размер
на 324 лв. с ДДС, срок на договора 04.01.2019 г. – 04.01.2020 г., плащане до 3
дни преди изтичане на месеца. Твърди, че на 01.05.2019 г. сключили нов договор
за допълнителна услуга – осигуряване на дистанционно видеонаблюдение на целия
обект, при месечно възнаграждение от 156 лв. с ДДС, за срок от 1 година от
подписването на договора, а срокът за плащане на възнаграждението бил до 3-то
число на месеца. Твърди, че извършил дейността по договорите за цялата 2019 г.,
като били издадени и подписани 12 фактури за извършената дейност, но ответникът
заплатил в края на 2019 г. само по 3 фактури - № 17610/01.04.2019 г., №
18660/07.06.2019 г., № 19244/01.08.2019 г., а за останалите 9 фактури обещали
да платят в началото на 2020 г., ако продължат да изпълняват договорите и през
2020 г. Твърди, че на 04.01.2020 г. сключили нов договор № 1026В265 за
осъществяване на сигнално-охранителна дейност с месечно възнаграждение в размер
на 324 лв. с ДДС, срок на договора 04.01.2019 г. – 04.01.2020 г., плащане до 3
дни преди изтичане на месеца. Твърди, че по този договор и договора от
01.05.2019 г. осъществили дейности през януари и февруари 2020 г., за което
издали 2 фактури № 21052/02.01.2020 г. и № 21483/03.02.2020 г., които били
подписани, но неплатени от ответника. Твърди, че към момента ответникът дължи
общо сумата от 5790 лв. по издадени 12 броя фактури /1 от 2018 г., 9 от 2019 г.
и 2 от 2020 г./. Твърди, че за забава в плащането по отделните фактури
ответникът е изпаднал в забава поради неплащане в уговорените срокове, поради
което му дължи неустойка за забава по чл. 4 от договора от 04.01.2018 г. в
размер на 4% от дължимото месечно възнаграждение за всеки просрочен ден, а
другите два договора от 04.01.2019 г. и 04.01.2020 г. неустойката била 0,4% за
всеки просрочен ден. Твърди, че по другите договори за видеонаблюдение от
01.05.2018 г. и 01.05.2019 г. било уговорено обезщетението за забава било
уговорено в размер на законната лихва от деня на забавата. Твърди, че
неустойката по трите договора била в общ размер на 8828,38 лв. /посочено като
сума и период на забава за всяка отделна фактура в исковата молба/, а общия
размер на обезщетението за забава по двата договора било в размер на 119,85 лв.
/посочено като сума и период на забава за всяка отделна фактура в исковата
молба/. Твърди, че ответникът е осчетоводил фактурите и ползвал за тях данъчен
кредит, което води на извод за извънсъдебно признание на ответника за
ползването на услугите. Поради това иска от съда да постанови решение, с което
да осъди да заплати сумата от 5790,00 лв. за главница по 12 броя издадени
фактури /описани с номер и дата в петитума на исковата молба/ за осъществена
дейност от месец декември 2018 г. до месец февруари 2020 г., сумата от 119,85
лв. за мораторно обезщетение от 06.12.2018 г. до 28.02.2020 г., сумата от
8828,38 лв. за неустойка за забава за периода от 06.12.2018 г. до 28.02.2020
г., ведно със законната лихва върху главницата от 02.03.2020 г. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК
е постъпил отговор ответника „Многопрофилна болница за активно лечение - доктор
Димитър Чакмаков – Раднево“ ЕООД, в който оспорва исковете по основание и
размер. Твърди, че в издадените фактури не били посочени предоставените услуги
съобразно изискванията на ЗДДС, а разминаването между услугите по договора и
посоченото във фактурите изключвало извънсъдебното признание на факта на
приемане на услугите. Твърди, че оспорва извършените от ищеца услуги пред
процесния период. Твърди, че фактурата от 03.12.2018 г. удостоверявала услуги
за месец ноември 2018 г., за което нямали договореност, поради което не се
дължи сумата по фактурата. Твърди, че договорът от 04.01.2019 г. не произвел
действие, тъй като не била платена такса за охрана, което било условие за
действието му. Твърди, че съгласно чл. 17 от договора ищецът преустановил
охраната на обекта поради неплащане на дължимото за първото тримесечие на 2019
г., поради което за оставащия срок на договора не се дължи плащане. Твърди, че
дължи плащане по договора от 01.05.2018 г. на основание чл. 4, ал. 2 от същия,
считано от месец 12.2018 г., тъй като ищецът не осигурявал охрана поради
неплащане на дължимото възнаграждение, както и на същото основание чл. 4, ал. 2
от договора от 01.05.2019 г., същият не е произвел действие поради неплащане на
възнаграждението. Твърди, че съгласно чл. 6 от договора от 04.01.2020 г. поради
неплащане на възнаграждението за първото тримесечие договорът не произвел
действие. Твърди, че уговорените клаузи за неустойка по чл. 10 от договора от
04.01.2018 г., чл. 18 от договора от 04.01.2019 г. и чл. 18 от договора от
04.01.2020 г. били нищожни поради противоречие с добрите нрави и без краен
срок, за което излага съображения. Иска от съда да отхвърли исковете като
неоснователни. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
на ищеца. Претендира разноски в отговора на исковата молба.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства по свое убеждение
съобразно чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и с оглед
направените доводи и възражения, достигна до следните фактически и
правни изводи:
По отношение на исковете за главница:
За основателност на иска за главница с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД
ищецът следва да докаже наличието на валидни облигационни отношения по
процесните договори, точно и в срок изпълнение на възложената работа по
договорите съобразно издадените фактури, размера на уговорените възнаграждения
за работата, както и нейното приемане от ответника или неоснователното
отказване за приемането й, а при доказване на тези факти, ответникът следва да
докаже изпълнение на задължението си за заплащане на възнаграждението.
По делото е приет като писмено
доказателство договор от 04.01.2018 г. /л.7-9/, сключен между ищеца и
ответника, с който договор /раздел I/ ответникът е възложил на ищеца да проектира и монтира сигнално-охранителна инсталация и
организира цялостна охрана на обекта на възложителя /конкретно посочени в 15
точки/, находящ се в гр. Раднево, ул. ****, както и да включи
сигнално-охранителна система на посочения обект към собствени съоръжения за
централизиран дистанционен контрол, като поеме физическа охрана на обекта. В
чл. 2 от договора е уговорено месечно възнаграждение за услугата в размер на
270 лв. без ДДС или 324 лв. с ДДС, платимо от 1-во до 5-то число на месеца, а в
случай на авансово плащане на възнаграждение за една година да се ползва
отстъпка от 5%. Така уговореното възнаграждение има характер на абонаментно плащане
всеки месец. В чл. 5 е уговорено в срок до 04.01.2018 г. да се проектира и
монтира СОИ на обекта и от 04.01.2018 г. обектът да е под охрана. В чл. 14 е
уговорено договорът да влезе в сила от датата на неговото подписване и да е със
срок от 1 година, тоест от 04.01.2018 г. до 04.01.2019 г. В отговора няма
възражения по отношение на валидността на договора, а и такива съдът не
констатира, поради което съдът намира, че между страните е сключено валидно
облигационно отношение по договор за абонаментна услуга. Предметът на договора
го характеризира като договор за услуга, който е разновидност на договора за
изработка, поради което за уреждане на облигационните отношения между страните
са приложими действащите правни норми от ЗЗД, касаещи договорите за изработка
/чл. 258-269 ЗЗД/.
Между страните е сключен и договор от
01.05.2018 г. /л.18/, с който е възложено от ответното дружество на
ищцовото дружество да предостави 24-часово дистанционно видео наблюдение срещу
възнаграждение /раздел I и
чл. 4/. Тук е нужно да се посочи, че уговорените услуги с договора от
01.04.2018 г. и настоящия договор от 01.05.2018 г. са коренно различни и не е
налице припокриване на дейностите. В чл. 2 от договора е уговорено месечно
възнаграждение за услугата в размер на 130 лв. без ДДС за целия обект. Така
уговореното възнаграждение има характер на абонаментно плащане всеки месец. В
чл. 2, ал. 3 е уговорено месечното абонаментно плащане да се осъществява
авансово в 3-дневен срок от започване на месеца. В чл. 8, ал. 1 е уговорено, че
договорът влиза в сила в деня на подписването му и е със срок на действие една
година, тоест от 01.05.2018 г. до 01.05.2019 г. Няма въведени възражения по
действителността и на този договор от страна на ответното дружество, а и такива
съдът не констатира, поради което съдът намира, че между страните е сключено
валидно облигационно отношение по договор за абонаментна услуга. Предметът на
договора го характеризира като договор за услуга, който е разновидност на
договора за изработка, поради което за уреждане на облигационните отношения
между страните са приложими действащите правни норми от ЗЗД, касаещи договорите
за изработка /чл. 258-269 ЗЗД/.
По делото е приет като писмено
доказателство договор № 1026В125 от 04.01.2019 г. /л.10-13/, сключен
между ищеца и ответника, с който договор /раздел I/ ответникът е възложил на
ищеца да осъществява охрана на имуществото на обекти на възложителя /конкретно
посочени в приложение № 1, приложено по делото/, включващи денонощно наблюдение
и контрол на състоянието на техническите системи за сигурност в обектите и
реакция с въоръжение автопатрули, охрана с паник-бутон – реакция с въоръжение
автопатрули денонощно, мониторинг – денонощно наблюдение на алармената система.
Предметът на този договор е видно, че е предоговаряне на предмета на предходния
договор от 04.01.2018 г., чийто срок на действие е изтичал на 04.01.2019 г. В
чл. 9 от договора е уговорено възнаграждението да е под формата на такса
съобразно приложение № 1, в чийто т.6 е посочена месечна такса за услугата в
размер на 270 лв. без ДДС /или 324 лв. с ДДС/. В чл. 11 от договора е уговорено
таксата да е платима за периода не по-малък от 3 месеца в срок не по-късно от 3
дни преди изтичане на предходния месец, а в случай на авансово плащане на
възнаграждение за една година да се ползва отстъпка от 5% /чл. 12/. Така
уговореното възнаграждение има характер на абонаментно плащане всеки месец. В
чл. 7 е уговорено в срокът на договора да е от 04.01.2019 г. до 04.01.2020 г. В
отговора няма възражения по отношение на валидността на договора, а и такива
съдът не констатира, поради което съдът намира, че между страните е сключено
валидно облигационно отношение по договор за абонаментна услуга. Предметът на
договора го характеризира като договор за услуга, който е разновидност на договора
за изработка, поради което за уреждане на облигационните отношения между
страните са приложими действащите правни норми от ЗЗД, касаещи договорите за
изработка /чл. 258-269 ЗЗД/.
Ответникът твърди, че не заплатил
дължимата сума за първото тримесечие, поради което договорът от 04.01.2019 г. не
произвел действие. Действително, в чл. 6 от договора е уговорено, че договорът
влиза в сила след подписването му и заплащане на таксата за охрана. Видно е
обаче от приетите по делото като писмени доказателства фактури №
16541/03.01.2019 г., № 16904/01.02.2019 г., № 17246/01.03.2019 г., №
17610/01.04.2019 г., № 18305/13.05.2019 г., № 18660/07.06.2019 г., №
18871/02.07.2019 г., № 19244/01.08.2019 г., № 19532/02.09.2019 г., №
19912/01.10.2019 г., № 20293/01.11.2019 г., № 20675/02.12.2019 г. /л.20-л.32/,
че във всички фактури възнаграждението /абонамента/ е фактуриран като месечна
такса, а не като тримесечна такса по договора от 04.01.2019 г. Следва да се
посочи обаче, че уговореното плащане на цената и фактурирането на цената са
различни по своята същност. Първото касае плащането на цената по договора, а
второто отчитането на дейността за счетоводни цели. Потвърждение на това е
обстоятелството, че от приетото по делото заключение на СИЕ е видно, че двете
дружества са осчетоводили процесните фактури, ищцовото дружество ги е включило
в дневниците за продажби и ги е декларирал в НАП, където са приети с
уведомление за приемане на декларации и дневници по ЗДДС, а ответното дружество
не е упражнил право на приспадане на данъчен кредит, тъй като не е регистрирано
по ЗДДС. В счетоводството на ищеца процесните фактури били отразени като
вземане, а в счетоводството на ответника били отразени като задължение. Тоест
налице е взаимно съвпадение на волята на двете страни да се фактурират услугите
всеки месец и за което да се плаща месечен абонамент. Фактът на осчетоводяване
на фактурите при ответното дружество служи и за потвърждение за приемане на
работата по отношение по посочените в тях предоставени услуги по договорите, с
което възражението на ответното дружество в тая насока е неоснователно. Поради
това съдът намира, че договорът е произвел действие, независимо от наличието на
плащане или не на таксата за охрана, тъй като уговорката в чл. 6 от договора от
04.01.2019 г. е дерогирана по взаимно съгласие на страните, като е идентично и
по отношение на тримесечното плащане на таксата съобразно чл. 11 от договора.
Съдът намира за неоснователно и
възражението на ответното дружество, че ищецът е преустановил изпълнение на
услугата на основание чл. 17 от договора поради неплащане на таксата за охрана
за първо тримесечие, поради което не се дължи цената за последващите месеци. В
чл. 17 от договора е уговорено право на ищеца да преустанови охраната. Това
обаче е негово право и дали ще се възползва от него или не е единствено в
неговите прерогативи. Отделно както се посочи по-горе е видно, че за целия
период са издавани месечни фактури с посочен месечен абонамент по договорите,
които са осчетоводени от ответника, което служи за извод, че е дерогирана по
съгласие на страните и уговорката на чл. 17 от договора, или конкретно, че
ищецът се е отказал изрично от упражняване на правото да преустанови охраната
по тази клауза.
Ответното дружество възразява идентично и
по отношение на цената по договора от 01.05.2018 г., че не се дължи цената от
месец декември 2019 г. насетне, тъй като съгласно чл. 4, ал. 2 от договора.
Това възражение вероятно касае възнаграждението по този договор от месец
декември 2018 г., а не 2019 г., насетне, но то по идентични на горните
съображения също е неоснователно. Спирането на услугата е право на ищеца, а
видно от експертизата ответникът е осчетоводил фактурите за всички последващи
месеци, с оглед на което по взаимна договорка на страните тази клауза е
дерогирана и охраната е продължила да се предоставя и след месец декември 2018
г. по договора от 01.05.2018 г.
Между страните е сключен и договор от
01.05.2019 г. /л.19/, с който е възложено от ответното дружество на
ищцовото дружество да предостави 24-часово дистанционно видео наблюдение срещу
възнаграждение /раздел I и чл. 4/. Предметът на този договор е видно, че е
предоговаряне на предмета на предходния договор от 01.05.2018 г., чийто срок на
действие е изтичал на 01.05.2019 г. /това е посочено по-горе в мотивите досежно
срока на действие на договора от 01.05.2018 г., чл. 8, ал. 1/. В чл. 2 от
договора е уговорено месечно възнаграждение за услугата в размер на 130 лв. без
ДДС за целия обект. Така уговореното възнаграждение има характер на абонаментно
плащане всеки месец. В чл. 2, ал. 3 е уговорено месечното абонаментно плащане
да се осъществява авансово в 3-дневен срок от започване на месеца. В чл. 8, ал.
1 е уговорено, че договорът влиза в сила в деня на подписването му и е със срок
на действие една година, тоест от 01.05.2019 г. до 01.05.2020 г. Няма въведени
възражения по действителността и на този договор от страна на ответното
дружество, а и такива съдът не констатира, поради което съдът намира, че между
страните е сключено валидно облигационно отношение по договор за абонаментна
услуга. Предметът на договора го характеризира като договор за услуга, който е
разновидност на договора за изработка, поради което за уреждане на
облигационните отношения между страните са приложими действащите правни норми
от ЗЗД, касаещи договорите за изработка /чл. 258-269 ЗЗД/.
Ответното дружество възразява идентично и
по отношение на цената по договора от 01.05.2019 г., че не се дължи цената от
месец декември 2019 г. насетне, тъй като съгласно чл. 4, ал. 2 от договора. По
идентични на по-горе изложените съображения за неоснователност на същото
възражение по отношение на договора от 01.05.0218 г., съдът намира и това
възражение също за неоснователно. Спирането на услугата е право на ищеца, а
видно от експертизата ответникът е осчетоводил фактурите за всички последващи
месеци, с оглед на което по взаимна договорка на страните тази клауза е
дерогирана и охраната е продължила да се предоставя по време на действие на
срока на договора.
По делото е приет като писмено
доказателство договор № 1026В265 от 04.01.2020 г. /л.14-17/, сключен
между ищеца и ответника, с който договор /раздел I/ ответникът е възложил на
ищеца да осъществява охрана на имуществото на обекти на възложителя /конкретно
посочени в приложение № 1, приложено по делото/, включващи денонощно наблюдение
и контрол на състоянието на техническите системи за сигурност в обектите и
реакция с въоръжение автопатрули, охрана с паник-бутон – реакция с въоръжение
автопатрули денонощно, мониторинг – денонощно наблюдение на алармената система.
Предметът на този договор е видно, че е предоговаряне на предмета на предходния
договор № 1026В125 от 04.01.2019 г., чийто срок на действие е изтичал на
04.01.2020 г. В чл. 9 от договора е уговорено възнаграждението да е под формата
на такса съобразно приложение № 1, в чийто т.6 е посочена месечна такса за
услугата в размер на 270 лв. без ДДС /или 324 лв. с ДДС/. В чл. 11 от договора
е уговорено таксата да е платима за периода не по-малък от 3 месеца в срок не
по-късно от 3 дни преди изтичане на предходния месец, а в случай на авансово
плащане на възнаграждение за една година да се ползва отстъпка от 5% /чл. 12/.
Така уговореното възнаграждение има характер на абонаментно плащане всеки
месец. В чл. 7 е уговорено в срокът на договора да е от 04.01.2019 г. до
04.01.2020 г., което е очевидно допусната техническа грешка в годините. При
тълкуване на волята на страните на основание чл. 20 ЗЗД с оглед на
последователността на всички сключени между страните договори и техните
срокове, съдът намира, че волята на страните е срокът на договора да е от
04.01.2020 г. до 04.01.2021 г. В отговора няма възражения по отношение на валидността
на договора, а и такива съдът не констатира, поради което съдът намира, че
между страните е сключено валидно облигационно отношение по договор за
абонаментна услуга. Предметът на договора го характеризира като договор за
услуга, който е разновидност на договора за изработка, поради което за уреждане
на облигационните отношения между страните са приложими действащите правни
норми от ЗЗД, касаещи договорите за изработка /чл. 258-269 ЗЗД/.
Ответникът твърди, че не заплатил
дължимата сума за първото тримесечие, поради което договорът от 04.01.2019 г.
не произвел действие. Действително, в чл. 6 от договора е уговорено, че
договорът влиза в сила след подписването му и заплащане на таксата за охрана.
Видно е обаче от приетите по делото
като писмени доказателства фактури № 21052/02.01.2020 г. и № 21483/03.02.2020
г. /л.33-34/, че във всички фактури възнаграждението /абонамента/ е фактуриран
като месечна такса, а не като тримесечна такса по договора от 04.01.2020 г.
Следва да се посочи обаче, че уговореното плащане на цената и фактурирането на
цената са различни по своята същност. Първото касае плащането на цената по
договора, а второто отчитането на дейността за счетоводни цели. Потвърждение на
това е обстоятелството, че от приетото по делото заключение на СИЕ е видно, че
двете дружества са осчетоводили процесните фактури, ищцовото дружество ги е
включило в дневниците за продажби и ги е декларирал в НАП, където са приети с
уведомление за приемане на декларации и дневници по ЗДДС, а ответното дружество
не е упражнил право на приспадане на данъчен кредит, тъй като не е регистрирано
по ЗДДС. В счетоводството на ищеца процесните фактури били отразени като
вземане, а в счетоводството на ответника били отразени като задължение. Тоест
налице е взаимно съвпадение на волята на двете страни да се фактурират услугите
всеки месец и за което да се плаща месечен абонамент. Фактът на осчетоводяване
на фактурите при ответното дружество служи и за потвърждение за приемане на
работата по отношение по посочените в тях предоставени услуги по договорите, с
което възражението на ответното дружество в тая насока е неоснователно. Поради
това съдът намира, че договорът е произвел действие, независимо от наличието на
плащане или не на таксата за охрана, тъй като уговорката в чл. 6 от договора от
04.01.2020 г. е дерогирана по взаимно съгласие на страните, като е идентично и
по отношение на тримесечното плащане на таксата съобразно чл. 11 от договора.
Ответникът възразява, че в издадените
фактури не били посочени предоставените услуги съобразно изискванията на ЗДДС,
а разминаването между услугите по договора и посоченото във фактурите
изключвало извънсъдебното признание на факта на приемане на услугите. Съдът
намира, че принципно дали описанието на услугата във фактурата е съобразено с
изискванията на ЗДДС или е в тяхно противоречие, по никакъв начин не установява
наличие или липса на извършване на услуга. Отделно съдът намира, че цените във
всяка фактура и описанието на услугите напълно съответстват на договорените в
договора услуги и цени, с оглед на което пък съдът намира, че така
представените фактури напълно съответстват на уговорките в договора досежно
уговорените услуги и цени. Във фактура № 19912/01.10.2019 г. освен
абонаментните цени за месец октомври 2019 г. по двата договора /за видеонаблюдение
и СОД/ е включена доставка на 1 брой акумулатор 12V/7Ah на стойност 25 лв. без ДДС или 30 лв. с
ДДС, която доставка се явява техническа поддръжка на монтираната система
съгласно чл. 4 от Приложение № 1 към договора от 04.01.2019 г. Тази фактура е
осчетоводена при двете дружества, поради което представлява сключен договор за
доставка на посочения в нея акумулатор, съответно приемане на доставката от
страна на ответното дружество, поради което също вземането е дължимо и следва
да се присъди.
С оглед
на всичко установено до тук, съдът намира, че ищецът проведе успешно при
условията на пълно и главно доказване основателността на вземането си за
главници по 9-те фактури /така и в заключението на СИЕ, според което всички
фактури са осчетоводени от двете дружества, а ответното дружество не е
заплатило сумите по фактурите/, а поради неплащане на дължимите суми по тях в
уговорените падежи по договорите /които са настъпили по всички фактури
съобразно уговорените падежи за предплащане на абонаментите/, то процесните
вземания са изискуеми и исковете за главницата се явяват основателни изцяло и
ще бъдат уважени за сумата от 5790 лв. с ДДС.
По отношение на исковете за обезщетение
за забава:
За основателност на иска с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищецът следва
да докаже наличието на главен дълг и факта на настъпване на уговорения ден за
изпълнение на паричното задължение за заплащане на възнаграждението.
Претенцията за обезщетение за забава е
основано на вземанията във фактурите досежно главниците по договорите от
01.05.2018 г. и от 01.05.2019 г. за видеонаблюдението.
По делото се установи наличието на
главния дълг по начина, по който той е претендиран с исковата молба.
Претенцията за законна лихва е в общ
размер на 119,85 лв., съобразно подробно посочената разбивка в
обстоятелствената част на исковата молба за лихвата върху главницата по всяка
фактура и посочения период, за който се претендира. С оглед уговорката в
договорите /чл. 2, ал. 3/ абонаментното плащане на месечната цена да се дължи
до 3-то число на текущия месец, то падежа за плащане се явява 3-то число на
текущия месец, а при неплащане до падежа ответникът е изпаднал в забава от
следващия ден, който се явява 4-то число на месеца. Поради това обезщетението
за забава върху дължимите главници по тези два договора се дължи от 4-то число
на месеца, за който е дължимо възнаграждението съобразно посоченото във
фактурите /във всяка фактура е посочено възнаграждението за кой месец е/.
Видно от заключението на СИЕ общият
размер на дължимото обезщетение за забава е в размер на 119,81 лв. Съдът обаче
констатира техническа грешка при изчисление на законната лихва от вещото лице
по отношение на лихвата върху главницата по фактура № 18305/13.05.2019 г., като
е посочено изчисление за периода от 14.03.2019 г., а претенцията на ищеца е от
дата 13.05.2019 г. При извършено изчисление от съда на основание чл. 162 ГПК на
законната лихва за периода от 13.05.2019 г. до 28.02.2020 г. върху главницата
от 156 лв. с ДДС по фактура № 18305/13.05.2019 г. е видно, че размерът на
законната лихва е в размера по исковата молбата – сумата от 12,65 лв. Другите
изчисления на вещото лице напълно отговарят на сумите по исковата молба. Поради
това съдът намира, че исковете за обезщетение за забава също са основателни в
претендираните суми и за претендираните периоди и също ще се уважат изцяло.
По отношение на исковете за неустойка:
За основателност на иска с правно
основание чл. 92 ЗЗД ищецът следва да докаже наличието на валидно уговорени
клаузи за неустойка за забава, размера на неплатените задължения по фактурите,
падежа за плащане на отделните фактури, както и размера на неустойката.
Неустойката се претендира по отношение на
забавените плащания по фактурите досежно главниците по договорите от 04.01.2018
г., 04.01.2019 г. и от 04.01.2020 г.
По делото се установи наличието на
главния дълг по начина, по който той е претендиран с исковата молба.
От трите договора е видно, че в договора
от 04.01.2018 г. в чл. 10 е уговорена клауза за неустойка за забава в случай на
неплащане на абонаментната цена по договора в срок, в размер от 4% от дължимото
месечно възнаграждение за всеки просрочен ден. Съответно в договорите от
04.01.2019 г. и 04.0.2020 г. е уговорено в чл. 18 клауза за неустойка за забава
в случай на неплащане на абонаментната цена по договора в срок, на размер на
0,4% за всеки просрочен ден до деня на окончателното плащане.
Ответното дружество е направило
възражение, че така уговорените клаузи за неустойка противоречат на добрите
нрави и са нищожни клаузи.
Съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските
договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да
се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.
В случая липсата на краен предел и
фиксиран краен предел не правят така уговорените неустойки като нищожни.
Съдът обаче намира за нищожна поради
накърняване на добрите нрави уговорената неустойка за забава в чл. 10 от договора
от 04.01.2018 г., тъй като е видно, че уговореният размер прехвърля значително
функциите на неустойката. Видно от заключението на СИЕ неустойката от 4 % на
ден е в размер на 12,96 лв. на ден върху главницата от 324 лв. с ДДС месечна
такса. При елементарно изчисление е видно, че още към датата на сключване на
договора така уговорената неустойка за забава в рамките на 25 дни забава
достига размера на дълга от 324 лв. с ДДС /324 делено на 12,94 е равно на 25/. Към
момента се претендира неустойка в размер на 5793,12 лв. за главница от 324 лв.,
а вещото лице по СИЕ е изчислил същата на сумата от 5832 лв. Вредите от
неизпълнението в случая не обосновават по никакъв начин такъв размер на
неустойката. Съдът намира, че уговорката на такъв размер е и принципно
значително голям по отношение на обичайната търговска практика, която приема за
нормален размер на неустойката за забава до 1 % на ден. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица
от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със
закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
Ответното дружество е лечебно заведение и независимо от търговския му характер,
с оглед неговия предмет на дейност, съдът намира, че в случая така уговореният
размер на неустойката от 4 % на ден е накърняващ добрите нрави като значително
превишаващ функциите на неустойката и основния принцип на справедливостта.
Поради това съдът намира, че клаузата за неустойка по чл. 10 от договора от
04.01.2018 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В тази
хипотеза и разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ не би могла да породи аргумент в
подкрепа на претенцията на ищеца, тъй като е вярно, че търговското право отдава
предпочитание на сигурността в оборота, занижавайки изискванията към
действителността на сделките, сключвани между търговци в съответствие с разбирането, че участниците
в търговския оборот са професионалисти и трябва сами да се грижат за своите
интереси. Независимо от тези общи разсъждения обаче, търговското право не може
да се самоизолира от онези повелителни, императивни норми и принципи на
правото, върху които се градят правилата за справедливост и добросъвестност в
търговските и гражданските отношения, както и за недопустимост на
неоснователното обогатяване. Поради това иска за неустойка в размер на 5793,12
лв. /виж таблицата на стр. 5 от заключението на СИЕ/ върху главницата от 324
лв. с ДДС по фактура № 16190/03.12.2018 г. за периода на забава от 06.12.2018
г. до 28.02.2020 г. е недължима и в тази част исковата претенция ще се
отхвърли.
Съдът обаче не намира подобни на горните
основания за нищожност по отношение на клаузите за неустойка в договорите от
04.01.2019 г. и 04.0.2020 г. в размер на 0,4% за всеки просрочен ден до деня на
окончателното плащане. Този размер е напълно съответен на обичайния договарян
размер на неустойката, не нарушава принципа на справедливостта и на добрите
нрави. Поради това съдът намира, че така уговорените клаузи на неустойки за
забава са валидни и ответното дружество дължи съответните неустойки за
неизпълнение на паричните си задължения към ищеца.
С оглед уговорката в договорите /чл. 11
от договорите от 04.01.2019 г. и 04.01.2020 г./ абонаментното плащане на месечната
цена да се дължи до 3-то число на текущия месец, то падежа за плащане се явява 4-то
число, а при неплащане до падежа ответникът е изпаднал в забава от следващия
ден, който се явява 4-то число.
Поради това неустойката за забава върху
дължимите главници по тези договори се дължи от 4-то число на месеца, за който
е дължимо възнаграждението съобразно посоченото във фактурите /във всяка
фактура е посочено възнаграждението за кой месец е/. Видно е от изчисленията на
вещото лице, че началната дата на неустойката за забава, както е поискана в
исковата молба и както са изчисленията на вещото лице, е след настъпване на
падежа по всяка фактура.
Видно от заключението на СИЕ дължимата
неустойка върху главниците по отделните фактури е в размер на 3000,25 лв. /сбор
от посочените суми в таблицата на стр. 5/. Същевременно претенцията на ищеца е
в размер на 3035,26 лв., поради което претенцията е основателна за сумата от
3000,25 лв. и неоснователна за разликата до 3035,26 лв.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има
право на разноски съобразно уважената част от исковете. Същият е сторил
разноски за държавна такса в производството в размер на 634,74 лв., заплатено
възнаграждение за вещо лице в размер на 350 лв. /СИЕ/, адвокатско
възнаграждение в размер на 1600 лв.
Най-напред съдът намира, че следва да
посочи, че платената държавна такса в размер на 40 лв. за исканото обезпечение
в хода на висящия процес не следва да се присъжда като разноски, тъй като
съгласно Тарифата за държавните такси държавна такса в размер на 40 лв. се
дължи по обезпечение на бъдещ иск, а не за обезпечение в хода на висящ процес,
в който случай държавна такса не се дължи. Поради това не следва да се включват
в разноските на ищеца в размер на 40 лв., платени като държавна такса за
обезпечение в хода на висящия съдебен процес. Също така не следва да се включва
като разноски банковата комисиона такса за плащане на държавната такса от 7
лв., тъй като са налични и други способи за плащане на ДТ без комисионна /като
например плащане на ПОС в съда или на каса в съда/, а ответникът няма вина за
избора на ищеца да плати ДТ с банкова комисионна.
По отношение на възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца съдът намира следното:
съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за процесуално представителство,
защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. Изчислено по
реда на чл. 7, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 1/2004 г., към актуалните
разпоредби към датата на сключване на договора /константна е практиката на ВКС,
че това е моментът на преценка с оглед промяната на разпоредбите, тъй като се
касае за материалноправно отношение по договор за поръчка/, минималното
възнаграждение за всички предявени искове според цената им е в размер на
1059,52 лв. /619,50 лв. за главницата, 300
лв. за мораторното обезщетение и 140,02 лв. за неустойката/. Съдът намира, че
настоящото дело е с изключително ниска правна /идентична с всички подобни дела
за спор между търговци за доставка на услуги/ и фактическа сложност /събрани са
само писмени доказателства, едно заключение на СИЕ без въпроси към вещото лице,
проведено е само едно съдебно заседание/, поради което съдът намира, че
уговореното адвокатско възнаграждение се явява прекомерно по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК и следва да се намали до минималното такова в размер на 1060 лв.
/закръглено до левове/.
Или установиха се общо сторени разноски от
ищеца в размер на 2044,74 лв.
Съразмерно с уважената част от исковете
следва ответникът да заплати на ищеца разноски в общ размер на 1236,16 лв.
Ответникът също има право на разноски
съобразно отхвърлената част от исковете съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Същият е
сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1166,64 лв. Съразмерно
с отхвърлената част от исковете следва ищецът да заплати на ответника разноски
в общ размер на 461,34 лв.
Водим
от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Многопрофилна
болница за активно лечение - доктор Димитър Чакмаков – Раднево“ ЕООД, вписано в
търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. Раднево, ул. ****,
да заплати на „Сова-1” ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с
адрес на управление гр. Раднево, ул. ****, на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл.
266, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 5790
лв. (пет хиляди седемстотин и деветдесет лева) с ДДС главница, представляваща възнаграждения за
осъществена охранителна дейност от месец октомври 2018 г. до месец февруари
2020 г. по договор от 04.01.2018 г., договор от 01.05.2018 г., договор №
1026В125 от 04.01.2019 г., договор от 01.05.2019 г., договор № 1026В265 от
04.01.2020 г., за които са издадени фактури № 16190/03.12.2018 г., № 16541/03.01.2019
г., № 16904/01.02.2019 г., № 17246/01.03.2019 г., № 18305/13.05.2019 г., №
18871/02.07.2019 г., № 19532/02.09.2019 г., № 19912/01.10.2019 г., №
20293/01.11.2019 г., № 20675/02.12.2019 г., фактури № 21052/02.01.2020 г. и №
21483/03.02.2020 г., на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 119,85 лв. (сто и деветнадесет лева и 85 ст.),
представляваща обезщетение за забава върху главниците по фактури №
16190/03.12.2018 г., № 16541/03.01.2019 г., № 16904/01.02.2019 г., №
17246/01.03.2019 г., № 18305/13.05.2019 г., № 18871/02.07.2019 г., №
19532/02.09.2019 г., № 19912/01.10.2019 г., № 20293/01.11.2019 г., №
20675/02.12.2019 г., фактури № 21052/02.01.2020 г. и № 21483/03.02.2020 г.,
общо за периода на забава от 06.12.2018 г. до 28.02.2020 г., и на основание
чл. 92 ЗЗД сумата в размер на 3000,25 лв. (три хиляди лева и 25 ст.),
представляваща неустойка за забава върху главниците от по 324 лв. с ДДС по фактури
№ 16541/03.01.2019 г., № 16904/01.02.2019 г., № 17246/01.03.2019 г., №
18305/13.05.2019 г., № 18871/02.07.2019 г., № 19532/02.09.2019 г., №
19912/01.10.2019 г., № 20293/01.11.2019 г., № 20675/02.12.2019 г., фактури №
21052/02.01.2020 г. и № 21483/03.02.2020 г., общо за периода на забава от 04.01.2019 г. до 28.02.2020 г.,
като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
иска по чл. 92 ЗЗД за сумата над присъдените 3000,25 лв. до претендираните
8828,38 лв., която разлика от 5828,13 лв. включва сумата от 5793,12 лв. за неустойка
за забава върху главницата от 324 лв. с ДДС по фактура № 16190/03.12.2018 г.,
издадена по договора от 04.01.2018 г., за периода на забава от 06.12.2018 г. до
28.02.2020 г., и сумата от 35,01 лв., претендиран по-голям размер от дължимата
неустойка по отношение на уважената част от исковете за неустойка.
ОСЪЖДА „Многопрофилна болница за активно лечение - доктор Димитър Чакмаков –
Раднево“ ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. Раднево, ул. ****, да заплати на „Сова-1” ЕООД, вписано в
търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на управление гр. Раднево, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1236,16 лв.
/хиляда двеста тридесет и шест лева и 16 ст./, представляваща разноски за
производството.
ОСЪЖДА „Сова-1” ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. Раднево, ул. ****, да
заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение -
доктор Димитър Чакмаков – Раднево“ ЕООД, вписано в търговския регистър с ЕИК
*********, с адрес на управление гр. Раднево, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 461,34 лв. /четиристотин
шестдесет и един лева и 34 ст./, представляваща разноски за производството.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: