Решение по дело №909/2025 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на глава дванадесета от АПК, във вр. чл. 63, ал. 1 от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба, депозирана от Н. Т. Г., подадена чрез адв. В. Ч., срещу Решение № 50/24.02.2025 г., постановено по АНД № 1064/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково, с което съдът е потвърдил Наказателно постановление № 24-1253-003939 от 03.12.2024 г. на Началник на Сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Хасково, с което на Н. Т. Г., [ЕГН], с адрес: [населено място], [жк], *** , за това, че на 13.11.2024 г. около 09:58 ч. в [населено място], на [улица]до оптика „Т.“, по посока на движение [улица], управлявал собствения си лек автомобил „Дачия Логан“ с рег. № [рег. номер] (таксиметров автомобил, обозначен със стикери и табела), като водачът не спрял на ясен и видим сигнал за спиране, подаден с ръка на посочено място за спиране от униформен полицейски служител (Общинска полиция), и ускорил движението на автомобила, с което за нарушение на чл. 103 от ЗДвП, на основание чл. 53 от ЗАНН, вр. чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП, му е наложено административно наказание „Глоба“ в размер на 50 лв. и „Лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 месец.

В касационната жалба жалбоподателят твърди, че съдебният акт е неправилен, необоснован и незаконосъобразен поради следните съображения:

Първоинстанционният съд неправилно установил всички правно значими факти и въз основа на това направил погрешни правни изводи за потвърждаване на обжалваното наказателно постановление. Била приложена строго формална процедура по ЗАНН, в рамките на която съдът кредитирал несъществуващи доказателства. Като основен спорен въпрос, неправилно разрешен от съда, жалбоподателят посочва обстоятелството дали полицейският служител подал достатъчно ясен сигнал с ръка, задължаващ водача на МПС да спре, и дали този сигнал бил реално възприет от водача като такъв, но въпреки това останал неизпълнен поради виновно поведение. Според изложеното в жалбата, от събраните по делото доказателства това обстоятелство не се установявало по безспорен начин. Изтъква се, че свидетелят В. бил категоричен, че униформеният полицейски служител подал сигнал чрез „махане“ само с едната ръка. Независимо от това, първоинстанционният съд неправилно приел този сигнал за „достатъчно ясен сигнал за спиране на МПС“, подаден от униформен полицай. Съгласно разпоредбите на Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата, сигналът за спиране следвало да бъде подаден с вертикално вдигната дясна ръка и с посочване с лявата ръка на мястото за спиране на МПС, като това следвало да стане от достатъчно разстояние, за да бъде ясно възприето от водача на пътното превозно средство. Посочването на „място“ само с едната ръка от униформен полицай логически следвало да бъде възприето като указание за движение в определена лента, но не и като сигнал за спиране на автомобила. Липсата на достатъчно разстояние между полицейския служител и автомобила също била индиция, че сигналът не бил възприет реално от водача, поради което не било налице виновно поведение от негова страна. Това, от своя страна, представлявало нарушение на материалния закон при преценката относно административнонаказателната отговорност – обстоятелство, което също било игнорирано от съда. С оглед на така изложеното се моли съдът да постанови решение, с което да отмени Решение № 50/24.02.2025 г. по АНД № 20245640201064 по описа на Районен съд –Хасково, и да отмени обжалваното наказателно постановление на същите основания като неправилно и незаконосъобразно.

В съдебно заседание жалбоподателят, лично и чрез упълномощен процесуален представител, поддържа касационната жалба. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

Ответникът – Началник група в Областна дирекция на МВР – Хасково, Сектор „Пътна полиция“ не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА - Хасково намира решението на въззивния съд за правилно и предлага същото да бъде оставено в сила.

Административен съд - Хасково, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено от фактическа страна следното:

За да постанови решението си, Районен съд - Хасково е приел за установено от фактическа страна, че на 13.11.2024 г. сутринта свидетелят А. Т. А. – Началник на група „Общинска полиция“, посетил района на малкия зеленчуков пазар в [населено място], където установил присъствието на спрели таксиметрови автомобили. Провел разговор с водача на един от тях – свидетеля П. В., като му разяснил, че спирането на това място е недопустимо, и го приканил да премести автомобила си. В този момент забелязал друг таксиметров автомобил, който спрял на автобусната спирка на [улица], в близост до Автогара – Хасково, и качил пътник. След потеглянето на автомобила, свидетелят А. пресякъл двойната маркировка в посока от [улица]към автогарата и подал с ръка сигнал към водача на напусналия автобусната спирка автомобил. Последният не спрял и продължил движението си. Свидетелят А. успял да забележи регистрационния номер на автомобила и по-късно същия ден изготвил докладна записка. Таксиметровият автомобил бил установен по-късно същия ден, а водачът му – жалбоподателят Н. Г. – се явил в сградата на Общинска полиция, където му бил съставен акт за установяване на административно нарушение за неспиране при подаден с ръка сигнал от полицейски служител - нарушение на чл. 103 от Закона за движението по пътищата. Актът бил връчен на водача Г. в същия ден, като последният го подписал, без да отбележи възражения. Въз основа на този акт било издадено обжалваното Наказателно постановление № 24-1253-003939 от 03.12.2024 г. от Началника на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – Хасково.

Съдът е приел, че при съставянето на АУАН № 3330805/13.11.2024 г. са били спазени изискванията на чл. 42 от ЗАНН, с изключение на обстоятелството, че не била отразена местоработата на нарушителя. Това процесуално нарушение не е счетено за съществено, доколкото не засягало съдържанието и доказателствената стойност на акта. В издаденото въз основа на акта наказателно постановление правилно било описано нарушението, извършено от водача Н. Г.. То било посочено както текстово, така и с точно цифрово позоваване на нарушената разпоредба – чл. 103 от ЗДвП. Постановлението било издадено при спазване на процесуалните изисквания на ЗАНН. Съдът е кредитирал показанията на свидетеля А. Т. А., който заявил, че подал сигнал с ръка на водача на таксиметровия автомобил, като вдигнал едната ръка, а с другата посочил мястото за спиране. Същият уточнил, че ясно видял водача и впоследствие го разпознал. Свидетелят А. посочил, че водачът обяснил, че не знаел, че трябва да спира на полицейски служител, когато той не носи светлоотразителна жилетка. Показанията на свид. А. се потвърждавали от тези на свид. П. В. – водач на друг таксиметров автомобил, който в момента на инцидента разговарял със свид. А.. Свид. В. заявил, че видял как автомобилът на колегата му се движел в насрещното движение, когато свид. А. подал сигнал с ръка, но колегата му не спрял. А. А. М. потвърдил, че около час и половина след случая жалбоподателят бил доведен в Общинска полиция и заявил, че не видял къде да спре. Съдът приел за достоверни и показанията на доведения от жалбоподателя свидетел Л. Г., който обаче заявил, че като пътник, намиращ се на задната седалка на автомобила, не видял нито полицай, нито подаван сигнал. Съдът счел това за обективно обяснимо, предвид ограничената видимост от неговото място, както и обстоятелството, че като пътник той нямал задължение да следи внимателно пътната обстановка. Приел, че тези показания не пораждат основателни съмнения относно достоверността на показанията на свидетелите А. и В.. С оглед на това съдът е приел, че жалбоподателят е осъществил състава на административно нарушение по чл. 103 от ЗДвП, като не изпълнил задължението си да спре при подаден своевременно ясен сигнал с ръка от полицейски служител, подаден в светлата част на денонощието, и вместо да спре в най-дясната част на пътното платно, продължил движението си. Съдът препратил към чл. 170, ал. 3 от ЗДвП, който посочвал как следва да бъде подаден сигналът за спиране, включително и с ръка, както било в конкретния случай. От показанията на свидетелите било видно, че жалбоподателят възприел подадения сигнал, но не се подчинил. Твърдението, че не разбрал, че следва да спре поради липсата на светлоотразителна жилетка у полицейския служител, било оборено от факта, че сам признал възприемането на полицая и на жеста му. Съдът отбелязал, че съгласно чл. 103 от ЗДвП, водачът е длъжен да спре при ясен сигнал, подаден от контролните органи, и че не може сам да преценява дали да се подчини или не. Липсата на доказателства, че не е имал възможност да види сигнала, също потвърждавала, че поведението му било в нарушение на закона. По отношение на доводите в жалбата, съдът ги приел за неоснователни. Разминаването в часа на нарушението, посочен веднъж като 10:21 ч., а друг път като 9:58 ч., не било счетено за съществено процесуално нарушение, което да създаде неяснота относно административното обвинение. Изложеното в жалбата твърдение, че АУАН бил съставен със закъснение, било счетено за неотносимо, доколкото ЗАНН не предвиждал изискване за незабавно съставяне на акта в рамките на минути след нарушението. Съдът приел, че административното нарушение било описано точно и ясно, съгласно изискванията на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН, и че законовата презумпция по чл. 189, ал. 2 от ЗДвП не била оборена. На това основание жалбоподателят бил правилно санкциониран по чл. 103 от ЗДвП, във връзка с чл. 175, ал. 1, т. 4 от същия закон, като му било наложено минималното предвидено наказание – глоба в размер на 50 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от един месец.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, а възраженията, изложени в касационната жалба, са неоснователни. Като е достигнал до извод за законосъобразност на обжалваното наказателно постановление, районният съд е постановил съдебен акт, напълно съобразен със закона. В решението са изложени подробни и задълбочени мотиви относно всички съществени за изхода на производството факти. Обстоятелствата по делото са обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като са съобразени в пълнота, както писмените, така и събраните гласни доказателства по делото.

Въз основа на правилно установената фактическа обстановка, са направени законосъобразни изводи относно приложението както на материалния, така и на процесуалния закон.

Фактическите констатации и правните изводи, формирани от районния съд, се споделят напълно от настоящата инстанция.

При постановяване на обжалваното решение не са допуснати нарушения на процесуални правила. Районен съд - Хасково е формирал изводите си, след като е обсъдил значимите за разрешаването на спора обстоятелства, преценил е всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е изложил мотиви по всички наведени от касатора доводи и възражения. Съдът е изпълнил задължението си за изясняване на обективната истина, чрез приобщаването на допустими и относими доказателства. Доколкото АУАН се ползва с материална доказателствена сила, изцяло в тежест на касатора е било да обори фактите, установени в него, при условията на пълно и главно доказване. Това не е направено пред въззивната инстанция, напротив - фактическите установявания в административнонаказателното производство правилно са приети за доказани от районния съд при постановяването на обжалваното решение.

В производството по издаване на НП, респективно и в производството пред районния съд, е било безспорно установено, че на посочените дата и място и при изложените обстоятелства, касаторът – водач на пътно превозно средство, не се е подчинил на подаден сигнал за спиране от страна на контролен орган и е продължил движението си, като по този начин е възпрепятствал контролните органи да извършат проверка. В този смисъл настоящата инстанция намира, че правилно АНО е квалифицирал деянието като съставомерно по смисъла на чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП - разпоредба, предвиждаща административнонаказателна отговорност за водач, който откаже да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението.

Относно възприемането на сигнала за спиране от страна на жалбоподателя, съдът се е позовал на показанията на свидетеля А. Т. А., началник на група „Общинска полиция“, който е заявил, че пресякъл платното за движение и е подал с ръка ясен сигнал за спиране на таксиметровия автомобил, управляван от жалбоподателя. Подаването на сигнала било извършено по начина, предвиден в чл. 170, ал. 3 от ЗДвП – с едната ръка подал знак за спиране, а с другата посочил мястото за спиране. Разстоянието между служителя и автомобила било не повече от метър и половина, а водачът, по думите на свидетеля, първоначално намалил скоростта, но след това ускорил и продължил движението си, без да се подчини. Последващото поведение на жалбоподателя потвърждава, че същият е бил наясно със ситуацията, доколкото е заявил, че е видял полицейския служител, но не е бил сигурен, че трябва да спре, тъй като последният не носел светлоотразителна жилетка. Показанията на свидетеля А., които съдът основателно е кредитирал, кореспондират напълно с тези на свидетеля П. В. – таксиметров водач, който се е намирал в непосредствена близост до мястото на нарушението и е потвърдил, че е видял полицейския служител да подава сигнал с ръка към колегата му, който обаче не спрял. Свидетелят заявил, че е разпознал водача като познат таксиметров шофьор. И двамата свидетели – А. и В. – са възприели ситуацията от пряка и близка дистанция, дават последователни, конкретни и непротиворечиви показания и не са мотивирани от лични отношения със страните. Свидетелят А. М., макар и да не е очевидец на самото нарушение, дава показания относно поведението на жалбоподателя в сградата на Общинска полиция, където последният заявил, че не е видял полицейския служител, но също така, че последният не бил с жилетка – изявление, което всъщност установява, че в действителност го е възприел. Тези обстоятелства допълнително потвърждават тезата, че сигналът е бил възприет, но съзнателно пренебрегнат от страна на жалбоподателя. Съдът правилно е кредитирал и показанията на доведения от жалбоподателя свидетел Л. Г., който заявил, че се возел в автомобила, но не видял полицейски служител. В светлината на установеното, че същият се е намирал на задната седалка и е имал ограничена видимост, а и не е бил длъжен да наблюдава пътната обстановка с необходимата концентрация, съдът основателно не е дал превес на тези показания.

С оглед изложеното, настоящата инстанция приема, че жалбоподателят, като водач на МПС, не се е подчинил на ясен и подаден при дневна светлина сигнал за спиране от контролен орган, с което е нарушил чл. 103 от ЗДвП, поради което правилно е бил санкциониран на основание чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП. Не се установяват процесуални нарушения при издаването на наказателното постановление, а наложените наказания са в минималните предвидени граници.

По изложените мотиви касационната инстанция намира решението на районния съд за валидно, допустимо и правилно, поради което същото следва да се остави в сила.

Предвид изхода на делото, разноски в полза на касационния жалбоподател не се следват.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 50/24.02.2025 г., постановено по АНД № 1064/2024 г. по описа на Районен съд – Хасково.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.