РЕШЕНИЕ
№ 2882
гр. Пловдив, 31.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20215330109322 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от А. П. А., ЕГН ********** против
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
08.11.2017 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен
процент не отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка
представлявала добавък към дог. лихва, при което кредиторът допълнително се
обогатявал в разрез с принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на
съглашението. Били нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената
възн. лихва надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й –
била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като
противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се
стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били
нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало
до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което
били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1
от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната
страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора,
1
а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била
предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в
падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно
изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие с обявеното в договора за
общия размер на всички плащания, като разпоредбата не включвала
оскъпяването.Общата сума била подвеждаща за потребителя, при което и той не могъл
да прецени действителния размер на задълженията си и последиците при забава.
Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка във вреда на
потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният
лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора,
сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването
на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния
размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 6 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска.
Твърди, че ищецът никога не е дължал неустойка, т.к. спазил задължението си
и предоставил обезпечение на кредита, чрез гаранция, като върнал главницата и възн.
лихва и не е плащал суми за неустойка. Не се стигнало до приложение на клаузата за
дължимост на неустойка, при което и искът бил неоснователен. Оспорва да са налице
сочените нарушения на ЗПК относно всички клаузи, като поддържа, че ищецът е
представил уговорената гаранция за плащане, при което неустойка не била
начислявана и плащана. На ищеца бил предоставен СЕФ, като същият можел да избере
вида на обезпечението и същевременно бил предварително уведомен за това си
задължение по договора, при което можел да извърши свободна и самостоятелна
преценка дали да встъпи в правоотношението. Разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК да
се откаже от договора, което не сторил. Ищецът бил запознат с всички условия по
кредита, като ГПР бил ясно посочен и отговарял на действителния. Предвид
изложеното се моли за отхвърляне на иска. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Относно допустимостта /повторно/ – установителният иск подлежи на
разглеждане по същество и ищецът има правен интерес от предявяването му,
независимо дали се установи да му е начислявана и да е плащал или не сума за
неустойка. Факт е, че такава клауза е налична и уговорена в правоотношението, като в
нея принципно се съдържа задължение за плащане на неустойка при определени
2
условия, при което страната има интерес да установи нейната невалидност, след като е
страна по договора. Плащането/начисляването на сума по нея е свързана с
не/основателност на иск по чл. 55 ЗЗД, какъвто не е предявен, но тези обстоятелства не
са пречка за разглеждане на претенция за преценка действителността на оспорената
клауза. Фактът, че към момента кредиторът не е начислил неустойка не означава, че
същият не може да направи това в бъдеще, при което и да претендира от потребителя
съответна сума. Горното несъмнено потвърждава интереса от предявения и разглеждан
установителен иск. Също така, преценката за не/валидност на оспорената клауза се
извършва към момента на сключване на договора, спрямо изначално предвидените й
параметри, с което е свързан и интересът от иска, а не съобразно последващи
евентуално реализирани факти /в т.ч. сбъдване или не на условия за начисляването й/,
които имат значение само по иск за връщане на даденото. След като ищецът твърди да
е страна по договора, винаги има интерес да установи със СПН дали оспорената клауза
е действителна или не, при което искът е допустим – в т.см. т.2 на ТР № 8/12 г. на
ВКС; Определение от 30.01.2019 г. по в.ч.гр.д. 175/20 г. на ПОС и др.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е
подписан договор за кредит от 08.11.2017 г., като предоставената сума е усвоена /вж.
Опр. 140 ГПК № 2051/24.02.2022 г. – л.57-58/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
В оспорената клауза на чл. 6 от договора, е предвидено, че при непредоставяне
на гаранция по чл. 4, ал. 3 в установения срок и съгласно реда и условията по ОУ,
потребителят дължи на дружеството неустойка от 1180 лева. Чл.4, ал. 3 предвижда, че
в срок до края на следващия ден след сключване на договора, кредитополучателят е
длъжен да предостави гаранция по кредита, съгласно ОУ. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъдат за сума в
размер на 1790 лева със срок на валидност до 10.09.2018 г.
Според чл.3.2 ОУ /л.49/ - до края на следващия ден от сключване на договора,
3
следва да бъде предоставена гаранция, която може да бъде – банкова, издадена от
банка или от небанкова финансова институция, опериращи на територията на РБ – с
условия по чл.3.2.2; или двама поръчители, които следва да отговарят на множество
критерии – чл. 3.2.3, в т.ч. – за лично явяване – чл.3.2.4, като дружеството е
предвидило право да не приема тяхното поръчителство – чл.3.2.5.
След преценка на всички взаимосвързани клаузи относно обезпеченията, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и дължимост на
неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез гаранция от трето лице или
банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по договора, както и
поръчителство на две ФЛ, съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия
срок, в който следва да се предоставят – до края на следващия ден след сключване
на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък –
за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители,
т.к. следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и
от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч.
и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща
сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и
чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/
следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза
изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към
сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на
обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката
всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 6 е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
4
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Размерът на предвидената неустойка представлява 78,67 % от заетата сума
/(1180*1500)/100/, т.е. изначално е предвидено, че при липса на предоставено
обезпечение чрез гаранция или поръчители, за периода на връщане на кредита,
потребителят би дължал главницата, дог. лихва като печалба за кредитора, но и сума за
неустойка в значителен размер – сума, почти равна на главницата.
Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, почти двоен
размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г.,
IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е
5
пораждал правно действие.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което
следва да бъде уважен.
За пълнота – ищецът е сключил договор за предоставяне на гаранция от същата
дата с трето лице „Кредит Гарант БГ“ ООД. В него обаче е предвидено задължение за
плащане на възнаграждение за гаранцията от 1200 лева /надвишаващо неустойката/,
като в настоящия процес няма да бъдат коментирани по същество действителността на
този договор и негови уговорки. Единствено ще бъде посочено, че това дружество и
ответникът се приемат за свързани лица, т.к. при служебна справка в ТР се установява
идентичност на съдружниците в дружествата, в т.ч. и на седалището и адресът на
управление. Отделен е и въпросът, че в самия договор за гаранция е предвидено това
възнаграждение да се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски /както и при
неустойката/, но в полза на ответника, макар и за сметка на гаранта /чл. 4, ал. 5
дог.гар./. Между дружествата очевидно е налице някаква вътрешна свързаност, след
като това трето лице се съгласява да предостави гаранция в предвидения по договора
съвсем кратък срок, в случая дори изпълнено предварително – на самия ден, а не до
края на следващия, при съответствие с изискванията на договора за кредит и неговите
параметри. Така длъжникът само формално е „освободен“ от задължението да плати
неустойка за непредоставено обезпечение, но същевременно реално е натоварен със
задължение да плати възнаграждение за гарант, но в по – висок размер от неустойката
и то в полза отново на кредитора /който евентуално впоследствие да преведе това
възнаграждение на дружеството – гарант/. Макар че такъв договор е сключен, с което
интересите на потребителя са засегнати, но неустойка не е била фактически начислена,
на практика се е достигнало до резултат на дължимост на едно доп. плащане в размер
над неустойката и то, платимо отново в полза на отв. дружество.
Както се посочи, без значение за извода за невалидност на клаузата за
неустойка, е фактът, че такава не е била начислена и платена, защото изначално, при
самото сключване на договора, е предвидена клауза за дължимост на такова плащане,
като в процеса подлежат на изследване обстоятелствата дали параметрите й отговарят
на изискванията на закона за действителност на дог. уговорки. Такова съответствие не
се установи, напротив, поради което и клаузата следва да бъде прогласена за
недействителна.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80
ГПК и доказателства за плащане на: 50 лева – ДТ и 210 лева – депозит ССЕ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
6
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.2 НМРАВ, възлиза на сумата от 312 лева, който следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. П. А., ЕГН
********** и „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 6 от сключения
помежду им договор за потребителски кредит от 08.11.2017 г., уреждаща задължение
за плащане на неустойка, е недействителна.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.10 да плати на А. П. А., ЕГН
**********, с адрес: ..., сумата от общо 260 лева /двеста и шестдесет лева/ - разноски
за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.10, на основание чл. 38, ал.2, вр.
с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. Е.Г. И., със служебен адрес: ...., сумата от 312 лева
/триста и дванадесет лева/- адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца А. П. А. в производството по настоящото гр.д. № 9322/21 г.
на ПРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7