Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ……........./13.05.2022 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на шестнадесети февруари през 2022
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ :
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СТОЙЧО ПОПОВ
секретар Алина Т.,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 12735 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 145867 от 09.07.2020 г. постановено по гр.д. № 10961/2019
г. на СРС, 63 състав, са уважени частично предявените от „Т.С.” ЕАД срещу
ответницата Е.Г.Т. искове, като е признато за установено, че
ответницата Е.Т. дължи на ищеца с „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 422 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ следните суми: 2056,04 лева - главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, общ. *******ж.к. *******, вх. *******абонатен № 146296 за
периода от 01.01.2015г. до 30.04.2017г. и 17,50 лева - главница за незаплатена
услуга за дялово разпределение за периода от 01.01.2015г. до 30.04.2017г.,
ведно със законната лихва от 26.02.2018г. до окончателното изплащане на дължимите
суми, и са отхвърлени предявените искове
за главница за доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от
2056,04 лв. до пълния предявен размер от 2933,41 лв. и за периода от 01.07.2013
г. до 31.12.2014г., иска за дължима цена на такса за услуга дялово
разпределение за разликата над уважения размер от 17,50 лв. до пълния предявен
размер от 26,96 лв. и за периода от 01.07.2013г. до 31.12.2014г., иска за
мораторна лихва върху задължението за цена на доставена топлинна енергия в
размер на 639,35 лв. за периода от 01.09.2013 г. до 13.02.2018 г., както и иска
за мораторна лихва върху задължението за цена на такса за услуга дялово
разпределение в размер на 5,84 лв. за периода от 01.09.2013 г. до 13.02.2018
г., за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 12930/2018г. по описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
Със същото решение са били
отхвърлени изцяло предявените от ищеца установителни искове по чл.422 от ГПК
срещу другите трима ответници - Н.Д.С., В.М.С. и Д.М.С., като се е произнесъл съда
с решението и относно дължимите между страните разноски.
Решението е постановено при
участието в процеса на „Т.” ООД, като трето лице помагач на ищеца.
Решение е обжалвано в срок от ищеца
“Т.С.” ЕАД само в частите, в които са
били отхвърлени предявените срещу ответника Е.Г.Т. искове, а именно частично
отхвърлен иска за главница за доставена топлинна енергия за разликата над
уважения размер от 2056,04 лв. до пълния предявен размер от 2933,41 лв. и за
периода от 01.07.2013 г. до 31.12.2014г., и отхвърлен изцяло иска за мораторна лихва върху задължението за
цена на доставена топлинна енергия в размер на 639,35 лв. за периода от
01.09.2013 г. до 13.02.2018 г., респ. и
в обусловената от това част за разноските. Излагат се доводи за неправилност на
решението в тези части поради нарушение на материалния закон относно
погасителната давност, тъй като следвало да се съобрази от съда, че ответницата
Е.Т. била сключила с ищеца споразумение на 29.07.2016 г., с което е признала
задълженията си за процесните суми за цена на топлинна енергия / ТЕ/ за периода
01.07.2013 г.- 30.04.2015 г., вкл. и сумите по общи фактури от 31.07.2014 г. и
от 31.07.2015 г., от която дата на споразумението течал нов давностен срок, който не е изтекъл към
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 26.02.2018 г. По отношение
отхвърления иск за лихви за забава сочи несъобразяване на решението с
приложимите през исковия период Общи условия на ищеца, в сила от 2008 г., от
2014 г. и от 2016г., предвиждащи различни моменти на изпадане в забава на
потребителя, като по отношение на ОУ от 2014 г. сочи, че за удостоверяване публикуване
на фактурите на интернет страницата на ищец са били съставени констативни
протоколи по чл.593 от ГПК на съответните дати на публикуването им. Моли да се
уважи въззивната жалба, като се отмени решението в обжалваните части, като иска за главница цена на ТЕ се уважи в
пълен размер, също и иска за лихва за забава върху главница се уважи, прави и искане за разноски.
Ответницата Е.Т. чрез особения
представител по ЗПП адв.Д. Н., оспорва въззивната жалба с писмен отговор с
възраженията, че с нея се правят преклудирани твърдения за нови факти и
обстоятелства, които не са били заявени от ищеца в срока по чл.147 от ГПК,
касаещи датата на изпадане на ответницата в забава от датата на публикуване
фактурите по ОУ в сила от 2014 г., доколкото
на тези ОУ от 2014 г. ищецът не се е позовал в исковата молба и в срока по
чл.147 от ГПК. По отношение довода на въззивника за прекъсване на давносттта от
ответницата, възразява, че тя не е признала задължения, тъй като не са били
конкретизирани задължения до датата на сключване на това споразумение, а самата
ответница е в облигационни отношение с ищеца от 14.07.2016 г. и това
споразумение можело да се отнася само за задължение от тази дата. Моли
решението да се потвърди в обжалваните части.
Третото лице-помагач не е взело становище по жалбата.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в
жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното решение е
валидно, а в обжалваните части и допустимо.
В частите, в които исковете за
установяване на вземания срещу Е.Т., са били уважени, респ. са били отхвърлени
частично исковете за установяване вземания за главница-цена на услуга дялово
разпределение и за лихва за забава върху цената на услуга дялово разпределение,
също и в отхвърлени изцяло искове спрямо другите трима ответници, решението на
СРС не е било обжалвано и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и
правилност.
При произнасянето си по правилността
на решението в обжлаваните отхвърлителни части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във
въззивната жалба на ищеца оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните
правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите
материално правните норми, респ. и наведените с отговора на въззивнатга жалба
възражения от противната страна, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба ищецът е
направил оплакване относно несъобразяване с
ОУ, приложими за исковия период, и относно несъобразяване на
представеното с исковата молба споразумение между ищеца и ответника Е.Т. от
29.07.2016 г., което оплакване относно фактите и приложимото право, очертава
обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната
проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по
делото доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Досежно правилността на
първоинстанционното решение в обжалваните части въззивният съд намира
наведените от ищеца с въззивната жалба доводи за неправилност, за неоснователни.
С исковата молба ищецът не се е позовал
на ОУ, в сила от 12.08.2016 г., а само на предходните такива в сила от 13.02.2008
г. и от 14.03.2014 г., поради което правилно с решението първоинстанционният
съд се е съобразил по отношение на уважената част от иска за главница- за която
е счел, че няма погасяване по давност, а именно от 01.01.2015 г. до 30.04.2017
г., като приложима разпоредбата на чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г., според които
задълженията се заплащат в 30-дневен срок от публикуване на фактурите на
интернет страницата на продавача, и като не е установено такова публикуване не
се установява и изпадане в забава. Никъде в исковата молба, нито в срока по
чл.147 от ГПК- до първото заседание пред първата инстанция, ищецът не се е
позовавал на ОУ в сила от 12.08.2016 г., при което същите не следва да се
съобразяват в случая, и направеното в тази насока възражение от ответницата с
отговора на въззивната жалба за настъпила преклузия за посочване за първи път
във въззивното производство на нови факти, е основателно. Съответно с исковата
молба и уточненията към нея, ищецът твърди, че ответницата Е.Т. му дължи 1/2 исковите
суми като собственик на топлоснабден имот, и не твърди сключено с нея
споразумение за разсрочено плащане, нито наличие на признание на вземания в
предмета на исковете. Не са ангажирани
по делото доказателства, от които да се установи, че ответницата е притежавала
правото на собственост от преди 14.07.2016 г. На тази дата ответницата е подала
лично молба-декларация до ищеца, с която е признала да е собственик на
процесния жилищен имот и е поискала откриване на партида при ищеца на нейно
име, при което е налице съвпадане изявленията на страните по спора, че от тази
дата нататък се намират в облигационна връзка по доставка на ТЕ за битови нужди.
Нито в исковата молба, нито до приключване на първото съдебно засездание в
първата инстнация, ищецът не е навел довод/възражение по направеното от ответнцита
възражение за погасяване процесните вземания по давност, че е налице прекъсване
на давността, поради признание на
вземания от ответницата, при което такива факти не са били включени в предмета
на спора с доклада на съда по чл.146 от ГПК. Както е разяснено в съдебната
практика, вкл. ин а ВКС по правилното приложение на процесуалния закон, ищецът
с исковата си молба очертава търсената защита и подлежащите на установяване
факти, респ. спрямо тях се изгражда и защитата на ответника, и това определя и
предмета на доказване. Като изхожда от принципите на диапозитивното начало и
равенството на страните, съдът не може да въвежда спор между страните по делото
там, където такъв не съществува. Предметът на делото се предопределя от
въведените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и заявените от
ответника правоизключващи и правопогасяващи възражения. Изменения в тях не
могат да въвеждат нито съдът, нито ответникът. Властен да стори това е
единствено ищецът, но само в предвидените в ГПК ред и преклузивни срокове,
въведени с цел ускоряване на гражданския процес. Съгласно чл. 147 от ГПК до
приключване на съдебното дирене /съвпадащо с приключването на устните
състезания - чл. 149, ал. 1 и ал. 2 от ГПК/ ищецът /страните/ може да твърди
нови обстоятелства само ако не е могъл да ги узнае, посочи и представи
своевременно. По силата на чл. 143, ал. 2 от ГПК в откритото заседание след
разрешаване на предварителните въпроси само ищецът може да поясни и допълни
исковата молба, което се изразява във въвеждане на нови факти и обстоятелства
за уточняването й в пределите на заявеното основание. При това положение спорът
може да бъде разгледан и разрешен само въз основа на посочено от ищеца в
исковата молба, и в първото съдебно заседание, основание и въведените от него
факкти и обстоятелства, на които основава исковите си претенции. Съдът не може
да разглежда факти и обстоятелства, на които страните не се позовават, нито да
обсъжда доказателства от които доказателства те не претендират за тях да
възникват права. При преценка основателността на доводите и възраженията на
страните съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и
не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната
не е посочила. Съдът не може да излиза извън рамките на правния спор по делото
и да се произнася по невъведени възражения (решение № 23 от 02.02.2016 г. по
гр. д. № 4553/2015 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 156/10.06.2013 г. по
гр. д. № 1497/2013 г., І г.о., ВКС, решение № 790 от 29.07.2011 г. по гр. д. №
148/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Ето защо в конкретния случай, доколкото
ищецът не е въвел в предмета на делото твърдение за признание на исковите суми
от ответницата, нито такова за
приложение на ОУ от 2016 г., то въззивнитя съд не може да
доказателствата- споразумение от 29.07.2016 г. по отношение невъведен в процеса своевременно довод за признание на
вземане и ОУ в сила от 12.08.2016 г. по иска за лихви за забава, доколкото
ищецът не е въвел в процеса в
преклузивния срокс по чл.147 от ГПК твърдения, които да установява с тези
доказателства. Правилно в мотивите на обжалваното решение първоинстанционният
съд е посочил, че ответницата Е.Т. се е задължила за сумите за ТЕ и лихви за
три години преди с поразумението то 29.07.2016 г. на друго основание, по силата
на самото споразумеиние, а не като собственик, при което и доколкото такова
основание на задължението не е посочено в исковата молба, не е следвлало съдът
да изяснява дали вземания, включени в тоза споразумение, са погасени частично по
давност или не- такива за главница до 31.12.2014 г. Но с оглед забраната за
влошаване положението на жалбоподателя по чл.271, изр. второ от ГПК, съдът не
може за отменя решението в необжалваната част, в която е прието, че ответницата
Емииля Т. дължи суми за за цена на ТЕ от 01.01.2015 г. до 14.06.2016 т.
Неотносими към предмета на спора се
явяват доводите на въззивника-ищец за издаване и публикуване на месечните
фактури, доколкото ОУ от 2014 г. макар и да сочат плащане от публикуване на
фактурите, доставчикът не е фиксирал
точен момент на това публикуване и така не може да се счита че е уговорен срок
за плащане, от който да настъпва изискуемостта на вземането. Ищецът не доказа
че е публикувал и кога прогнозните фактури и изравнителната такава, при което
длъжникът и реално не е поставен в забава за вземанията за главница цена на ТЕ
за времето на действие на тези ОУ в периода, за който е прието, че вземането не
е погасено по давност. Съдът няма задължение да указва на страната какви точно
документи в подкрепа на исковете си да представя по делото, с въззивната жалба
ищецът не е направил искане за допускане на нови доказателства от въззивния
съд, поради което оплакването за наличие на протоколи по чл.593 от ГПК,
удостоверяващи падежа на задължението и поставянето в забава на
ответниците е неоснователно- такива не
са събрани по делото. Ето защо искът за лихва за забава върху главницата се
явява неоснователен, защото се претендира върпху погасена по давност
главница/частично/ и поради недоказване отвеникът да е бил поставен в забадва
съгласно ОУ в сила от 14.03.2014 г.
Доколкото с въззивната жалба на
ищеца не са направени полаквания относно размерите по отношение отхвърления частично иск за главнца,
то въззивнитя съд не може да приеме различно от приетия размер от първата
инстнация с оглед чл.269, изр. второ от ГПК. Поради съвпадане изводите на двете
съдебни инстанции, решението в обжалваните части следва да се потвърди.
По разноските за въззивната
инстанция : По въззивната жалба на ищеца същият няма право на разноски, тъй
като жалбата му не се уважава. Ответницата
няма направени разноски.
Воден от изложеното, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 145867 от
09.07.2020 г. постановено по гр.д. № 10961/2019 г. на СРС, 63 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, в които са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу ответника Е.Г.Т.
искове, а именно частично отхвърлен иска за главница за доставена топлинна
енергия за разликата над уважения размер от 2056,04 лв. до пълния предявен
размер от 2933,41 лв. и за периода от 01.07.2013 г. до 31.12.2014г., и
отхвърлен изцяло иска за мораторна лихва
върху задължението за цена на доставена топлинна енергия в размер на 639,35 лв.
за периода от 01.09.2013 г. до 13.02.2018 г.,
също и в частта за разноските.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на
ищеца „Т.С.“
ЕАД - „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно
чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.