№ 1017
гр. София, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100512124 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника С. Й. АТ. срещу решение от 18.02.2021
г. по гр.д. №22443/2019 г. на Софийския районен съд, 151 състав, с което жалбоподателят е
осъден да заплати на М.Й. А. на основание чл.31 ал.2 ЗС сумата от 554,06 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на собствените на ищцата 6/8 ид.ч. от
съсобствения на страните недвижим имот, представляващ ап. №53, находящ се в гр. София,
жк. "****, дължимо за периода 10.03.2019 г. – 17.04.2019 г., както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано,
противоречащо на материалния закон и постановено при нарушение на
съдопроизводствените правила. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е
приел, че процесният недвижим имот е съсобствен между страните, тъй като същият е нейна
индивидуална собственост на основание придобивна давност. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло
предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна М.Й. А. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за
разликата над посочения по-горе размер и за извън посочения по-горе период, поради което
е влязло в законна сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в
жалбата, следва да се добави и следното:
Основателността на иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС включва наличието на
няколко предпоставки: 1/ наличие на съсобствена вещ, 2/ използването и само от един от
съсобствениците, 3/ писмено покана от останалите съсобственици до съсобственика, който
използва вещта, да им заплати ползата, от която са лишени. Съгласно ТР №7/02.11.2012 г.
по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик
възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата
вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 ЗС е едностранно волеизявление, на
което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето, докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. При наследствено
правоприемство наследникът на кредитора не дължи отправяне на ново писмено поискване,
тъй като поканата на наследодателя му го ползва. Ново писмено поискване на лишения от
ползите съсобственик се дължи само в случаите, когато наследодателят му не е отправил
писмено поискване за обезщетение за своя дял до ползващия общата вещ /решение
№544/23.07.2010 г. на ІV ГО на ВКС по гр.д. №736/2009 г., решение №51/27.04.2015 г. на ІІ
ВКС по гр.д. №4829/2014 г. и др./ Задължението за заплащане на обезщетение от страна на
ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика,
лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик
изпада в забава при условията на чл.84 ал.2 ЗЗД /напр. решение №133/18.02.2019 г. на ІІ ГО
на ВКС по гр.д. №692/2018 г./.
В конкретния случай тези предпоставки са налице.
Неоснователни са твърденията на ответника, че процесният недвижим имот имот
нейна индивидуална собственост на основание изтекла в нейна полза придобивна давност,
тъй като считано от 1986 г. владее имота. Фактическият състав на придобивната давност на
чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице следва да бъде установен при пълно и
пряко доказване в процеса. За да се признае на едно физическо лице правото на
изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона
установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години
фактическата власт по отношение на конкретната вещ /corpus/, без противопоставяне от
страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение
невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик /аnimus/, т.е.
поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен
обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака: постоянно,
непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя
собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Ответникът, чиято е доказателствената тежест за това, не е ангажирал никакви
доказателства, вкл. и пред въззивната инстанция с оглед разпоредбата на чл.266 ал.3 ГПК, за
установяване наличието на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
2
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 500,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20046774/18.02.2021 г., постановено по гр.д.
№22443/2019 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Й. АТ. , ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ****, да заплати на
М.Й. А., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. ****, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата
от 500,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3