№ 269
гр. Пещера, 07.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, II ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Велина Ив. Ангелова
при участието на секретаря Тодорка Т. Даракчиева
като разгледа докладваното от Велина Ив. Ангелова Гражданско дело №
20245240100163 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл.124 от ГПК във вр. с чл.26,ал.1 от ЗЗД ,вр. с чл.22
от ЗПК,вр. с чл.11 и чл.19,ал.4 от ЗПК.
Постъпила е искова молба от Е. С. Х. от гр.Брацигово ,***** с ЕГН-
**********, чрез адв.П. срещу ответника „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК175074752 , със седалище и адрес на управление:
гр.София,кв.“Мотописта“,бул.“България“№49,бл.53 Е,вх.В,представлявано
от С-. Н. ,в която твърди,че на 07.09.2023 година между ищцата по
настоящото дело и ответника е бил сключен Договор за потребителски кредит
№ 40011893365/07.09.2023 година, по силата на който на ищцата била заета
сумата от 3200 лева,която е следвало да бъде върната чрез 36 месечни
вноски.Съгласно клаузите на договора заемателят е следвало да заплати и
възнаграждение за допълнителни услуги в размер на 3520 лева като по този
начин задълженията му по договора били в общ размер от 8288 лева.Счита,че
така търсеното възнаграждение за допълнителни услуги по договор за
потребителски кредит в размер на 3520 лева е нищожно на основание
чл.26,ал.1 от ЗЗД ,вр.с чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП както и поради
нарушение на чл.19,ал.4 от ЗПК.Счита,че е налице накърняване на принципа
1
на добрите нрави тъй като в случая е налице не еквивалентност на
насрещните престации.Съгласно договора на заемателя е била заета сумата от
3200 лева ,а посоченото възнаграждение за допълнителни услуги е в размер
на 3520 лева ,което е необосновано високо и надвишава 100% от размера на
кредита.Споразумението за заплащане на възнаграждение за допълнителни
услуги в посочения размер нарушавало и принципа за справедливост и
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения,защото е
неморално и неетично да се уговаря възнаграждение за услуги ,които не са
предоставяни на клиент.Твърди се още ,че със същото споразумение е налице
заобикаляне на закона тъй като в чл.19,ал.4 от ЗПК е въведена забрана да се
определя ГПР в размер по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения.Такава уговорка е нищожна на основание чл.19,ал.5
от ЗПК.В предвид на това ,че в договора е предвидено заплащане на
възнаграждение за допълнителни услуги ,независимо от това дали реално ще
бъдат предоставени на заемателя те представляват разходи по кредита за
потребителя и е следвало да се включат в ГПР.При включването им ГПР би
надминал максимално определения от закона размер.С посочената сума по
договора в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорни задължения.Сочи още ,че
съгласно чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни
освен ако не са уговорени индивидуално.Счита се ,че клаузата за
предоставяне на допълнителни услуги не се явява индивидуално уговорена
тъй като видно от самия договор същата е част от стандартни и бланкетни
предварително изготвени условия на договора.
Моли се съдът да постанови решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответното дружество ,че ищцата не дължи
сумата от 3520 лева представляваща възнаграждение за закупен пакет за
допълнителни услуги,дължима във връзка с договор за потребителски
кредит № 400118933365 от 07.09.2023 година ,сключен с ответното
дружество поради това ,че са нищожни на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във вр.
с чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП.
Претендират се разноски. Ангажирани са доказателства. Правят се
доказателствени искания.
В указания от съда срок ответникът е депозирал писмен отговор,в който
2
оспорва предявеният иск със становището ,че действително между страните
по делото съществували договорни отношения по силата на договор за
потребителски кредит, съдържащ условията посочени в исковата молба.Не
оспорват,че в договора се съдържа клауза за заплащане на възнаграждение
за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекс“.Сочат обаче ,че предявеният иск е
недопустим поради липса на правен интерес,тъй като към момента на
предявяване на иска всички задължения по договор за кредит № 40011893365
са погасени изцяло и кредитът бил приключен. Ответното дружество в
качеството на кредитор нямало никакви претенции към ищцата.Твърди се
още ,че предявеният иск е и неоснователен тъй като ищцата била заявила
желание за закупуване на допълнителните услуги предлагани от ответното
дружество „Фаст“ срещу дължимо възнаграждение от 1280 лева и „Флекс“
срещу дължимо възнаграждение от 2240 лева ,които е следвало да се заплатят
на вноски .Всяка вноска включвала сума по главница ,лихва и сума по пакета
от допълнителни услуги.Сочи се още,че кредитополучателят при сключване
на договора е можел да не закупува такива допълнителни услуги.Моли да се
прекрати производството по делото или да се постанови решение ,с което да
се отхвърли предявеният иск.Направено е възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение.В подкрепа на твърденията си не сочат
доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства преценени поотделно
и в тяхната съвкупност във връзка с твърденията ,възраженията и доводите
на страните и при съобразяване с разпоредбите на чл.235 и сл.от ГПК, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
За изясняване на спора от фактическа страна бе назначена и изслушана
съдебно-икономическа експертиза изготвена от вещото лице Л.Ц. като
вещото лице в заключението си сочи ,че въз основа на предоставените му от
ответното дружество договор за потребителски кредит№ 40011893365 от
07.09.2022 година,погасителен план и извършени плащания по договора е
установил,че договор за кредит № **********/07.09.2022 година е разписан в
качеството на кредитор от „Профи кредит България“АД и като
кредитополучател от Е. С. Х..По силата на клаузите в него на
кредитополучателя е предоставен кредит в размер на 3200 лева ,при следните
условия:срок на кредита от 36 месеца чрез 36 бр.вноски,всяка в размер от
3
155.48 лева,включваща главница и лихва.Общата сума на кредита (заета
сума и възнаградителна лихва) в размер на 5597.41 лева.Годишният лихвен
процент е определен на 41.00% и ГПР от 49.13%.При кандидатстване за
потребителски кредит кредитополучателят поискал и закупуване на
допълнителни незадължителни услуги:“Фаст“-предоставяща право на
приоритетно разглеждане и заплащане на кредита ,за което
кредитополучателят дължал възнаграждение в размер на 1280 лева и „Флекс“-
предоставя правото на промяна на погасителния план на потребителя,за
което кредитополучателят дължал възнаграждение в размер на 2240
лева.Общата сума по пакета от допълнителни услуги е в размер на 3520 лева
и е следвало да се изплати на вноски като размерът на всяка е от 97.78 лева
и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита.Вещото лице
е установило ,че общото задължение по кредита ,в това число заета сума
,лихва и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е в размер от
9117.41 лева ,а месечната вноска е в размер на 253.26 лева.В заключението се
сочи,че в ГПР е определен от 49.13% ,но ако в него се включи
допълнителното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги то същият
ще е в размер от 132.85%.Вещото лице е установило ,че по договора
кредитополучателят е направил три плащания в общ размер от 3660.19 лева
като предсрочно е погасил задължението си относно главница от 3200
лева;договорена лихва от 237.78 лева;възнаграждение по допълнителна
услуга от 221.63 лева и лихва просрочие от 0.78 лева.
Заключението е прието в с.з. и не е оспорено от страните.
По делото няма спор,че страните в настоящото производство са били
обвързани от валиден договор за предоставяне на потребителски кредит от
07.09.2023 година ,по силата на който на ищцата в качеството й на
кредитополучател е била заета сумата от 3200 лева от ответника в качеството
му на кредитодател.
Според трайно установената съдебна практика абсолютна процесуална
предпоставка за предявяване на установителен иск е наличието на правен
интерес (решение № 133/22.11.2011 г. по т. д. № 17/2011 г. на ВКС, I т.
о.; решение № 147/17.06.2013 г. по гр. д. № 1810/2013 г. на ВКС, II г. о.). За да
е налице такъв интерес е нужно да се установи наличие на спор между
страните по делото, при който се извършват действия, сериозно засягащи
4
правата на ищеца (решение № 163/13.01.2011 г. по т. д. № 12/2010 г. на ВКС, I
т. о.; решение № 147/17.06.2013 г. по гр. д. № 1810/2013 г. на ВКС, II г. о.).
Следователно, за да съществува интерес от предявяване на установителен
иск, е достатъчно да се оспорва претендираното от ищеца право или да се
претендира отричаното от него право (решение № 197/28.06.2010 г. по гр. д.
№ 875/2009 г. на ВКС, I г. о.; решение № 135/10.07.2013 г. по гр. д. № 61/2013
г. на ВКС, II г. о.). Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от
защита чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на
правата на ищеца. По смисъла на решение № 299/09.01.2012 г. по гр. д. №
1331/2010 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за да е
налице правен интерес от предявения установителен иск за нищожност на
договор, решението по него следва да се отрази на правното положение на
ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен резултат.
Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която
решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се
основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни
доводи за засегнатите от възникналия правен спор права, както и на характера
на самото спорно право.
При такава преценка в настоящия случай съдът, намира че правния
интерес не е отпаднал, тъй като договорът за предоставяне на кредит
съществува в правния мир. Уреждането на материалните въпроси по него с
връщане на главницата, в известен смисъл лишава действията на ищцата от
интерес в житейския смисъл , но не и от правен интерес.
Нейният интерес налага по надлежния ред да бъде установено ,че не
дължи сумите по закупения пакет от допълнителни услуги,поради
нищожността на договора, който атакува.
Страните не спорят ,че процесният договор попада в приложното поле
на Закона за потребителския кредит ЗПК.
Предвиденото в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легално определение на този вид
договори е следното - договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
5
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.
ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т.
1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият
разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но
от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Възнаграждението за
закупен пакет от допълнителни услуги е следвало да бъде включено
изначално при формирането на ГПР.Видно от заключението на вещото лице
при включване на това възнаграждение ,то ГПР ще е в размер на 132.85% ,а
не както е посочено от 49.13%
Страните не спорят ,а и от заключението на вещото лицеи Ц. се
установи ,че на ищцата по делото,която е длъжник в процесния договор е
била заета сума в размер на 3200 лева като същата е закупила и
допълнителните услуги разписани в договора както следва : услугата Фаст
6
е :-Предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит,за което се е дължало възнаграждение в размер на
1280 лева ,а услугата Флекс е :-Предоставя право на промяна в
погасителния план на потребителския кредит,за което се е дължало
възнаграждение в размер 2240лева.Установи се от заключението ,че
възнагражденията за закупените услуги се разсрочва във времето и се
погасява като част от погасителните вноски в рамките на погасителния
план.Общия размер на кредита е 9117.41 лева при реално предоставена сума
от 3200 лева.
В същност клаузите по пакета допълнителни услуги са неравноправни
клаузи по смисъла на чл.143,ал.1 от ЗЗП, според която разпоредба
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като: т.3 поставя изпълнението на задълженията на
търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи
единствено от неговата воля.
В процесния случай кредиторът може изобщо да не изпълни
задължението си да предостави заема ако няма сключен допълнителен пакет
услуги "Фаст. " без вменени никакви последствия и отговорности за него от
това поведение.
По начина по който са уговорени услугите и дейностите свързани с тях,
същите поставят потребителя в безизходица и в неравностойно и
неравноправно положение спрямо кредитора. Следователно той
/потребителят/ е принуден под натиска на така поставените от кредитора
неопределени, неопределяеми и неясни условия формално да подпише
споразумението за предоставяне на пакета от допълнителни услуги и
незабавно да се задължи с още едно задължение за възнаграждение
надхвърлящо заетата сума по неотпуснатия му все още заем, само и само да
бъде разгледан неговия договор. Това са типичните неравноправни клаузи по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 и следващите от ЗЗП, когато клаузата в
договора или в ОУ поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля ,чрез което в същност е налице уговорка във вреда на
7
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Това са онези типични неравноправни клаузи в
ДПК, които поставят потребителя в неравностойно положение спрямо
кредитора тъй като предоставят незабавно права за кредитора /настъпила
незабавна изискуемост на вземането за възнаграждение за пакета/, считано от
момента на сключването му и то в размер, доближаващ или дори надхвърлящ
размера на все още неотпуснатия кредит, и без изобщо да е предоставена към
този момент дори една единствена услуга по пакета, а само поради факта на
желанието за потребителя да разполага и да има в наличност този пакет от
услуги. Вземането на кредитора за възнаграждение за пакета услуги е станало
незабавно изискуемо дори и без да се стигне до реално ползване на тези
услуги, което в най-чистия си вид представлява по същество допълнителна
скрита печалба за кредитора, с която той се и обогатява за сметка на
потребителя и поради факта, че плащането й е разсрочено за целия срок на
действие на договора и представлява част от месечната погасителна вноска.
Освен това налице е пълна неопределеност на услугата Флекси като
индивидуално възнаграждение и в действителност се прикрива размера на
таксите или не ги определя ясно за услугите, които кредитора следва да
извърши за потребителя, поставяйки ги единствено под общ знаменател като
обща стойност на пакета без никакви подробности и разбивки за цената на
всяка една отделна услуга.
Предвид изложеното целият ДПК следва да се прогласи за
недействителен като нищожен на основанията посочени в чл. 22 от ЗПК и
по чл. 143 от ЗЗП и чл. 26 от ЗЗД.
В съответствие с нормата на чл. 23 от ЗПК-Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита,
С оглед на изложеното предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен така както е предявен
По делото ищцата е представлявана безплатно от адв.П., при условията
на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, който е поискал присъждане на адвокатско
8
възнаграждение,като още с отговора на исковата молба ответникът е
направил възражение за прекомерност.
С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена процесуалната
възможност, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, по искане на страната, решаващият съд да намали и присъди в по-
нисък размер разноските в тази част. В настоящия случай ищцата е
представлявана от адвокат при условията на чл.38,ал.1 от Закона за
адвокатурата като съгласно разпоредбата на чл.38,ал.2 от ЗА- В случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна
да го заплати. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г.
по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски
районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и, на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е
длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.
Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо
страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание
чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав следва да направи
9
преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба №
1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер
не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил
безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на
правото на ЕС. Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е
изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 ЗА, а като израз на социална
дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги ( pro bono) на
материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Разпоредбата на чл.36, ал.2,
изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в
размер по[1]нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36,
ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско
възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и
намаляването му при прекомерност на уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е
ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от
Висшия адвокатски съвет. По реда на Закона за правната помощ се
осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до
правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен
пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП.
Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва
да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и
стандарт, каквито са предвидени и за предоставената адвокатска защита по
договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се
извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане
на правната помощ, приета от Министерския съвет. Към прилагането на
размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл.78,
ал.7 ГПК, в случаите, когато делото е решено в полза на лице ,на което е
предоставена правна помощ,изплатеното адвокатско възнаграждение се
присъжда в полза на НБПП съразмерно с уважената или отхвърлена част
иска.Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за
адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на
размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от
държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро
за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата
по ЗА - от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито
10
членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато
и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните
размери на определените възнаграждения. Правната помощ, включително
процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на
социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото,
семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1,
т.2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално
затруднени. Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от
отчет на адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския
съвет с оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от
НБПП (чл.38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален
размери, докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение на съда да
присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната
организация, без възможност да го намалява под определения размер.
Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък
размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Конкретно: по
НЗПП за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е
от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде увеличено с 50% при интерес над 10000
лв., а за приподписване на касационна жалба – от 50 лв. до 120 лв., съответно
по Наредба № 1/2004 г. – минималното възнаграждение при интерес до 10000
лв. е 1300 лв., а за изготвяне на касационна жалба или отговор - в размер не
по-малко от 1200 лв. При така посочените особености в правната уредба на
адвокатските услуги се установява, че е налице непропорционалност при
заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица,
като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи
различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност.
Несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени условия за
осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално
затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им
състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди
правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет
от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този
смисъл социалната помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната
страна, а адвокатска услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази
цел, престава да се счита за предоставена в обществен интерес, след като
11
възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би
могъл да договаря дори и в общия случай.Решението на Висшия адвокатски
съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на
адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички
участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и
същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез
възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално
представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата
минимален размер. Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е
значително по[1]висок от приложимите размери в аналогични случаи, без
възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата
на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява
нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в
какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения
не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да
служат единствено като ориентир при определяне служебно на
възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка
от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да
са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В случая
настоящият състав приема ,че делото не се отличава с фактическа и правна
сложност ,поради което в полза на адв.П. следва да се присъди
възнаграждение в размер на 360 лева
В тежест на ответното дружество следва да се възложат д.т. в размер на
80 лева и разноски за вещо лице в размер на 200 лева.
Водим от горните съображения, Пещерският районен съд
РЕШИ:
12
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК175074752 , със седалище и адрес на
управление:гр.София,кв.“Мотописта“,бул.“България“№49,бл.53
Е,вх.В,представлявано от С-. Н., че Е. С. Х. от гр. Брацигово, ***** с ЕГН-
**********, чрез адв. П. не дължи сумата от 3520 лева представляваща
възнаграждение за закупен пакет за допълнителни услуги,дължима във
връзка с договор за потребителски кредит № 400118933365 от 07.09.2023
година поради нищожност на договора на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД във
вр. с чл.143,ал.1 и чл.146,ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА "Профи кредит Българи“АД да заплати по смета на РС-
Пещера д.т. в размер на 80 лева и разноски за вещо лице в размер на 200 лева
ОСЪЖДА "Профи кредит България“АД да заплати на адв. П. сумата
от 360 лв., адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по делото.
РЕШЕНИЕТО м о ж е да бъде обжалвано пред Пазарджишкия окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщението на страните.
Съдия при Районен съд – Пещера: _______________________
13