РЕШЕНИЕ
№ 83
гр. Русе, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Аглика Гавраилова
Членове:Мария Велкова
Антоанета Атанасова
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Мария Велкова Въззивно гражданско дело №
20234500500095 по описа за 2023 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „Примекс“ЕООД- гр.К., ЕИК *********
против решение №1562/09.12.2022 г., постановено по гр.д.№ 4206/2022 г. по
описа на Русенския районен съд, с което дружеството е осъдено да заплати на
М. П. П. сумата в размер на 399.63 лв., представляваща неизплатено нетно
възнаграждение за положен труд от 11 дни през м. март 2022 г., ведно с
лихвата за забава и направените разноски. Твърди се, че решението е
неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния
закон и като необосновано по съображенията, изложени в жалбата.
Претендира се отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на
ново, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендира присъждане на
разноските за двете инстанции.
Ответникът по жалбата М. П. П. чрез пълномощника си адв.С. С. от АК-
Русе е подал отговор по реда на чл.263 от ГПК, в който изразява становище за
неоснователност на жалбата. Счита обжалваното решение за правилно и иска
същото да бъде потвърдено. Претендира направените разноски.
1
След преценка на доводите на страните, доказателствата по делото и
съобразно правомощията си, визирани в чл.269 от ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна в
законоустановения срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради
което е допустима.
Разгледана по същество жалбата е основателна.
Производството по делото е образувано по предявените от М. П. П.
против жалбоподателя искове за заплащане на неизплатено трудово
възнаграждение в размер на 435.96 лв., заедно с лихва за забава в размер на
12.35 лв.
От събраните в първоинстанционното производство писмени
доказателства е установено, че страните са били в трудово правоотношение,
породено от трудов договор №1772/07.02.2022 г., по силата на който М. П. П.
е заемал длъжността „Работник поправка на джанти и гуми“. Страните са
уговорили основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1030 лв.,
допълнително възнаграждение за професионален опит в размер на 0.6% за
всяка прослужена година, платимо до 25-то число на месеца, след месеца, за
който се дължи възнаграждението. Договорът е бил сключен със срок за
изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. Уговорен е и срок за
предизвестие- 60 дни.
По молба на М. П.- вх.№ 295/17.03.2022 г. трудовото правоотношение
между страните е прекратено със заповед № 1431/17.03.2022 г. на основание
чл.326, ал.1 от КТ във вр.чл.335, ал.2, т.2 от КТ. В заповедта е посочено, че на
служителя се дължи обезщетение по чл.224 от КТ в размер на 103 лв., както и
че същият дължи обезщетение по чл.220 от КЗ за неспазено предизвестие в
размер на 2060 лв. брутна сума в полза на работодателя. Заповедта е била
връчена на П. на същата дата.
В подписана от него декларация-съгласие, както и в подадената от него
писмена молба от 17.03.2022 г. М. П. е дал изрично съгласие дължимото от
него обезщетение по чл.220 от КТ да бъде удържано от трудовото му
възнаграждение, както и от всяко дължащо му се обезщетение.
При така установените факти първоинстанционният съд е уважил
2
предявените искове за заплащане на трудово възнаграждение в размер на
399.63 лв. и лихва за забава в размер на 1,54 лв. по съображения, че за м. март
2022 г. М. П. П. имал отработени 11 работни дни, за което му се дължи
възнаграждение в размер на 399.63 лв. нетна сума. Прието е за неоснователно
възражението на жалбоподателя за недължимост на същата поради
извършено прихващане с насрещно вземане по чл.220 от КЗ- обезщетение за
неспазен срок на предизвестие. Първоинстанционният съд е счел, че
извършвайки прихващане между вземането на работодателя и дължимото от
него трудовото възнаграждение, фактически работодателят извършил
удръжки, различни от уредените в чл.272 от КТ, а даденото от работникът
съгласие не можело да породи своето действие, тъй като размера на вземането
му било под минималната работна заплата, поради което прихващане не
можело да се извърши с оглед забраната по чл.446 от ГПК.
Обжалваното решение е неправилно като постановено при неправилно
приложение на материалния закон.
С разпоредбата на чл.272 от КТ е въведена закрила на трудовото
възнаграждение.
Съгласно цитираната правна норма без съгласието на работника или
служителя не могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение
освен за:
1. получени аванси;
2. надвзети суми вследствие на технически грешки;
3. данъци, които по специални закони могат да се удържат от
трудовото възнаграждение;
4. осигурителни вноски, които са за сметка на работника или
служителя, осигурен за всички осигурителни случаи;
5. запори, наложени по съответния ред;
6. удръжки в случая по чл.210, ал.4 като съгласно ал.2 от същата
правна норма общият размер на месечните удръжки по предходната алинея не
може да надвишава размера, установен с ГПК- чл.446.
Със съгласието на работника или служителя обаче могат да се правят
удръжки от трудовото възнаграждение и в други случаи, извън посочените в
чл.272, ал.1 от КТ. При наличие на съгласие от работника не намира
3
приложение нормата на чл.272, ал.2 от КТ, ограничаваща месечният размер
на удръжките, които се извършват без негово съгласие.
В настоящият случай при прекратяване на трудовото правоотношение с
молба от 17.03.2022 г. М. П. е дал изрично писмено съгласие за извършване
на удръжки от дължимите му от работодателя суми и това съгласие касае
именно погасяване на насрещното вземане на работодателя по чл.220, ал.1 от
КТ- за неспазен срок на предизвестие. Това вземане на жалбоподателя е
установено в договора и в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, поради което е ликвидно и изискуемо и с него
работодателят може да извърши извънсъдебно прихващане на суми, които
дължи за трудово възнаграждение.
С факта на извършеното извънсъдебно прихващане от страна на
жалбоподателят, вземането на ответника по жалбата е погасено, поради което
искът за заплащане на неплатено трудово възнаграждение за м. март, както и
акцесорната претенция за лихва за забава се явяват неоснователни и следва да
се отхвърлят.
Неоснователността на предявените искове обуславя неправилност на
решение и в частта за разноските.
Решението в обжалваната част е неправилно, поради което следва да се
отмени като вместо него се постанови ново решение, с което исковете се
отхвърлят като неоснователни.
Съгласно чл.78 от ГПК разноските за производството са в тежест на
ответника по жалбата. Същият дължи направените от жалбоподателя
разноски за двете инстанции в размер на 890 лв.- платена държавна такса и
адв. възнаграждение съобразно представените договори за правна защита.
Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване- чл.280, ал.3
от ГПК.
По изложените съображения Русенският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №1562/09.12.2022 г., постановено по гр.д.№
4
4206/2022 г. по описа на Русенския районен съд в частта, с която „Примекс“
ЕООД- гр.К. е осъдено да заплати на М. П. П. от гр.Русе сумата в размер на
399.63 лв., представляваща неизплатено нетно възнаграждение за положен
труд от 11 дни през м. март 2022 г., ведно с лихвата за забава в размер на 1.54
лв., както и в частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М. П. П. от гр.Русе против „Примекс“
ЕООД- гр.К.иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.
март 2022 г. в размер на 399.63 лв.- чиста сума, както и лихва за забава в
размер на 1.54 лв. като неоснователни.
В останалата част решението като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА М. П. П. от гр.Русе да заплати на „Примекс“ ЕООД- гр.К.
сумата в размер на 890 лв.- разноски за двете инстанции.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5