№ 138020
гр. София, 04.11.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Частно гражданско
дело № 20231110135996 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „ЕОС матрикс“ ЕООД за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника К. М. В. за следните суми:
952,39 лева – неизплатен остатък от главница – вноски с настъпил падеж в
периода от 25.07.2022 г. до 25.06.2023 г., ведно със законната лихва от
28.06.2023 г. до изплащане на вземането; 407,45 лева – възнаградителна лихва
за периода от 25.07.2022 г. до 25.06.2023 г., и 59,43 лева – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 25.07.2022 г. до 27.06.2023 г.
– задължения по договор за потребителски стоков кредит №
744362/26.12.2021 г., сключен между длъжника и „Банка ДСК“ ЕАД,
вземането по който било прехвърлено на заявителя с договор за продажба на
вземания (цесия) от 28.03.2023 г., за който длъжникът бил уведомен.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в
чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда на Европейския съюз,
включително и в случаи, когато съдът не е натоварен служебно да следи
някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08 Pannon GSM, както и
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по дело документи може
да се направи извод за евентуална неравноправност на някои от клаузите по
договора за кредит. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в
договор с потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност
и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда,
че е неравноправна клауза в потребителски договор, която натоварва
потребителя с прекомерни по размер неустойка или парично обезщетение.
Във връзка с това си съмнение настоящият съд е изискал съгласно
указанията на Съда на Европейския съюз, дадени в Определение от
26.11.2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и Фронтекс интенешънъл ,
1
информация от заявителя как е формиран размера на главницата от 952,39
лева, тъй като е установил, че в т. 1 от договора за кредит (на лист 9 от
делото) е описано, че на длъжника К. М. В. са били предоставени 2621,98
лева за закупуване на телефон iPhone и 527,90 лева за застраховка, като
задължението по кредита, върху което са начислявани лихви според
погасителния план (на лист 11 от делото) не е стойността на получената от
длъжника стока – телефон за 2621,98 лева, а 3149,88 лева, т.е. сборът между
посочената цена и застрахователната премия от 527,90 лева. С молба с вх. №
208959/21.07.2023 г. заявителят „ЕОС матрикс“ ЕООД е потвърдил това
съмнение.
Настоящият съдебен състав намира, че такъв начин на формиране на
задължението по потребителски кредит – добавяне към получената от (или
заплатена в полза на) потребителя-кредитополучател сума на застраховката в
полза на кредитора, и олихвяване и начисляване на такси върху цялата
получена сума, представлява евентуално неравноправен начин на определяне
на задължението по кредита поради евентуално нарушаване на забраната за
начисляване на прекомерни неустойки съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като така определената сума („главница“), върху която се изчисляват вноски
по договора за кредит, всъщност не покрива нещо получено от самия
кредитополучател, а представлява част от гаранциите, с които банката си
гарантира връщането на кредита и евентуалните последици при липса на
такова. Това вероятно противоречи и на общата дефиниция за
неравноправност съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като по този начин
потребителят заплаща, поемайки изцяло за своя финансова тежест,
обезпечението на банката, което не съответства с изискванията на
добросъвестността, а и освен това дължи не само застрахователната премия, а
и лихва върху нея, възлизаща на 17,65 % според условията на договора. Ако
потребителят беше сключил застраховка на свободния пазар, то би дължал
при забава на вноските за застрахователна премия само законната лихва
съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която е равна на основния лихвен процент на БНБ,
увеличен с десет процентни пункта, или към настоящия момент – около 13 %.
Това сочи и на евентуално нарушение на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр, съгласно
които неизпълнението по договора за кредит може да натовари длъжника
само със задължение да заплаща законна лихва, а в случая неизпълнението на
задължение, което е уредено изцяло в полза на кредитодателя,, се обвързва
със задължително плащане на лихва в по-висок размер. Освен това последица
от неплащане на вноските по застраховка съгласно чл. 368, ал. 2 КЗ по
принцип е прекратяване на застрахователното покритие, а не товарене на
потребителя с лихви. Поради това, доколкото положението на длъжника в
производството по сключения от него договор със застраховка е значително
по-неблагоприятно от това, в което би се намирал, ако сам отделно беше
сключил застраховката отделно, включването на застрахователната премия в
олихвяемата сума по договора води до вероятна неравноправност.
За да не постави заявителя в неприятното положение да отхвърли
заявлението изцяло, съдът му е дал с Разпореждане № 124344/09.10.2023 г. по
делото възможност да раздели претенциите си между такива за предоставена
2
главница и за застрахователни вноски. Заявителят обаче е отказал да направи
това с молба с вх. № 298651/24.10.203 г., като изрично е заявил, че за
„главница“ следва да се смята онова, което кредитодателят бил платил, а то
било цената на телефона и застрахователна премия, която според кредитора
била за „защита на телефона“. Последното фактическо твърдение би
означавало действително сключване на застраховка в полза на длъжника в
производството, но текстът на договора за кредит сочи, че не е сключена
имуществена застраховка за защита на телефона като актив, придобит от
длъжника, а е сключена застраховка „Живот“, която обезпечава възможността
кредитодателят да получи плащане по кредита в случай, че длъжникът –
кредитополучател почине или не може да работи поради увредено здраве.
Така се установява, че всъщност част от „главницата“ по кредита, която
според заявителя била заплатена в полза на потребителя, е застраховка,
изцяло платена в полза на кредитодателя. Тази сума обаче не може да се
смята за част от чистата стойност на кредита (законодателно понятие, което
покрива значението на ползвания в банковата и търговска практика термин
„главница“) или от неговия „общ размер“ по смисъла на § 1, т. 2 ЗПКр и чл.
11, ал. 1, т. 7 ЗПКр. Това следва от тълкуването на разпоредбите на ЗПКр
систематично, тъй като дефиницията на § 1, т. 2 ЗПКр показва, че „общата
сума, дължима от потребителя“ се състои от два компонента – „общ размер“
и „общи разходи по кредита“. Второто понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПКр
и включва освен лихви и такси и застрахователните премии. Следователно
застрахователната премия за обезпечаване на изплащане на кредита при
застрахователно събитие, засягащо потребителя, като част от „общите
разходи по кредита“ по § 1, т. 1 ЗПКр не може по логическите закони за
противоречието (щом нещо е част от едната група, описана в дефиницията по
§ 1, т. 2 ЗПКр, то не може да се включи и в другата) и за изключеното трето
(разходите по кредита съгласно § 1, т. 2 ЗПКр са или част от „общия размер“,
или от „общите разходи“) да е част и от „общия размер“ на кредита.
Следователно изложената от заявителя теза, че застраховката за изплащане на
кредита е някаква особена услуга, която потребителят може да ползва за себе
си и по свое усмотрение, не е намира опора в закона.
Оттук следва, че предвиденото в погасителния план заплащане на
възнаградителната лихва върху застрахователната премия се явява евентуална
последица от неравноправна клауза в договора за кредит и тъй като
заявителят изрично отказва да раздели претенциите си на такива,
произтичащи от същинската „главница“ (цената на телефона), и такива,
основани на застрахователната премия, то претенцията за лихва следва да се
отхвърли изцяло на основание евентуална неравноправност съгласно чл. 411,
ал. 2, т. 3 ГПК.
Претенцията за главница също не следва да се уважава, тъй като
присъждането на целия поискан размер на главницата като част от вноските
по кредита ще противоречи на задължението на съда по чл. 6 от Директива
93/13/ЕИО да не допуска принудително изпълнение за вземания, които се
основават на евентуално неравноправни клаузи. В случая потребителят няма
как само по данните в заповедта да установи каква част от вноските са само за
3
цената на телефона му, а още повече – предвид императивния характер на
правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, което изисква съдът да отчете извършените от
длъжника до момента плащания, които заявителят изрично признава в
молбите с вх. №№ 208959/21.07.2023 г. и 298651/24.10.2023 г., че са получени
от заявителя по делото. При това положение съдът, без да може да укаже на
длъжника – потребител, че част от задължението, което се претендира със
заповедта за изпълнение, е вече платено, и без да има данни, които позволяват
да се изчисли тази част (поради отказ на заявителя да раздели претенциите),
би поставил длъжника в невъзможност да реализира правото си да възрази
срещу последиците от евентуално неравноправния характер на клаузите, тъй
като може и да не знае за тази евентуална неравноправност. Така съдът, ако
издаде заповед за изпълнение, би нарушил изискването на чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО да не дава евентуално действие на неравноправни клаузи, без да се
прецени евентуалната неравноправност и нейните последици – нещо, което
би било невъзможно, ако потребителят не възрази срещу заповедта за
изпълнение и тя влезе в сила, а той не може да направи правилна преценка
дали и доколко да възрази, без преди това да получи необходимата
информация за разделяне на вноските в частите им за главница и застраховка.
това налага и отхвърляне на претенцията за главница като евентуално
основана на неравноправни клаузи поради вече извършените плащания по
договора, които може частично да са погасили главницата при прилагане на
чл. 76 ЗЗД, на основание
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, а оттук – и до отхвърляне на претенцията за лихва за
забава, тъй като тя се основава на тази за главница.
Извършеният дотук анализ се основава само на евентуална
неравноправност на клаузите, която съдът не може да прецени напълно в
момента, но както практиката на Съда на Европейския съюз – вече
цитираното Определение от 26.11.2020 г. по дело C-807/19 Банка ДСК и
Фронтекс интенешънъл, така и текстът на приетия по-късно
чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК изискват (с оглед безспорния и едностранен характер
на заповедното производство и невъзможността да се събират доказателства)
заявлението за издаване на заповед за изпълнение да се отхвърли при
възникнало основателно съмнение, а въпросът да се разреши в евентуално
спорно исково производство, за което на заявителя се дава възможност да
инициира в срока по
чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК. Своето правомощие да разреши спора по този
настоящият съд ще отстоява в изпълнение на чл. 7 от Директива 93/13/ЕИО,
тълкувана и съгласно изискванията за ефективност, описани в практиката на
Съда на Европейския съюз – т. 38 и 42 – 43 и 48 от Решение от 30 юни 2022 г.
по дело C-170/21 Профи кредит България и Определение от 17.01.2023 г. по
дело C-379/21 Ти би ай банк, независимо от обжалването на настоящото
разпореждане и резултата от него, като при необходимост ще отправи за
пореден път необходимите преюдициални въпроси до Съда на Европейския
съюз.
Така мотивиран, Софийският районен съд, 28. състав,
4
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление за издаване
на заповед за изпълнение с вх. № 184555/28.06.2023 г., подадено от „ЕОС
матрикс“ ЕООД.
УКАЗВА на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК на заявителя „ЕОС
матрикс“ ЕООД, с ЕИК: *********, с адрес на управление: София, ул. „Рачо
Петров – Казанджията“ № 4 – 6, че може да предяви претенциите си срещу К.
М. В., с ЕГН: **********, и адрес: София, ул. „Книжовник“ № 3, с
осъдителен иск в едномесечен срок от влизане на определението в сила, като
ползва платената държавна такса за вземанията, за които заявлението е
отхвърлено.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „ЕОС
матрикс“ ЕООД. Препис да се връчи на двете страни.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5