Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Русе, 26.10.2020 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенският административен съд, в публичното заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета
година в състав:
Съдия:ДИМИТРИНКА
КУПРИНДЖИЙСКА
при секретаря Цветелина Димитрова като разгледа
докладваното от съдия Куприндийска административно
дело № 456 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 145 -
178 от АПК във връзка с чл. 68, ал. 1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.).
Образувано е по жалба на Р.С.М. ***, срещу Решение № 383/26.06.2020г., постановено по преписка 720/2019
г. по описа на КЗД, Петчленен разширен заседателен състав, с което е
установено, че Е.Т., в качеството му на директор на ОУ „Никола Обретенов“
гр.Русе, ул.“Никола Табаков“ № 4, не е извършил нарушение по признаци
„увреждане“ и „лично положение“, съгласно ЗЗДискр, по отношение на Р.С.М. и е
оставена без уважение жалба вх. № 44-00-2874/12.09.2019 г. по описа на КЗД,
подадена от Р.С.М. ***.
В жалбата
са развити доводи за неправилност на обжалвания административен акт поради постановяването
му в противоречие с материалноправни разпоредби. Твърди се, че
административният орган се е произнесъл без да съобрази обстоятелството, че
госпожа Н. Д. била на длъжността „начален учител“, каквато длъжност заемала и
жалбоподателката. Счита, че директорът на училището се е възползвал от нейното
законно право за ранно пенсиониране, без тя да е пожелала да се възползва от
него, което представлява дискриминация спрямо нея.
Иска се от
съда да постанови решение, с което да бъде отменено решението на КЗД и вместо
него да бъде постановено друго, с което жалбата на М., подадена пред КЗД, да
бъде уважена.
Ответникът
– Комисия за защита от дискриминация, не
се представлява, в писмено становище, депозирано по делото, се излагат доводи
за неоснователност на жалбата. Иска се жалбата на М. против Решение № 383/26.06.2020г. на
КЗД да бъде отхвърлена, като в полза на ответника бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение. Формулирано е и възражение за прекомерност на евентуално
претендирано от жалбоподателя адвокатско/юрисконсултско възнаграждение.
Като заинтересована страна в
настоящото производство е конституиран Е.Т., в качеството му на директор на ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе,
който чрез процесуалния си представител адв. И.П., в хода на делото по същество
счита жалбата за неоснователна, а решението на КЗД за правилно и
законосъобразно. Акцентира на факта, че правото на работодателя да прекрати
трудовия договор при наличието на законовите предпоставки за това, включително
и за ранно пенсиониране, му е предоставено съгласно Кодекса на труда,
включително и преценката за това кой да бъде пенсиониран и кой – не.
Съдът, след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства, приема
за установена следната фактическа обстановка:
Производството пред КЗД е образувано
по жалба вх. № 44-00-2874/12.09.2019 г. на Р.С.М., в която се твърди, че същата
е обект на дискриминация по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр., тъй като не директорът
Е.Т. имал различно отношение към нея при освобождаването й от работа на
основание чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ – прекратил е трудовия й договор без нейно
съгласие и въпреки, че в училището имало още трима учители, които отговарят на
същите условия.
Сочи се, че жалбоподателката имала
37-годишен стаж като учител, от които 31 години е работила в ОУ „Никола
Обретенов“ гр.Русе. Била изключително отдадена на професията си. Имала вродена
бъбречна аномалия, като тона не се е отразило на работата й. През 2017 г. се
разболяла тежко – единият й бъбрек отказал да работи, а другия се запушил. Това
наложило продължителното й лечение, което от своя страна довело да отсъствието
й от работа както през 2017 г., така и през следващата 2018 г. Когато се
върнала на работа през учебната 2018/2019 г. директорът й съобщил, че няма да
продължи да бъде класен ръководител, а ще преподава във всички класове от първи
до четвърти по „Изобразително изкуство“ и „Технологии и предприемачество“. Тя
приела това тежко, но преценила, че е шанс за здравословното и възстановяване.
През учебната година здравето й се подобрила и тя не била отсъствала нито един
ден. Въпреки това на 24.04.2019 г. (в жалбата е посочено 24.04.2018г., но
вероятно е техническа грешка, тъй като всички цитирани в жалбата документи
касаят именно 2019 г.)
била повикана от директора, който и предложил или да напусне или да се
възползва от правото сина ранно пенсиониране. Тя отказала, като на следващия
ден – 25.04.2019 г. й било връчено уведомление за предизвестие по чл. 326 ал. 2 КТ за прекратяване на трудовия й договор от 01.07.2019 г. на основание чл. 328
ал. 1 т. 10 КТ. М. заявила на директора, че това е дискриминация, тъй като и
други колеги били придобили право на ранно пенсиониране, но те не били
освободени от работа. Една седмица по-късно и колегите й Н. Д., М.К. и Д. П.
също получили предизвестия. На 27.06.2019 г. всички получили нови предизвестия
до 09.09.2019 г., а на 05.09.2019 г. на жалбоподателката била връчена заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ, във вр. с чл. 69в ал. 1 КСО. Същевременно установила, че останалите й
колеги, които също получили предизвестия, не са получили заповеди за
освобождаване от работа и продължавали да работят в същото училище.
Във връзка с така подадената жалба с разпореждане
№ 1439/01.10.2019 г. на председателя на КЗД е образувана преписка № 720/2019 г.
за дискриминация по признаци „лично положение“ и „увреждане“.
След определяне на докладчик на
решаващия състав е проведена и процедура по проучване, съгласно чл. 55 и сл. от
ЗЗДискр. За изясняване на релевантните за спора факти са събрани и приобщени
към административната преписка становищата на участниците в производството и
ангажираните от тях доказателства, описани подробно в атакувания
административен акт. В становището си до КЗД в отговор на жалбата, Е.Т. –
директор на ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе сочи, че жалбата съдържа предимно емоционални
твърдения. Счита, че пенсионирането на който и да е работник не е повод за
обида или накърняване на личното му самочувствие и че това е краен акт в
активния трудов стаж на една личност. По отношение на оценката на работата на
жалбоподателката заявява, че същата не е обект в настоящото производство, тъй
като не била освободена на основание чл. 328 ал. 1 т. 5 КТ. Във връзка с
твърдението на М., че в училището имало и други колеги, които също били
придобили право на пенсия, счита, че е негово управленско решение да прецени
кога да пенсионира служител в повереното му учебно заведение. Твърди, че след
като издал заповедта за пенсиониране на жалбоподателката, й съдействал да си
намери работа като учител в друго училище в гр.Русе, което било много по-близо
до местоживеенето й, поради което бил изненадан от жалбата й. В заключение
счита, че жалбата е недоказана и същата следва да бъде оставена без уважение.
Изготвен
бил доклад-заключение по преписка № 7202/2019 г. на КЗД, с който било
предложено преписката да бъде разгледана в открито заседание на комисията.
В хода на
административното производство пред КЗД от жалбоподателя са били представени писмено
запитване от М. до Я. Т. – председател на Синдикат на българските учители
относно правата й при ранно пенсиониране и писмо-отговор изх.№ 435/16.05.2019г.
от председателя на Синдикат на българските учители, във връзка с това запитване
(л.34-36 от преписката). Ответната страна е представила подписка от родителите
на учениците от втори „Б“ клас до директора на ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе
(л.33 от преписката), както и служебно изискана от КЗД справка относно учители
в ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе, навършили пенсионна възраст към 05.09.2019г. и
състоянието на трудовите им правоотношения след тази дата(л.43 от преписката).
След преценка на доказателствения
материал – събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства, и
на изложените от страните доводи, КЗД е постановила процесното решение, с което
е приела за установено на основание чл. 65 от ЗЗДискр., че ответната страна – Е.Т.,
в качеството му на директор на ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе, не е извършил нарушение по признаци
„увреждане“ и „лично положение“ съгласно ЗЗДискр по отношение на Р.С.М. и
подадената от последнта жалба вх. № 44-00-2874/12.09.2019 г. по описа на КЗД е
оставена без уважение.
За да постанови този резултат КЗД е описала
подробно становищата на всички страни в административното производство, както и
събраните в хода му доказателства. Изложени са мотиви, обосноваващи извода на
Комисията, че посочените от жалбоподателката лица за сравнение всъщност не са в
сравнимо сходно положение с нейното, тъй като са на различни длъжности и
позиции. Направено е и заключение, че по преписката не се установява наличието
на обективно съществуващ защитен признак по чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр, с което става
невъзможно обръщането на доказателствената тежест съгласно разпоредбата на чл.
9 ЗЗДискр. Крайният извод на състава е, че въз основа на събраните
доказателства в производството не се установява в действията на ответната
страна да има изразено лично отношение чрез действия или бездействия, които да
сочат за осъществена по отношение на жалбоподателката дискриминация по признаци
„увреждане“ и „лично положение“.
При така установените факти, съдът
достигна до следните правни изводи:
Жалбата е процесуално допустима – насочена е срещу индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, който подлежи на съдебен
контрол за законосъобразност, съгласно изричната разпоредба на чл. 68 от
ЗЗДискр. Подадена е в срок и от активно легитимирано лице – адресат на акта.
Видно от приложената по делото обратна разписка оспореното решение е връчено на
жалбоподателя на 02.07.2020 г., като жалбата е подадена на 10.07.2020 г. по
пощата, съгласно пощенското клеймо на приложения по делото плик (л.6).
Разгледана по същество, след проверка
на административния акт съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК във връзка с чл. 146 от АПК, жалбата е неоснователна по
следните съображения:
Оспореният
административен акт е постановен от компетентен орган, в рамките на
предоставените му правомощия, съгласно чл. 47 от ЗЗДискр, в предписаната от
закона форма и при спазване на административно-производствените правила. В съответствие с чл. 48, ал. 3, във връзка с
чл. 54 от ЗЗДискр. решаващият състав на КЗД е определен с разпореждане № 1439/01.10.2019
г. на председателя на КЗД. В изпълнение на чл. 55 от ЗЗДискр.,
КЗД е реализирала предвидената в специалния закон процедура по проучване, като
е изискала и приложила по преписката становищата на участниците в производството.
Видно от проведеното проучване, органът е извършил пълно, обективно всестранно
изясняване на релевантните за случая факти, при съблюдаване на формулираното в чл. 9 от ЗЗДискр.
правило за разпределение на доказателствената тежест в производството за защита
от дискриминация. Съгласно чл. 59, ал. З от ЗЗДискр.
на страните е предоставена възможност да се запознаят със събраните писмени
доказателства и да изразят своето становище. Съобразно чл. 60-63 от ЗЗДискр. са
насрочени и проведени открити заседание, за които своевременно са призовавани
страните, приемани са и са изслушвани техните становища и са събрани поисканите
от тях доказателства. Комисията се е произнесла по допустима жалба, с оглед
сезирането на административния орган, в срока по чл. 52, ал. 1 ЗЗДискр.
Не са били налице отрицателни процесуални предпоставки, възпрепятстващи
образуването на производството и разглеждането на жалбата по същество.
Действително, съдържанието на акта сочи на липса на осъществен анализ на част
от събраните по преписката доказателства, касаещи твърденията на
жалбоподателката за наличието на защитения признак „увреждане“, в изпълнение на
чл. 35 от АПК. Така
допуснатите нарушения, обаче не са съществени, тъй като не са се отразили върху
правилността на изводите на Комисията, изложени в оспореното решение и не са
довели до неправилно приложение на материалния закон по отношение на
установените от КЗД факти, при следните допълнителни съображения:
Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на
пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство,
произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност,
лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация,
семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци,
установени в закон или в международен договор, по който Република България е
страна. С разпоредбите на чл. 4, ал. 2 и 3 от ЗЗДискр. са дадени легални
дефиниции на понятията пряка и непряка дискриминация. Пряка дискриминация е
всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1,
отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при
сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставянето на лице или
лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са
носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно
третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от
привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата,
критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и
средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. С разпоредбата на чл. 5 от ЗЗДискр. е
предвидено, че тормозът на основа на признаците по чл. 4, ал. 1 също се смята
за дискриминация. Съгласно легалното определение на понятието
"тормоз", съдържащо се в § 1, т. 1 от ДР на ЗЗДискр., това е всяко
нежелано поведение на основата на признаците по чл. 4, ал. 1, изразено
физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат
накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, принизяваща,
унизителна, обидна или застрашителна среда.
С
диспозитива на оспореното решение Комисията е приела, че няма каквото и да е
нарушение на ЗЗДискр., т.е. не е осъществена нито една от формите на
дискриминация. За да е налице нарушение на ЗЗДискр. е необходимо фактическите
действия по твърдяното третиране да се субсумират под хипотезата на правните
норми, регламентиращи съответната форма на дискриминация - пряка, непряка,
тормоз. Фактическият състав на всяка от формите на дискриминация има своя
специфичен комплекс от юридически факти, чието доказване установява
дискриминационното третиране. Общото между тях е, че съставляват нарушение на
принципа на равенство на основата на някой от защитените признаци. Т. е., за да
е съставомерно по смисъла на антидискриминационния закон нарушението на
принципа на равенство трябва да е да е обусловено, да е в причинна връзка
(независимо от наличието и на други) с някой от защитените признаци. Само
тогава неравенството попада в обхвата на закона и ползва неговата закрила.
В
настоящия случай жалбоподателката в началото на жалбата си твърди твърде общо
наличието на дискриминация по няколко признака: различно отношение при
освобождаване от работа, лично положение, увреждане или друг признак. В самото
изложение на фактите, свързани с прекратяването на трудовото й правоотношение
обаче, не са посочени конкретни обстоятелства, които да обосновават наличието
на защитен признак по чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр. Тук е мястото да се посочи, че
твърдението на М., че е дискриминирана по признак „различно отношение при
освобождаване от работа без мое съгласие и желание“, въпреки че имало още трима
учители в сходно на нейното положение, всъщност е твърдение за пряка
дискриминация по смисъла на чл. 4 ал. 2 ЗЗДискр., а не защитен признак. В тази
връзка доколко е налице такава дискриминация следва да се прецени именно с
оглед наличието на защитен признак. В жалбата си М. е заявила като такъв
защитен признак „лично положение“. Законодателят не е дал легално определение
на защитения признак "лично положение". За разлика от други защитени
признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са
иманентно присъщи на човека, защитеният признак "лично положение"
няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание. Това предполага и
налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим,
обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган
еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона
и абсолютната забрана за пряка дискриминация. В случая такъв белег изобщо не се
сочи. Жалбоподателката само бланкетно твърди наличието на такъв признак в
началото на жалбата си, но от изложените в нея обстоятелства не става ясно в
какво се изразява нейното лично положение, което именно да е обусловило
решението на директора да прекрати трудовото й правоотношение. Твърдяното от М.
продължителното отсъствие от работа в предходни години поради здравословни
причини, не може да се приеме като обективен и същностен за личността й белег,
тъй като сама тя заявява, че през учебната 2018/2019 г. вече е била добре
здравословно и не е отсъствала нито един ден от работа, т.е. това не може да
изпълни съдържанието на понятието „лично положение“. Още по-малко такова може
да бъде „личното отношение“ на директора към нея, каквото М. твърди в
изявленията си пред Комисията, без обаче да посочи от какво е породено това
лично отношение и в какво се изразява то. Твърдението на жалбоподателката, че
се чувства неравно третирана (различно отношение, както го нарича тя в жалбата
си) спрямо три поименно изброени учители, т.е. твърдение за пряка
дискриминация, само по себе си не може да обоснове наличието на защитен
признак. Неустановяването на съдържанието на твърдения защитен признак (при
положение, че от фактите по делото не е видно, а и Е.Т. не признава значим за
личността на М. признак да е обусловило различното третиране) е основание да се
приеме, че твърдяното дискриминационно нарушение не е доказано. Не всяко различно
третиране, а само такова, основано на защитен признак, е дискриминация. Само на
него законодателят е дал засилената законова защита.
По твърдението за пряка
дикриминация по признак „увреждане“, следва да се отбележи, че макар същото да е наведено в жалбата, а в последствие да е
посочено в разпореждането за образуване на преписката пред КЗД, в оспорения
административен акт не са обсъдени нито представените в тази насока от М.
писмени доказателства – епикризи, нито са изложени мотиви защо Комисията е
приела, че не е налице дискриминация по смисъла на чл. 4 ал. 2 ЗЗДискр на
основата на защитения признак „увреждане“. Вмъкнат е само един коментар относно
държавната политика по отношение на хората с увреждания и законовата уредба за
защита на правата им, но същият е непълен, без логическа връзка с предходния
абзац и последващите мотиви. Освен това е цитирана и разпоредба от отменения
Закон за интеграция на хората с увреждания (отм. ДВ бр.105 от 18.12.2018г., в
сила от 01.01.2019 г.),
който към процесният момент не е действал. Тези пропуски в решението на
Комисията не представляват пречка за настоящия съдебен състав да извърши
преценка относно правилното приложение на материалния закон, тъй като по делото
са налични писмени доказателства, които позволяват да се установи доколко са
обосновани твърденията на жалбоподателата за извършена пряка дискриминация по
признака „увреждане“. Законодателят в ЗЗДискр. не е дал легална дефиниция на
понятието "увреждане". Такава е дал в Закона за хората с увреждания. Съгласно § 1, т. 1 ЗХУ
"Хора с
увреждания" са лица с физическа, психическа, интелектуална и
сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би
могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществения
живот. Според §1 т.2. "Хора
с трайни увреждания" са лица с трайна физическа, психическа,
интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с
обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно
участие в обществения живот, и на които медицинската експертиза е установила
вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто.
Тези легални дефиниции,
макар и дадени за регулирането на обществени отношения свързани с хората с
увреждания, се покриват напълно с легалната дефиниция на понятието "хора с
увреждания" дадено в чл. 1, § 2 на Конвенцията за
правата на хората с увреждания ратифицирана, ДВ, бр. 12 от
10.02.2012 г., и обнародвана, ДВ, бр. 37 от 15.05.2012 г., в сила от 21.04.2012
г. И двете дефиниции - на вътрешния и на международния акт, не установяват знак
за равенство между увреждане и болест. Увреждането може да е причинено от
болест, но сама по себе си болестта не значи увреждане по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗД. Не наличието на самата болест, а последиците, които тя има
върху физическите, психическите, интелектуални и сетивни способности на човека
са тези, които възпрепятстват неговото пълноценно и ефективно участие в
обществото равноправно с останалите.
В случая
видно е от приложените епикризи, че жалбоподателката има заболяване на
бъбреците, което е лекувала през годините, но тези медицински документи по
никакъв начин не удостоверяват, че това заболяване й е причинило „увреждане“ по
смисъла на чл.4 ал. 1 ЗЗДискр, респективно тя попада в категорията „хора с
увреждания“. По делото не са представени други доказателства, които да
обосновават настъпването на такива последици от твърдяната от жалбоподателката
болест, които да са оказали влияние върху физическите, психическите,
интелектуалните и сетивни способности на М. в степен да възпрепятстват нейното
пълноценно и ефективно функциониране в обществото. С оглед изложеното не може
да се направи обоснован извод за наличие и на защитения признак „увреждане“ по
отношение на жалбоподателката, който да е основание за по-неблагоприятното
третиране.
Липсата на
доказателства за наличието на защитен признак, носител на който да е
жалбоподателката, лишават всяка една от формите на дискриминация - пряка,
непряка, тормоз, от съществен елемент на фактическия им състав. Няма как да се
отговори на основния за пряката дискриминация (каквато се твърди в жалбата)
въпрос щеше ли да бъде неравно третирана жалбоподателката, ако не беше носител
на защитен признак, при положение, че не се знае носител на какъв защитен
признак е тя. В тази връзка следва да се отбележи, че наведените от
жалбоподателката твърдения за наличието на още трима учители в училището в
сходно на нейното положение, са неоснователни. Не е спорно по делото, а и от
доказателствата се установява, че Р.М. е била назначена на длъжност „Старши
учител, начален етап на основното образование (I-IV клас)“ в ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе.
Към 05.09.2019 г. – дата, на която е прекратено трудовото правоотношение с М.,
в училището е имало още трима преподаватели, освен жалбоподателката, които са
отговаряли на изискванията за т.нар. ранно пенсиониране, като на всички тях са
им били връчени предизвестия за прекратяване на трудовите договори. В
последствие е било прекратено само трудовото правоотношение с М.. Видно е обаче
от представената справка от ответника, която не е оспорена от жалбоподателката,
че две от учителките, за които М. има претенции, че са в сходно на нейното
положение – М.К. и Д. П. са преподаватели в прогимназиален етап по различни
учебни предмети и кадровото обезпечаване на учебния процес е наложило промяна в
първоначалните намерения на директора спрямо тях. Т.е. тези две учителки не са
в сходно положение с това на жалбоподателката, тъй като заемат различна от
нейната длъжност. По отношение на третата учителка – Н.Д., която е заемала
същата длъжност като жалбоподателкта, се установява както от справката, така и
от представена от ответника подписка на родители на учениците от втори „Б“
клас, че всъщност тя е била класен ръководител и по изрично настояване на
родителите, и в интерес на децата директорът е взел решение да не прекратява
трудовото правоотношение с нея. Самата жалбоподателка не отрича, че към момента
на прекратяването на трудовия договор тя е била преподавател по изобразително
изкуство и технологии и предприемачество на всички класове от началния етап и
не е била класен ръководител, т.е. налице са обстоятелства, които не могат да
обосноват наличието на сравнимо сходно положение и между двете учителки. Дори
обаче да се приеме, че е налице сравнимо сходно положение между М. и Д.,
липсата на доказателства за наличието на защитен признак по отношение на
жалбоподателката е липса на елемент от фактическия състав на дискриминацията и
това прави законосъобразен извода на Комисията за липса на дискриминация.
Безспорно налице е различно третиране, но не всяко различно третиране е
дискриминация, а само това, което е обусловено от защитен признак.
По отношение на наведените в
жалбата доводи, че правото на ранно пенсиониране на учителите е именно тяхно
право, а не задължение и директорът се е възползвал от него без нейното
желание, следва да се отбележи следното: Практиката на Върховния касационен съд
е константна, като приема, че разпоредбите на чл. 328, ал. 1, т. 10 от КТ
и на чл.69в КСО (в сила
от 01.01.2016 г.) се намират в съотношение на обща към специална. При
прекратяване на трудовото правоотношение с учител на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от
изискването за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст
може да се съобрази както с общата, така и със специалната норма като право на
работодателя е да прецени коя да приложи. Преценката за прекратяване на
трудовото правоотношение поради упражняване правото на пенсия е предоставена не
само на учителя, но и на съответния работодател при наличие на предпоставките в
чл. 69в КСО,
независимо, че лицето не е придобило право на пълна пенсия. Право на
работодателя е да прецени коя от двете норми да приложи - чл. 68 КСО или чл. 69в КСО и това
негово право не подлежи на съдебен контрол, а такъв контрол се осъществява
единствено по отношение на факта дали са спазени изискванията, визирани в
съответната норма. В тази връзка възраженията на М., че Т. се е възползвал от
нейно право, без тя да е пожелала да се възползва от него и по този е
осъществил спрямо нея дискриминация, са несъстоятелни, тъй като в случая
директорът, прекратявайки трудовото правоотношение с жалбоподателката на
основание чл. 328 ал. 1 т. 10 КТ, във вр. с чл. 69в КСО, е реализирал едно свое
право в качеството му на работодател. За дискриминационното производство е
релевантно да се установи дали работодателят е приложил еднакви критерии при
осъществяването на правото си за едностранно прекратяване на трудовия договор
без оглед на признаците по чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр. В случая, с оглед на
обстоятелството, че от доказателствата по делото не се установи наличието на
защитен признак по смисъла на чл. 4 ал. 1 ЗЗДискр, се налага извода и за липса
на елемент от състава на нарушението по чл. 21 ЗЗДискр по признаците „лично
положение“ и „увреждане“.
В
обобщение на всичко казано до тук съдът счита оспореното в настоящото
производство решение на КЗД за правилно, нестрадащо от пороци, налагащи
неговата отмяна. Жалбата, подадена срещу него следва да бъде отхвърлена.
При този
изход на делото на основание чл. 143, ал. 4 от АПК ответният административен
орган има право на разноски по делото като съдът определя дължимото
юрисконсултско възнаграждение за осъщественото представителство при представяне
на писмено становище по делото, в размер на 100 лв. на основание чл. 24 от
Наредбата за заплащане на правната помощ.
Заинтересованата
страна Е.Т. в качеството му на директор на ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе
претендира разноски в размер на 700 лв. за адвокатско възнаграждение в
производството пред КЗД и 500 лв. в настоящото производство. Съдът намира тази
претенция за неоснователна, тъй като по делото липсват доказателства за
заплатен адвокатски хонорар именно от заинтересованата страна. Съгласно
разпоредбата на чл. 143 ал. 3 АПК при отхвърляне на жалбата, страната, за която
административният акт е благоприятен, има право на разноски. Според ТР № 6/2013 г. - т. 1 на ОСГТК на ВКС
само, когато е доказано извършването на разноски от страната в производството,
те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Видно е
от приложените договори за правна защита и съдействие от 25.11.2019 г. и от
23.09.2020 г. (л. 16 и 24 от делото), че същите са сключени между ОУ „Никола
Обретенов“ гр.Русе, представлявано от директора Е.Т. и адв.И.П., а не между
заинтересованата страна и адвоката. Платежните
нареждания от 23.09.2020 г. и от 28.11.2019 г. (л. 23 и 25 от делото) също
удостоверяват, че адвокатските възнаграждения, предвидени в цитираните договори
са платени от ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе, а не от заинтересованата страна. В
случая заинтересованата страна не е платила реално чрез разходване на свои
средства претендираното като съдебен разход адвокатско възнаграждение, а това е
сторено от трето, неучастващо в производството юридическо лице - ОУ „Никола
Обретенов“ гр.Русе. Следователно, към датата на плащане на възнаграждението на
адвоката от трето лице липсва реално осъществен разход на страната, който да се
приеме, че е за нейна сметка и който да дава основание за присъждане на сумата
за такъв разход в полза на тази страна на основание чл. 143, ал. 1 АПК
за сметка на насрещната страна. В този смисъл виж Решение № 5454 от 11.05.2020
г. на ВАС по адм. д. № 6182/2019 г., V о.
Водим от горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК Административен съд - Русе
ОТХВЪРЛЯ оспорването по жалба на Р.С.М. ***, срещу Решение № 383/26.06.2020г.,
постановено по преписка 720/2019 г. по описа на КЗД, Петчленен разширен
заседателен състав, с което е установено, че Е.Т., в качеството му на директор
на ОУ „Никола Обретенов“ гр.Русе, ул.“Никола Табаков“ № 4, не е извършил
нарушение по признаци „увреждане“ и „лично положение“, съгласно ЗЗДискр, по
отношение на Р.С.М. и е оставена без уважение жалба вх. № 44-00-2874/12.09.2019
г. по описа на КЗД, подадена от Р.С.М. ***.
ОСЪЖДА Р.С.М., ЕГН: **********,*** да
заплати на Комисията за защита от дискриминация гр. София сумата от 100,00
(сто) лева разноски по делото.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния
административен съд.
Съдия: