РЕШЕНИЕ№

 

гр. Пазарджик, 06.02.2020 г.

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ОКРЪЖЕН СЪД - ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов

          ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев

                               Ели Каменова

 

при секретаря Галина Младенова, като разгледа докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 897 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 1451 от 31.10.2019 г., постановено по гражданско дело № 105/2019 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, е уважен предявеният от „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, адрес на управление: гр. С., ж.к. М. 4. Б.П. С., сгр. 14, представлявано от Д.Д.- - Заместник управител, чрез юрисконсулт Ц.Х.С., против Е. М. В.  ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК, като е признато за установено по отношение на Е. М. В., че вземанията на „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, по Заповед № 2125/№1.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр. д. №3876/2018  г. по описа на ПРС съществуват и са в следния размер : главница  по договор за паричен  кредит № PLUS- 13774594 от 23.08.2016 – 1042,60 лева, възнаградителна лихва  – 99,76 лв. за периода 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г. и мораторна  лихва за забава в размер на 94,79 лева  за периода 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.09.2018 г. до окончателното изплащане.

Осъдена е Е. М. В. да заплати на „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България разноски по делото в размер на 660 лв. Осъдена е Е. М. В.  да заплати по сметка на вещите лица към РС – Пазарджик сума в размер на 170 лв. за възнаграждение на вещо лице по допусната съдебно-графологична експертиза.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата Е. М. В. чрез назначения особен представител – адв. Д.Ц., с която решението се обжалва в частта, с която е прието за установено, че ответницата дължи мораторна лихва в размер на 94,79 лв., като неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения и се цитира решение на ВКС в което е прието, че при кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване. Сочи, че в случая обезщетителната лихва в размер на 94,79 лв. е във връзка с главницата по процесния договор за потребителски заем и е за защита на един и същи интерес, което неизбежно води до неоснователно обогатяване.

Предвид изложеното моли за изменение на атакуваното решение в частта за обезщетителната /мораторна лихва/ в размер на 94,79 лв., като същата бъде отменена и общия размер на задължението да е 1142,36 лв., т.е. главница в размер на 1042,60 лв. и възнаградителна лихва в размер на 99,76 лв.

Сочи, че размерът на законната лихва за забава върху главницата от 1042,60 лв. от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане следва да се определи съгласно чл. 86, ал. 2 от ЗЗД във вр. с ПМС № 426/18.12.2014 г., т.е. основния лихвен процент на БНБ, който е 0,01 № за текущата година плюс 10 пункта годишно.

Въззиваемата страна „БНП П.П.Ф.“ С. А. П., Ф. чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, чрез пълномощника юрисконсулт П.П., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано.

Излага съображения в подкрепа на изводите на районния съд за дължимост и на двете претендирани лихви -  възнаградителна и мораторна. 

Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.

Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция.

Във въззивната жалба и отговорът на въззивната жалба не се сочат доказателства, не се правят доказателствени искания.

Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Доколкото решението се обжалва единствено в частта, с която е уважена претенцията на ищцовото дружество за дължимост на сумата от 94,79 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., в останалата част, с която са уважени претенциите по чл. 422, ал. 1 от ГПК за сумите от: 1042,60 лв. - главница  по договор за паричен  кредит № PLUS- 13774594 от 23.08.2016 – 1042,60 лева и 99,76 лв. - възнаградителна лихва за периода 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.09.2018 г. до окончателното изплащане, решението като необжалвано е влязло в законна сила и не подлежи на въззивен контрол.

Първоинстанционно решение в обжалваната част е валидно и допустимо, разгледано по същество е правилно.

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК и чл. 86 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф., чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, предявена срещу Е. М. В., в която ищцовото дружество твърди, че по силата на сключен Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS – 13774594 от 23.08.2016 г. е предоставило на ответницата паричен заем в размер на 2326,80 лв., като усвояването на посочената сума Е. М. В. е удостоверила с полагането на подписа си в поле „Удостоверение на изпълнението“. Сочи, че ответницата е поела задължение по договора да погаси заема на 18-месечни вноски – всяка по 163,21 лв., ведно с оскъпяването на главницата, съгласно годишния процент на разходите от 37.28 % и годишния лихвен процент от 28.05 %, посочени в параметрите по договора. Ищецът твърди, че ответницата е преустановила плащането на вноските по кредита на 20.09.2017, като към тази дата са били погасени 11 месечни вноски, като на основание чл. 5 от договора вземането на БНП П.П.Ф. С.А. П. чрез БНП П.П.Ф. С.А., клон България е станало изискуемо в пълен размер, тъй като кредитополучателят е  просрочил  две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска. Ответницата е следвало  да изплати остатъка по предоставения заем в размер на 1142.36 лв. представляващ оставащите 7 броя погасителни вноски към 20.10.2017 г. към която дата е станал изискуем в целия му размер. Сочи, че въпреки настъпилия падеж на втората непогасена вноска, кредитополучателят не е изпълнил задължението си. Твърди, че Е. М. В. дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва в размер на 94.79 лв. за периода от настъпване на изискуемостта на кредита - 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.

На основание изложеното ищецът формулира искане до съда да се приеме за установено, че ответницата дължи на дружеството - ищец следните суми: 1042,60 лв. –главница по договор за паричен  кредит № PLUS- 13774594 от 23.08.2016; 99,76 лв. - възнаградителна лихва; 94,79 лв. – законна лихва за забава за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението. Поискано е присъждането на разноски.

            В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК назначеният на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител на ответницата е подал писмен отговор, в който оспорва предявените искове. Излага съображения, че по делото не били представени никакви доказателства от които да е видно, че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК „БНП П.П.Ф." ЕАД - кредитор по процесния договор е уведомил писмено ответника Е. М. В.- кредитополучател, че съгласно чл.87,ал.1 от ЗЗД договорът ще се смята за развален, ако в подходящ срок не се изпълни задължението и/или поне започне изпълнение на задължението. Сочи, че в тази връзка е и т.9 от условията по договора /Общи условия/, като поддържа,че такова съобщение за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита до Кредитополучателя и за разваляне на договора по делото не е представено от ищеца, поради което всички последващи искове са неоснователни и би следвало да се отхвърлят от съда като неоснователни и недоказани.

От друга страна намира, че ако се приеме, че съобщение за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита до кредитополучателя и за разваляне на договора, ако в подходящ срок не се изпълни задължението и/или поне да започне изпълнението на договора за кредит от „БНП П.П.Ф." ЕАД, е връчено на него в качеството му на назначен от съда особен  представител на ответника на 25.04.2019г., то тогава всички посочени искове в исковата молба по делото следва да бъдат отхвърлени и делото да бъде прекратено, тъй като вече е на лице ново основание и нов размер за вземането.

          Сочи, че от приложените по делото доказателства - Сертификат № PLUS-13774594 и Общи условия за застраховка "Защита на плащанията" на кредитополучателите на "Кредит Класик" било видно, че шрифта на писане в тях е по-малък от 12, поради което информацията в тях не е четлива, ясна и разбираема, което води до нарушаване на състава на чл.5,ал.1 и ал.2 от ЗЗП. В отговора се акцентира върху това, че ищеца по делото не е представил писмени доказателства, че е потърсил оставащите вноски по потребителския кредит при настъпилите застрахованите рискове, като вместо това са представени два броя списък за разноски на ищеца по делото, като и в двата списъка за разноски по два пъти се цитира чл.78,ал.8 от ГПК и Наредба №1 от 09.07.2014г. на ВАС, което е прекомерно и води до непозволено увреждане и неоснователно обогатяване по ЗЗД.

          Въз основа на горепосочените основания, моли всички посочени искове в исковата молба по делото да бъдат отхвърлени и делото да бъде прекратено.

Отделно от това оспорва исковете и по размер, като се позовава и цитира съдебна практика /Решение на ВКС № 99/01.02.2013 г. по т.д.№ 610 от 2011 г./, според която при кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване. Поддържа, че мораторната /обезщетителна/ лихва върху непогасената главница - 94,79 лв. за периода от 20.10.2017 г. до 26.09.2018 г. би следвало да отпадне и общия размер на дълга да е 1143,26 лв. Поддържа, че следва да бъдат направени корекции и по исканията за присъждане на разноски съгласно представените от ищцовото дружество списъци.

В съдебно заседание пред първата инстанция ищцовото дружество поддържа предявените искове и ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си.

Особеният представител на ответницата моли за уважаване на иска единствено до размера на главница в размер на 1042,60 лв. и възнаградителна лихва от 99,76 лв. и отхвърляне на претенцията за дължимост на обезщетението за забава в размер на 94,79 лв.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

От приложеното към настоящото дело ч. гр. дело № 3876/2018 г. по описа на Районен съд - Пазарджик се установява, че на основание чл. 410 от ГПК, съдът е издал Заповед № 2125 за изпълнение на парично задължение от 01.10.2018 г., съгласно която е разпоредил длъжникът Е. М. В. да заплати на кредитора "„БНП Париба Пьрсънъл Файненс“ С.А. П., Ф., чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България следните суми: 1042,60 лв. – главница; 99,76 лв. - възнаградителна лихва за периода от 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г.; 94,79 лв. – мораторна лихва за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 27.09.2018 г., както и съдебни разноски по делото, от които 25 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

С разпореждане на заявителя е указано, че на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. с чл. 47, ал. 5 от ГПК може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от връчване на разпореждането. В указания срок заявителят е предявил иск относно вземането си.

От представения по делото Договор за потребителски паричен кредит № PLUS - 13774594/23.08.2016 г. се установява, че съгласно същия „БНП П.П.Ф.“ ЕАД (след презгранично сливане, считано от 31.01.2018 г., дружеството е преминало в „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ *********), в качеството му на кредитор, е предоставило на Е. М. В. – кредитополучател, кредит в размер   на 2326,80 лева, платим на 18 равни месечни вноски от по 163,21 лв., при ГПР от 37,28 % и лихвен процент от 28,05 %. В чл. 5, изр.1 от договора страните са уговорили, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска, а съгласно чл. 5, изр. 2 от договора страните са се съгласили, че при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от договора надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането. От инкорпорирания в съдържанието на договора погасителен план се установява, че последната погасителна вноска по договора е била дължима към 20.03.2018 г., която дата е крайния срок на договора. Представен е също стандартен европейски формуляр, съдържащ разписаните условия по договора, както и сертификат и Общи условия за закупената застраховка „Защита на плащанията“, като в чл. 5 от общите условия са посочени покритите от застраховката рискове.

С оглед направено пред районния съд оспорване автентичността на подписа на ответницата върху представените от ищцовото дружество писмени доказателства, по делото е допуснато изслушване на съдебно-почеркова експертиза, според заключението на  която подписите в Договор за потребителски кредит № PLUS - 13774594/23.08.2016 г. и в другите оспорени документи - медицински въпросник, сертификат, Общи условия на застраховка „Защита на плащанията„ и декларация за предоставяне на лични данни са положени от ответницата Е. М. В.. В заключението е посочено също, че изписаните три имена на задълженото лице в изследваните документи е направено от Е. М. В..

От заключението на допуснатата по делото съдебно- икономическа експертиза  се установява, че на 23.08.2016 г. по банковата сметка на ответника в ДСК са преведени 2100,00 лв., като последната вноска е направена на 11.09.2017 г. и същата покрива частично доплащане по 10-та погасителна вноска и изцяло 11- погасителна вноска  с падеж 20.09.2017 г., като остатъкът от 0,11 лв. е отнесен като погасяване на главница по 12-та погасителна вноска с падеж 20.09.2017 г. Според вещото лице към датата на подаване на заявлението в съда – 26.09.2018 г.  не са погасени падежирали задължения: 1042,60 лв. главница и 99,76 лв. договорна лихва за периода 12.09.2017 г. – 20.03.2018 г. и 94,79 лв. обезщетение за забава – законна лихва за периода 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.

Настоящата инстанция кредитира заключенията по така изготвените експертизи, като намира, че същите отговарят изчерпателно на поставените въпроси, дадени са обективно и безпристрастно от специалисти в съответната област.

При така установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достига до следните правни изводи:

Налице е пълен идентитет между страните и предмета по предявените от настоящата въззиваема страна установителни искове в обжалваната им част и вземанията, за които е издадена Заповед № 2125 от 01.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3876/2018 г. по описа на Районен съд - Пазарджик. С оглед на това, че длъжникът не е открит на постоянния адрес и на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК заповедният съд е дал указания до заявителя за предявяване на иск по чл. 422 от ГПК, за ищеца е налице правен интерес от завеждането на настоящите претенции, като исковата молба е подадена в съда в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.

За основателността на иска по чл. 422 от ГПК в тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че между него и ответницата са съществували валидни облигационни правоотношения по договор за потребителски паричен кредит, по които кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е изпаднал в забава. Доколкото решението, в частта с която е уважена претенцията на ищцовото дружество за установяване дължимостта за заплащане на сумите за главница от 1042,60 лв. и възнаградителна лихва за периода от 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г. в размер на 99,76 лв. не е обжалвано и е влязло в законна сила, спорен между страните остава въпросът за дължимост на лихвата за забава в размер на 94,79 лв. за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.

Основното възражение на жалбоподателя, направено във въззивната жалба е, че претендираните възнаградителна и договорна лихва са във връзка с главницата по процесния договор и са за защита на един и същи интерес, което води до неоснователно обогатяване. Настоящата инстанция не споделя този довод, като намира за правилен и законосъобразен извода на районния съд, че двете лихви се дължат на различни основания. Това е така, защото възнаградителната лихва се дължи наред с главното задължение и при точното изпълнение на главния дълг, а мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се дължи при забава в изпълнението на парично задължение, не само върху главния дълг, но при забава в изпълнението на всички акцесорни вземания – договорни лихви, неустойка и върху други обезщетения. В Решение № 211/26.01.2017 г. на ВКС по т. дело № 958/2016 г., ГК, върховната инстанция е направила разграничение между възнаградителната лихва, каквато се уговаря между страните в различни хипотези /чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 61 ЗЗД, чл. 143, ал. 1 ЗЗД, чл. 285 ЗЗД, чл. 364 ЗЗД/, и законната лихва за забава, начислявана при неизпълнение на парично задължение /чл. 86 ЗЗД/, като е посочено, че по своята същност възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на заемодателя за предоставените му парични средства и се заплаща независимо от неизпълнението на главното задължение, а мораторната лихва има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Тоест, в едната хипотеза възнаградителната лихва се уговаря между страните и се дължи от длъжника като възнаграждение за ползване на предоставената му парична сума, а в другата хипотеза - мораторната лихва се начислява при изпадане на длъжника в забава, защото кредиторът неправомерно е лишен от възможността да ползва паричните си средства, като правото на кредитора на законна мораторна лихва възниква и без тя да е уговорена. От изложеното дотук може да се направи извода, че двете лихви бранят различни интереси на кредитора, дължат се на различни основания и при различни предпоставки, поради което не може да се приеме, че едновременната им дължимост би довела до неоснователно обогатяване.

Следва да се отбележи, че в посоченото от жалбоподателя Решение № 99 от 01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г. в подкрепа на твърденията му в жалбата, Върховният касационен съд е разгледал въпросът дали при настъпила предсрочна изискуемост на главницата по договор за паричен заем/кредит, настъпва и предсрочна изискуемост и на вземанията за възнаградителни лихви и такси, включени в непадежиралите и предсрочно изискуеми анюитетни вноски, като никъде в решението си касационната инстанция не е изложила мотиви в насока, че при кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва би се стигнало до неоснователно обогатяване. Точно обратното, в решението е посочено, че „Ако кредиторът не упражни правото си на предсрочна изискуемост, но длъжникът е неизправен, на падежа на задължението, той би дължал връщане на заетата сума и на възнаградителната лихва, като и обезщетение за забавата“, което е в подкрепа на гореизложеното становище на въззивната инстанция за дължимост на възнаградителна лихва и обезщетение за забава.

По отношение на основателността на претенцията по чл. 86 от ЗЗД настоящата инстанция намира, че от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищцовото дружество и ответницата са били в облигационни отношения, възникнали по договор за паричен кредит, по силата на който кредиторът е изпълнил договорното си задължение и е предоставил на кредитополучателя заемната сума, поради което в тежест на ответницата - кредитополучател е да докаже, че е изпълнила насрещното си задължение по договора да върне предоставения й кредит, ведно с договорените лихви в сроковете, уговорени в договора. В настоящия случай се установява от назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, че ответницата е погасявала задължението си по договора последно до 11-та вноска, която е погасена изцяло, като остатъкът от внесената от нея сума в размер на 0,11 лв. е отнесен като погасяване на част от 12-та погасителна вноска с падеж 20.09.2018 г., Посочено е още, че дължимото обезщетение за забава е в размер на 94,79 лв., като съгласно чл. 5 от Договор за потребителски кредит № PLUS - 13774594/23.08.2016 г. ответницата е изпаднала в забава на 20.10.2017 г. с настъпване на падежа на 13-та вноска по кредита. Доколкото основателността за дължимост на претенцията по основното задължение за главница е установена с влязло в сила решение, предвид необжалването му в тази част, основателна се явява и претенцията за заплащане на обезщетение за забава за сумата от 94,79 лв., дължимо за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., изчислено в размер на действащата законна лихва за периода на забавата.

Доколкото правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение в тази му част, следва на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено като правилно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция ответницата Е. М. В. следва да бъде осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК сторените от въззиваемата страна съдебни разноски в размер на сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за предявения иск, както и жбсторените разноски за заплатен депозит за особен представител за участие пред въззивната инстанция в размер на 200 лв. На основание чл. 78, ал. 7 от ГПК Е. М. В. следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 25 лв.

С оглед размера на исковата претенция, на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационен контрол.

Така мотивиран, Окръжен съд – Пазарджик

 

 

         Р Е Ш И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1451 от 31.10.2019 г., постановено по гр. дело № 105/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в частта, с която е уважен предявеният от „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, адрес на управление: гр. С., ж.к. М. 4. Б.П. С., сгр. 14, представлявано от Д.Д.- - Заместник управител, чрез юрисконсулт Ц.Х.С., против Е. М. В.  ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК, като е признато за установено по отношение на Е. М. В., че съществува вземане на „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, по Заповед № 2125/№1.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр. д. №3876/2018  г. по описа на ПРС за мораторна  лихва за забава в размер на 94,79 лева  за периода 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.

ОСЪЖДА Е. М. В.,  ЕГН: **********, адрес: ***,  да заплати на „БНП П.П.Ф.“ С. А. П. рег.№ *********, чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, вписан в Търговския регистър при Агенцията по вписванията, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1766, ж.к. М. 4. Б.П. С., сгр. 14, представлявано от Д.Д.- - Заместник управител, сторените пред въззивната инстанция разноски в общ размер от 300 лв. (триста лева). 

ОСЪЖА Е. М. В.  ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик държавна такса в размер на 25 лв. (двадесет и пет лева).

Решението е окончателно не подлежи на обжалване.

 

                                                                           

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                                                                                 

 

 

        2.