РЕШЕНИЕ№
гр. Пазарджик, 06.02.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
- ПАЗАРДЖИК, гражданско отделение, въззивен състав, в публично заседание
на двадесет и девети януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Венцислав Маратилов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Бозаджиев
Ели Каменова
при секретаря Галина Младенова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Е. Каменова въззивно гр. дело № 897 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 1451 от 31.10.2019 г., постановено по гражданско дело № 105/2019 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, е уважен предявеният от „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, адрес на управление: гр. С., ж.к. М. 4. Б.П. С., сгр. 14, представлявано от Д.Д.- - Заместник управител, чрез юрисконсулт Ц.Х.С., против Е. М. В. ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК, като е признато за установено по отношение на Е. М. В., че вземанията на „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, по Заповед № 2125/№1.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр. д. №3876/2018 г. по описа на ПРС съществуват и са в следния размер : главница по договор за паричен кредит № PLUS- 13774594 от 23.08.2016 – 1042,60 лева, възнаградителна лихва – 99,76 лв. за периода 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г. и мораторна лихва за забава в размер на 94,79 лева за периода 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.09.2018 г. до окончателното изплащане.
Осъдена е Е. М. В. да заплати на „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България разноски по делото в размер на 660 лв. Осъдена е Е. М. В. да заплати по сметка на вещите лица към РС – Пазарджик сума в размер на 170 лв. за възнаграждение на вещо лице по допусната съдебно-графологична експертиза.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответницата Е. М. В. чрез назначения особен представител – адв. Д.Ц., с която решението се обжалва в частта, с която е прието за установено, че ответницата дължи мораторна лихва в размер на 94,79 лв., като неправилно и незаконосъобразно. Излагат се съображения и се цитира решение на ВКС в което е прието, че при кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване. Сочи, че в случая обезщетителната лихва в размер на 94,79 лв. е във връзка с главницата по процесния договор за потребителски заем и е за защита на един и същи интерес, което неизбежно води до неоснователно обогатяване.
Предвид изложеното моли за изменение на атакуваното решение в частта за обезщетителната /мораторна лихва/ в размер на 94,79 лв., като същата бъде отменена и общия размер на задължението да е 1142,36 лв., т.е. главница в размер на 1042,60 лв. и възнаградителна лихва в размер на 99,76 лв.
Сочи, че размерът на законната лихва за забава върху главницата от 1042,60 лв. от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане следва да се определи съгласно чл. 86, ал. 2 от ЗЗД във вр. с ПМС № 426/18.12.2014 г., т.е. основния лихвен процент на БНБ, който е 0,01 № за текущата година плюс 10 пункта годишно.
Въззиваемата страна „БНП П.П.Ф.“ С. А. П., Ф. чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, чрез пълномощника юрисконсулт П.П., в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че обжалваното решение е правилно и обосновано.
Излага съображения в подкрепа на изводите на районния съд за дължимост и на двете претендирани лихви - възнаградителна и мораторна.
Прави искане за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт.
Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Във въззивната жалба и отговорът на въззивната жалба не се сочат доказателства, не се правят доказателствени искания.
Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от активно легитимирана страна в съдебното производство срещу обжалваем съдебен акт. Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Доколкото решението се обжалва единствено в частта, с която е уважена претенцията на ищцовото дружество за дължимост на сумата от 94,79 лв., представляваща мораторна лихва за забава за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., в останалата част, с която са уважени претенциите по чл. 422, ал. 1 от ГПК за сумите от: 1042,60 лв. - главница по договор за паричен кредит № PLUS- 13774594 от 23.08.2016 – 1042,60 лева и 99,76 лв. - възнаградителна лихва за периода 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.09.2018 г. до окончателното изплащане, решението като необжалвано е влязло в законна сила и не подлежи на въззивен контрол.
Първоинстанционно решение в обжалваната част е валидно
и допустимо, разгледано по същество е правилно.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК и чл. 86 от ЗЗД.
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от „БНП
П.П.Ф.“ С.А. П., Ф., чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, предявена
срещу Е. М. В., в която ищцовото дружество
твърди, че по силата на сключен Договор за потребителски паричен кредит с номер
PLUS – 13774594 от 23.08.2016 г. е предоставило на ответницата паричен
заем в размер на 2326,80 лв., като усвояването на посочената сума Е. М. В. е
удостоверила с полагането на подписа си в поле „Удостоверение на изпълнението“. Сочи, че ответницата е
поела задължение по договора да погаси заема на 18-месечни вноски – всяка по
163,21 лв., ведно с оскъпяването на главницата,
съгласно годишния процент на разходите от 37.28 % и годишния лихвен процент от
28.05 %, посочени в параметрите по договора. Ищецът твърди, че ответницата е
преустановила плащането на вноските по кредита на 20.09.2017, като към тази
дата са били погасени 11 месечни вноски, като на основание чл. 5 от договора вземането
на БНП П.П.Ф. С.А. П. чрез БНП П.П.Ф. С.А., клон България е станало изискуемо в
пълен размер, тъй като кредитополучателят е
просрочил две или повече месечни
вноски, считано от падежната дата на втората пропусната месечна вноска. Ответницата
е следвало да изплати остатъка по предоставения
заем в размер на 1142.36 лв. представляващ оставащите 7 броя погасителни вноски
към 20.10.2017 г. към която дата е станал изискуем в целия му размер. Сочи, че
въпреки настъпилия падеж на втората непогасена вноска, кредитополучателят не е
изпълнил задължението си. Твърди, че Е. М. В. дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва в размер на 94.79 лв. за периода от настъпване на
изискуемостта на кредита - 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.
На основание изложеното ищецът формулира искане до съда да се
приеме за установено, че ответницата дължи на дружеството - ищец следните суми:
1042,60 лв. –главница по договор за паричен
кредит № PLUS- 13774594 от 23.08.2016; 99,76 лв. - възнаградителна
лихва; 94,79 лв. – законна лихва за забава за периода от 20.10.2017 г. до
11.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
заявлението в районен съд до окончателното изплащане на задължението. Поискано
е присъждането на разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК назначеният на основание чл.
47, ал. 6 от ГПК особен представител на ответницата е подал писмен отговор, в
който оспорва предявените искове. Излага съображения, че по делото не били представени
никакви доказателства от които да е видно, че към момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК „БНП П.П.Ф." ЕАД - кредитор по процесния
договор е уведомил писмено ответника Е. М. В.- кредитополучател, че съгласно
чл.87,ал.1 от ЗЗД договорът ще се смята за развален, ако в подходящ срок не се
изпълни задължението и/или поне започне изпълнение на задължението. Сочи, че в
тази връзка е и т.9 от условията по договора /Общи условия/, като поддържа,че
такова съобщение за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита до
Кредитополучателя и за разваляне на договора по делото не е представено от
ищеца, поради което всички последващи искове са неоснователни и би следвало да
се отхвърлят от съда като неоснователни и недоказани.
От друга страна намира, че ако се приеме, че съобщение за
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита до кредитополучателя и за
разваляне на договора, ако в подходящ срок не се изпълни задължението и/или
поне да започне изпълнението на договора за кредит от „БНП П.П.Ф." ЕАД, е
връчено на него в качеството му на назначен от съда особен представител на ответника на 25.04.2019г., то
тогава всички посочени искове в исковата молба по делото следва да бъдат отхвърлени
и делото да бъде прекратено, тъй като вече е на лице ново основание и нов
размер за вземането.
Сочи, че от приложените
по делото доказателства - Сертификат № PLUS-13774594
и Общи условия за застраховка "Защита на плащанията" на кредитополучателите
на "Кредит Класик" било видно, че шрифта на писане в тях е по-малък
от 12, поради което информацията в тях не е четлива, ясна и разбираема, което води
до нарушаване на състава на чл.5,ал.1 и ал.2 от ЗЗП. В отговора се акцентира
върху това, че ищеца по делото не е представил писмени доказателства, че е
потърсил оставащите вноски по потребителския кредит при настъпилите
застрахованите рискове, като вместо това са представени два броя списък за
разноски на ищеца по делото, като и в двата списъка за разноски по два пъти се
цитира чл.78,ал.8 от ГПК и Наредба №1 от 09.07.2014г. на ВАС, което е
прекомерно и води до непозволено увреждане и неоснователно обогатяване по ЗЗД.
Въз основа на
горепосочените основания, моли всички посочени искове в исковата молба по
делото да бъдат отхвърлени и делото да бъде прекратено.
Отделно от това оспорва исковете и по размер, като се позовава и
цитира съдебна практика /Решение на ВКС № 99/01.02.2013 г. по т.д.№ 610 от 2011
г./, според която при кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за
защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване.
Поддържа, че мораторната /обезщетителна/ лихва върху непогасената главница -
94,79 лв. за периода от 20.10.2017 г. до 26.09.2018 г. би следвало да отпадне и
общия размер на дълга да е 1143,26 лв. Поддържа, че следва да бъдат направени
корекции и по исканията за присъждане на разноски съгласно представените от
ищцовото дружество списъци.
В съдебно заседание пред първата инстанция ищцовото дружество
поддържа предявените искове и ангажира доказателства в подкрепа на твърденията
си.
Особеният представител на ответницата моли за уважаване на иска
единствено до размера на главница в размер на 1042,60 лв. и възнаградителна
лихва от 99,76 лв. и отхвърляне на претенцията за дължимост на обезщетението за
забава в размер на 94,79 лв.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните
по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно чл.
12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
От приложеното към настоящото дело ч. гр. дело № 3876/2018
г. по описа на Районен съд - Пазарджик се установява, че на основание чл. 410
от ГПК, съдът е издал Заповед № 2125 за изпълнение на парично задължение от 01.10.2018
г., съгласно която е разпоредил длъжникът Е. М. В. да заплати на кредитора
"„БНП Париба Пьрсънъл Файненс“ С.А. П., Ф., чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон
България следните суми: 1042,60 лв. – главница; 99,76 лв. - възнаградителна
лихва за периода от 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г.; 94,79 лв. – мораторна лихва
за периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г., ведно със законната лихва,
считано от 27.09.2018 г., както и съдебни разноски по делото, от които 25 лв.
за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
С разпореждане на заявителя е указано, че на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК във вр. с чл. 47, ал. 5 от ГПК може да предяви иск
относно вземането си в едномесечен срок от връчване на разпореждането. В
указания срок заявителят е предявил иск относно вземането си.
От представения по делото Договор за потребителски
паричен кредит № PLUS - 13774594/23.08.2016 г. се
установява, че съгласно същия „БНП П.П.Ф.“ ЕАД (след презгранично сливане,
считано от 31.01.2018 г., дружеството е преминало в „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф.
рег.№ *********), в качеството му на кредитор, е предоставило на Е. М. В. – кредитополучател,
кредит в размер на 2326,80 лева, платим
на 18 равни месечни вноски от по 163,21 лв., при ГПР от 37,28 % и лихвен
процент от 28,05 %. В чл. 5, изр.1 от договора страните са уговорили, че при
забава на една или повече месечни погасителни вноски, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска, а съгласно чл. 5, изр. 2 от договора
страните са се съгласили, че при просрочване на две или повече месечни вноски, считано
от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става
предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от
договора надбавки ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за
събиране на вземането. От инкорпорирания в съдържанието на договора погасителен
план се установява, че последната погасителна вноска по договора е била дължима
към 20.03.2018 г., която дата е крайния срок на договора. Представен е също
стандартен европейски формуляр, съдържащ разписаните условия по договора, както
и сертификат и Общи условия за закупената застраховка „Защита на плащанията“, като
в чл. 5 от общите условия са посочени покритите от застраховката рискове.
С оглед направено пред районния съд
оспорване автентичността на подписа на ответницата върху представените от ищцовото
дружество писмени доказателства, по делото е допуснато изслушване на съдебно-почеркова
експертиза, според заключението на която
подписите в Договор за потребителски кредит № PLUS - 13774594/23.08.2016 г. и в другите оспорени
документи - медицински въпросник, сертификат, Общи условия на застраховка
„Защита на плащанията„ и декларация за предоставяне на лични данни са положени
от ответницата Е. М. В.. В заключението е посочено също, че изписаните три
имена на задълженото лице в изследваните документи е направено от Е. М. В..
От заключението на допуснатата по делото
съдебно- икономическа експертиза се
установява, че на 23.08.2016 г. по банковата сметка на ответника в ДСК са
преведени 2100,00 лв., като последната вноска е направена на 11.09.2017 г. и
същата покрива частично доплащане по 10-та погасителна вноска и изцяло 11-
погасителна вноска с падеж 20.09.2017 г.,
като остатъкът от 0,11 лв. е отнесен като погасяване на главница по 12-та
погасителна вноска с падеж 20.09.2017 г. Според вещото лице към датата на
подаване на заявлението в съда – 26.09.2018 г.
не са погасени падежирали задължения: 1042,60 лв. главница и 99,76 лв.
договорна лихва за периода 12.09.2017 г. – 20.03.2018 г. и 94,79 лв.
обезщетение за забава – законна лихва за периода 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.
Настоящата инстанция кредитира
заключенията по така изготвените експертизи, като намира, че същите отговарят
изчерпателно на поставените въпроси, дадени са обективно и безпристрастно от
специалисти в съответната област.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият въззивен състав достига до
следните правни изводи:
Налице е
пълен идентитет между страните и предмета по предявените от настоящата
въззиваема страна установителни искове в обжалваната им част и вземанията, за
които е издадена Заповед № 2125 от 01.10.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3876/2018 г. по описа на Районен съд - Пазарджик.
С оглед на това, че длъжникът не е открит на постоянния адрес и на основание
чл. 47, ал. 5 от ГПК заповедният съд е дал указания до заявителя за предявяване
на иск по чл. 422 от ГПК, за ищеца е налице правен интерес от завеждането на
настоящите претенции, като исковата молба е подадена в съда в преклузивния
едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 ГПК.
За основателността на иска по чл. 422 от ГПК в тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи,
че между него и ответницата са съществували валидни облигационни правоотношения
по договор за потребителски паричен кредит, по които кредиторът е изпълнил задълженията
си, а длъжникът е изпаднал в забава. Доколкото решението, в частта с която е уважена претенцията на ищцовото дружество
за установяване дължимостта за заплащане на сумите за главница от 1042,60 лв. и
възнаградителна лихва за периода от 20.09.2017 г. до 20.03.2018 г. в размер на
99,76 лв. не е обжалвано и е влязло в законна сила, спорен между страните
остава въпросът за дължимост на лихвата за забава в размер на 94,79 лв. за
периода от 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.
Основното възражение на жалбоподателя,
направено във въззивната жалба е, че претендираните възнаградителна и договорна
лихва са във връзка с главницата по процесния договор и са за защита на един и
същи интерес, което води до неоснователно обогатяване. Настоящата инстанция не
споделя този довод, като намира за правилен и законосъобразен извода на
районния съд, че двете лихви се дължат на различни основания. Това е така,
защото възнаградителната лихва се дължи наред с главното задължение и при
точното изпълнение на главния дълг, а мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
се дължи при забава в изпълнението на парично задължение, не само върху главния
дълг, но при забава в изпълнението на всички акцесорни вземания – договорни
лихви, неустойка и върху други обезщетения. В Решение № 211/26.01.2017 г. на
ВКС по т. дело № 958/2016 г., ГК, върховната инстанция е направила разграничение
между възнаградителната лихва, каквато се уговаря между страните в различни
хипотези /чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 61 ЗЗД, чл. 143, ал. 1 ЗЗД, чл. 285 ЗЗД, чл.
364 ЗЗД/, и законната лихва за забава, начислявана при неизпълнение на парично
задължение /чл. 86 ЗЗД/, като е посочено, че по своята същност
възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща на
заемодателя за предоставените му парични средства и се заплаща независимо от
неизпълнението на главното задължение, а мораторната лихва има обезщетителна
функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично
задължение. Тоест, в едната хипотеза възнаградителната лихва се уговаря между
страните и се дължи от длъжника като възнаграждение за ползване на
предоставената му парична сума, а в другата хипотеза - мораторната лихва се
начислява при изпадане на длъжника в забава, защото кредиторът неправомерно е
лишен от възможността да ползва паричните си средства, като правото на
кредитора на законна мораторна лихва възниква и без тя да е уговорена. От
изложеното дотук може да се направи извода, че двете лихви бранят различни
интереси на кредитора, дължат се на различни основания и при различни
предпоставки, поради което не може да се приеме, че едновременната им дължимост
би довела до неоснователно обогатяване.
Следва да се отбележи, че в посоченото
от жалбоподателя Решение № 99 от 01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г. в подкрепа
на твърденията му в жалбата, Върховният касационен съд е разгледал въпросът
дали при настъпила предсрочна изискуемост на главницата по договор за паричен
заем/кредит, настъпва и предсрочна изискуемост и на вземанията за възнаградителни
лихви и такси, включени в непадежиралите и предсрочно изискуеми анюитетни
вноски, като никъде в решението си касационната инстанция не е изложила мотиви
в насока, че при кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва би се
стигнало до неоснователно обогатяване. Точно обратното, в решението е посочено,
че „Ако кредиторът не упражни правото си
на предсрочна изискуемост, но длъжникът е неизправен, на падежа на
задължението, той би дължал връщане на заетата сума и на възнаградителната
лихва, като и обезщетение за забавата“, което е в подкрепа на гореизложеното
становище на въззивната инстанция за дължимост на възнаградителна лихва и
обезщетение за забава.
По отношение на основателността на
претенцията по чл. 86 от ЗЗД настоящата инстанция намира, че от представените
по делото писмени доказателства се установява, че ищцовото дружество и ответницата
са били в облигационни отношения, възникнали по договор за паричен кредит, по
силата на който кредиторът е изпълнил договорното си задължение и е предоставил
на кредитополучателя заемната сума, поради което в тежест на ответницата - кредитополучател
е да докаже, че е изпълнила насрещното си задължение по договора да върне
предоставения й кредит, ведно с договорените лихви в сроковете, уговорени в
договора. В настоящия случай се установява от назначената по делото
съдебно-счетоводна експертиза, че ответницата е погасявала задължението си по
договора последно до 11-та вноска, която е погасена изцяло, като остатъкът от
внесената от нея сума в размер на 0,11 лв. е отнесен като погасяване на част от
12-та погасителна вноска с падеж 20.09.2018 г., Посочено е още, че дължимото
обезщетение за забава е в размер на 94,79 лв., като съгласно чл. 5 от Договор
за потребителски кредит № PLUS - 13774594/23.08.2016 г. ответницата е изпаднала
в забава на 20.10.2017 г. с настъпване на падежа на 13-та вноска по кредита.
Доколкото основателността за дължимост на претенцията по основното задължение
за главница е установена с влязло в сила решение, предвид необжалването му в
тази част, основателна се явява и претенцията за заплащане на обезщетение за
забава за сумата от 94,79 лв., дължимо за периода от 20.10.2017 г. до
11.09.2018 г., изчислено в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата.
Доколкото правният извод, до който въззивната
инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на
първоинстанционния съд, обжалваното решение в тази му част, следва на основание
чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на правния спор пред настоящата съдебна
инстанция ответницата Е. М. В. следва да бъде осъдена да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 от ГПК сторените от въззиваемата страна съдебни
разноски в размер на сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за предявения иск, както и жбсторените разноски за заплатен
депозит за особен представител за участие пред въззивната инстанция в размер на
200 лв. На основание чл. 78, ал. 7 от ГПК Е. М. В.
следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик
дължимата държавна такса за въззивно обжалване в размер на 25 лв.
С оглед размера на исковата претенция, на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
Така мотивиран, Окръжен съд – Пазарджик
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1451 от 31.10.2019 г.,
постановено по гр. дело № 105/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в
частта, с която е уважен предявеният от „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№
********* чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон България, ЕИК: *********, адрес на
управление: гр. С., ж.к. М. 4. Б.П. С., сгр. 14, представлявано от Д.Д.- -
Заместник управител, чрез юрисконсулт Ц.Х.С., против Е. М. В. ЕГН: **********, адрес: ***, иск с правно
основание чл. 422 от ГПК, като е признато за установено по отношение на Е. М. В.,
че съществува вземане на „БНП П.П.Ф.“ С.А. П., Ф. рег.№ ********* чрез БНП П.П.Ф.
С.А. клон България, по Заповед № 2125/№1.10.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр. д. №3876/2018 г. по описа на ПРС за мораторна лихва за забава в размер на 94,79 лева за периода 20.10.2017 г. до 11.09.2018 г.
ОСЪЖДА Е. М. В.,
ЕГН: **********, адрес: ***, да
заплати на „БНП П.П.Ф.“ С. А. П. рег.№ *********, чрез БНП П.П.Ф. С.А. клон
България, ЕИК: *********, вписан в Търговския регистър при Агенцията по
вписванията, със седалище и адрес на управление: гр. С., п.к. 1766, ж.к. М. 4. Б.П.
С., сгр. 14, представлявано от Д.Д.- - Заместник управител, сторените пред
въззивната инстанция разноски в общ размер от 300 лв. (триста лева).
ОСЪЖА Е. М. В.
ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати по сметка на Окръжен съд –
Пазарджик държавна такса в размер на 25 лв. (двадесет и пет лева).
Решението е окончателно не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.