Р Е Ш Е Н И
Е
град София, 04.04.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-ри въззивен брачен състав,
в закрито заседание на четвърти
април,
през две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН
ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 901 по описа за
2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по реда на чл. чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 128055 от 22.06.2020 г.,
постановено по гр. дело № 68371 по описа за 2019 г., Софийският районен съд, III ГО, 149-ти
състав, е изменил на основание чл. 150, предл. 1 и предл. 3 от Семейния
кодекс (СК), размера на издръжката, присъдена с влязло в сила Решение № 49 от 04.04.2012г.
по гр.д.№ 283 по описа за 2012 г. на Районен съд – Ихиман, като я е увеличил от
100.00 лева месечно на 250.00 лева
месечно. Осъдил е В.В. Д., ЕГН ********** да заплаща на Д. В.Д., ЕГН **********, действаща чрез нейната майка и законен представител М.Л.Д., ЕГН **********,
месечна издръжка в размер на 250.00
лева, считано от 27.11.2019 г. до настъпване на законна причина за нейното
изменение или прекратяване. Отхвърлил е
иска в останалата му част за разликата над 250.00 лева до пълния размер от
350.00 лева. Осъдил е В.Д. да
заплати по сметка на СРС сумата от 216.00 лева – държавна такса върху
увеличения размер на издръжката. Осъдил е
В.Д. да заплати на Д.Д., действаща чрез нейната майка и законен представител М.Д.,
сумата от 180.00 лева, представляващ разноски за производството. Осъдил е Д.Д., действаща чрез нейната
майка и законен представител М.Д., да заплати на В.Д. сумата от 120.00 лева –
разноски. Допуснал е, на основание
чл. 242, л. 1 ГПК, предварително
изпълнение на решението в частта относно така присъдената издръжка.
Ответникът В.В.Д. (въззивника в
настоящото производство), е останал недоволен от така постановеното Решение и
го е обжалвал с въззивна жалба, вх. № 5087879 от 06.07.2020 г., чрез
пълномощник – адвокат О.Й., в частта относно така увеличената издръжка за
сумата над 152.50 лева до присъдения размер от 250.00 лева. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на съдебния акт в атакуваната
част като се поддържа, че ответникът е направил признание на иска до сумата от
152.50 лева, до който размер и претенцията била основателна. Сочи в тази
връзка, че присъждайки сума в по – голям размер първата инстанция е допуснала
нарушение на съдопроизводствените правила, довели до нарушение на материалния
закон. Релевира и оплаквания за необоснованост на фактическите констатации на
първата инстанция, че притежава имуществено състояние, което му позволява да
заплаща увеличения размер на издръжката. Изтъква, че продадените от него МПС-та
не са довели до увеличаване на финансовите му възможности, предвид момента на
извършване на тези сделки, както и предвид продажната им цена. Съобразно
изложеното моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и вместо
него да постанови друго, с което да отхвърли иска по чл. 150 СК за разликата
над 152.50 лева. Претендира присъждане на разноски за въззивното производство.
Ищцата Д. В.Д. (въззиваема
страна в настоящото производство), действаща чрез нейната майка и законен
представител М.Л.Д., е взела в срок становище по жалбата, с което е оспорила
същата изцяло като неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност
на съдебния акт в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски за
въззивното производство.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна в първоинстанционното производство, имаща
правен интерес от обжалването, и срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и
допустим в обжалваната част съдебен акт.
Решението в частта, с която е уважен искът по чл. 150 СК за присъдената сума до 152.50 лева;
в отхвърлителната му част за разликата над 250.00 лева и в частта, с която е допуснато предварително изпълнение по реда на
чл. 242, ал. 1 ГПК относно присъдената издръжка, като необжалвано е влязло в законна сила.
Софийският градски съд, като прецени
доказателствената съвкупност и обсъди доводите на страните по реда на
въззивното производство и съотнесени към релевантния закон, и при така
очертания от жалбата предмет на спора, прие
следното:
При постановяване на обжалвания съдебен акт Софийският районен съд е приел
за установено, като не е спорно в отношенията между страните, че
ищцата Д. В.Д. – малолетна, родена на *** г., е дъщеря на ответника В.В.Д..
С
влязло в сила Решение № 49 от 04.04.2012 г., постановено по гр. дело № 283 по
описа за 2012 г., Районен съд – Ихтиман е одобрил Споразумение за прекратяване
на брака между М.Л.Д. и В.В.Д., с което бащата се е задължил да изплаща на
дъщеря си Д. В.Д., родена на *** г., месечна издръжка от 100.00 лева, заедно
със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на законна
причина за изменение или прекратяване на издръжката.
По
делото е установено, че ищцата е ученичка в 4-ти клас на 8-мо
СУ “Васил Левски“, както и че посещава ученически стол, за който месечно се
заплаща такса от 50.00 лева (служебна бележка на л. 6 от първоинстанционното дело). От писмени
доказателства (на л. 8 – л. 18 и л.
85 – л. 92 от първ. дело), е видно, че детето посещава клуб “Фит кидс“, като
членският внос в спортния клуб е в размер между 30.00 лв. и 120.00 лева, като
малолетната ищцата посещава и спортни състезания.
В първоинстанционното разглеждане на делото е
приет социален доклад на компетентната Д“СП“ – “Младост“, като заключението на
социалните работници от извършеното социално проучване е, че малолетното дете
се отглежда от майката, която полага основните грижи за нея. Основните
потребности на детето от подслон, храна, образование и здравни грижи се полагат
също от майката – М.Д.. Социалните работници са разговаряли и с двамата
родители, като бащата е твърдял, че се противопоставя на по – високия размер на
издръжката, тъй като считал, че щяла да се използва от майката за нейни лични
потребности да си закупува алкохол, с чиято употреба имала проблем, а не за
детето.
Установено
е, че ответникът В.Д. полага труд по трудово правоотношение по сключен безсрочен Трудов договор № 24 от 30.03.2017 г.
Доходите на родителите са установени по
делото, съгласно писмо, изх. № 1046 – 40 – 730#1 от 23.03.2020 г. на Дирекция “Информационни системи за
дългосрочни и краткосрочни плащания“ при НОИ, както следва: относно майката -
за периода м. 11.2018 г. – м. 10.2019 г. в размер от 1 393.76 лева до 3 000.00
лева, а за бащата за същия период - в размер на 580.16 лева.
От
извършена служебно справка в Търговския регистър (по реда на чл. 32 ЗТРРЮЛНЦ) първата инстанция е установила, че ответникът Д. е
съдружник с дялово участие от 1 250.00 лева
в капитала на “С.Т.“ООД.
Изискана
от КАТ справка (л. 80
от първ. дело), удостоверява, че
бащата В.Д. е бивш собственик на 7 броя МПС-та.
В депозирания
по делото писмен отговор на исковата молба ответникът Д. не е оспорил
предявения по чл. 150 СК иск за увеличение на размера на първоначално
присъдената издръжка, признавайки иска до размера на сумата от 152.50 лева.
За да
уважи иска до постановения размер от 250.00 лева първостепенният съд е изложил
мотиви, че от първоначално определената издръжка е изминал продължителен период
от време, през който ищцата е пораснала и дефинитивно са се променили нуждите й
от издръжка, като потребностите й за закупуване на храна, ученически пособия,
дрехи, социално – културно развитие и образование не могат да бъдат
задоволявани от издръжката в размер на 100.00 лева. Същевременно ответникът е
реализирал доходи от продажба на леки автомобили, а и не е установил по делото,
че страда от заболяване, което пречи на работоспособността му. Взето е предвид
от решаващия състав на съда и обстоятелството, че майката е родителят който
полага непосредствените грижи за детето и следва нейният дял от общо
необходимата месечно издръжка да бъде по – малък.
Въззивният съд
споделя така установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и
направените въз основа на нея обосновани изводи. Въззивният съд препраща към
тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този
начин част от своя акт, като с оглед оплакванията във въззивната жалба излага и
свои мотиви.
В хода
на съдебното дирене във въззивната инстанция и на основание чл. 266, ал. 2, т.
2 ГПК са приети като писмени доказателства фактури и квитанции (л. 16 – л. 28 от въззивното дело), както и служебна бележка (л. 18 от въззивното дело), видно от които въззиваемата - ищца участва в спортни
състезания, които се заплащат; посещава уроци по български език и литература с
месечна такса 60.00 лева; по английски език с такса от 200.00 лева месечно;
ученичка е в 5-ти клас и се храни редовно в училищния стол, за което
месечната такса е в размер на 60.00 лева.
Други
допустими и относими доказателствени средства, на които въззивният съд да
основава изводите си, не са приети по делото.
Съобразно
тази фактическа установеност и приложимия закон, по свое убеждение, въззивният съд достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба е неоснователна.
Правилни
са мотивите на първата инстанция, че
задължението за издръжка спрямо ненавършилите пълнолетие деца е безусловно –
арг. от чл. 143, ал. 1 СК. При подрастващите, каквато е и въззиваемата - ищца, нуждата от издръжка се предполага. На
пълно и главно доказване в процеса обаче подлежи конкретният размер на
дължимата издръжка, както и възможностите на родителя – ответник да я дава,
установяването на които правнорелевантни обстоятелства е в доказателствена
тежест на ищцовата страна - арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК. Възможностите на
лицата, които дължат издръжка, се определят от техните доходи, имотно състояние
и квалификация, като се вземат предвид и грижите на родителя, отглеждащ детето.
Неоснователни
са оплакванията на въззивника, че при направено признание на иска,
първостепенният съд в нарушение на съдопроизводствените правила е постановил
издръжка в по – висок от признатия размер. В депозирания по делото писмен
отговор ответникът е заявил, че са налице предпоставките за увеличение на
първоначално присъдената издръжка от 100.00 лева, но до минималния такъв по чл.
142, ал. 2 СК – в размер на ¼ от минималната работна заплата за
страната. Изявленията на ответника съставляват не признание на иска, а
признание на неизгоден за тази страна факт, който е доказателствено средство
като всички останали такива в процеса, което съдът цени в съвкупност с
останалия доказателствен материал по делото. Възразявайки единствено по размера
на иска за разликата над 152.50 лева до заявения с исковата молба от 350.00
лева, без да оспорва основателността му
изцяло, въззивникът Д. е следвало пълно и главно да установи посредством
допустими доказателствени средства, че е в обективна невъзможност да реализира
доходи, позволяващи му да заплаща издръжка на малолетната ищца в претендирания
размер над признатата част. В този смисъл и постановките на ППВС № 5/1970
г., което не е загубило силата си, съгласно които възразяващият, че е в обективна невъзможност
да дава издръжка, е длъжен да установи причините, стоящи извън неговата воля. Недоказаният
факт е неосъществил се факт, поради което не могат да възникнат и неговите
благоприятни правни последици – арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК.
От
друга страна, обосновано и в съответствие с доказателствената съвкупност по
делото, първата инстанция е съобразила, че ответникът Д. е работоспособен,
реализирал е доходи от продажбата на 7 броя леки автомобила, които са част от
неговото имуществено състояние и е съдружник в търговско дружество с дялово
участие в капитала му.
Допълнително
следва да се посочи и това, че осигурителният доход е различен от трудовия доход, а
установените посредством справката към приложеното по делото писмо,
изх. № 1046 – 40 – 730#1 от 23.03.2020 г. на Дирекция “Информационни системи за
дългосрочни и краткосрочни плащания“ при НОИ, размери на осигурителния доход на
въззвника - ответник не означават, че реално получаваните от него по трудовото
му правоотношение доходи са в такъв размер. Още повече предвид обстоятелството,
че полага труд в град София. Не са ангажирани и доказателства,
че ответникът има алиментни задължения към други лица, които принципно биха се
отразили на възможностите му да дава издръжка на въззиваемата - ищца.
Въззивният
съд преценява като неоснователни доводите на въззивника, който поддържа, че е реализирал продажбите на
посочените в справката от КАТ моторни превозни средства по време на брака си с
майката на въззиваемата - Д.Д., а и след това до 2019 г., но на минимални цени (според защитните му
твърдения). С оглед грижата за
детето на него следва да се осигурят такива условия, които да му гарантират
нормален живот и развитие, каквито условия за живот и развитие детето би имало,
ако родителите му продължават да живеят заедно.
В допълнение
следва да се посочи, че в противовес с твърденията за финансови затруднения,
бащата обжалва не изцяло размера на дължимата издръжка, а над минималната
такава по чл. 142, ал. 2 СК, или за сумата над 152.50 лева. При извършеното
социално проучване е споделил пред социалните работници, че се противопоставя
на исканото увеличение, но не по
причина, че не разполага със средства да го заплаща, а с оглед на влошените му
отношения с майката на детето и наличните му подозрения, че издръжката няма да
се използва за целите, за които е присъдена. Подобни аргументи стоят извън
предмета на производството по чл. 150 СК и нямат отношение към преценката на
съда относно възможностите на бащата да заплаща издръжка на претендиращата я
ищца.
Присъдената от
първата инстанция издръжка не е в размер, който значително да надхвърля
признатия от ответника. От друга страна, предвид приетите във въззивната
инстанция писмени доказателства, нуждите от издръжка на въззиваемата - ищца са
нараснали предвид посещаваните от нея уроци по български език и литература,
както и по английски език. Доколкото нуждата от издръжка е показател и за
размера й, то са налице всички предпоставки по делото за уважаване на
предявения иск за увеличение на издръжката до приетия размер от 250.00 лева.
Първоинстанционното решение в
обжалваната му част е правилно. При постановяване на решението
първоинстанционният съд е съобразил всички ангажирани и относими към спора доказателства.
Съобразно изложеното,
първоинстанционното решение в обжалваната му част като правилно, постановено
при спазване на материалния и процесуалния закон, следва да бъде потвърдено.
По разноските.
При
този изход на спора във въззивното производство, искането на въззивника В.Д. за
присъждане на разноски за въззивната инстанция следва да се остави без уважение,
като неоснователно.
Претенцията
на въззиваемата Д.Д., действаща в процеса чрез нейната майка и законен
представител М.Д., подлежи на отхвърляне, като недоказана, независимо от изхода
на делото. Договорено е заплащането на адвокатския хонорар да се извърши по
банков път. Представено е само писмено доказателство, обективиращо детайли за
трансакция, което е с информативна цел и не доказва завършеност на фактическия
състав на безкасово плащане (л. 31 от въззивното дело).
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 128055 от 22.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 68371 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, III ГО, 149-ти състав, в
обжалваната част.
ОСТАВЯ без уважение искането на въззивника В.В.Д., за присъждане на разноски за въззивното
производство.
ОСТАВЯ без уважение искането на въззиваемата Д.В.Д., действаща чрез своята майка и законен
представител М.Л.Д., за присъждане на разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО, съобразно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.