№ 13
гр. Бургас, 07.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА Въззивно
гражданско дело № 20212100501557 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано пред
настоящата съдебна инстанция по повод въззивна жалба на ответницата Р. Г. Г., ЕГН:
**********, подадена чрез назначения й на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен
процесуален представител адв. Бианета Палазова- БКА против решение № 261041 от
02.08.2021г. по гр.д. № 3128/2020г. по описа на РС-Бургас , в частта му, с която е прието
за установено, че същата дължи на ищеца “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ”
ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”Д-Р Петър
Дертлиев“ 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, сумата от 1200 лв., представляваща
главница по договор за паричен заем № 151269/ 31.10.2017г., сключен с кредитора “СИТИ
КЕШ“ ООД, вземанията по който са прехвърлени от кредитора-цедент на ищцовото
дружество-цесионер съгласно Приложение № 1/11.06.2019г. към договор за покупко-
продажба на вземания /цесия/ от същата дата, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 14.02.2020г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед № 446
от 17.02.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр.
дело № 1065/2020г. на РС - Бургас.
Във въззивната жалба и последващото й уточнение се изразява недоволство от
обжалваното решение на първоинстанционния съд, като се иска отмяната му поради
неговата незаконосъобразност поради допуснати „редица“ процесуални нарушения, в т.ч. и
пропуск на съда да конституира като втори необходим ищеца в процеса и кредитора-
цедент. Твърди се също, че неправилно съдът е приел за доказан факта на извършената
цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ГПК, позовавайки се на разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от
ГПК, в т.ч. и неправилно е приел, че същата в редовно съобщена на длъжника. Не са
направени доказателствени искания. В съдебно заседание, въззивницата не се явява и не се
представлява от назначения й особен представител.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК въззиваемият „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
1
ВЗЕМАНИЯ” ЕАД е депозирал писмен отговор, в който е изложил съображения за
неоснователност на въззивната жалба и наведените в него доводи за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд. Позовава се на посочена в отговора съдебна
практика. По подробно развитите в писмения отговор съображения се иска потвърждаване
на първоинстанционното решение в обжалваната му част като правилно и законосъобразно
и присъждане на разноските по делото. Не са направени доказателствени искания. В съдебно
заседание, редовно призован не се явява и не изпраща представител. Депозира писмено
становище с искане за оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на
обжалваното решение. Претендира присъждане на разноските пред въззивната инстанция за
платеното възнаграждение на особения представител на въззивницата от 200 лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Бургаският окръжен съд като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства
намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявени искове по чл.422 от
ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по
отношение на ответницата Р. Г. Г., че същата дължи на ищцовото дружество“АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД вземанията, произтичащи от сключения помежду им
договор за паричен заем № 151269/ 31.10.2017г., сключен с кредитора “СИТИ КЕШ“
ООД, вземанията по който са прехвърлени от кредитора-цедент на дружеството-
ищец съгласно Приложение № 1/11.06.2019г. към договор за покупко-продажба на вземания
/цесия/ от същата дата, за които ищецът се е снабдил със заповед № 446 от 17.02.2020г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. дело № 1065/2020г. на РС-
Бургас, а именно: сумата от 1200 лв. - главница, сумата от 244.08 лв. – възнаградителнана
лихва за периода от 14.11.2017г. до 02.10.2018г., и сумата от 434.91 лв. – обезщетение за
забавено плащане за времето от 14.11.2017г. до 13.02.2020г, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 14.02.2020г. до окончателното й изплащане.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че договора за кредит е
недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК, тъй като е сключен в нарушение на
императивните разпоредби на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. По тези съображения
прилагайки последиците на чл. 23 от ЗПК съдът е приел за установено, че ответницата
дължи на ищеца- цесионер само чистата стойност на предоставената по договора за кредит
главница от 1200 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от
ГПК – 14.02.2020г. до окончателното й изплащане. Предвид това съдът е уважил само
исковете за дължимост на главницата и законната лихва, а останалите искове – за
договорната възнаградителна и мораторна лихва е отхвърлил като неоснователни.
Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното решение в частта, с която
исковете за главница и законна лихва за уважени, като в останалата отхвърлителна част
решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност и
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
По съществото на спора, с оглед наведените в жалбата оплаквания съдът намира
следното:
По делото е установено, че вземанията на кредитора „Сити кеш“ ООД към ответницата
2
по сключения помежду им договор за потребителски кредит от 31.10.2017г., по силата на
който й е предоставена в заем сумата от 1200 лв. са прехвърлени в полза на настоящия ищец
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за Приложение № 1/11.06.2019г. към
договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от същата дата.
В жалбата са наведени оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение
поради допуснато процесуално нарушение от районният съд, изразяващо се в пропуск да
конституира първоначалния кредитор- цедент като необходим втори ищец по делото.
Същите са неоснователни, по следните съображения:
Участието на няколко лица на страната на ищеца или на ответника представлява
субективно съединяване на искове или т.нар. другарство. Съгласно чл. 215 от ГПК същото е
допустимо когато исковете от или срещу другарите имат за предмет техни общи права или
задължения или когато исковете почиват на едно и също основание /т.е. един юридически
факт/. За разлика от обикновеното другарство, което е налице когато материално-правното
положение на другарите е различно и следователно решението може да не е еднакво спрямо
тях, в случаите на необходимо /респ. задължително/ другарство съдът следи служебно за
участието на всички задължителни другари в процеса. За тази цел обаче съдът не може
служебно да конституира задължителен другар, а има единствено правомощието да даде
указания на ищеца в този смисъл, като при неизпълнение делото се прекратява.
В настоящия случай въззивната инстанция констатира, че страните по договора за
цесия нямат общи права или задължения, които да им придават качеството на другари в
процеса по смисъла на чл. 215 от ГПК, в т.ч. помежду им не е налице и твърдяното в
жалбата „необходимо“ другарство, за което съдът следи служебно. Предвид това и
районният съд не е имал задължения да дава подобни указания за участие на цедента като
страна по делото. Този извод следва от обстоятелството, че договорът за цесия няма за цел
създаване на общи права за страните по него, а тъкмо обратното освобождаване на
предишния кредитор-цедент от вземането му /правата му/ към длъжника по договора за
кредит и прехвърляне на тези права / вземания/ в полза на цесионера-ищец по делото, който
се явява новия кредитор на длъжника. По горните съображения се налага извод, че в случая
не е налице допуснато от районния съд нарушение на процесуалните правила в посочения в
жалбата смисъл.
Що се касае до оплакването, че неправилно първоинстанционния съд е приел за
доказан факта на извършената цесия по реда на чл. 99, ал. 3 от ГПК и редовното й
съобщаване на длъжника в хода на делото, позовавайки се на разпоредбата на чл. 235, ал. 3
от ГПК, въззивният съд напълно споделя извода, направен в обжавалното решение, че
цесията се счита за редовно съобщена на ответницата в хода на исковото производство с
връчване на уведомлението за извършването й, чрез назначения й на основание чл. 47, ал. 6
от ГПК особен представител, по следните съображения:
По делото е приложено пълномощно от 11.06.2019г. по силата на което цедентът
„СИТИ КЕШ“ ООД е упълномощил с правата си по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД настоящия цесионер-
ищец „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД да уведоми всички длъжници по
всички вземания на цедента, възникнали по сключени договори за кредити, които цедентът
е цедирал на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД съгласно договора цесия
3
от 11.06.2019г.
Представени са две уведомления от 18.06.2019г. и от 03.06.2020г., изходящи от
предишния кредитор – цедент „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез упълномощения настоящ кредитор -
цесионер „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, адресирани до ответницата,
съдържащи съобщения по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, че кредитор на задължението на ответницата
/с посочен в първата покана размер от 3104.54 лв. и във втората покана – 3293.92 лв.,
включващо лихва за забава, неустойки и такси/ по процесния договор за потребителски
кредит е ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД с покани в петдневен
срок от съобщението да погаси същата.
Както правилно е установил районният съд по делото няма данни никое от
горепосочените уведомления за извършената цесия да е съобщена на ответницата по делото
преди съдебното предявяване на вземането по реда на чл. 410 от ГПК.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен
ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като съгласно ал. 3
предишния кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето и да предаде на
новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да
му потвърди писмено станалото прехвърляне. Законът постановява, че прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и длъжника, от деня, в който е съобщено на последния от
предишния кредитор.
От горната нормативна уредба следва извода, че до изпълнение на изискванията на
чл. 99, ал. 3 от ЗЗД- длъжникът да бъде уведомен от предишния си кредитор за извършената
цесия, цедентът остава титуляр на вземането спрямо него.
В случая въпреки, че по делото няма данни процесния договор за цесия да е съобщен
на ответницата, както преди образуване на заповедното производство, така и преди
завеждане на настоящото дело, тъй като договорът, пълномощното и уведомлението по чл.
99, ал. 3 от ЗЗД са приложени от ищеца – цесионер към исковата молба и са надлежно
връчени на ответницата чрез назначения й на основание чл. 47, ал.6 от ГПК особен
представител, заедно с препис от исковата молба и с разпореждането по чл. 131 от ГПК на
02.02.2021г., следва, че на тази дата ответницата е получил уведомленията за извършената
от него цесия. В тази връзка следва да се отбележи, че липсва законова забрана цедента да
делегира правата си по уведомяване на длъжника за извършената цесия. Затова доколкото
законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, то получаването на същото в рамките на съдебното производство по
предявен иск за прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано и затова същото
правилно е взето предвид от районния съд по смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК /в т.см. е
задължителна практика по чл. 290 от ГПК съгласно решение № 123 от 24.06.2009 г. на
ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, и определение № 101 от 25.02.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 2352/2013 г., II т. о., ТК/.
По горните съображения, настоящата инстанция счита, че цесията се счита за валидно
съобщена на ответницата, поради което на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД същата е произвела
действието си спрямо нея и затова именно ищецът се явява легитимиран кредитор на
прехвърленото вземане по процесния договор за кредит.
Що се касае до дължимите по договора суми, предвид обхвата на въззивния контрол,
очертан от рамките на обжалваната част на решението и при съобразяване на принципа на
чл. 271, ал. 1, изр. второ от ГПК, настоящата инстанция е обвързана само от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл. 269 от ГПК.
Единственото изключение от това правило е въведеното с т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, задължение за въззивния съд е да
4
извърши служебна преценка за наличието на нарушение на императивни материално-правни
норми, дори и такива оплаквания да няма в жалбата. В случая обаче такова нарушение на
императивни правни норма не е допуснато в обжалваната част от решението. Затова, с оглед
обстоятелството, че по делото е установено, че ответницата е получила в заем сумата от
1200 лв., която няма нито данни да е върната изцяло или частично на кредитора, правилен се
явява извода на районния съд, че искът за дължимостта й се явява доказан по основание и в
претендирания размер от 1200 лв. Затова същият следва да бъде уважен, ведно с
акцесорната претенция за законната лихва по чл. 86 от ЗЗД за забавеното плащане, считано
от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанция за основателност на иска за
главницата и законната лихва, и съобразно горните съображения решението в обжалваната
част следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото,съгласно т. 7 от ТР от 06.11.2013г. по т.д.№ 6/2012г. на
ОСГТК на ВКС в тежест на въззивницата- ответница следва да се възложи заплащане на
дължимата за въззивното производство държавна такса в размер на 24 лв., платима в полза
на бюджета на съдебната власт по сметка на БОС, като наред с това на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК въззивницата следва да бъде осъдена да заплати и направените от въззиваемото
дружество разноски в размер на платено адвокатско възнаграждение на назначения й във
въззивното производство особен представител в размер на 200 лв. и юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 100 лв.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261041 от 02.08.2021г. по гр.д. № 3128/2020г. по
описа на РС-Бургас, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Р. Г. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ул. „Т.“ № ** ДА ЗАПЛАТИ в
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на БОС държавна такса за въззивно
обжалване на първоинстанционното решение в размер на 24 лв.
ОСЪЖДА Р. Г. Г., ЕГН: **********, с адрес: гр. Б., ул. „Т.“ № ** ДА ЗАПЛАТИ на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, с ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.”Д-Р Петър Дертлиев“№ 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК направените във въззивното производство разноски за
платено адвокатско възнаграждение на назначения й особен представител в размер на 200
лв. и юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 100 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5