ПРОТОКОЛ
№ 814
гр. Смолян, 17.09.2025 г.
РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на десети септември
през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Райна Русева
при участието на секретаря Татяна Кишанова
Сложи за разглеждане докладваното от Райна Русева Гражданско дело №
20255440100024 по описа за 2025 година.
На именното повикване в 11:30 часа се явиха:
ИЩЕЦЪТ Н. Н. В., редовно призован, не се явява. За него
процесуалния му представител адв. О..
ЗА ОТВЕТНИКА *** АД, редовно призован, не се явява процесуален
процесуален представител в съдебно заседание. Чрез юриск. И. Н. е постъпила
молба, в която моли делото да бъде разгледано в нейно отсъствие. Към
молбата се прилагат договор за кредит, справка за извършени плащания и
списък с разноски.
АДВ. О. – Да се даде ход на делото.
Съдът намира, че няма процесуални пречки за даване ход на делото,
поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
АДВ. О. – Поддържам исковата молба, оспорвам отговора.
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОКЛАДВА се делото.
Предявен е иск от Н. Н. В. срещу *** АД , с което се иска да бъде осъдено
дружеството „***" АД, ЕИК **, седалище и адрес на управление: г*** представлявано
от Ц.П.К. - Изпълнителен директор, да заплати на Н. Н. В., ЕГН **********, с адрес
1
град ***, община Смолян, област Смолян, сумата от 483,20 лева, представляваща
недължимо платени суми по Договор за потребителски кредит № 588281 от
07.06.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на
иска до окончателното й изплащане, с правното основание на чл.55, ал.1, предл. първо
от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 07.06.2019 година между ищеца и
праводателя на ответното дружество "***” ООД, ЕИК *** - заличен търговец след
преобразуване чрез промяна на правната форма - е сключен договор за кредит №
588281, в изпълнение на който „***" ООД в качеството му на кредитор по договора е
предоставил на ищеца заем в размер на 700,00 (седемстотин) лева.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон Закон за
потребителския кредит.
В изпълнение на Договор за потребителски кредит № 588281 от 07.06.2019г.
ищецът е заплатил по сметка на ответника сумата от 1183,20 лева, видно от
приложените заверени копия на следните разписки от „**" АД:
1. На 06.10.2019г. с Разписка № 0400009747756234 - 105,00 лева
2. На 20.11.2019г. с Разписка № 0400009986610829 - 105,00 лева
3. На 25.12.2019г. с Разписка № 0400010182179551 - 105,00 лева
4. На 09.01.2020г. с Разписка № 0500010260587708 - 868,20 лева
Част от преведените суми са платени без основание, тъй като сумите са
преведени по договор за кредит, който е недействителен на основание чл.22 от Закона
за потребителския кредит поради сключването му в нарушение на чл.10 и чл.11 от
същия закон. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (чл.23 ЗПК).
С пресмятания чрез онлайн калкулатор се установява, че при предоставен заем
в размер на 700,00 лева, със срок за връщане 7 месеца, с обща сума за връщане 1183,00
лева, годишният лихвен процент (ГЛП) възлиза на 181,78 %, а годишният процент на
разходите (ГПР) - на 443,35 %.
При това положение договорката за заплащане на законна лихва е нищожна
като противоречаща на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва.
Съгласно чл.19 ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, като на основание чл.19 ал.5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
2
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Поради недействителността на договора за заем за ищеца е възникнало
задължение за връщане само на чистата сума, която е получил по него - 700,00 лева, а
не на лихви и други разходи. Следователно, разликата между заплатената сума от
1183,20 лева до дължимата от 700,00 лева в размер на 483,20 лева е платена при
начална липса на основание и като недължима подлежи на връщане от ответника на
основание чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който се
оспорват изяло претенциите и твърденията на ищеца, като се изтъкват съображенията,
че Финансовият продукт „**“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата
на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен
инструмент - кредитна карта. Веднъж сключили договор за кредит „**“
кредитополучателите сами взимат решение как и кога да усвояват суми по
предоставения заем. „**“ като финансов продукт не е вносков продукт, по който
задължението от Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/ седмични вноски,
както са масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги.
Кредитополучателите на „**“ сами решават как да усвоят сумата - в брой на АТМ-
устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят сумата - в случай че
Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължи нищо
за това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва,
която се начислява на ден върху усвоената сума.
На 08.06.2019 г., Н. Н. В., ЕГН ********** е сключил с „***” АД Договор за
кредит „**“ № 588281 (Договора), по силата на който „***” АД е Кредитодател, а г-н
Н. Н. В., съответно Кредитополучател. По силата на Договора Дружеството е
предоставило на а г-н Н. Н. В. револвиращ кредит в максимален размер от 700
/седемстотин/ лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез
платежен инструмент - платежна карта, а Кредитополучателят се е задължил да го
ползва и върне съгласно условията на Договора. Към дата на изготвяне на настоящия
отговор, г-н Н. Н. В. е усвоил по предоставения му платежен инструмент, главница в
по описания револвиращ кредит в общ размер на 700.00 / и седемтотин/ лева, като от
представената справка за извършените от Ищеца плащания, всички те са извършени
преди повече от 5 години, считано от датата на депозирането на Исковата молба пред
съда, с оглед на което и с настоящото се прави възражение за изтекла давност по
отношение на процесуалната възможност на ищеца да иска връщане на платеното, на
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, с оглед приложимата към претенцията обща погасителна
давност, съгласно чл.110 от ЗЗД. С оглед изтеклата 5-годишна погасителна давност за
предявяване на исковата претенция, иска е процесуално недопустим.
Дори и съда да отхвърли възражението ни за изтеклата погасителна давност,
3
претенциите на ищеца към договора за паричен заем са неоснователни и следва да се
оставят без уважение. Клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Както
може да се види от съдържанието на цитираните разпоредби, те установяват
минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит -
информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и
в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират
нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на
договора за потребителски кредит.
Както се вижда от разпоредбите на чл. 19 от ЗПК дори надвишаването на
максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до
нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия
размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи
плащания по кредита.
В решение по дело С-453/10, СЕС приема, че констатацията за неравноправния
характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката на
действителността на сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член
6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че
когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор,
съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези
клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално
благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването
на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“
А в решението по дело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приема, че
прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на
лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите
данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат
способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или Член 23
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да
предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани
данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за
сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би
могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
С оглед изложеното по-горе, се прави възражение срещу искането на ищеца
4
целият Договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови
клаузи да се обявяват за нищожни. Претенциите на ищеца са напълно неоснователни и
следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително, доколкото се твърди нищожност на
отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната
недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото
неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание. Съображенията ни
за неоснователността на исковете са следните, посочени последователно по реда на
изложеното в исковата молба:
1. По отношение на твърдението за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, с която е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 43.2 %
поради противоречие с добрите нрави, нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9
и т.10 ЗПК и внасяне на неравноправие между правата и задълженията на страните:
Неоснователни са твърденията на ищеца, че договореният размер на
фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави, че не се
съдържала в Договора информация за лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му, годишния процент на разходите по кредита, че била налице явна
нееквивалентност на престациите и се нарушавал принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения.
На първо място, както ищецът сам посочва, никакво ограничение относно
допустимите размери на възнаградителната лихва не е предвидено в приложимото
законодателство и няма правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя.
Доколкото е налице изрично лимитиране на годишния процент на разходите (ГПР), в
изчисляването на който се взима предвид и лихвеният процент (видно от дадените в
Приложение № 1 към ЗПК формула и правила за калкулацията му), ако се приеме, че
за кредитора съществуват и допълнителни рестрикции, то той би бил допълнително
ограничен неоснователно и в разрез с идеята, заложена от законодателя. Дописването
на изрични законови разпоредби и тяхното разширително тълкуване чрез съдебната
практика е напълно неприемливо и недопустимо. Исковата молба не съдържа
посочване на конкретна правна норма или друго валидно правно основание, от което
да следва подобен извод.
Възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора
услуга - ползването на парични средства - и поради това той е свободен да определи
какъв да е нейният размер. Тук следва да напомним за свободата на договаряне между
страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД. Още повече, че след като на пазара съществуват
купувачи (при това множество) на услугата срещу цена в този размер, съгласно
основните икономически принципи на търсене и предлагане тази цена не би могла да е
твърде висока. Също така в процесния случай възнаградителната лихва за първите 60
календарни дни е в размер на 0 %, а за останалия период от срока на Договора, след
5
изтичане на първите 60 дни, е в размер на 43.2 %, т. е. надвишението над допустимата
според ищеца стойност от трикратния размер на законната лихва е пренебрежимо
малко. Спазено е единственото ограничение, предвидено в закона, а именно това на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, според което ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва. Този размер не е надвишен - видно от Договора, ГПР възлиза на 45.9
%. При изчисляването му е взет предвид и размерът на фиксирания годишен лихвен
процент като един от елементите, служещ за изчисляване на ГПР. Доколкото разходите
по кредита са в законоустановените граници и не е налице отделно ограничение по
отношение на възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се явяват
напълно неоснователни.
Ищецът твърди още, че уговорения лихвен процент създавал неравноправие
между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга.
Считаме, че това твърдение не отговаря на разбирането за неравноправие, заложено в
закона, тъй като не попада в нито една от предложените законови хипотези и не
ограничава правата на потребителя за сметка на тези на заемодателя, нито пък
осигурява на последния привилегии или повече права, отколкото обикновено има
кредиторът по договор за заем.
Неприемливо е твърдението за недобросъвестно поведение от страна на
кредитодателя, при положение че последният е информирал предварително клиента за
всички условия по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва, още
с предоставянето на Стандартен европейски формуляр (СЕФ), съгласно изискванията
на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Ищецът е получил допълнителната защита, която му е
гарантирана от закона, като кредиторът му я е предоставил в степента, в която му е
дължима съобразно императивните правни норми на ЗПК. Потребителят, вече
информиран, е имал свободата да реши дали предложените му условия го устройват и
дали да се обвърже с тях. В случай че той ги е счел за неблагоприятни или
нарушаващи усещането му за равноправие и справедливост, то той е можело изобщо
да не встъпва в договорни отношения с дружеството, но въпреки това го е направил.
Дори, потребителят да е счел, след подписване на договора, че условията не го
устройват, то той е имал и срок за отказ от Договора. В конкретния случай, ищецът е
бил доволен от предложените му условия, предвид факта, че нито е отказал да
подпише договора, нито е направил отказ, дори напротив - почти веднага е усвоил
предоставения му кредитен лимит.
В СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на договор за кредит,
подробно е описан размерът на възнаградителната лихва. Ищецът е избрал да ползва
продукт от ответното дружество, следователно е преценил, че условията не
противоречат на разбирането му за морал и добри нрави, нито пък предложеният от
ответника размер на неустойката е необосновано висок.
6
По отношение на твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания
годишен лихвен процент противоречи на добрите нрави в исковата молба не е
наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явява
голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Добрите нрави
са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора
със закона. Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки
се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се
изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за
нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази
насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и
недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то
подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в
случая - от ищеца. Такива доказателства не са ангажирани.
Договорената лихва представлява цената, която потребителят заплаща на
кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата
възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена.
Такава е била волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от него договор, а
съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го сключили.
Процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите нрави. Договорената
възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно
облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в договора не е
нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена.
Договорната лихва по своята същност представлява „цена“ за ползване на
парични средства за определен период от време, както посочих и по-горе. Тази „цена“
се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата
заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на
заемателя. Собствените парични средства също имат своята цена. Те могат да бъдат
предоставени срещу лихва, могат да бъдат вложени в депозитна сметка в банка и така
да трупат лихва, могат да бъдат вложени в закупуването на трактор, с който да се
обработва нива и съответно да се продаде продукцията от нея срещу печалба. Цената
7
на една стока или услуга може да бъде висока или ниска само при отчитане на
пазарните реалности. Високите цени на определени стоки или услуги могат да бъдат
определени от качество на изпълнение, качество на вложените материали, уникалност
на стоката или услугата. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в
тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира
„пазарна цена“, която да защити както потребителите на тази услуга, така и
търговците, които я предоставят.
„Добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следва да
защитават всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави“ не регулират цени на
стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно
цената на определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно посочена,
когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно
формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава
противоречие с „добрите нрави“ няма. При определяне на допустимия размер на
лихвения процент по договор за паричен заем трябва да се изхожда от спецификата на
всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми. За
цената по един заем има значение дали заемът е потребителски или ипотечен, какъв е
размерът на главницата, колко е дългосрочен заема. Затова поставянето на общо
максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на законната
лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и
разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение. Нещо повече, такова
ограничение е негативно за самите потребители. Непазарните ограничения на лихвите
водят до намаляване на кредитирането, поемане на по- малък риск от финансовите
институции и лишаването на потребителите с по-ниски доходи от достъп до
финансиране.
Пазарът на малки, краткосрочни и необезпечени кредити в България е много
развит и има над 100 компании, които извършват тази дейност. При наличието на
толкова силна конкуренция, не е налице риск, че някоя компания ще предоставя заеми
при лихви, които не отговарят на пазара и ще се възползва от монополно положение.
Само пазари, при които някой търговец има монополно положение са застрашени от
прекомерни цени на услугите. Силната конкуренция е в полза на потребителите,
защото тя кара търговците да се съобразяват с пазара. Именно поради тази причина
отговорът на въпроса дали определена възнаградителна лихва е прекомерна може да се
търси само на плоскостта на пазарните нива на лихвата на други подобни услуги, а не
с оглед размера на законната лихва, която няма функция да определя пазарни нива на
лихвата, а да даде предел за санкция при неизпълнение.
В случая следва да се има предвид и факта, че кредиторът не е банка, за
задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск
8
оскъпява финансовия ресурс. Наличната съдебната практика, в която договорен лихвен
процент над трикратния размер на законната лихва се третира като противоречащ на
добрите нрави се отнася до субекти, които са отпуснали паричен заем не по занятие, а
инцидентно, по изключение. Законът за потребителския кредит е специален по
отношение на ЗЗД и за потребителски кредити се прилага първият. Има съществени
разлики между заема по чл. 240 от ЗЗД и потребителския кредит по ЗПК, който има
специална уредба. В тази връзка считаме че е недопустимо към отношения,
възникнали по силата на ЗПК да се прилага съдебна практика, която третира заеми по
ЗЗД. Заемът по ЗЗД не е търговска сделка, каквато извършват финансовите и
кредитните институции, които по занятие отпускат заеми на физически и юридически
лица. На пазара на малките, необезпечени заеми, какъвто е заемът по настоящото дело,
пазарните нива на лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити. Тази
специфика на пазара следва да се отчете. „***” АД като търговско дружество, при това
регистрирано като финансова институция и упражняващо дейността си изпълнявайки
множество регулаторни изисквания и под надзора на редица контролни органи, сред
които БНБ и КЗП, е придобило правото да сключва договори за паричен заем с
потребители по занятие след като е изпълнило всички законови изисквания. Ето защо
е неуместно за него да се прилагат същите критерии за преценка, каквито се прилагат
за други правни субекти, отпуснали заем инцидентно и по изключение и извън
предмета на основната си търговска дейност. Допълнително, така формираната
практика се отнася до уговорен размер на лихва за забава над посочения в закона, а не
до възнаградителна, какъвто е процесният случай.
Договорът е сключен през февруари 2020 г., а ищецът повдига въпроса за
нищожност на негови клаузи години след като е сключил договора за паричен заем.
Възниква логичният въпрос поради каква причина ищецът се позовава на
нищожността не непосредствено след сключване и какъв е правният му интерес за
това. Считаме, че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се явява
недопустим. Завеждането на това дело изключително категорично навежда на идеята
за недобросъвестност и опит да злоупотреби с предоставени от закона права и
възможности с цел да се избегне плащане на задължения и с цел неоснователно
обогатяване.
Дори да се приемат твърденията на ищеца за нищожност на клаузата, с която е
уговорен размера на възнаградителната лихва поради това, че надвишава трикратния
размер на законната лихва за забава, то моля да имате предвид, че това надвишаване е
минимално и в пренебрежим размер. Ако все пак съдът счете за клаузата уговорена в
нарушение на добрите нрави, тя не следва да бъде обявявана за нищожна в целия
уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия според ищцовата страна
трикратен размер на законната лихва.
В противен случай ищецът би се обогатил неоснователно, тъй като би ползвала
9
заемната сума през периода на договора, без да е заплатил каквато и да е цена за това.
В този смисъл, не следва да се обявява за нищожен уговореният лихвен процент в
целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща допустимия съгласно добрите
нрави размер. В случая следва да се подчертае, че ищецът оспорва размера на
възнаградителната лихва, а не цялата договорна клауза поради липсващо в нея
съдържание или некоректна формулировка например. Ако съдът може да изходи от
формирала се съдебна практика относно законосъобразните параметри на
възнаградителната лихва (съответно трикратния или двукратния размер на законната
лихва), то той би могъл да се позове на същата тази практика, за да определи
законосъобразен размер на лихвата. Ищецът сам е посочил, че законната лихва може
да бъде възприета като обективен критерий за добросъвестно определяне на размера
на възнаградителната лихва. В настоящия случай съдът просто би обявил за нищожен
размерът на лихвата над приетия от него за ненакърняващ добрите нрави. Не считаме,
че по такъв начин потребителят би получил по- лоша защита на правата си, а дори
напротив - би се постигнало равноправие в отношенията. Защитата на потребителя не
следва да бъде с цената на накърняване на други обществени отношения и правни
принципи. Не следва да се забравя, че предоставянето на парични заеми е основният
предмет на дейност на ответното дружество, поради което то не може да си позволи да
го извършва безвъзмездно, предвид множеството си разходи и големия си брой
служители. В тази връзка необосновано е и твърдението на ищеца, че лихвен процент
в размер на 43.2 % не отговаряло на разходите, извършвани от кредитора -
потребителят няма как да разполага с информация какво са разходите за извършване
на подобна търговска дейност, освен ако сам той не я извършва, поради което подобни
възражения са неуместни. Единствено заемодателят може да прецени какво
възнаграждение би следвало да изисква, за да може да развива дейността си като
успява да покрива разходите си като минимум. Допълнително, именно защото
ответникът не е банка и по заема не се изисква предоставянето на обезпечение преди
сключване на договора и усвояване на кредита, а след това, за него съществува по-
голям риск, отколкото при банковите институции.
Никой търговец не може да предоставя стока или услуга без да очаква приход,
защото търговската дейност по дефиниция се извършва, за да получи търговеца
печалба. След като държавата е приела толкова много правила за определяне на
справедливи цени на определени жизнено важни за обществото стоки, защо при
определянето на цената на един потребителски заем и най-вече при определяне на
това дали тази цена съответства на добрите нрави, съдебната практика приема за
релевантен един единствен показател - законната лихва, без да държи сметка за
разходите на кредиторите, за пазарните условия, за цената на труда и най-вече за
доброволния характер на тази услуга. Никой не е длъжен да ползва паричен заем.
Законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно
10
задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина
законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база на който
може да се определи дали една възнаградителна лихва по договор за заем отговаря на
„добрите нрави“. Когато на база на „добрите нрави“ се приемат ограничения в цените
на определени стоки или услуги на практика съдът регулира допустимата печалба,
която един търговец може да има от своята търговска дейност. Противоречи ли на
„добрите нрави“ високата печалба на определен бизнес, върху която същият този
бизнес плаща данъци, заплати, осигуровки за своите служители и осигурява работни
места? Допълнително, размерът на договорения лихвен процент не е еквивалентен на
печалбата на търговеца. Колко е печалбата на търговеца в този случай може да се
установи само след като се разгледат разходите и се прецени риска, който поема
търговеца за отпускане на един заем. Само на тази основа може да се определи дали
уговореният размер на лихвения процент е справедлив и отговаря на вложените в
предоставянето на услугата разходи.
На следващо място, посочвайки изрично размера на законната лихва за забава,
законодателят е определил минималната сума, която се дължи на кредитора за
обезщетяване на вредите, които той търпи вследствие на това, че е лишен от
възможността да ползва собствените си парични средства. Следователно, след като
кредиторът е бил ощетен със сума в този размер, то потребителят се е обогатил с нея,
тъй като е ползвал въпросните парични средства. С оглед на тези съображения, това е
минималната цена, която заемателят би следвало да заплати във връзка с ползването на
кредита. Както изложихме по-горе, ако се приеме, че договорът е недействителен в
своята цялост, това би означавало, че потребителят би дължал връщане единствено на
главницата, но след като я е ползвал в продължение на половин година безплатно,
което би поставило кредитора в неблагоприятно положение и също би създало
дисбаланс в обществените отношения - такъв ефект категорично се избягва от
законодателството и противоречи на логиката, въплътена в ЗЗД. Ето защо, ако не
възприеме горните ни съображения, съдът следва да съобрази наличието на законова
разпоредба, определяща цената за използването на парични средства.
Следва да се отчете и най- новата съдебна практика, съгласно която е прието за
правилно, че всеки размер на годишен лихвен процент е действителен и не
противоречи на добрите нрави, стига общият ГПР да не надвишава установения
максимум съгласно Закона за потребителския кредит. Два конкретни съдебни акта
признават за действителна годишна лихва по кредита в размер на 41,12%
(Определение № 81/10.01.2025 г. по т.д. № 1914/2024 г. на ВКС, I т.о.) и 37,70%
(Решение № 50086/21.12.2023 г. по т.д. № 1027/2022 г. на ВКС, I т.о.).
Неправилни са изложените в исковата молба аргументи, че от изричното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК можело да се направи извод за
неприложимост на частичната недействителност към процесния казус. Чл. 11, ал. 1, т.
11
9 от ЗПК изисква от заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му. В настоящия случай това е изпълнено и изискуемата
информация фигурира в Договора. В него е посочено, че размерът на годишниялихвен
процент за първите 60 календарни дни е в размер на 0 %, а за останалия период от
срока на Договора, след изтичане на първите 60 дни е 43.2 %, като допълнително е
уточнено, че той е фиксиран, следователно това представляват и условията за
прилагането му. Предложеното от ищеца тълкуване на правната норма е разширително
и не отговаря на смисъла на чл. 22 от ЗПК. С оглед на изложеното лихвеният процент
е посочен съобразно законовите изисквания, а дали неговият размер накърнява или не
добрите нрави е отделен въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а
не на чл. 22 от ЗПК, тъй като ЗПК не съдържа уредба досежно добрите нрави, а
посочва конкретни и изчерпателно съдържащи се в самия него разпоредби, при
нарушение на които договорът за потребителски кредит би се явил недействителен.
С други думи, в процесния случай не става въпрос за липсващ лихвен процент,
а за такъв, с чийто размер потребителят не е съгласен, но това не означава, че той
следва да се приравни на неуговорен или неточно определен. В случая, дори клаузата
да бъде обявена за недействителна, то това би било на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а
не чл. 22 от ЗПК.
Допълнително, недействителността, предвидена в чл. 22 от ЗПК засяга непълноти в
договора, водещи до по-ниска степен на информираност на потребителя относно
неговите права и задължения по договора, а не до невъзможност за изпълнение на
самия договор. Посочените в чл. 22 от ЗПК законови разпоредби не засягат
съществено съдържание на договора, без което той не би могъл да съществува поради
невъзможност да се изпълни, а съдържание, без което потребителят не би разполагал с
достатъчно информация относно своите права и задължения.
По отношение на искането за прогласяване на нищожност на Договора като
сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1
във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и чл. 22 ЗПК:
Твърденията за нищожност на Договора като сключен в нарушение на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал.
2 във вр. с чл. 21 и чл. 22 ЗПК, изложени в исковата молба са напълно неоснователни.
Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договора годишният процент на разходите е
изчислен при вземане предвид на допусканията, посочени в раздел II на Общите
условия, които г-н В. е получил и е декларирал, че е получил в чл.1, ал.1 от Договора,
а именно:
ГОДИШЕН ПРОЦЕНТ НА РАЗХОДИТЕ (ГПР)
Чл. 5. 1. ГПР, уговорен в Договора може да бъде променян единствено при
условията на същия или по допълнително взаимно писмено съгласие между страните.
12
Кредитополучателят не трябва да прави и не дължи никакви допълнителни плащания
(лихви, такси, комисионни, застрахователни премии и др.), които не са посочени в
Договора, дори те да са поискани от лице, за което е известно, че е оторизиран
представител на Кредитодателя. Кредитополучателят не носи отговорност за
направени такива плащания, когато техният вид, основание и размер не са определени
в Договора.
2. ГПР по всеки договор за кредит ,**“ е изчислен при вземане предвид на
следните допускания:
2.
1. Кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с
условията и сроковете по настоящия Договор;
2. Пълният размер на кредита е усвоен от Кредитополучателя незабавно;
3. Кредитът се предоставя за срок една година, считано от датата на
първоначалното му усвояване.
4. Кредитът се погасява от потребителя на месечни вноски.
5. При изчисляване на годишния процент на разходите не се взимат предвид
разходите, които Кредитополучателят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по настоящия Договор за кредит;
6. При изчисляване на годишния процент на разходите не се взимат предвид
разходите, които Кредитополучателят заплаща за ползване на платежния
инструмент, посочен в чл. 2, ал. 2 от Договора;
7. главницата ще бъде погасена изцяло с еднократно плащане в рамките на
всеки погасителен период и следващите усвоявания и погасявания на
пълния размер на главницата, направени от потребителя, настъпват в
рамките на период от една година;
8. лихвата и другите разходи се начисляват в съответствие с тези усвоявания и
погасявания на главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора за
кредит.“
Твърдението, че ГПР не съдържа всички данни, формиращи размера му в
Договора и ГПР не бил действителен, трябва да се подчертае, че не отговаря на
истината. Видно от чл.4 от Договора ясно са посочени допусканията, при които е
изчислен ГПР, точно както изисква ЗПК.
В тази връзка твърденията на ищеца, че в Договора не е ясно посочено при
какви условия е изчислен ГПР, считаме за неоснователни. Видно от Договора ясно и
категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква, с
оглед на което твърдението на ищеца е напълно недоказано и не отговарящо на
обективната истина и моля същото да бъде изцяло отхвърлено.
Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит
са изчислени към момента на сключване на договора, каквото е изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на
договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид съществуващите към
момента на сключване на договора допускания. Заемодателят, към момента на
сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска
хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина
13
и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка
3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания.
ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския
кредит начин, като са използвани договорените условия - размер на усвоена сума,
размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима
сума и пр..
Договорът не само формално покрива минимално изискуемите реквизити на чл.
11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При договорения размер на заемна
сума и лихвен процент, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен.
В допълнение на всичко изложено, доводите на ищеца за неспазаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 са неоснователни.
Както беше посочено, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 не вменява задължение за описване на кои
компоненти точно са включени в годишния процент на разходите, каква е неговата
структура и как се формира същият. Трябва да се обърне внимание, че както в
разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за
потребителския кредит, така изобщо в Закона за потребителския кредит като цяло не
фигурира изискване за описване на кои компоненти точно са включени в годишния
процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира същият.
Годишният процент на разходите е цифрова стойност, съотношение между
разходите по кредита и размера на предоставения кредит, изразено като процент, както
се вижда от определението на понятието, дадено в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на
посочването на ГПР е да се предостави числово и сравнимо представяне на разходите
за кредита за потребителя. Както е посочил СЕС в т. 29 от Решението по дело С-290/19
„Съдът е имал случая да подчертае, че за потребителя ГПР е от основно значение като
общ разход по кредита, който е представен под формата на процент, изчислен по
единна математическа формула.
С оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, така и на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО, задължението за посочване на ГПР се
изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен знак,
получена в резултат на изчислението по предвидената в Приложение 1 на ЗПК
формула. В допълнение, актуалната съдебна практика на СЕС изрично посочва, че не
се изисква посочване на математическа формула за изчисляването на ГПР в договора.
14
Трябва да се посочи ГПР, изчислен съгласно единна математическа формула както и
условията, при които последният може да бъде променян (в този смисъл Определение
№ 667 по гр.дело № 4998 по описа за 2021 г. на ВКС; Определение № 3089 от
25.11.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 1197/2023 г.; Определение № 958 от 17.04.2024 г. по т.
д. № 1897 / 2023 г. на ВКС, 1-во ТО; Определение № 1059 от 30.04.2024 г. на ВКС по
к. т. д. № 1254/2023 г.; Решение на СЕС (осми състав) от 20.09.2018 г.; Определение №
437 от 28.02.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 911/2023 г.; Решение № 1499 от 29.11.2022 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2655/2022 г.; Решение на СЕС (седми състав) от
23.01.2025 година)
Годишният процент на разходите по договора включва всички разходи по
кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по
договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е
в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Както вече беше посочено, ГПР по договора е изчислен по определения в
Приложение 1 (ЗПК) начин. ГПР включва всички разходи на кредитната институция
по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това е само лихвата, тъй
като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят като се има
предвид дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР
ЗПК.
Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на
текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември
2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/,
с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК.
Основният лихвен процент на БНБ в сила от 01.01.2023 г. е бил в размер на 1.42
%. Размерът на законната лихва от 01.01.2023 г. е бил 11.42 %. Допустимият размер на
ГПР е бил в размер на 57.10 %. Както вече беше посочено, надвишаването на
законовия размер на годишния процент на разходите не води до недействителност на
договора. Съгласно чл. 19, ал. 5, само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР,
се считат за нищожни.
Тежестта на доказване по предявените искове пада върху ищеца, тъй като
претенциите са осъдителни, като следдва да установи липсата на основание за
плащане на процесната сума и нейния размер.
АДВ. О. - Считам делото за изяснено от фактическа страна. Представям
списък с разноски.
По доказателствата, съдът
15
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА И ПРИЛАГА като доказателства по делото: заверени копия
на 4 броя разписки от ** АД, разпечатка от онлайн кредитен калкулатор,
заверено копие от договор за кредит ** № 588281 и справка за извършени
плащания и усвоявания по процесния договор за кредит.
Съдът намира делото за изяснено от фактическа страна, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИКЛЮЧВА СЪДЕБНОТО ДИРЕНЕ.
ДАВА ХОД ПО СЪЩЕСТВО.
АДВ. О. – Моля да уважите иска като основателен и доказан, като присъдите
разноските по представения списък и определите и присъдите адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Съдът обяви, че ще се произнесе с Решение на 10.10.2025 г.
Протоколът изготвен в съдебно заседание, закрито в 12,00 часа.
Съдия при Районен съд – Смолян: _______________________
Секретар: _______________________
16