Решение по дело №15776/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261734
Дата: 12 май 2022 г. (в сила от 12 май 2022 г.)
Съдия: Любомир Илиев Игнатов
Дело: 20191100515776
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 3 декември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

град София, 12. 05. 2022 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV – А въззивен състав, в открито съдебно заседание на тридесет и първи май две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове: 1. Галина Ташева

2. младши съдия Любомир Игнатов

 

при участието на съдебния секретар Цветелина Добрева-Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. дело № 15776 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.

Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите.

Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство “Т.Б.” (настояща фирма “Й.Б.”) ЕАД, ЕИК *******, съдебен адрес *** (въззивник) чрез процесуалния представител адвокат В.Г. срещу решение178140, постановено на 29. 07. 2019 г. от Софийския районен съд, 156състав, по гр. дело39295 по описа за 2018 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло три кумулативно съединени иска за установяване на съществуването на вземания за стойността на потребени мобилни далекосъобщителни услуги, за неустойка за неизпълнение и разваляне на договор за мобилни услуги и за присъждане на незаплатени лизингови вноски. Всеки един от исковете е с цена под 5 000 лева.

Въззивникът обжалва решението в частта, в която се отхвърлят следните два от трите установителни иска, а именно: искът за стойността на потребените далекосъобщителни услуги в размер на 120 лева и 53 стотинки и искът за неплатени лизингови вноски в размер на 249 лева и 44 стотинки. Поддържа, че основателността на исковете всъщност е била доказана. Твърди, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил постъпила молба-становище с доказателства и доказателствено искане. Отделно от това заявява, че първата инстанция неправилно е преценила събраните по делото доказателства. Развива доводи, че от тях всъщност се установява, че ищецът е предоставил услугите в претендирания размер, че изискуемостта за заплащането им е настъпила и че договорът е бил прекратен по вина на ответник поради пропуснати месечни плащания. Във връзка с претенциите за незаплатени лизингови вноски оспорва извършеното от първостепенния съд тълкуване на чл. 4 от договора като превратно; освен това обосновава, че ответникът всъщност е получил лизинговата вещ, защото иначе не би заплащал лизингови вноски. Обобщава, че обжалваното решение е необосновано и че направените в мотивите към него разсъждения са неправилни, поради което и самото решение е незаконосъобразно (противоречащо както на материалния, така и на процесуалния закон). Иска от въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и вместо това да уважи съответните искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство Д.Р.А., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. “******* (въззиваем). В хода на устните състезания пред въззивния съд заявява чрез особения си представител адвокат Ч., че иска въззивната жалба да бъде оставена без уважение и първоинстанционното решение да бъде оставено в сила.

Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Представен е документ за платена държавна такса в необходимия размер. По тези съображения жалбата е процесуално допустима.

При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Относно правилността му в обжалваната част въззивният съд е обвързан от доводите във въззивната жалба.

Предмет на въззивното производство са иск за установяването на съществуването на вземания за стойността на предоставени далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 12. 08. 2015 г. с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 229 от Закона за електронните съобщения ЗЕС) във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), съответно иск за стойността на незаплатени лизингови вноски във връзка с договор за лизинг от 04. 11. 2015 г. с правно основание чл. 345, ал. 1 от Търговския закон ТЗ) във връзка с чл. 232, ал. 2 във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД. И по двата иска в тежест на въззивника-ищец е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването на съответните два договора и надлежното изпълнение на собствените си задължения по тях (основните от които са предоставянето на уговорените далекосъобщителни услуги, съответно предаването на лизинговата вещ). В тежест на въззиваемия-ответник е да докаже, че е заплащал възнаграждението по договора за мобилни услуги, съответно че е заплащал лизинговите вноски по договора за лизинг.

От представените с исковата молба писмени доказателства, които първостепенният съд е приел, се установява, че между страните е бил сключен договор за мобилни услуги, заявка номер *********, датиран към 12. 08. 2015 г. Съгласно текста на договора въззивникът-ищец („оператор“) поема задължението да предоставя на въззиваемия-ответник („потребител“) далекосъобщителни услуги по абонаментен план „НонСтоп 29, 99 с неограничени национални минути“ и определени допълнителни услуги (лимитиран мобилен интернет и неограничен брой кратки текстови съобщения), подробно описани в приложение към договора, спрямо предпочетен номер 359895426942, а въззиваемият-ответник на свой ред поема задължението да заплаща месечните стойности на услугите в сроковете, указани в месечните фактури, но не по-късно от 18 дни след издаването на всяка фактура (т. 27 от приложимите общи условия; в подписания договор от 12. 08. 2015 г. въззиваемият-ответник е декларирал, че е получил екземпляр от общите условия и е съгласен да ги спазва). Страните са ограничили действието на договора за срок от 24 месеца от посочената от тях дата на сключването му, тоест от 12. 08. 2015 г. до 12. 08. 2017 г.

Установява се освен това, че на 04. 11. 2015 г. страните сключили още два договора: допълнително споразумение към договора за мобилни услуги от 12. 08. 2015 г. и договор за лизинг. С договорът за лизинг въззивникът-ищец в качеството на лизингодател е поел задължение да предостави на въззиваемия-ответник (лизингополучател) за временно ползване устройство марка и модел „Motorola Moto G 3rd Gen White“ (лизинговата вещ), а въззиваемият-ответник е поел задължението да заплаща месечни лизингови вноски по погасителен план (общо 23 месечни вноски, първата от които с падеж 04. 12. 2015 г., всяка една от които в размер на 15 лева и 59 стотинки). С допълнителното споразумение към договора за мобилни услуги въззивникът-ищец се е съгласил да предоставя услуги в по-голям обем в рамките на 24 месеца от сключването на споразумението.

При това положение въззивникът-ищец е доказал първите два елемента от правопораждащите фактически състави, а именно възникването на облигационните отношения по договора за мобилни услуги от 12. 08. 2015 г., съответно договора за лизинг.

Установява се и издаването на фактури, с което се свързва настъпването на изискуемостта вземанията за възнаграждение по договора за мобилни услуги от 12. 08. 2015 г. Изискуемостта на лизинговите вноски е настъпила съобразно уговорения погасителен план. Твърденията за евентуално прекратяване или пък обявяване на предсрочна изискуемост на договора за лизинг не засягат този извод, защото и двата случая, за да възникнат съответните правни последици, е необходимо изявлението на лизингодателя да бъде доведено до знанието на лизингополучателя. В настоящия случай няма данни така наречената „окончателна фактура“ (л. 25 от исковото производство на районния съд) или друго съответно изявление да е било получено от въззиваемия-ответник, поради което трябва да се приеме, че договорът за лизинг е продължил да действа съобразно уговорения между страните погасителен план.

Относно предоставянето на далекосъобщителните услуги в уговорения обем съобразно договора за мобилни услуги от 12. 08. 2015 г. и допълнителното споразумение към него въззивният съд също приема, че въззивникът-ищец не е провел необходимото пълно и главно доказване. Действително, в представените по делото фактури се съдържат данни за потреблението на далекосъобщителните услуги спрямо телефонния номер **********. Тези фактури обаче не са подписани. Те представляват свидетелстващи документи, които обаче нямат нито материална, нито дори формална доказателствена сила относно съдържащите се в тях благоприятни за издателя данни. С тях не би могло да се проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че са били предоставени съответните далекосъобщителни услуги (в сходен смисъл относно подписани от едната страна фактури: решение № 1532 от 12. 03. 2018 г. на Софийския градски съд, II - Г състав, постановено по в. гр. дело № 11687 по описа за 2017 г.). При това положение крайният извод на първостепенния съд, че въззивникът-ищец не е доказал предоставянето на услугите, е правилен.

От друга страна, въззивният съд не споделя изводите на първата инстанция относно изпълнението на задължението за предоставяне на лизинговата вещ. И в договора за лизинг, и в допълнителното споразумение със същата дата, се съдържа декларативно изявление на въззиваемия-ответник, според което въззивникът-ищец му предава лизинговата вещ. Началната предпоставка на тълкуването в правото е наличието на неяснота (Р.Т., „Теория на тълкуването“; решение № 81 от 07. 07. 2009 г. на ВКС, I т. о., постановено по т. дело № 761 по описа за 2008 г.), каквато липсва във въпросното изявление. За разлика от фактурите, и двете декларации са подписани от въззиваемия-ответник, поради което с формална доказателствена сила се установява, че изявлението е направено от него. Действително, съобразно правилото на чл. 175 ГПК признанието на факт се преценява с оглед на всички обстоятелства по делото. В настоящия случай обаче липсват доказателства, които да оборят така направеното извънсъдебно признание на факт. При това положение следва да се приеме, че въззивникът-ищец е доказал изпълнението на задълженията си по договора за лизинг. Доколкото въззиваемият-ответник не представя доказателства за погасяването на лизинговите вноски, чиято изискуемост е настъпила съгласно погасителния план, то съответният иск е основателен и следва да бъде уважен.

В обобщение, въззивният съд намира решението на първостепенния съд за правилно и законосъобразно в обжалваната част, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 229 ЗЕС във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД. От друга страна, въззивният съд следва да отмени като неправилно решението в обжалваната част, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 345, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 232, ал. 2 във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като вместо това следва да уважи изцяло така предявения иск.

Разноски. При този изход на делото следва да бъдат изменени присъдените в хода на заповедното производство и в хода на първоинстанционното исково производство разноски. Трябва да бъдат присъдени също така разноски във въззивното производство.

В заповедното производство заявителят е сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лева и за адвокатско представителство в размер на 187 лева и 12 стотинки, или общо 212 лева и 12 стотинки, за чието уговаряне и заплащане е представил доказателства. Предвид частичното обезсилване на издадената заповед за изпълнение от първостепенния съд, отхвърлянето на исковете за установяване на съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение и произнасянето на въззивния съд по един от тях, заявителят няма право на разноски в заповедното производство.

Длъжникът не е сторил разноски в заповедното производство, поради което няма основание такива да му бъдат присъждани.

В първоинстанционното исково производство ищецът е сторил разноски за държавна такса по исковата молба в размер на 125 лева, разноски за държавна такса по частна жалба в размер на 15 лева, разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 187 лева и 12 стотинки и разноски за депозит за възнаграждение на особен представител в размер на 150 лева, или общо 477 лева и 12 стотинки, като са представени необходимите доказателства за уговарянето и заплащането им. Тези разноски следва да се считат направени поравно за всеки един от трите кумулативно съединени иска, от които в крайна сметка един (осъдителният) е изцяло основателен, а останалите два (установителните) правилно са били изцяло отхвърлени. Следователно ответникът трябва да бъде осъден да заплати на ищеца една трета от разноските, а именно сумата 159 лева и 4 стотинки.

Ответникът не е сторил разноски в първоинстанционното исково производство, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.

Във въззивното производство въззивникът е сторил разноски за държавна такса в размер на 25 лева, уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева и депозит за възнаграждение на особен представител в размер на 150 лева, или общо 375 лева. Предвид обжалваемия интерес във въззивното производство и с оглед на изхода му пропорционално от така сторените разноски следва да бъдат присъдени 252 лева и 83 стотинки.

Доколкото няма данни въззиваемият да е сторил разноски във въззивното производство, такива не следва да му бъдат присъждани.

Воден от гореизложеното, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯВА решение № 178140, постановено на 29. 07. 2019 г. от Софийския районен съд, 156-и състав, по гр. дело № 39295 по описа за 2018 г. в обжалваната част, в която се отхвърля изцяло искът на “Т.Б.” (настояща фирма “Й.Б.”) ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Д.Р.А., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. “*******, с правно основание чл. 345, ал. 1 от Търговския закон във връзка с чл. 232, ал. 2 във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите за присъждане на сумата в размер на 249 (двеста четиридесет и девет) лева и 44 (четиридесет и четири) стотинки, представляваща незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 04. 11. 2015 г. на устройство марка и модел „Motorola Moto G 3rd Gen White“ за периода от м. 05. 2016 г. до м. 10. 2017 г., като вместо това постановява:

 

ОСЪЖДА на основание чл. 345, ал. 1 от Търговския закон във връзка с чл. 232, ал. 2 във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите Д.Р.А., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. “*******, да заплати на “Т.Б.” (настояща фирма “Й.Б.”) ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, Бизнес Парк София, сграда 6, сумата в размер на 249 (двеста четиридесет и девет) лева и 44 (четиридесет и четири) стотинки, представляваща незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 04. 11. 2015 г. на устройство марка и модел „Motorola Moto G 3rd Gen White“ за периода от м. 05. 2016 г. до м. 10. 2017 г.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 178140, постановено на 29. 07. 2019 г. от Софийския районен съд, 156-и състав, по гр. дело № 39295 по описа за 2018 г. в останалата обжалвана част, в която се отхвърля изцяло искът на “Т.Б.” (настояща фирма “Й.Б.”) ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление ***, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Д.Р.А., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. “*******, с правно основание чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс във връзка с чл. 229 от Закона за електронните съобщения във връзка с чл. 79, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите, за признаване за установено, че Д.Р.А. дължи на “Т.Б.” (настояща фирма “Й.Б.”) ЕАД сумата в размер на 120 лева и 53 стотинки, представляваща стойността на потребени мобилни далекосъобщителни услуги по договор за мобилни услуги от 12. 08. 2015 г. за периода от 15. 03. 2016 г. до 14. 07. 2016 г.

 

ОСЪЖДА Д.Р.А., ЕГН **********, да заплати в полза на “Т.Б.” (настояща фирма “Й.Б.”) ЕАД, ЕИК *******, сумата от 159 (сто петдесет и девет) лева и 4 (четири) стотинки, представляваща разноски в първоинстанционното исково производство, както и сумата от 252 (двеста петдесет и два) лева и 83 (осемдесет и три) стотинки, представляваща разноски във въззивното производство.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

Председател:                               Членове:    1.                                    2.