Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. Плевен,…15.....октомври….2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав в публично заседание на…седемнадесети…СЕПТЕМВРИ
през ДВЕ ХИЛЯДИ
и ДЕВЕТНАДЕСЕТА година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
СИЛВИЯ ДАСКАЛОВА
при секретаря.......КОНА……ДОЧЕВА,…като…разгледа……..…
докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№…500...…
по…описа…за…2019г,…за да се произнесе, съобрази следното:
Въззивно
гражданско производство по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е
образувано на основание въззивна жалба
на И.М.К., ЕГН-********** с адрес ***-
В. **, ул.“***– ищец в първоинстанционното производство по гр.д.№9099/2018г. по
описа на Плевенски районен съд, Гражданско отделение, подадена чрез
пълномощника адв. Е.М. ***, със съдебен адрес ***7, Бизнес център „***“, ***,
офис 601, срещу съдебно решение №890/17.05.2019г.,
постановено от ІХ-ти гр.с-в по същото
дело, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан, предявеният от
жалбоподателката против М.И.Х., ЕГН-********** *** и П.И.П., ЕГН- ********** ***,
иск с правно основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД – за прогласяване нищожност на Договор за аренда на недвижим имот – земеделска
земя, сключен на 18.11.2016 г., с нотариална заверка от нотариус ***– Акт №6,
том VII, ***/2016 г., между П.П. като
арендодател, чрез пълномощник М.Х., и М.Х. като
арендатор, за срок от 20 години,
срещу арендно плащане от 25,00
лева на декар при
средно такова за землището от 55,00
лева на декар, поради противоречието му с добрите нрави.
Във въззивната
жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и се прави искане да бъде
отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се уважи исковата
претенция, като се прогласи нищожност поради
противоречие с добрите нрави на договора за аренда на наследствена
земеделска земя, сключен посредством
договаряне „сам със себе си“.Излагат се многобройни съображения
за твърдения порок на сделката, обуславящ нейната нищожност. Цитира се
съдебна практика.
Отговори на
въззивната жалба са подали и двамата ответници по нея, които са и ответници по
иска в първата инстанция - П.И.П. и М.И.Х..
В отговорите се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се
прави искане да бъде потвърдено обжалваното решение като правилно.
Пред въззивната
инстанция не са представени нови доказателства.
Плевенският
окръжен съд, като провери обжалваното решение с оглед изложените оплаквания във
въззивната жалба и обсъди събраните доказателства, приема следното:
Въззивната жалба, подадена от И.М.К., ЕГН-********** с адрес ***- В. **, ул.“***– ищец в
първоинстанционното производство по гр.д.№9099/2018г. по описа на Плевенски
районен съд, Гражданско отделение, чрез
пълномощника адв. Е.М. ***, със съдебен адрес ***7, Бизнес център „***“, ***,
офис 601, срещу съдебно Решение
№890/17.05.2019г., постановено от ІХ-ти
гр.с-в по същото дело, е ДОПУСТИМА като
подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна,
при наличие на правен интерес.
Разгледана по същество
е ОСНОВАТЕЛНА.
Първоинстанционното
производство по гр.д.№9099/2018г. по описа на Плевенски районен съд, Гражданско
отделение, е образувано след като с въззивно Решение №401/25.10.2018г.,
постановено по в.гр.д.№621/2018г. по описа на Плевенски окръжен съд, Гражданско
отделение, е обезсилено като недопустимо
Решение №1057/04.07.2018г., постановено по гр.д.№1937/2018г. на
Плевенски районен съд и делото е върнато на същия съд, за разглеждане от друг
съдебен състав.
След връщане на
делото, образуване на гр.д.№9099/2018г и дадените указания, ищцата И.М.К., ЕГН **********,***, чрез адв.Е.М. ***,е подала
поправена искова молба, в която е обективиран иск за прогласяване нищожност на
договор за аренда в земеделието, поради противоречие с добрите нрави на
основание чл.26,ал.1, пр.3 от ЗЗД, предявен против двама ответници - М.И.Х., ЕГН **********,***, и П.И.П.,
ЕГН **********,***
В исковата молба се твърди следното: Ищцата е наследница на ***, б.ж. на с.***, починал на 25.02.1957г. С Решение №6-2/21,02,1996 г. ПК- Плевен е възстановено правото на собственост на наследниците на *** върху
шест земеделски имота, подробно описани в исковата молба.(ПИ с идентификатор 12752.602.53
– нива в м.“***, ІV категория с площ
207кв.м.; ПИ с идентификатор 12752.27.14 – овощна градина, ІІІ категория в м.“***“
с площ 7400кв.м.; ПИ идентификатор ***– овощна градина, ІІІ категория в м.“***“с
площ 1582кв.м.; ПИ с идентификатор 12752.96.10 – нива, V категория в м. „***“ с
площ 25138кв.м.; ПИ с идентификатор 12752.204.12 – нива, ІІІ категория в м.“***“
с площ 26488кв.м. и ПИ с идентификатор 12752.341.897 – овощна градина, ІІІ
категория в м.“***“ с площ 1225кв.м.) На
18.11.2016 г. ответникът П.И.П. в качеството на наследник на *** упълномощил ответника М.И.Х. с
нотариално заверено пълномощно да продаде на когото намери за добре и на цена каквато
прецени, притежаваните от него ид.ч. от наследствените имоти, останали му в
наследство от ***, както и да сключва договори за аренда/наем на земеделските имоти. На същата дата, отв.М.Х. действащ като пълномощник на отв.П.П.,
като арендодател, сключил със себе си в качеството на арендатор договор за аренда за
описаните земеделски имоти за срок от двадесет години срещу арендно плащане от
25,00 лева на декар. За описаните имоти наследниците ежегодно сключвали
договор с ЧПТК „Зора“ с.***, като
последният действащ договор
бил до 01.10.2017 г. Когато наследницата Цана
Димитрова отишла да сключи нов договор,
установили, че вече има сключен такъв. Ищцата твърди, че отв.П.П.
бил подведен, тъй като мислел, че пълномощното било за продажба на идеални
части от земеделските имоти, но не и за сключване на договора за аренда. В последствие - на 16.12.2016 г., отв.М.Х., като пълномощник на отв.П.П., дарил на майка си идеална
част от имотите, като още същия ден бил сключен и договор за продажба на
другата идеална част от имотите. Ищцата счита, че договорът за аренда е нищожен, тъй като
противоречи на добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. Твърди,
че за този регион, за 2016 г. арендното плащане е било в размер на 50,00 лева, а за 2017 г. – в размер на 55,00 лева за декар. Още, че сключването на договор за
аренда за срок от 20 години е несправедливо дълъг, като средната
продължителност на договор за аренда е десет години. В заключение ищцата моли
съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за аренда от
18.11.2016 г., сключен между М.И.Х., като
пълномощник на П.И.П., като арендодател, и М.И.Х. като арендатор, поради противоречие с
добрите нрави, тъй като е договорено арендно плащане в размер на 25,00 лева, при средно такова за
землището от 55,00 лева на декар. Претендират се разноски.
На основание чл.131 ГПК преписи от исковата молба са връчени на ответниците.
В срока по чл.131 от ГПК писмени
отговори са подали и двамата ответници.
В отговора на исковата молба ответникът .П.П. изразява
становище за допустимост, но неоснователност на иска. Твърди се, че ищцата може
да поиска увеличаване на арендното плащане по реда на чл.16, ал.3 от ЗАЗ.
В отговора на исковата молба ответникът М.Х. чрез пълномощника адв.Н.Д. *** също изразява становище за
неоснователност на иска. Твърди се, че в никакъв случай не е налице неравностойност
на престацията, тъй като арендното плащане зависи от множество фактори – волята
на договарящите, вида и количеството на отдадената земя, категорията на същата,
местоположението й, вида и плодовитостта на почвите и др.
Ищцата И.К. и ответникът М.Х. са
участвали в съдебното производство чрез процесуални представители, съответно
адв.М. и адв.Д., и са представяли доказателства.
Ответникът П.И. не е участвал в производството – лично
и/или чрез процесуален представител и не е представял доказателдства.
Пред
първата инстанция са представени писмени доказателства и е изслушано
заключение, изготвено от вещо лице – агроикономист.
По
спора, първоинстанцонният съд се е
произнесъл с обжалваното Решение №890/17.05.2019г.,
с което е отхвърлил като неоснователен
иска, предявен от ищцата против ответниците.
Въззивният съд приема, че в
обжалваната част постановеното РЕШЕНИЕ е
ВАЛИДНО и ДОПУСТИМО, но НЕПРАВИЛНО.
Във
въззивната жалба не се излагат оплаквания във връзка с валидността и
допустимостта на обжалваното решение, а съгласно правомощията по чл.269 от ГПК,
въззивният съд не установи наличието на пороци, които да обуславят нищожност или недопустимост на съдебния акт.
За да се произнесе относно
правилността на обжалваното решение,
съдът съобрази следното:
От съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства се установява следното от фактическа страна:
От представеното по делото копие от Удостоверение
за наследници №72/29.112017 г., издадено от Кметство – с.***, Област-Плевен, се
установява, че бившият жител на селото ***
е починал на 25.02.1957 г., като между неговите наследници са ищцата И.М.К.(понастоящем
въззивен жалбоподател) и ответника П.И.П.
понастоящем ответник по въззивната жалба);
От представеното копие на Решение №6-2 от
21,02,1996 г.на ПК-Плевен се установява, че на наследниците на *** е
възстановено правото на собственост върху 14 броя земеделски имоти в землището
на с.***, шест от които са описаните в
ИМ.
От представеното пълномощно с дата 18.11.2016 г.,
рег.№4751 и 4752 на нотариус ***с район на действие РС-Плевен, се установява,
че ответникът П.И.П. е упълномощил ответника М.И.Х. с множество права, включително и да договоря сам със себе си
или с лица, които представлява, съгласно чл.38 от ЗЗД, да се снабдява с всички
необходими документи, включително и за
изготвяне на скици, данъчни оценки, решения на ПК и ОСЗ, нотариални
актове, договори за доброволни и съдебни делби и др., да сключва, изменя
договори за наем/аренда, да
прекратява вече сключени договори за аренда /наем/ за недвижимите имоти
- земеделски земи, изрично описани в самото пълномощно.
От представения в заверено копие Договор за аренда
на недвижим имот, сключен на същата дата – 18.11.2016 г. се установява, че ответникът.П.И.П.,
чрез пълномощник -ответника М.И. Х., е сключил като арендодател, с ответника М.И.Х.
като арендатор, договор за аренда на шест бр. поземлени имоти в землището на с.***,
за срок от 20 стопански години, считано от 01.10.2017 г., при уговорено арендно
плащане в размер на 25,00 лева на декар. Договорът за аренда е сключен в
предвидената в закона писмена форма с
нотариална заверка на подписите на страните и е надлежно вписан в Службата по
вписвания - гр.Плевен по местонахождение на имотите, с акт №286, том 21,
вх.рег. №16930 от 18.11.2016г.
Арендуваните имоти
са описани в договора за аренда по следния начин, като площта им
незначително се различава от тази, описана в исковата молба (л.12 от
гр.д.№9099/2018г.):
-Поземлен имот №602053 по картата на землището на с.***, с площ 0.207дка, с
начин на трайно ползване нива в местността „***, категория на земята трета –
0.053дка и четвърта -0.154дка;
- Поземлен имот с №027014 по картата на землището
на с.***, с площ 7.399дка, начин на трайно ползване овощна градина в местност „***“,
категория на земята трета;
- Поземлен имот №027741 в землището на с.*** с площ
1.582дка с начин на трайно ползване овощна градина в местността „***“,
категория на земята трета;
-Поземлен имот с №096010 в землището на с.*** с
площ 25.137дка, начин на трайно ползване нива в местността „***“, категория на
земята четвърта – 0.853дка и пета 24.283дка;
-Поземлен имот с №204012 в землището на с.*** с
площ 26486дка, начин на трайно ползване трета – 26.281дка и четвърта -0.204дка;
-Поземлен имот с №341897 в землището на с.Върбиза с
площ 1.225дка с начин на трайно ползване овощна градина в местността „***“,
категория на земята трета.
От заключението на вещото лице ***- агроикономист,
което не е оспорено от страните и което съдът евъзприел изцало като компетентно
и обосновано, се установява следното:Средната пазарна арендна цена за декар,
обичайна при договорите за аренда в землището на с.*** към м.октомври 2017 г. е
в размер на 55,00 лева на декар. Основен арендатор в землището е ЧПТК „Зора“- с.***,
която обработва около 80 % от земеделската земя, като на ОС на ЧПТК „Зора“ с.***,
проведено на 21.10.2017 г., е взето решение арендното и наемно плащане за
2016/2017 г. да бъде в размер на 55,00 лева на декар. На 27.10.2018 г. е
проведено ОС на ЧПТК „Зора“ с.***, като е взето решение арендното и наемно
плащане за 2017/2018 г. да бъде също в размер на 55,00 лева на декар.
Видно от становищата на страните, че по отношение
на горните фактически положения, не съществува спор. Спорният въпрос е правен и
се състои в това дали са налице предпоставките на чл.26,ал.1,пр3 от ЗЗД за
обявяване договора за аренда от
18.11.2016г., сключен между двамата ответници, за нищожен като противоречащ на
добрите нрави.
При така установената фактическа обстановка,
въззивният съд формира следните правни изводи:
Съгласно чл.26,ал.1, пр.3 от ЗЗД, нищожни са всички
сделки, които накърняват добрите нрави. Следователно, като признава от една
страна договорната автономия съгласно чл.9 от ЗЗД, законодателят от друга, чрез
определяне като нищожни сделките, противоречащи на добрите нрави, създава
ограничение при сключването на договорите, след което договореното, макар и да
не противоречи на изрични нормативни
разпоредби, е неприемливо от гледна точка на моралните ценности на обществото.
В закона няма легално определение за“добрите
нрави“. В съдебната практика“добрите нрави“ също не са формулирани по конкретен
и категоричен начин, поради което правоприлагането не е еднакво и често противоречиво. Съдебната
практика на ВКС във връзка с конкретни казуси
съдържа множество дефиниции на
понятието “добри нрави“, а именно:
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK „добрите нрави са морални норми, на
които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от
тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от
закона интерес. … Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.“
Съгласно, Определение № 326 от 3.04.2009 г. на
ВКС по гр. д. № 4588/2008 г., IV г. о., ГК, „Добрите нрави съществуват като
общи принципи или произтичат от тях. Един от най-съществените от тях е
принципът на справедливостта, който в гражданските правоотношения изисква да се
защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес.“
В Определение № 898 от 21.08.2009 г. на ВКС по гр.
д. № 4277/2008 г., I г. о., ГК, се сочи, че „Съдържанието на понятието
„добри нрави“ следва да се търси в обективните морални категории, които са
възприети в обществото, но поради своя социално-етичен характер не са скрепени
със закон и основно са свързани със забраната да се вреди другиму, възползвайки
се от неговото неравностойно възрастово, социално, здравословно или материално
положение.“
Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр.д.
№ 5477/ 2007 г., ВКС, V г. о. „Когато се преценява дали една сделка
противоречи на добрите нрави съдът не може да се ограничи само до нейното
формално съдържание, а поради естеството на сочения порок следва да съобрази
дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с общоприетите
житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката и
съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до
неоправдано разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно
търпи значителна загуба, която то не е желало и очаквало, има основание да се
счита, че сделката е проява на недобросъвестност и накърнява добрите нрави.” [1]
В Решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.д. №
1106/2003 г., ВКС, II г. о., се дава следното определение, а именно:
„Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в
обществото поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите нрави
се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота, използва се недостиг на материални средства за
облагодетелстване на друг”.[2]
Според Определение
№1133/17.09.2009г. на ВКС, ІІІ гр.о., постановено по гр.д..№970/2009г,
„добрите нрави“ са установени в обществен интерес, социално
възприети етични правила и норми. Те са израз на вътрешната потребност на
човека от справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения,
преобладават в обществения възглед и се ценят и утвърждават в обществото като
цивилизационен белег на определен етап от развитието му. “;
Определение №794/15.12.2011г.
на ВКС, ІІг.о. дефинира„добрите нрави" по см. на
чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, като обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата “;
Според Определение №1733/30.12. на ВКС по
гр.д.№1514/2009г., ІV г.о. и Определение І708/07.06.2011г. на ВКС по гр.д.№1804/2010, ІІІ г.о. „добрите
нрави са общоприетите житейски норми на справедливост и
добросъвестност “;
От изложеното, може да се направи извод, че“добрите
нрави“ са правила за поведение с морално-етичен характер, функция на
обществения морал, които регулират обществените отношения заедно с кодифицираните правни норми.
„Добрите нрави“ са свързани с представата на обществото за добро и зло, за
правилно и неправилно, за справедливо и несправедливо. Поради тяхната същност и
невъзможността да бъдат изчерпателно изброени „добрите нрави“ трябва да се
установяват от съда във всеки отделен случай с помощта на доказателствата по
ГПК.
Какви са данните в процесния случай?
Ищцата, понастоящем възизвна жалбоподателка,
обосновава нарушаването на“добрите нрави“ при сключването на договор за аренда
между ответниците( понастоящем ответници по въззивната жалба), със следните
факти, които са безспорно установени в хода на съдебното дирене:
Неравностойност на престацията, наличието на която аргументира с това, че с атакуваната
сделка е договорено арендно плащане в
размер на25лв./дка, считано от стопанската 2017/2018г., при положение, че средният размер на арендното плащане за
съответното землище е 55лв./дка, като и
местната земеделска кооперация, която обработва 80% от земята за същия период заплаща по 55лв./дка; Договаряне сам със себе
си от страна на ответника М.Х., в
съответствие с даденото пълномощно от ответника П.П., в резултат на което пълномощникът участва в договора за аренда,
както като пълномощник на арендодателя, така и като арендатор;
Относително дългият период на действие на договора – 20 години.
Въззивният съд, като прецени твърденията, изложени
в исковата молба спрямо установената по делото фактическа обстановка,
цитираната практика на ВКС и опитите за теоретично дефиниране на
понятието“добри нрави“, намира, че в
настоящия казус, атакуваният от ищцата договор за аренда в земеделието,
сключен между ответниците на 18.11.2016г. с предмет наследствените земеделски
земи на *** в землището на с.***, Област-Плевен, е нищожен на основание
чл.26,ал.1,предложение 3 от ЗЗД, като противоречащ на добрите нрави. Този извод
следва от преценката по отделно и в съвкупност на следните три фактически
положения: Неравностойност на престацията, тъй като договореното арендно
плащане е повече от два пъти по-малко от средното за землището през същия
период.(Договорено е плащане от 25лв./дка при средно за землището 55лв./дка.
Може да се предположи, че местната ЧПТК***“, която е своеобразен монополист,
защото като арендатор обработва 80% от землището на селото, не е мотивирана да
заплаща високи арендни вноски, поради липса на реална конкуренция, но въпреки
това за периода, считано от стопанската 2017/2018г.
същата заплаща на арендодателите по 55лв./дка, докато ответникът М.Х. е договорил плащане за същия период от
25лв./дка);Макар да е упълномощен да договаря сам със себе си, с атакуваната
сделка, ответникът М.Х. накърнява интересите на собствениците на арендуваната
земя и облагодетелства себе си, като договаря арендно плащане, което е повече от два пъти по-ниско от пазарната цена; Срокът на договора от 20
години е сравнително дълъг предвид изменящите се обществено-икономически условия и в съчетание
с ниската договорена цена изцяло облагодетелства арендатора за сметка на собствениците на
земята.
Преценявайки по отделно и в съвкупност горните
обстоятелства, въззивният съд намира, че в настоящия случай е доказано
сключването на договор , който накърнява добрите нрави – основание за нищожност
съгласно чл.26,ал.1, пр.3 от ЗЗД. Следователно, предявеният от ищцата против
ответниците иск за прогласяване нищожността на договор за аренда, сключен на
18.11.2016г., е основателен и следва да бъде уважен.
Възраженията на ответниците и ответници по
въззивната жалба са неоснователни, поради следното:
В съдебната практика и в правната теория съществува
спор дали нееквивалентността на престацията може да бъде квалифицирана
като“накърняване на добрите нрави“. Едни юристи считат, че
нееквивалентността/неравностойността на престацията не може да се квалифицира
като накърняване на добрите нрави, поради свободата на договаряне, прокламирана
в разпоредбата на чл.9 от ЗЗД. Според други
въпреки свободата на договаряне, съществуват граници, които следва да
бъдат съобразявани в името на справедливостта.Настоящият съдебен състав споделя
второто, тъй като счита, че същото е в съответствие със същността на
понятието“добри нрави“ като своеобразна
граница, която договарящите следва да
съобразяват, тъй като преминаването й е неприемливо от гледна точка на
обществения морал.
За да се установи дали е налице накърняване на
добрите нрави, нееквивалентността на престацията във всеки отделен случай
следва да се преценява с оглед на всички
установени по делото обстоятелства. Както беше посочено, в процесния
случай, престацията в размер повече от два
пъти по-малка от пазарната цена, е
договорена при договаряне от едно
лице (ответникът М.Х.) „сам със себе“ и
то за продължителен период от време, при което
лицето се облагодетелства като арендатор, но накърнява интересите на собствениците на арендуваната земя, които
представлява. По този начин са нарушени морално-етичните норми за справедливост
и добросъвестност, които се включват в
понятието“добри нрави“.
Обуславящ фактор за качеството на земеделската земя
е нейната категория. Цената да арендното плащане се съобразява с
категорията на арендуваната земя. В
случая категорията на земите, предмет на
атакувания договор, не обуславя по-ниска
оценка от средната за пазара, а точно обратно: Видно от решенията на ПК и от
договора за аренда, четири от поземлените имоти предмет на арендния договор са
трета категория, един е четвърта и един пета категория. Съгласно чл.1 от
Наредбата за категоризиране на земеделските земи при промяна на тяхното
предназначение, приета през 1996г. и действаща понастоящем, земеделските земи в
България се категоризират в 10 бонитетни категории според продуктивните
възможности на почвите, климатичните условия, релефните характеристики,
технологичните качества на земята, пригодността й за производство на различни
видове продукция и наложените ограничения за земеползване. Общоизвестен факт е,
че земите първа и втора категория са изключително малко в страната и тенденцията е за тяхното
намаляване.В Дунавската равнина и в частност Област-Плевен, най-високата
категория земеделски земи като цяло
е ІІІ-та. Следователно, при положение, че земите предмет на арендния договор са главно ІІІ-та,и
по-малко ІV-та и V-та категория, които
са високи за съответния регион и за страната, не може да се приеме, че силно занижената договорена цена в сравнение с
пазарната, се дължи на ниско качество на
предоставената земя, в който смисъл
е възражението на ответника М.Х..
Неоснователно е възражението на ответника П.П., че
ищцата би могла да поиска коригиране на арендната цена по реда на чл.16 от ЗАЗ.
По този ред арендодателят може да поиска увеличаване на цената при положение, че след сключването на договора
са настъпили промени на обстоятелствата, които обуславят увеличаване размера на плащанията. В случая
обаче не е налице последващо изменение на обстоятелствата, а порок в учредителния състав на сделката,
обуславящ нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави, проявено чрез
договаряне „сам със себе си“, на повече от два пъти по-ниска цена от
пазарната и за дългия срок от 20 години. (Освен това
съществува противоречива практика дали ищцата, която не е страна по арендния
договор и не е правоприемник на арендодателя, може да упражни правата по чл.16
от ЗАЗ)
От изложеното е видно, че въззивният съд достига до
краен правен извод, който е различен от този на първинстанционния. Поради това
обжалваното решение, с което е отхвърлен иска за обявяване на нищожност с
правно основание чл.26,ал.1,пр.3 от ЗЗД следва да бъде отменено като неправилно
и на основание чл.271 от ГПК постановено друго, с което да се уважи исковата претенция като се обяви
договора за аренда, сключен между ответниците за нищожен като накърняващ
добрите нрави.
С оглед изхода на делото, въззивната жалбоподателка
има право да й бъдат заплатени направените разноски. Във въззивната жалба се
претендират такива за две инстанции. Съдът намира, че в полза на въззивницата
не следва да се присъждат разноски, тъй като не е установено такива да са
направени. Обаче, на основание чл.38,ал.2 във вр. чл.36 от ЗА и чл.7,ал.2,т.2
от Наредба №1/2004г. на ВАдС, ответниците следва да заплатят на адв. Е.М.
възнаграждение от по 350лв. за всяка
инстанция, или общо 700лв. за две
инстанции - като всеки ответник заплати
половината – т.е. по 350.00лв.
С
Определение №1019/11.03.2019г., (л.65 и сл. от първоинстанционното дело)
Плевенският районен съд на основание
чл.83,ал.2 от ГПК е освободил ищцата от
заплащане на такса и разноски. При това положение и съгласно чл.78,ал.6
от ГПК, таксите и разноските следва да бъдат заплатени от ответниците по иска М.И.Х.
и П.И.П.,както следва: В полза на РС –Плевен – държавна такса в размер на 4% от
цената на иска, а в полза на ОС-Плевен – половината от сумата, дължима на РС.
За настоящия състав не е ясно как е определена цената на иска в размер на
сумата 8350.21лв.- посочена от ищеца в исковата молба. Съдът намира, че цената
на иск за прогласяване нищожността на договор за аренда в земеделието, следва
да се определи по аналогия на договора за наем – от платежите за една година. В
процесния случай, съгласно текста на исковата молба, с атакувания договор е
арендувана земеделска земя, състояща се от шест
поземлени имоти с обща площ от 62.103дка. (207кв.м. +7400кв.м. +
1582кв.м. + 25138кв.м.+26488кв.м.+1225кв.м.=63103кв.м.=62.103дка) При
договорено плащане от 25лв./дка, сумата дължима за една година, представляваща
цена на иска е 1552.58лв. Държавната такса, дължима в полза на РС в размер на
4% от цената на иска е 62.10лв.,от което
следва, че д.т. за въззивно обжалване, която следва да се заплати по сметка на
ОС-Плевен е 31.05лв. Освен това, двамата ответници дължат разноски за вещо лице
по сметка на РС-Плевен общо в размер на 220лв.( от които 120лв. по
гр.д.№1937/2018г. и 100лв. по гр.д.№9099/2018г.) – по 110лв.-всеки един.
Съгласно възприетата от
въззивния съд цена на иска от 1552.58лв., въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване съгласно чл.280 от ГПК.
По изложените съображения,
Плевенският окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав, на основание чл.271
от ГПК
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ №890/17.05.2019г. на Плевенски
районен съд, Гражданско отделение, ІХ-ти гр.с-в, постановено по
гр.д.№9099/2018г., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26,ал.1,
пр.3 от ЗЗД като накърняващ добрите нрави, ДОГОВОР ЗА АРЕНДА на земеделска
земя, сключен на 18.11.2016г. между М.И.Х. , ЕГН-********** с адрес *** като
пълномощник на П.И.П., ЕГН-**********с постоянен адрес *** в качеството му на АРЕНДОДАТЕЛ от една страна и М.И.Х. , ЕГН-**********
с адрес *** в качеството му на АРЕНДАТОР от друга, вписан в Службата по
вписванията-Плевен с акт №286,том 21, Вх.рег.№16930/18.11.2016г., по силата на
който арендодателят предоставя на арендатора
ползване на земеделска земя в землището на с.***, Област-Плевен,
съставляваща шест поземлени имота, както следва: -Поземлен имот №602053 по
картата на землището на с.***, с площ
0.207дка, с начин на трайно ползване нива в местността „***, категория на
земята трета – 0.053дка и четвърта -0.154дка; Поземлен имот с №027014 по
картата на землището на с.***, с площ 7.399дка, начин на трайно ползване овощна
градина в местност „***“, категория на земята трета; Поземлен имот №027741 в
землището на с.*** с площ 1.582дка с начин на трайно ползване овощна градина в
местността „***“, категория на земята трета;Поземлен имот с №096010 в землището
на с.*** с площ 25.137дка, начин на трайно ползване нива в местността „***“,
категория на земята четвърта – 0.853дка и пета 24.283дка;-Поземлен имот с
№204012 в землището на с.*** с площ 26486дка, начин на трайно ползване трета –
26.281дка и четвърта -0.204дка;Поземлен имот с №341897 в землището на с.*** с
площ 1.225дка с начин на трайно ползване овощна градина в местността „***“,
категория на земята трета, за СРОК от 20
стопански години, считано от 01.10.2017г., срещу АРЕНДНО ПЛАЩАНЕ в размер на
25лв. за дка.
ОСЪЖДА М.И.Х., ЕГН-********** с адрес *** И П.И.П., ЕГН-**********с постоянен адрес ***,
ДА ЗАПЛАТЯТ по сметка на ОКРЪЖЕН СЪД-Плевен на основание чл.78,ал.6 от ГПК,
сумата от 31.05лв.( тридесет и един лв. и 5ст.), представляваща държавна такса
за въззивно обжалване – по равно всеки един.
ОСЪЖДА М.И.Х., ЕГН-********** с адрес *** И П.И.П., ЕГН-**********с постоянен адрес ***,
ДА ЗАПЛАТЯТ по сметка на РАЙОНЕН СЪД-Плевен на основание чл.78,ал.6 от ГПК,
сумата от 62.10лв.(шестдесет и два лв. и 10ст.),представляваща държавна такса
върху цената на иска – по 31.05лв. всеки един.
ОСЪЖДА М.И.Х., ЕГН-********** с адрес *** И П.И.П., ЕГН-**********с постоянен адрес ***,
ДА ЗАПЛАТЯТ по сметка на РАЙОНЕН СЪД-Плевен на основание чл.78,ал.6 от ГПК,
сумата от 220.00лв.( двеста и двадесет лв.) – разноски за вещо лице за две
инстанции – по 110.00 всеки един.
ОСЪЖДА М.И.Х., ЕГН-********** с адрес *** И П.И.П., ЕГН-**********с постоянен адрес ***,
ДА ЗАПЛАТЯТ на адвокат Е.М. ***, на основание чл.38,ал.2 във вр. чл.36 от ЗА и
чл.7,ал.2,т.2 от Наредба №1/2004г. на ВАдС, сумата от 700.00лв.( седемстотин
лв.) – възнаграждение за адв. М. за две съдебни инстанции – по 350.00лв.-всеки
един.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: