№ 260
гр. Варна, 18.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Светла В. Пенева
Членове:Красимир Т. Василев
Мирела Огн. Кацарска
при участието на секретаря Цветелина Н. Цветанова
като разгледа докладваното от Светла В. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20233100502293 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Настоящото производство е образувано по въззивна жалба на Н. М. В.
чрез адвокат И. А. против решение № 210 от 26.07.2023 г., постановено по
гр.д.№ 854 по описа за 2022 г. на Районен съд – Провадия, пети състав, с
което е прието за установено по отношение на „***“ ЕООД - Д., че Н. М. В.
не е собственик на ½ идеална част от правото на собственост върху следните
имоти: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на село Д., община В.,
област Варна, одобрени със заповед № РД[1]№ 18-1070 от 09.05.2018 г. на
изпълнителния директор на АГКК, с площ 15 225 кв.м, находящ се в
местността „К.“, номер по предходен план ***, при граници: имот с
кадастрален № 2***; поземлен имот с идентификатор *** по КККР на село Д.,
община В., област Варна, одобрени със заповед № № РД-18-1070 от
09.05.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 14 175 кв.м,
находящ се в местността „Б.“, номер по предходен план ***, при граници:
имот с кадастрален № ***., на основание член 124 от ГПК; отменен е
нотариален акт № 79, том IV, рег.№ 3455, дело № 428/2021 по описа на
1
нотариус И. К., в частта относно ½ идеална част от правото на собственост
върху гореописаните имоти, на основание член 537, алинея 2 от ГПК; осъдена
е въззивницата да заплати на „***“ ЕООД сумата от 1 010 лева, представляща
съдебно-деловодни разноски, в това число юрисконсултско възнаграждение,
на основание член 78, алинея 1 и алинея 8 от ГПК.
Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението, като се сочи, че първоинстанционният
съд въпреки събраните по делото доказателства за предаване владението
приживе от П. А. на неговата майка Н. В., то презумпцията за владение по
член 69 от ЗС не се прилага в техните отношениа. Навеждат се доводи, че
когато наследодателят приживе е е изразил воля да предаде владението върху
имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството на негов
наследник по закон, още от момента на предаване на владението е установена
самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на
собствеността. Когато е налице такава уговорка и едновременно с това е
предадено владението, то не е необходимо приживе на наследодателя тази
негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха били
наследници по закон след неговата смърт. Също така се намира, че
подадената от въззивницата молба от 29.11.2022 г. до съда не сочи до
признание на В., че притежава само половината от имота, напротив –
претендира се неплатената й рента за 2020 г., 2021 г. и 2022 г. по делото не са
събрани доказателства за изплащана рента на бащата на наследодателя С. А.,
който е и праводателя на ищеца, което води до извод, че той никога не е
владял имота. От всички събрани по делото доказателства, голяма част от
които са косвени, но безспорно установяват, че въззивницата е станала
собственик на имотите по давност, като изискуемият десетгодишен срок е
започнал да тече през 2009 г., когато наследодателят П. А. приживе е предал
владението на своята майка Н. В., и е изтекъл преди предявяване на иска.
Иска се да бъде отменено решението и да се отхвърли предявеният иск.
Постъпил е отговор на въззивната жалба в законовоопределения срок, с
който същата се оспорва. Сочи се, че не е осъществен нито един от
елементите на фактическия състав на придобивната давност по отношение на
спорната ½ идеална част от имотите. Не е установено по безспорен начин
наследодателят на въззивницата приживе да е изразил воля и действително да
2
е предал владението върху имотите на своята майка. Няма никакви
доказателства В. да е упражнявала фактическа власт върху имота явно – така,
че да бъде узнато от всички останали правни субекти. Съсобстввеността
върху имотите между възходящите на П. А. е възникнала по наследяване,
поради което и презумпцията за владение по член 69 от ЗС не се прилага в
техните отношения. Сочи се въз основа на изложените аргументи, че
решението е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде
потвърдено.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото
доказателства, становищата на страните и като съобрази приложимия
закон съобразно нормата на член 235 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
В исковата молба се твърди, че с нотариален акт /НА/ за дарение № 50,
том ІІ, рег.№ 1165 от 09.03.2021 г. на нотариус И. К. и НА за покупко-
продажба № 51, том ІІ, рег.№ 1169 от 09.03.2021 г. на нотариус И. К.
ищцовото дружество е придобило от С. А. А. правото на собственост върху ½
идеални части от подробно описани два недвижими имота, находящи се в
село Д., община В.. След придобиване на имотите – на 29.03.2021 г. – ищецът
е уведомил арендатора „***“ ООД за настъпилото правоприемство и
заместване по отношение на имотите, за които е сключен договор за аренда.
На 23.08.2021 г. ищецът получил съобщение ат СГКК за започнато
административно производство по заявление на ответницата Н. М. В. за
изменение на КРНИ, изразяващо се в заличаване на ищеца като собственик на
½ идеална част от поземлен имот с идентификатор *** и вписване на
ответницата като единствен собственик. При извършена справка в Службата
по вписванията – Провадия ищецът установил, че на 15.07.2021 г. е вписан
КНА за собственост върху недвижими имоти, придобити по давност № 79,
том ІV, рег.№ 3455, н.д.№ 428/2021 г. на нотариус И. К.. Излага се, че
ответницата не е собственик и не е придобила ½ идеална част от двата имота
поради следното: На 15.12.2006 г. по силата на покупко-продажба П. С.ов А.
/син на праводателя на ищеца/ е придобил собствеността върху процесните
имоти. За периода от придобиването до 22.01.2017 г., когато П. А. е починал,
същият е владял имотите непрекъснато, спокойно, явно и несъмнително,
което се установява и от обстоятелството, че същият е сключвал договори за
3
аренда и е получавал арендно възнаграждение за тях. След смъртта на П. А.
описаните имоти са придобити по наследство от неговите родители –
ответницата Н. В. и праводателя на ищеца С. А.. От 22.01.2017 г. ответницата
не е предприемала действия, с които по явен и недвусмислен начин да покаже
отричане владението на съсобственика си, не е манифесктирала завладяването
на частите на другия съсобственик чрез действия, отблъскващи владението му
и установяващи своене на целите имоти. Фактическото получаване на един от
съсобствениците на арендното възнаграждение по своята същност е действие
на обикновено управление и не може да се счита като елемент от своенето.
Поради това ищецът иска да бъде установено, че Н. В. не е собственик на
½ идеални части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на село
Д., община В., област Варна, одобрени със заповед № РД-18-1070 от
09.05.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 15 225 кв.м,
находящ се в местността „К.“, номер по предходен план - ***, при граници:
имоти с кадастрални №№ *** и от поземлен имот с идентификатор *** по
КККР на село Д., община В., област Варна, одобрени със заповед № РД-18-
1070 от 09.05.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ 14 175
кв.м, находящ се в местността „Б.“, номер по предходен план - ***, при
граници: имоти с кадастрални №№ ***; както и да бъде отменен издадения в
полза на ответницата КНА № 79 от 15.07.2021 г. на нотариус И. К. в частта, с
която ответницата се признава за собственик по давност на ½ идеална част от
гореописаните имоти, на основание член 537, алинея 2 от ГПК.
В срока по член 131 от ГПК ответницата е депозирала отговор на
исковата молба, с който оспорва основателността на предявените искове.
Сочи, че тя и праводателят на ищцовото дружество са бивши съпрузи, чийто
брак е прекратен през 2000 г., а фактическата раздяла е настъпила 8 години
по-рано, от който момент бащата не е виждал сина си. Процесните имоти са
продадени на починалия от роднини на ответницата, на истинското им
намерение е било да надарят П. за абитуриентския му бал. Той обаче не е
можел да се грижи за имотите поради физическото и психическото си здраве,
не е контактувал с никога и не е излизал никъде. Заявил е, че иска да предаде
имотите на майка си, която да стане техен собственик и да се грижи за тях, но
поради липса на финансови средства не са осъществили прехвърлителна
сделка. Това станало първите години след придобиването на имотите от П.
/през 2009 г. съгласно уточнение в съдебно заседание, проведено на
4
23.03.2023 г./, като през 2011 г. ответницата сключила договор за аренда на
имотите, като до 2020 г. получавала и арендно възнаграждение. Впоследствие
се сдобила с КНА, а едва от исковата молба установила, че някой има
претенции за имотите. Въз основа на така изложеното се счита, че
ответницата е придобила процесните имоти въз основа на осъществявано от
нея фактическо владение повече от 10 години, което е било явно, трайно,
непрекъснато и несъмнено. Моли за отхвърляне на исковете.
Предявените искове са отрицателни установителни с правно основание
член 124, алинея 1 от ГПК. Всеки може да предяви иск, за да установи
съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на
едно право, когато има интерес от това. Правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице
когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се
на фактическо съС.ие или има възможност да придобие права, ако отрече
правата на ответника - тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС,
постановено по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК. Наличието на правен интерес
за ищеца в конкретния случай се обуславя от наведеното в исковата молба
твърдение, че е станал собственик на ½ идеална част от процесните имоти въз
основа на покупко-продажба, с което заявява самостоятелни права върху
имота, като същевременно ответницата за същите части от имотите се е
снабдила с КНА, с което също заявява свои права на собственост върху
имотите.
В производството по предявените отрицателни установителни искове
ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правният му интерес, а
ответникът следва да установи по пътя на главното и пълно доказване своето
право на собственост върху имота на посоченото правно основание – въз
основа на изтекла в нейна полза придобивна давност чрез осъществявано явно
и необезпокоявано владение в периода от 2011 г. до депозиране на исковата
молба.
Въззивният съд намира, че не следва да преповтаря установената пред
първата инстанция фактическа обстановка, доколкото страните нямат
наведени доводи, че тя е неправилно установена, поради което и на основание
член 272 от ГПК препраща към частта от мотивите досежно фактическата
5
обстановка.
Няма спор по следните факти:
1/ Че М.В.Х. и В. В. С. са продали на 15.12.2006 г. на П. С.ов А.
процесните два недвижими имота – нива с площ 15,224 дка в местността „К.“
и нива с площ от 14,175 дка в местността „Б.“;
2/ Че П. С.ов А. е починал на 22.01.2017 г., като е оставил за свои
наследници родителите Н. М. В. /ответник по исковете/ и С. А. А. /трето лице-
помагач в настоящия процес/;
3/ Че на 09.03.2021 г. с две последователни сделки /дарение и покупко-
продажба/ С. А. А. е прехвърлил ½ идеална част от правото си на собственост
върху процесните имоти на ищеца „***“ ЕООД;
4/ Че на 15.07.2021 г. Н. М. В. се е снабдила с КНА за собственост по
обстоятелствена проверка, по силата на който е призната за едноличен
собственик на процесните имоти по давностно владение.
Основателността на направеното от ответницата възражение за
придобиване на имотите по давност предполага доказване на факта на
владението в продължение на периода по член 79, алинея 1 от ЗС – десет
години. В конкретния случай с оглед твърдението на В., че владението й е
предадено през 2009 г. и момента на смъртта на П. А. /22.01.2017 г./ този срок
не е изтекъл. Това води до извод, че към момента на смъртта на П. А.
собственик на процесните имоти е бил той, поради което и на основание член
6 от Закона за наследството /ЗН/ Н. В. като негова майка е придобила
собствеността върху ½ идеална част от имотите, а С. А. като негов баща – на
останалата ½ идеална част.
Отделно от това не са събрани категорични доказателства, че П. А. е
предал владението на своята майка – ответницата В. – през 2009 г. От
показанията на разпитаните свидетели пред първата инстанция се установява,
че В. им е казала, че искали тези земи да ги прехвърли пак на нея, да ги върне
на майка си, като и двамата свидетели визират период след 2013 г. На първо
място следва да се вземе предвид, че свидетелите не са чували това от
починалия А., а от ответницата, а на второ – говорят за връщане на земите на
майка му и за прехвърляне пак на нея, което не съответства на наличните
безспорни доказателства, че П. А. е придобил имотите чрез покупко-
6
продажба от трети лица, а не от майка си.
С оглед изложеното и неустановяване обстоятелството, че е налице
предаване владението от страна на П. А. на ответницата Н. В., води до извод
за неоснователност на направеното възражение във въззивната жалба
досежно приложението на тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г.,
постановено по тълк.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
От момента на придобиване на имотите по наследство от родителите на
починалото лице до предявяване на исковете също не е изтекъл предвидения
в член 79, алинея 1 от ЗС десетгодишен срок, поради което и не е необходимо
да бъде обсъждано дали ответницата е противопоставила на праводателя на
ищеца своето владение върху процесните имоти.
Поради идентичните крайни изводи, до които достигна въззивният
съд, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
Въз основа на отправеното от въззиваемата страна искане и съобразно
разпоредбата на член 78, алинея 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден
да й заплати направените в хода на производството пред настоящата
инстанция съдебно-деловодни разноски, които съобразно представения
списък по член 80 от ГПК са в размер на 400 лева за юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК,
настоящият състав на въззивния съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖАДВА решение № 210 от 26.07.2023 г., постановено по гр.д.
№ 854 по описа за 2022 г. на Районен съд – Провадия.
ОСЪЖДА Н. М. В. ЕГН ********** с адрес в *** да заплати на „***“
ЕООД ЕИК *** със седалище и адрес на управление в град Д. – Стопански
двор Д.-2, местност „Ц.“, сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляща
юрисконсултско възнаграждение, на основание член 78, алинея 3 и алинея 8
от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от
връчването му на страните с касационна жалба чрез Окръжен съд –
Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и следващи от
Гражданския процесуален кодекс.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8