РЕШЕНИЕ
№ 6908
гр. София, 16.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:И.Ц.Н
при участието на секретаря С.Д.К
като разгледа докладваното от И.Ц.Н Гражданско дело № 20221110160186 по
описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба с вх. 239226 от 07.11.2022
г. на Б. И. Г., с която срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК ********* е предявен иск с
правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД.
Ищецът Б. И. Г. твърди, че на сайта на ответното дружество били
публикувани статии на 17.08.2021 г. и на 09.04.2022 г., които били с невярно
съдържание и целели да дискредитират и злепоставят ищеца. Твърди, че
статиите разпространили клеветнически твърдения и внушения, които
унизили ищеца и му причинили неудобство и негативни емоции за дълъг
период от време, в резултат на което ищецът се е затворил в себе си и е
ограничил социалните си контакти. Поддържа, че вследствие на
разпространената невярна информация е претърпял морални вреди, болки и
страдания. Бил е притеснен и разтревожен. Публикациите са повлияли на
социалните му и служебни контакти. Статиите са навредили на престижа,
честта и доброто му име. Ето защо, моли съда да постанови решение, с което
да осъди ответника да му заплати сумата от 5000 лева, представляваща
обезщетение за претърпените неимуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата, претърпени вследствие на публикувани в он-лайн изданието
https//pik.bg/ статии със следните заглавия: на 17.08.2021 г. - „Замесен ли е
**** Канадеца в нова схема? Скандалният министър е кум на адвокат,
свързан с фирмите, които получават милиони от държавата за завод за
електромобили“ и на 09.04.2022 г. – „Кумгейт: К. на К.П във Виена натресъл
А.Г за кандидат-шеф на БНБ“. Претендира разноски по делото.
1
Ответникът, в срока по чл. 131 от ГПК, оспорва предявения иск и моли
съда да го отхвърли. Твърди, че изразите в статиите представляват проява на
свободата на словото и не надхвърлят пределите на необходимата и допустима
критика. Поддържа, че е налице добросъвестно журналистическо изследване,
субективна интерпретация на възприетата от медията информация, a не се
излага конкретен факт, поради което и по същество твърди, че нито едно от
изявленията не е клеветническо или обидно. Било установено, че всички
обстоятелства, изнесени в процесния материал, са представени в обществото
от други лица и медии – първоизточници на предадената от ответника
информация. Претендира разноски по делото.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда
на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД.
Исковата молба е депозирана от надлежно процесуално легитимирано за
това лице, при наличие на правен интерес, поради което предявеният с нея иск
е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
По същество съдът намира иска за частично основателен по следните
съображения:
За основателността на предявения иск ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на елементите
от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно: 1/ наличието на
неимуществени вреди, включително и какъв е размерът на обезщетението; 2/
че тези вреди са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е
възложил работа; 3/ че вредите са причинени вследствие на противоправно
деяние при или по повод на възложената работа. Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД
вината се предполага, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на
ответника при условията на обратно пълно доказване.
Между страните не се спори, а и същото се установява от приетите като
доказателства разпечатки на процесните заглавия на статиите от 17.08.2021 г.
и от 09.04.2022 г. (л. 7-10 от делото), че същите са публикувани в сайта *сайт*,
собственост на ответника. В тази връзка съдът приема за установено по
делото, че ответното дружество, като доставчик на медийни услуги, има
качество на възложител по отношение на автора на статиите, които са
публикувани на електронния адрес на сайта *сайт*, защото като възлагане на
работа по смисъла на чл. 49 ЗЗД следва да се третира натоварването на други
лица с извършване на действия, които спадат към областта, в която
възлагащият упражнява собствената си дейност – в случая дейността по
представяне и разпространение на информация чрез медиите. Тази дейност се
извършва в интерес на издателя на електронното произведение, което
дефинира положението му като възложител по отношение на автора на
публикувания материал. Възлагането на работата не предполага непременно
зависимост между възложителя и изпълнителя, поради това е ирелевантно за
настоящия спор дали ответникът и издателят на електронното произведение
са в трудово правоотношение. В случая от съществено значение е фактът, че
2
ответното дружество като възложител и разпространител на информация чрез
електронен сайт е имало възможност да контролира и направлява характера и
съдържанието публикувания материал, поради което е без значение наличието
или липсата на трудов договор между него и автора на статията. В този
смисъл съдът изцяло възприема изразеното становище в Решение № 581 от
30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС и Решение №
404/13.07.2010 г. по гр. д. № 907/2009 г., ВКС, ІІІ г. о., в които е възприето, че
издателят на съответното произведение, чрез своите длъжностни лица носи
отговорност за верността на изнесената информация, както и че тя е резултат
на добросъвестно журналистическо разследване. Издателят чрез своите
длъжностни лица определя характера и съдържанието на публикуваните
материали и носи отговорност на основание чл. 49 ЗЗД в качеството на
възложител на работата по съставяне, подбор и поместване на електронни
материали. Дали авторът на публикацията се намира в трудовоправни или
гражданскоправни отношения с издателя или е свободно практикуващ
журналист или гражданин е без значение за отговорността на издателя по чл.
49 ЗЗД.
С оглед гореизложеното съдът приема, че ответникът има качество на
възложител по отношение на автора на статията, поради което е пасивно
легитимирана страни по предявения иск и в тази връзка съдът приема, че
ответникът следва да отговаря за вредите, причинени от съдържащите се в
статията твърдяни позорящи и клеветнически изявления по отношение на
ищеца.
От представени преписи на българска и австрийска адвокатска карти (л.
11 и л. 12 от делото) се установява, че ищецът е адвокат в САК и в Адвокатска
камара, Виена.
По делото са представени разпечатки на различни статии, публикувани в
различни интернет медии.
За изясняване на правния спор са събрани гласни доказателства чрез
разпит на свидетелите Щ.В, Т.Х.Г и Ч.И.Н.
По искане на ищеца са събрани гласни доказателства на свидетелите
Щ.В и Т.Х.Г чрез изготвена съдебна поръчка ( л. 167-171 от делото - за
свидетеля Вайзхаупт и на л. 202-204 от делото за свидетелката Т.Х.Г).
Показанията на двамата свидетели съдът възприема в частта, в която съдържат
данни за релевирани факти, базиращи се на непосредствени впечатления и не
противоречат на приети за установени факти с оглед съвкупната преценка на
всички писмени и гласни доказателства.
От показанията на свидетеля Щ.В се заключава, че познава ищеца от
повече от 15 години и двамата имат обща адвокатска кантора със седалище
във Виена. Посочва, че за първата статия е научил в края на 2021 г., а за
втората през пролетта на 2022 г. Заявява, че кантората никога не е работила с
дружества с инвестиционни намерения за изграждане на електрически
автомобили и/или електрически велосипеди в Република България и не е
имала нещо в правно отношение към политическите въпроси по случая
„****“. Сочи, че публикациите са се отразили негативно на репутацията на
3
ищеца и на адвокатската им кантора.
От свидетелските показания на свидетелката Т.Х.Г – съпруга на ищеца,
се констатира, че след узнаването за процесните статии същият станал
потиснат, започнал да спи лошо, бил притеснен за личната си репутация и за
репутацията на неговата кантора. Публикациите се отразили негативно и
върху семейните им отношения, което от своя страна се отразило и на детето
им. Заявява, че не знае съпругът й или неговата кантора да са имали работа с
предприятия, които имат инвестиционни намерения за строителството на
електроавто и/или електровелосипеди в Република България.
Съдът при преценката им съобразно чл. 172 от ГПК цени за достоверни
показанията на свидетелката Г.а, тъй като същите са непротиворечиви и
възпроизвеждат лични и непосредствени възприятия, поради което и съдът не
намира основание да откаже да им даде вяра.
По искане на ответника е разпитан свидетелят Н - служител при
ответното дружество. Свидетелят заявява, че е запознат със съдържанието на
процесните публикации. Посочва, че ответното дружество като медия, следи
за всичко, което се случва в държавата, за работата на правителството, следи
информационния поток, който е в медийното пространство от различни
сайтове и различни информационни източници, като в конкретния случай е
имало писмо на редакционната поща, в което се установявали близки и
приятелски отношения между г-н К.П и ищеца, като в този сигнал се
изяснявали някои съмнителни неща относно строежа, развитието и
консултациите относно завода за електромобили и електровелосипеди.
Посочва, че информацията, която пуликуват винаги е от няколко източника,
като в конкретния случай са използвали два източника. Сочи, че първата
статия е от 2021 г. и се отнася за завода за електромобили.
Съдът кредитира като съответстващи с останалите събрани в
производството доказателства и показанията на свидетеля И., като отчита
вероятната му заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК.
Съдът стигна до извод за наличие на отговорност на ответника по
смисъла на чл 49 ЗЗД, предвид което следва да анализира доколко с
публикуване на процесните заглавия на двете статии същият е реализирал
фактическия състав на деликтно поведение, респективно дали ищецът е
претърпял неимуществени вреди в причинна връзка с него.
За анализа на противоправно поведение от ответника, следва да се
изложи следното:
В настоящия случай претендираните вреди произтичат от заглавията на
две статии, публикувани на сайта на ответника на 17.08.2021 г. и на 09.04.2022
г.
Свободата на печата и средствата за масова информация, както и
правото на мнение и на търсене и разпространяване на информация са
защитени от чл. 40, ал. 1, чл. 39, ал. 1 и чл. 41, ал. 1 от Конституцията на
Република България. Според чл. 39, ал. 1 от Конституцията всеки има право
да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно,
4
чрез звук, изображение или по друг начин. Пределите на законосъобразно
упражняване на това право са определени в разпоредбата на чл. 39, ал. 2,
според която същото не може да се използва за накърняване на правата и
доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на
конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към
разпалване на вражда или към насилие над личността. В същия смисъл е и
нормата на чл. 10, ал. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и
основните свободи, според която „всеки има право на свобода на изразяването
на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да
получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните
власти и независимо от държавните граници“. Според чл. 10, ал. 2 „ползването
на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности,
може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции,
които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество
в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост,
за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на
здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за
предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на
авторитета и безпристрастността на правосъдието“.
В контекста на изложеното, предмет на преценка при правомерността на
процесните заглавия на двете публикации следва да бъде съпоставката между
правото на защита на честта и доброто име на ищеца по чл. 32 КРБ и правото
на мнение, гарантирано от чл. 39, ал. 1 КРБ. Едно изявление е противоправно,
само доколкото накърнява доброто име на адресата му в обществото и
доколкото това изявление не е вярно.
Несъмнена е важността на проактивната роля на печата, а именно да
разкрие и да представи на вниманието на обществеността информация, която
може да предизвика такъв интерес и да породи такъв дебат в обществото
(Couderc and Hachette Filipacchi Associés v. France [GC], § 114). Когато
отразяват определени събития, журналистите имат задължението да проявяват
благоразумие и предпазливост (§ 140). Но това основно право не е
безгранично, а се ограничава до нарушаването на чужда правна сфера или
чуждо основно право, в който смисъл съгласно чл.39, ал.2 от Конституцията
на РБ – това право не може да се използва за накърняване на правата и
доброто име на другиго. Така и Конвенцията не може да се тълкува като
изискваща от хората да търпят да бъдат публично обвинявани в престъпни
деяния чрез неподкрепени от факти изявления на правителствени служители,
които се очаква от обществеността да притежават проверима информация
относно тези обвинения (Jishkariani v. Georgia, §§ 59-62). Следователно
свободата на словото и разпространението му не дава право посредством него
да се нарушава чужда правна сфера като се разпространяват неверни факти,
нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка
на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до който се простира
тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано
честта и достойнството на гражданите.
Разгласяването на несъществуващо позорно обстоятелство или
5
приписването на неизвършено престъпление е противоправно деяние –
клевета (чл. 147, ал. 1 от НК). С това деяние се накърнява правото на чест и
достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му,
неговата самооценка. За да е налице „клевета“ от обективна страна се изисква
да са засегнати обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността
на доброто име на човека в обществото, на положителната обществена оценка
за личността.
Деянието може да се осъществи както чрез разгласяване на неистинско
позорно обстоятелство за пострадалия, така и чрез приписването му на
неизвършено от него престъпление. Разгласяването е довеждане до знанието
на трето лице на определено несъществуващо позорно обстоятелство, което
деецът свързва с личността на пострадалия. Позорното обстоятелство е
твърдение за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността
на пострадалия, който е от естество да накърни неговото добро име в
обществото. Твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да
бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за
съдържащите се в нея факти, т. е. необходимо е разгласяващото лице да
съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които
застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са
безспорен факт. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат
съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации,
интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. В този
смисъл, предмет на клевета могат да бъдат само факти, но не и субективната
интерпретация на тези факти. Втората форма на деянието е приписване на
пострадалия на неизвършено от него престъпление. При тази форма на
клевета деецът твърди пред трети лица, че пострадалият е извършил някакво
конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил.
Противоправно деяние е и обидата, като тя ще е налице, ако се каже или
извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово
присъствие (чл. 146, ал. 1 НК). Унизителният характер на казаното следва да
се преценява на основата на приетите в обществото морални норми за
нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали
казаното отговаря на действителността, дали направената от дееца оценка е
основателна. Обидата може да се осъществи както устно, така и писмено, като
е необходимо обидните думи да се възприемат от пострадалия. Само по себе
си, обаче, мнението, ако не е неприлично, непристойно отнасяне срещу
някого, не осъществява престъпния състав на обидата. В този смисъл следва
да бъде направено разграничението между обидата и отрицателното мнение,
което по същество представлява критика към някого. За да е налице обида,
следва да бъдат казани думи, обективно годни да накърнят достойнството на
пострадалия, които според господстващия морал са неприлични, вулгарни и
цинични. Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого,
докато мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция
или оценка на личности и събития.
Разграничителният критерий между двата вида деяние е изяснен от
теорията и практиката и това е характерът на информацията, отнасяща се до
6
пострадалия. При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на
пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по
своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на тази
информация и се обективират с такава цел. При клеветата не се дава
личностна оценка на пострадалия, а се разпространяват позорни
обстоятелства за честта му, които не са истински или му се приписва
престъпление, което не е извършил.
От изложеното следва, че при преценка основателността на предявения
иск на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения. В случай че
същите са неверни и позорят адресата, това може да послужи като основание
за ангажиране отговорността на ответника. Мненията и оценките от своя
страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват
конкретни факти от обективната действителност, поради което те могат да
ангажират отговорността на дееца, само ако представляват обида. В този
смисъл са задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл.
290 ГПК съдебни решения (решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д. №
1486/2011 г., ІV ГО, ВКС; решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г.
на ВКС, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011 г., ІV ГО
на ВКС и др.).
Съдът приема за установено, че ищецът е адвокат и донякъде свързан с
политичския живот в страната, поради което и приема, че журналистическа
критика по отношение на него е с по-широки граници. Журналистите не могат
да използват правото за свободно разпространение на информация, за да
нанасят обиди или да клеветят. Те следва да ограничават критиките до
границите, визирани в чл.39 ал.2 от КРБ, а доколкото ги прекрачат, отговарят
за причинените вреди в този смисъл и Решение № 85 от 23.03.2012 г. по гр. д.
№ 1486/2011 г. на Върховен касационен съд; Решение № 148 от 10.07.2015 г.
по гр. д. № 6318 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение).
При дело, чийто предмет е установяване на противоправно поведение,
изразяващо се в употреба на клеветнически и неверни изявления, съдът е
длъжен да анализира журналистическия материал и при установяване
противоправност на думи или изрази следва да се конкретизира кои от тях
представляват твърдения за факти и кои оценка на фактите. Това е така,
доколкото на проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, а те
могат да ангажират отговорността на възложителя на журналиста само ако са
неверни и позорят адресата. Оценките (мненията) не подлежат на проверка за
вярност, тъй като не представляват конкретни факти от обективната
действителност, а представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане
на обстоятелства от обективната действителност. Те могат да ангажират
отговорността на възложителя на журналиста само ако представляват обида.
В този смисъл на анализ подлежи установяване дали са извършени
посочените в исковата молба действия, да се разграничат каква част от тях
съставляват твърдение за факт и каква – оценка, съответно дали фактите са
неверни и позорни и дали оценките са в рамките на свободата на словото, като
се посочат изрично конкретни действия, които следва да ангажират
7
отговорността на делинквента и кои са правомерно извършени.
Настоящият състав, след осъщестен детайлен анализ на нейното
съдържание, намира, че първата статия, публикувана на 17.08.2021 г. не излага
в достатъчна степен ясни и конкретни факти, които да бъда квалифицирани на
позорящи личността на ищеца. Изложението в статията е твърде общо, не
съдържа конкретни неверни твърдения, накърняващи честта и достойнството
на ищеца, като изискват смислово тълкуване и субективна интерпретация,
поради което не могат да се квалифицират като клеветнически. Евентуални
внушения, които могат да бъдат изведени от контекста на думите, са в рамките
на субективните интерпретации и поради това не могат да бъдат
квалифицирани като клевета. Изказванията не съдържат и накърняващи
честта или достойнството конкретни твърдения. В случая, макар и
неблагоприятно за ищеца, се касае за изразяване на мнение. В този смисъл
следва да се посочи, че свободата на изразяване на мнение е изключена само в
случаите, визирани в чл. 39, ал. 2 от Конституцията, като тя е приложима не
само по отношение на информация или идеи, които се възприемат
благоприятно, но и за изявления, които се възприемат като оскърбителни,
шокиращи или смущаващи (в този смисъл: решение по гр. д. № 1376/2011 г. на
IV г. о. на ВКС, решение по гр. д. № 92/2009 г., III г. о. на ВКС, решение по гр.
д. № 2161/2013 г., III г. о., решение по гр. д. № 2808/2016 г., ІV г. о. на ВКС,
решение по гр. д. № 970/2020 г., ІV г. о. на ВКС и др.). В статията, която е
насочена към политика К.П, единствено сочи, че ищецът е адвокат в кантора,
оперираща в България и Австрия, както и за връзката на адвоката с К.П, които
обстоятелства не се оспорват и от ищеца. Що се отнася до изложеното
касателно фирми, свързани със строежа на заводи за електромобили, в
статията ясно е посочено, че се касае за изразени съмнения от страна на
физически лица от политеския живот в страната относно наличие на конфликт
на интереси, без да се сочат конкретни фирми, конкретни данни, конкретни
действия от страна на ищеца или политика, така е посочено:“....сигнала си до
ПИК приближени до служебния министър Радев и К. му изразяват съмнение,
че виенската кантора обслужва две фирми, които ще строят заводите за
електрически автомобили....“. От цитата е видно, че не се излагат факти, които
да сочат на неморално поведение или извършено престъпно деяние.
Що се касае до втората статия, публикувана на 09.04.2022 г. – „Кумгейт:
К. на К.П във Виена натресъл А.Г за кандидат-шеф на БНБ“ обаче съдът
приема, че се излагат конкретни факти, които имат не само оценъчна нотка, но
и ясно сочат на извод за неморално поведение от страна на ищеца. На първо
място, в статията ясно се приписва на ищеца, че е наложил кандидатаурата на
А.Г като директор на БНБ, като в съдържанието на статията последователно
се посочва, че Г. е работел в ****bank не като банкер, а като консултант, като
именно ищецът го е „...използвал за лобистка дейност...“, като в заключение се
прави извод за това, че кандидатурата не е единствено от „...благодарсвени
подбуди, а се крият користни намерения....“. Анализът на статията насочва
към това, че ищецът е настоял да се назначи противоправно едно лице на един
от най-важните постове в страната, пряко свързани с финансите на страната и
то за да придобие лични облаги. Това са конкретни факти за неморално,
8
позорящо поведение, които са от естество да уронят престижа на ищеца.
Поради това и следва да се извърши проверка за достоверността на тези
твърдения в статията.
Правни норми, уреждащи начина за извършване проверката за
достоверността на фактите няма. Утвърдено е схващането, че за изнесените
факти журналистът трябва да е получил потвърждение поне от два
независими източника. Правното значение на добросъвестната проверка се
проявява тогава, когато въпреки извършването й, фактите се окажат неверни.
В този случай, ако проверката действително е добросъвестна, се
изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от
противоправното му деяние. Поради това и в приетия за окончателен доклад
по делото в тежест на ответника е да докаже, че са спазени журналистическите
стандарти относно източниците на информация, т.е. че има prima facie
информация от проверен източник. Добрата журналистическа практика
предполага информиране обществеността за факти и обстоятелства, които
биха били значими или интересни за определен кръг от хора. В обществената
действителност, като част от обективната действителност, се случват събития,
които намират отражение в определени факти. Събирането на
информационните следи за тези факти е дейност на журналиста, при която се
изследва източника на факта и се представя анализ през призмата на
обработващия информацията. Добрата журналистическа практика включва
посочване на факта, информационната следа, въз основа на която се прави
извод за осъществяване на факта и източника на информация на факта,
предложен анализ на фактите, взаимовръзката помежду им, вкл. и предложен
различен ракурс за анализ. Доколкото журналистическото разследване не
винаги е способно да възприеме пълния набор от факти, съответно да отрази в
пълнота дадено събитие, в общия случай на публиката се представя
предложен обобщен анализ в синтезиран вид въз основа на случили се факти в
обществената действителност. Представената по този начин информация,
посредством журналистическото издание се разпространява и придобива
гласност пред обществото. На следващо място, журналистите имат право да
крият конкретните си източници на информация, но при преценка за верността
на изнесения набор от факти е допустимо да се изиска от журналиста
посочване на prima facie доказателство за добросъвестното получаване на
информацията.
В настоящия случай свидетелят Н не дава конкретна информация за
проверката на достоверността на информацията, която е публикувана в
статията, от източника. Добрата журналистическа практика би изисквала поне
проверка от официален източник(в случая се касае за твърдения за наличие на
трудови отношения, които се крият от публичността). Когато журналист
разпространява определени твърдения за другиго, ако те имат позорящ
характер, преди да ги публикува, следва да се убеди в тяхната истинност. В
противен случай, възниква отговорност за клевета, тъй като правото на
свободно изразяване и разпространяване на информация не може да бъде
обезпечено за сметка на нарушаване правата на друго лице, тоест,
упражняването на едно право не би могло да се гарантира чрез накърняване на
9
друго право.
Отговорността за клевета възниква в процесния случай, тъй като
твърдяното поведение е конкретизирано в достатъчна степен.
Съдът, като взе предвид събраните гласни доказателства –показанията
на свидетеля Щ.В и свидетеля Г.а, преценени по реда на чл. 172 от ГПК,
начинът на разпространяване на клеветническите твърдения - в интернет,
което предпоставя неограничен брой трети лица, пред които е злепоставен
ищеца; интензивността на засягане на честта и достойнството; отражението
върху емоционално състояние на ищеца, неблагоприятното въздействие върху
авторитетана ищеца, както и обстоятелството, че самото осъждане на
ответника за причиненото има репариращ ефект, намира, че заместващото
обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на сумата от
1500,00 лв., ведно с поисканата законна мораторна лихва за забава, считано от
датата на увреждането, когато е процесната публикация е публикувана в
интернет платформата на ответника – 09.04.2022 г. до окончателното
изплащане на сумата, като в останалата част по основание и размер исковата
претенция като недоказана и неоснователна подлежи на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на правния спор на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК право
на разноски имат и двете страни съразмерно с уважената/отхвърлената част от
претенцията. Ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 200
лева, както и за адвокатско възнаграждение в размер на 1160,00 лева.
Съразмерно с уважената част от иска му се следват разноски в размер на
408,00 лева.
Ответникът е сторил разноски по делото в общ размер на 981,60 лева, от
които 21,60 лева за такса за превод на документи и 960 лева за адвокатски
хонорар. Съразмерно с отхвърлената част от иска му се следват разноски в
размер на 687,12 лева.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 45, вр. чл. 49 ЗЗД „фирма“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Мария
Луиза“ № 92, ет. 3, да заплати на Б. И. Г., ЕГН **********, със съдебен
адрес: гр. София, бул. „Христо Смирненски“ № 4, ет. 2, сумата от 1 500,00
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
в резултат на публикувана статия на 09.04.2022 г. – „Кумгейт: К. на К.П
във Виена натресъл А.Г за кандидат-шеф на БНБ“, ведно със законна лихва,
считано от 09.04.2022 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ
предявения от Б. И. Г., ЕГН **********, срещу „фирма“ ЕООД, ЕИК
*********, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД за
10
разликита до пълния предявен размер от 5000,00 лева, както и за претърпени
вследствие на публикувани в он-лайн изданието https//pik.bg/ статии със
следните заглавия: на 17.08.2021 г. - „Замесен ли е **** Канадеца в нова
схема? Скандалният министър е кум на адвокат, свързан с фирмите, които
получават милиони от държавата за завод за електромобили“
неимуществени вреди като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „фирма“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Мария
Луиза“ № 92, ет. 3, представлявано от управителя Н.Н.Й да заплати на Б. И.
Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Христо Смирненски“
№ 4, ет. 2 сумата от 408,00 лева, представляваща сторените по делото
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Б. И. Г., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. София, бул. „Христо Смирненски“ № 4, ет. 2 да заплати на
„фирма“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Мария Луиза“ № 92, ет. 3, представлявано от управителя
Н.Н.Й сумата от 687,12 лева, представляваща сторените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11