РЕШЕНИЕ
№ 178
гр. Благоевград, 30.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Мария Г. Исидорова
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20221210101669 по описа за 2022 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от А. Х. Б., с ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. Б****, ул. "Л*** К****** чрез адвокат П. С. П., с адрес за
връчване чрез ССЕВ против "В******" , с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление
гр. С***, р* Л*, ж.к. "Л**, бул. "Д***, бл. **********.
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което :
- да бъде прогласена нищожност на Договор за паричен заем Standard 14 № 5707046 от
09.06.2021г. като противоречащ на императивните изисквания на Закона за потребителския
кредит и Закона за защита на потребителите
-при евентуалност - при неуважаване на предявения главен иск се иска да бъде прогласена
нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1 и чл. 5, ал. 1 и 2, като неравноправни и
противоречащи на закона и добрите нрави.
Претендират се сторените по делото разноски.
Твърди се в исковата молба, че на 09.06.2021г. между страните сключен Договор за
паричен заем Standard 14 № 5707046, като по същия са усвоени 700 лв. Твърди се, че по
силата на договора кредитополучателят е поел задължен да заплати на кредитора такса за
експресно разглеждане на заявката за паричен заем, чийто размер е уговорен в чл. 1, ал. 3 от
договора и възлиза на 419, 64 лв. В чл. 5, ал. 1 и 2 от договора се предвиждало и плащането
на неустойка, която е разсрочена на равни части към всяка от погасителните вноски, като
дължимата вноска в този случай е 59, 82 лв., а общото задължение по кредита възлиза на
1555, 32 лв.
Поддържа се, че кредитополучателят е физическо лице, което при сключване на договора
е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, поради което се обосновава
тезата, че сключеният между страните договор има характеристиките на потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон - Законът за потребителския кредит.
Твърди се, че процесният договор за кредит е сключен в нарушение на правилата на чл.
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като същият е с размер на шрифта по- малък от 12. Наред с изложеното
счита, че процесният договор е сключен в разрез с правилата за форма на договора за
1
кредит, в същия липсват волеизявленията на страните, като същият не отговаря и на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР),
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) и
Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на хартия, нито на „друг
траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват както саморъчни, така
и електронни подписи. Соченото обстоятелство води нищожността на целия договор на
основание чл. 10, ал. 1 във вр. чл. 22 от ЗПК.
Твърди се, че при сключването на договора за кредит са нарушени разпоредбите на чл.
10а, ал. 1, ал. 2, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В настоящия случай се сочи, че изисканата „такса за експресно разглеждане“ представлява
именно такса, свързана с усвояването на кредита. В тази връзка се счита, че клаузата от
договора, изискваща заплащането на посочената такса е нищожната на основание чл. 21, ал.
1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираната клауза,
предвиждаща такса за експресно разглеждане има за цел да заобиколи ограничението на чл.
10а ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Наред с изложеното
същата цели да заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според който годишният
процент на разходите (ГПР) не може да надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени. Сочената такса за експресно разглеждане, макар и изискана към момента на
сключване на договора и съответно включена в общата дължима сума по кредита, не е
включена при изчисляването на ГПР, което заблуждава кредитополучателя, че сключва
договор при ГПР, ненадвишаващ 50 %, докато реалният размер на ГПР е многократно
надвишаващ тази стойност.
Твърди се, че текстовете на договора, предвиждащи заплащането на таксата за експресно
разглеждане са нищожни и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Изтъква се, че е
нарушен принципът на добросъвестността в гражданските взаимоотношения, а целта на
неговото спазване, както и на принципа на справедливостта е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става
дума за търговска сделка, нормата на ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289 ТЗ,
но общите правила на ЗЗД също намират приложение - ч. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай. В настоящия случай, поради
накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се
твърди, че се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договореното съглашение до злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел
извличане на собствена облага на кредитора.
В случая, уговорената стойност на процесната такса се изтъква, че се съизмерва с чистата
стойност на отпуснатия заем. Ето защо, може да се приеме, че с уговарянето на сочената
такса длъжникът не извлича полза или изгода, тоест не получава услуга, а само бъдещ
сигурен пасив и потенциална свръхзадлъжнялост, което обезсмисля единствения му мотив
да сключи процесния договор за потребителски кредит, а именно да си набави средства в
спешен порядък за задоволяване на текущи нужди. В тази връзка и не е налице никаква
разумна и съразмерна икономическа връзка между стойността на договорената такса и
кореспондиращата им насрещна престация. При поддържане на твърдения в горната насока
се обосновава твърдението за нищожност на тази клауза, на визираното основание.
Твърди се, че клаузите на чл. 5, ал. 1 и 2 от договора и съпоставянето им с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество те
представляват скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил,
обозначавайки го като неустойка, че изискванията са на практика неосъществими. Излага
подробни съобржения за нищожност на тези клаузи при поддържаните основания. Сочи се,
че с тези клаузи без основание кредиторът цели да се обогати без основание.
2
Изтъква се, че процесният договор за кредит е недействителен поради нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19 ЗПК. В договора,
кредиторът се е задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР, в това
число кои компоненти, точно са включени в него и как се формира посочения с договор
размер, кои са допусканията, които са използвани при изчисляването. Съгласно чл. 19, ал. 1
от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК се дава дефиниция, на "Общ разход по
кредита за потребителя", а това са именно: са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит.
В настоящия случай таксата за експресно разглеждане и предвидената неустойка са
сигурен разход за потребителя и са известни на кредитора към датата на сключване на
договора. Видно от чл. 3, ал. 1, т.1 на Договора, кредиторът разсрочва таксата за експресно
разглеждане, като я включва в размера на погасителната вноска. По същия начин е
уговорена и предвидената неустойка, като съгласно чл. 5, ал. 2 от договора, към размер на
вноската по кредита е добавен и размерът на неустойката.
В тази връзка се сочи, че кредиторът е нарушил императивното правило на чл. 19, ал. 1
ЗПК и незаконосъобразно не е включил таксата за експресно разглеждане и неустойката в
размера на ГПР. При условие, че същите бяха включени, действителният ГПР би възлизал
на повече от 150%. Ето защо счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е заблудил
потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в отношенията по договора. С тези
си действия се твърди, че кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване
на финансовата тежест за длъжника. Всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални нормативни актове, в
това число ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ, ЗЗП и др.) са приети въз основа на присъединяването на
страната в Европейския съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на
българското законодателство с европейското. Ето защо считам, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа, целите,
съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО на ЕП и Съвета от 23
Април 2008г. относно договорите за потребителски кредити. Във връзка с това счита, че
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР злепоставя и
самата цел на директивата да има единен съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото
по този начин потребителят не може да сравни адекватно продуктите между различните
конкуренти. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви по
еднозначен начин изчисляването ни посочването на ГПР на кредита и това да служи за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентира икономически избор на потребителя.
В процесния случай се изтъква, че се явява неприложима хипотезата на чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД по отношение на нищожността на частта от договора, в която се уговарят годишния
процент на разходите и годишния лихвен процент, тъй като същите са незаместими по
право от повелителните правила на закона, като сделката не би била сключена при годишен
процент от разходите, надвишаващ изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал.
4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи,
че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая се счита, че не е
налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента ГПР както и размера на годишния лихвен процент да бъдат
заместени по право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би
бил сключен и ако в него не е включена клаузата за ГПР или за годишния лихвен процент,
3
като се изходи и от характера на този договор, който е възмезден и включването на клауза за
договаряне ГПР по него е въведено като изрично изискване в чл. 11. ал. 1. т. 10 от ЗПК.
Аргумент за недействителност на договора на това основание се изтъква, че може да се
извади и от обстоятелството, че съгласно специфичната защита, предоставена на
потребителя със ЗПК — чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към
договора, уговорени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9
ЗПК, след които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и
ГПР - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло
недействителен. От изложеното следва, че законът в чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК поставя важен
акцент на посочената уговорка относно цената на заемите средства — поради възмездния
характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед
внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите за по-пълна защита на
интересите им. Съгласно задължителното тълкуване на Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи на Съда и на Съюза, който приема, че директивата допуска
възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и
потребител договор съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за
нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на
потребителя (в този смисъл Решение по дело С-453/10, Perenicova and Perenic, точка 35 и С-
397/11, ERIKA JOROS, точка 47).
Предвид изложените съображения, се счита, че посочените клаузи на договора са
нищожни, което от своя страна влече цялостната нищожност на самия договор на основание
чл. 22 от ЗПК, като неотговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Обосновава се и твърдението, че клаузите на чл. 1, ал. 3 от договора (предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане) и чл. 5, ал. 1 и 2 от договора (предвиждащи
заплащане на неустойка) нарушават изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита
на потребителите (ЗЗП) и чл. 147, ал. 1 от ЗЗП. Така уредените клаузи от договора
противоречат на добрите нрави и добрите търговски практики като илюстрират директно
уговорки във вреда на потребителя, които не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния, при неизпълнение на негови
задължения, да осигури обезпечение, да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка (чл. 143, т. 5 ЗЗП), както и да заплати необосновано висока такса, съизмерима със
размера на самата главница по кредита. Наред с изложеното се счита, че същите не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин съгласно чл.147, ал. 1 от ЗЗП, като в това число
и клаузите не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл.
68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на
забраната начл. 19, ал. 4 ЗПКи не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
На отделно основание се счита, че клаузата за възнаградителна лихва в договора за кредит
е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Определение от кредитора размер на
възнаградителната лихва за изключително висок и противоречат на добрите нрави, тъй като
надвишава трикратния размер на законовата лихва за необезпечени заеми, респективно
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. В тази връзка
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожност и на
целия договор на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК.
Предвид описаното се обобщава, че процесният договор е недействителен на основание
чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 11 ЗПК вр. чл. 22 от ЗПК, както и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не е спазено изискването за съдържането в договора на
дори на един от посочените елементи, какъвто е размерът на годишния процент на
разходите съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, целият договор за потребителски кредит е
4
недействителен. В случай че съдебният състав приеме, че договорът е валиден и
действителен се сочи, че отделните клаузи, съдържащи се в него са нищожни поради
нарушаване на закона на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, поради нарушаване на добрите
нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, поради заобикаляне на закона на основание чл.
21, ал. 1 ЗПК, респективно поради неравноправност на основание чл. 146 ЗПК.
С разпореждане № 2004/21.07.2022 г., след като е извършил проверка за редовност на
исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие
с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Изпратеното съобщение до ответника, видно от доклад на служба „деловодство“ не е
върнато по делото, като по данни на връчващия призовкар е връчено на ответника на
23.08.2022г., но не може да бъде върнато, тъй като не е намерено.
Видно от данните по делото на 20.09.2022г. е постъпил отговор на исковата молба, в
който също се сочи, че съобщението е връчено на 23.08.2022г. С оглед посоченото, съдът
намира, че писменият отговор е подаден в срок.
Със същия се оспорват предявените искове, поддържа се становище за неоснователност,
като се иска отхвърлянето им.
От ответното дружество се признава фактът, че на 09.06.2021 г. между страните е сключен
Договор за предоставяне на паричен заем "Viva Standart" № 5707046 („Договора") и по
силата на този договор е усвоил заемна сума в размер на 700 лв. , като с подписване на
договора ищецът се е задължил да върне заемната сума на 26 равни двуседмични вноски,
всяка в размер на 49, 06 лв., в която са включени част от дължимите главница, лихва и такса
експресно разглеждане на документи, начислена във връзка с изявеното от заемателя
желание да ползва допълнителна, доброволна услуга по експресно разглеждане на заявката.
Както изрично е посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Договор преди сключването му на ищеца е
представен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), описващ всички условия по договора
съгласно изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК).
В отговора обаче се съдържа твърдение, че ищецът е погасил предсрочно задълженията си
по договора.
Освен признанието и посочването на горните факти искът се оспорва като неоснователен.
По отношение на твърдението на ищеца, че не е спазена предвидената от закона форма.
Твърди се, че процесният договор отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Размерът на шрифта на процесния договор е 12 pt, което абсолютно отговаря на
изискванията на чл. 10 от ЗПК. Освен това се изтъква, че договорът не е сключен от
разстояние, както твърди ищецът в исковата си молба, а е подписан в офис на В. К., същият
е подписан от страните на всяка страница, което изразява волята и желанието им същият да
бъде сключен.
По отношение на Такса експресно разглеждане на документи :
Сочи се, че услугата експресно разглеждане на документи е доброволна услуга, която
няма нищо общо с такса за отпускане на кредита. Експресното разглеждане на документи се
твърди, че не е действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхожда
времево. Действително експресното разглеждане на документи представлява една услуга,
предхождаща одобряването на отпускане на кредит и усвояването му, която услуга няма
задължителен характер. Лицето, което кандидатства за кредит, по своя преценка избира
дали да ползва тази услуга. Обстоятелството, че ищецът е бил запознат с тези условия,
избрал е доброволно да ползва услугата по експресно разглеждане на документи срещу
такса в конкретно посочен размер, се потвърждава от чл. 1, ал. 3 от Договора. Услугата
експресно разглеждане на документи, няма общо с отпускането на кредита, а с факта дали
потребителят желае документите му да бъдат разгледани, по-бързо с оглед необходимостта
5
от получаване на бърз отговор. Потребителят е имал възможност свободно и доброволно да
реши, дали да се възползва или да изчака 10 дни. От друга страна искането за ползване на
посочената услуга създава за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и
съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Ето защо се твърди, че таксата за
експресно разглеждане представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - а
именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той е свободен да
определи какъв да е нейният размер. И в този случай приложение намира свободата на
договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД.
Сочи се, че видно от чл. 1 (2) от Договора за паричен заем, услугата по експресно
разглеждане на документи е за допълнителна услуга, която се твърди, че клиентът
доброволно е избрал дали да се възползва от нея, следователно на основание чл.19 във
връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК стойността на същата не следва да се
прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Сочи се, че липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не е случайна, тъй
като единствено финансовата институция може да остойности цената на всички ресурси,
необходими за предоставяне на тази услуга. Следва да се вземе предвид, че експресното
разглеждане в толкова кратък срок от подаване на заявката изисква бърза реакция от страна
на заемодателя, ангажиране на по-голям административен и човешки ресурс, което логично
оскъпява услугата, като не е без значение фактът, че Дружеството не изисква от ищеца
еднократно заплащане на таксата за експресно разглеждане. Плащането на таксата е
разсрочено с погасителните вноски по кредита, което е в интерес на ищеца.
По отношение на договорената неустойка:
Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 5 от Договора, ищецът се е съгласил и
задължил в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения,
подробно описани в него. Твърди се, че за кредитора не съществува забрана да изисква
заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. В процесния случай дори е дадено право на
избор на заемателя кой вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му.
Сочи се, че с изискването за предоставяне на едно от двете посочени в Договора
обезпечения по никакъв начин не се изключват или ограничават правата на потребителя,
произтичащи по закон. Излагат се подробни фактически твърдения и правни доводи от
ответника, както по отношение на валидността на тази клауза, така и с оглед на договорната
свобода такава клауза да се сключи, както и валидно да обвърже страните, като при
неизпълнение от задължената страна се дължи неустойка.
Оспорва се твърдението на ищеца, че процесният договор противоречи на разпоредбата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Сочи се, че видно от чл. 3 т. 5 от договора е посочени фиксирания годишен лихвен
процент, а в т. 8 на същия член е посочено ГПР в размер на 49,36 %, а в т. 7 - общия размер
на всички плащания по договора /главница, възнаградителна лихва и такса експресно
разглеждане/. Тъй като таксата експресно е допълнително избрана услуга преди сключване
на договора за заем, ясно от договора, че единствения компонент, който определя ГПР е
възнаградителната лихва, посочени са в т. 8 и допусканията при които това ГПР се
изчислява. Недвусмислено и ясно е, че ГПР се формира от възнаградителната лихва,
уговорена като фиксиран лихвен процент в договора. Обстоятелството дали неустойката и
таксата експресно разглеждане следва да се включи в ГПР е въпрос относим към
действителността на тези клаузи, а не на целия договор.
По отношение на твърденията на ищеца че неустойката е следвало да се включи при
калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил
действителен,се подчертава, че при изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за
потребителски кредит. В настоящия случай се сочи, че размерът на ГПР е посочен в
договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В
това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите
6
компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен".
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение ( в
този смисъл е определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, т. 69
и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената
неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В допълнение към изложеното по-горе се иска да се вземе предвид, че включването на
задължението за заплащане на неустойка в калкулацията на ГПР не само не би дало на
потребителя реална информация за кредита, но би го объркало, тъй като в случай, че за него
не се породи задължение за неустойка, то изчисления въз основа на нея размер на ГПР би
бил нереален и не отговарящ на действителните условия по кредита.
По отношение на твърдението че договорът за паричен заем е нищожен на основание чл.
11, ал. 1, т. 9 - тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва: Изтъква се, че
възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора услуга -
ползването на парични средства - и поради това той е свободен да определи какъв да е
нейният размер. Размерът на лихвата е договорен в съответствие с принципа на свобода на
договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приема, че тази уговорка е
нищожна и влече нищожност на целия Договор, поради обстоятелството, че размерът на
лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва за забава.
Изтъква се, че ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за
потребителски кредит. Единственото ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да
не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Дружеството е спазило това
ограничение, като ГПР съгласно Договора възлиза на 49,38 %. При изчисляването на ГПР е
включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент. Доколкото разходите по кредита
са в законоустановените граници и не е налице отделно нормативно ограничение по
отношение на възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се явяват напълно
неоснователни.
В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Законодателят е предвидил като критерий максимален размер на
годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете
като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. ГПР се
формира от общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при
съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата
на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР в конкретния случай
не надвишава 50%, т. е. е в рамките на допустимата в закона граница. Освен това следва да
се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на
кредитора/в случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за определена цел и при
7
уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне
заетата сума, съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по
кредита. С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са
свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са
ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че
уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен
процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19, ал. 4 ЗПК,
то не противоречи на добрите нрави клауза, с която страните да уговарят и по- голям от
трикратния размер на законната лихва размер на възнаградителната лихва. Твърдението на
насрещната страна, че уговорената от страните годишна договорна лихва противоречи на
добрите нрави, понеже надхвърля трикратния размер на законната лихва, почива на съдебна
практика, която не е актуална. Същата е постановена по времето, когато в закона липсва
законоустановена горна граница на договорната лихва ПРИ потребителските кредити /т. е.
липсва императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва/,
поради което единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този
въпрос, според разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, бяха правилата на добрите нрави. Поради това
претенцията за заплащане на възнаградителна лихва следва да бъде уважена до размер,
който е съобразен с извършените плащания от длъжника по кредита.
Преди сключване на Договора ищецът е бил информиран за размера на възнаградителната
лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) съгласно изискванията на
чл. 5, ал. 2 от ЗПК. С получаването на тази информация ищецът е бил информиран за всички
условия по заема, имал е свободата да реши дали тези условия са приемливи за него и дали
да се обвърже с тях. Ищецът е имал свободата и е можел изобщо да не встъпва в договорни
отношения с Дружеството, но въпреки това е взел информирано решение да го стори.
Подписвайки Договора при посочените параметри, ищецът е преценил възможностите си,
поради което не е налице накърняване на добрите нрави.
Договорната лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за
това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата възнаградителна, а не
наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била и волята на
ищеца, обективирана изрично в подписания от него Договор. Съгласно чл. 20а от ЗЗД
договорът има сила на закон за тези, които са го сключили. Процесният случай не може да
обоснове противоречие с добрите нрави. Договорената възнаградителна лихва не може да се
счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване на кредитора и
противоречаща на добрите нрави.
Договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на парични
средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от няколко фактора -
разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Високите цени на определени
стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на изпълнение, качество на
вложените материали, уникалност на стоката или услугата, административни разходи на
търговеца. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната
съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира „пазарна цена",
която да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците, които я
предоставят.
Сочи се, че в договора е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема, годишен
процент на разходите, брой погасителни вноски- 26, размер на двуседмичната погасителна
вноска- 49, 06 лв., дата на плащане на всяка от погасителните вноски, общ размер на всички
плащания -1275, 56 лв.
Ищецът счита, че кредитът е сключен в нарушение на разпоредбата на чл.11 ал.1 т. 9 ЗПК,
като смята , че възнаградителната лихва е нищожна, поради противоречието с добрите
нрави. В чл. 11 ал.1 т. 9 ЗПК изрично е посочено какви трябва да са реквизитите на договора
за кредит съгласно разпоредбата - лихвен процент и условията за прилагането му.
8
Не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в договора е посочен
годишен фиксиран лихвен процент по кредита, която информация заедно с уговорения срок
на договора съдържа и условията за прилагането му.
По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният
процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и
потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а
съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен
като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата
на усвоения кредит. В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че
лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Изискването в чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК за посочване на индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти е неприложимо в настоящия случай, доколкото това условие е
приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено,
че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като
изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
От договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва, както и размера
на всяка вноска и включените в нея компоненти. Всичко това е достатъчно да обоснове
липса на нарушение по чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, доколкото в договора се съдържат всички
реквизити, посочени в тази разпоредба.
По отношение на твърдението, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 11 се сочи, че Погасителният план е инкорпориран в договора, и същият не е на отделен
носител. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
случая, видно от договора, в него се съдържа необходимата информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, поради което следва да се
приеме, че погасителният план е инкорпориран в самия договор. Доколкото в него е
уговорен фиксиран годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми,
дължими при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно практиката на Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите за
потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16 г.. Решение от 05.09.19 г. по
дело С- 331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски,
не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска
е предназначена за погасяване на главницата, като не се допуска национална правна уредба,
съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
В съдебно заседание ищцата, редовно призована не се явява, в писмена молба поддържа
предявения иск, като излага подробни съображения в писмени бележки. Претендират се
сторените по делото разноски, включително адвокатско възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.
9
В съдебно заседание ответното дружество, редовно призовано, не изпраща представител.
В писмена молба се поддържа попадения отговор, като се оспорват предявените искове. В
писмения отговор е сторено искане за присъждане на разноски, като се прави възражение и
за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено следното от фактическа страна:
Няма спор по делото и е обявено за ненуждаещо се от доказване, като се установява и от
приетия заверен препис от Договор за предоставяне на паричен заем "Viva Standart" №
5707046/09.06.2021г., че между "В***********, като заемодател, и А. Х. Б., като заемател е
сключен договор, по силата на който видно от чл. 3, ал. 1 кредиторът се е задължил да
предостави на ответника сума в размер на 700, 00 лева, а заемодателят се задължава да я
върне в срок от 52 седмици с 26 погасителни вноски с посочен в договора падеж за всяка от
тях и падежна дата на последната погасителна вноска на 08.06.2022г. Уговореният размер
на погасителната вноска е 49, 06 лева, който включва част от дължимите главница, лихва и
такса за експресно разглеждане. Фиксираният годишен лихвен процент по заем е 40, 32 %-
чл. 3, ал. 1, т. 5, а ГПР – 49, 36 %.
В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че заемателят преди подписване на договора е избрал
доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за
одобрение на паричен заем. Съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора за извършена от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят
дължи такса в размер на 419, 64 лева. Съгл. чл.1, ал.4 от Договора страните са уговарили
таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем да се заплати от
Заемателя разсрочено, като се раздели на равни части и се включи в размер на всяка от
погасителните вноски. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, част от сумата по заема е
използвана за рефинансиране на друг кредит.
Посочено е в чл. 3, ал. 1, т. 10 от договора, че сумата по заема се усвоява в брой, като
съгласно чл. 3, ал. 2 с подписването на договора заемателят удостоверява, че е получил от
заемателя заемната сума, като договорът има силата на разписка предаването/получаването
на сумата.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора заемателят се е задължил в срок до три дни, считано от
усвояване на сумата, да предостави на заемателя като обезпечение: поръчител -физическо
лице, което да предостави на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано
от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
годишна възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход от 1 000 лева; през
последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или
да няма кредитна история със статус не по-лош от 401 „Редовен”; да не е поръчител по друг
договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на
заемател; или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. Съгласно чл. 5, ал. 2 при неизпълнение на
задължението да предостави обезпечение, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер на 279, 76 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, в който случай размерът на дължимата погасителна вноска става 59, 82 лева.
Видно от представената и приета по делото справка за погасителен план и платени суми
по договора същият е предсрочно погасен и приключен, като са отразени и платените суми
по дати и вноски.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
По иска по чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл.22 и сл. ЗПК вр. с чл.10, ал.1 ЗПК, чл.10а,
ал.1, ал.2 и ал.4 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, с чл.19, ал.4 ЗПК вр. с чл.143и 147 ЗЗП за
прогласяване на нищожност на целия договор за паричен заем:
В тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на пълно и главно
доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a
10
именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за
паричен заем от 09.06.2021 г., който противоречи на закона.
В тежест на ответника е да докаже в процеса, че договора е валиден и да докаже
възраженията, релевирани в отговора на исковата молба, както и да установи, че договорът е
сключен при шрифт не по-малък от 12.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски – страни по
него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва
заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК,
въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да
върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е
доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и
търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и
търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това
процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл.
143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно.
На следващо място, следва да се обсъди въпросът дали представеният договор е нищожен
в неговата цялост поради противоречие със закона. Съдът намира на първо място за
неоснователни твърденията на ищеца, че процесният договор е сключен в разрез с
правилата за форма на договора за кредит, в същия липсват волеизявленията на страните,
като същият не отговаря и на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние (ЗПФУР), Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги (ЗЕДЕУУ) и Закона за потребителския кредит). Договорът не е сключен нито на
хартия, нито на „друг траен носител“ по смисъла на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като в същия липсват
както саморъчни, така и електронни подписи. Твърдението му се опровергава от
представеното и прието по делото заверено копие на договора, в който се съдържат подписи
на ищцата, които не са оспорени.
На следващо място намира, че процесният договорът за заем е сключен в писмена форма,
на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения
на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/,
съгласно специалния ЗПК.
Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора,
условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия договор,
предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита. Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено в чл. 1, ал.1, т.1 от договора,
всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя.
Съдът намира за неоснователни и релевираните от ищеца аргументи за нищожност на
договора в неговата цялост поради нарушаване на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като в ГПР не са
включени такса за експресно разглеждане и предвидената неустойка, поради което е налице
неправилно изчисляване и посочване на ГПР и посочване на ГПР, който не е реално
предлагания.
Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
11
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а според § 1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България; същевременно чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като
нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на
ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер
на годишния процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също
така не води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност
единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5 пъти
законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, клаузите за неустойка и
такса за експресно разглеждане са относително самостоятелни по отношение на целия
договор, поради което и без съответните клаузи договорът би имал правно действие –
задълженията за неустойка за непредоставяне на обезпечение и таксата за експресно
разглеждане са самостоятелни, изрично определени по размер и основание и разграничени
от останалите задължения по договора. Заедно с това, клаузата за неустойка е част от
несъщественото съдържание на договора, т. е. и без наличието на тези клаузи договорът
може да съществува. Поради това начисляването на прекомерно високи такси и неустойки
по договора за кредит не следва да води до нищожност на договора в цялост, а единствено
до частична недействителност на съответните неравноправни клаузи на основание чл. 26, ал.
1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, чл. 146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Както бе посочено чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи за разходи по договор
за кредит, които водят до надвишаване на максималния ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК, т. е. самият
закон предвижда нищожност единствено на клаузите, които нарушават въведеното законово
ограничение, а не на целия договор, каквото е становището на ищцовата страна. Клаузи,
които водят до надхвърляне на допустимите по закон разходи по кредита, несъмнено
противоречат на добрите нрави, но последиците от тяхната порочност следва да се изведат
от специалната регламентация на закона, при положение че съществува такава, а не чрез
прилагането на по – общата норма на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, при чието действие
нищожността на целия договор би могла да се обяви след извършване на преценка доколко
сделката би била сключена и без недействителните части (чл. 26, ал. 4 ЗЗД).
Дори и посоченият в договора ГПР да не съответства на действителния такъв, тъй като не
включва неустойката за неосигуряване на обезпечение (която по мнението на съда също
прикрива уговорка за по – висок лихвен процент по кредита), съдът счита, че тази
некоректност не представлява основание за недействителност на целия договор на
основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК,
според който клаузите, които завишават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни, без
тази нищожност да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния
случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора за заем е
спазено, като таксата за експресно разглеждане на документи и неустойката за
неосигуряване на обезпечение не са отразени в него поради формалното им несъответствие
с визираните в чл. 19 и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК разходи; същевременно дължимите суми за
такса и неустойка са ясно посочени в документа и са включени в размера на общата сума,
която е отбелязано, че заемателят следва да възстанови на своя съконтрахент. При тези
данни става ясно, че правото на потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по
кредита не е нарушено, така че защитата му срещу коментираните по – горе
незаконосъобразни клаузи следва да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност,
12
а не чрез обявяване недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит,
чието некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно информация за
плащанията, които длъжникът следва да предприеме. Директива 2008/48/ЕО, на която
ответницата по насрещния иск се позовава, не засяга въпросите за недействителността на
договорите за потребителски кредит, поради което от нея не могат да се черпят аргументи,
че неточното посочване на ГПР в договора е равносилно на липсата на такъв и че това само
по себе си влече нищожност на целия договор.
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото посочения лихвен процент не отговаря на действителния по
договора, тъй като към него следвало да се включи и вземането за неустойка, която
представлявала скрита възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане, която според
него не била включена. В чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са
реквизитите на договора за кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията
за прилагането му. Видно от договора за заем, в чл. 3, ал. 1, т. 5 е посочен лихвеният
процент по кредита, който е 40. 32 % годишен лихвен процент по заема, който е фиксиран за
целия период от договора, като в този случай не е необходимо да се посочват условия за
прилагането му, доколкото такива условия няма. Действително в договора няма отделно
записване на общия размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на
договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски
кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл.
"Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи"
от ЗПК. Освен това от договора става ясно какъв е общият размер на дължимата договорна
лихва за целия срок на договора, а именно 155, 92 лева /разликата между общо дължима
сума по договора 1275, 56 лева– чл. 3, ал. 1, т. 7, отпуснатия кредит – 700 лева и таксата за
експресно разглеждане 419, 64 лева – чл. 1, ал. 3, който размер е фиксиран за целия период
на договора.От договора ясно се вижда какъв е размерът на възнаградителната лихва.
Всичко това е достатъчно да обоснове липса на нарушения по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
доколкото в договора се съдържат всички реквизити, посочени в тази разпоредба.
Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява скрита
възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент, както се посочи по-
горе не рефлектира върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до
разсъждения за недействителност на клаузата за неустойка.
Неоснователно е и поддържаното, че договорът е изцяло недействителен, поради
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която в договора за
потребителски кредит следва да е посочен Годишния процент на разходите и общо
дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР, съдът намира следното: Видно от чл. 3, ал. 1, т. 8 от процесния договор в него е
посочен годишния процент на разходите в размер на 49. 36 %, а в т. 7 и общият размер на
всички плащания по договора в размер на 1275, 56 лева – включващ главница и
възнаградителна лихва и таксата за експресно разглеждане, поради което е неоснователно
твърдяното, че същата не е включена. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК е относимо към разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и касае действителността на клаузата
за ГПР, което не влече след себе си недействителност на целия договор. Също така
обстоятелството дали предвидената в договора неустойка следва да бъде включена към
общо дължимата сума по договора и в ГПР е въпрос относим към действителността на тази
клауза, а не на договора. Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и тази разпоредба
от ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Видно от договора за кредит в него се съдържа погасителен план, посочен е размера на
вноските, техния брой, периодичност на плащане и падежна дата. Тъй като договорът е
сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него,
последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на
13
разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число главница и
лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация следва да се съдържа в
погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се
установяват в случая.
Видно от договора за кредит към него няма отделни Общи условия, същите са
инкорпорирани в самия договор, като всяка една от страниците на договора е подписана от
кредитополучателя, което не се оспорва.
Наред с това процесният договорът за заем е сключен в необходимата форма, по ясен и
разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват нарушения на формата /външната страна
на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК.
Посочена е чистата стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният
годишен лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора,
условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата стойност на
кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна
вноска, представен е погасителен план към договора, инкорпориран в самия договор,
предвидено е правото на потребителя да погаси предсрочно кредита /чл. 5 /, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл. 5/, право да се откаже от
договора /чл. 5/. Посочен е и лихвен процент на ден /чл. 5 Предоставянето, респ.
получаването на предварителна информация е удостоверено в договора, което
обстоятелство е признато от ответника с поставянето на подпис на договора за паричен заем.
Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя. Общите условия не
съществуват като самостоятелен документ, а са инкорпорирани в договора, който е
подписан на всяка страница от ответника.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не са налице не само посочените от
страна на ищеца основания за недействителност на договора за заем, а и не са налице
нарушение на която и да е разпоредба, визирана в чл. 11 ЗПК, водеща до недействителност
на процесния договор, поради което и същият е валидно сключен.
Наред с това съдът не открива и неравноправен характер на клаузата за възнаградителна
лихва. Същата е уговорена в договора в общ размер на 155, 92 лева при лихвен процент от
40. 32 % годишно, при необезпечен кредит. Съдът е запознат с практиката на ВКС, която
указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е
недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени
кредити и три пъти – при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е
формирана преди изменението на чл. 19, ал. 4 ГПК /в сила 23.07.2014 г. / и касае договори за
кредит, сключени преди изменението. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г. /
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната
лихва. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-
голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор
възнаградителната лихва е уговорено, съобразно законовия максимум – чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, липсата на
предоставено обезпечение, както и автономията на волята. Размерът на договорната лихва за
целия период на договора е в размер на 155, 92 лева, размерът на отпуснатия кредит е 700
лева, кредитът е отпуснат за срок от 52 седмици – не малък период от време, не е обезпечен,
поради което съдът приема, че размерът на лихвата е съответен на насрещната престация на
кредитора и на риска, който поема същият като небанкова институция, която се
самоиздържа от собствената си печалба, която в случая не противоречи на принципа за
справедливост и добросъвестност. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото ГПР /в
14
който е включен само възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.
Поради горепосоченото съдът намира, че предявения като главен иск за нищожност на
договора за потребителски кредит е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Поради отхвърляне на главния иск се сбъдна вътрешно процесуалното условие за
разглеждане на евентуално предявените искове за недействителност на клаузите за
неустойка поради непредоставяне на обезпечение-чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от Договора и на
клаузата на чл. 3, ал. 1- в последната разпоредба в т. 1 е уговорено, че в размера на
погасителната вноска се включва и такса за експресно разглеждане, а в т. 5 е посочен размер
на договорната лихва-фиксиран годишен лихвен процент по заема.
По евентуално предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявените в условията на евентуалност искове с правно
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на
отделни клаузи от договора поради противоречието им със закона, неговото заобикаляне и
накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно че:
клаузата от процесния договор, касаеща заплащането на неустойка при непредставяне на
обезпечение; клаузата за заплащане на възнаградителна лихва, както и клаузата,
предвиждаща включване в погасителните вноски и на заплащане на таксата за експресно
разглеждане на документите за паричен заем противоречат на закона, водят до негово
заобикаляне, респективно – накърняват добрите нрави.
По отношение на клаузата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2:
Процесното вземане произтича от договор за потребителки кредит, предвид което е
приложима уредбата на Закона за защита на потребителите, като съдът следи служебно за
спазване разпоредбите на ЗЗП. Съгласно клаузите на договора на заемателя се начислява
неустойка в случай, че не предостави в тридневен срок от подписване на договора
обезпечение на задълженията си посредством поръчителство на физическо лице или
банкова гаранция.
Съдът намира, че клаузата за представяне на обезпечение по ал. 1 на чл. 5 от Договора не
е нищожна и неравноправна, доколкото същата не противоречи на нито една разпоредба на
закона и не е неравноправна.
Що се касае до клаузата на чл. 5, ал. 2 съдът намира следното: Неустойката за неизпълнение
на задължението за осигуряване на обезпечение, противоречи на принципите на
равнопоставеност и добросъвестност на страните. Предвидено е възходящо натрупване на
взаимно обусловени задължения, в изключително кратък срок, с тежки санкции при
неизпълнение, при което реално се стига до осигуряване на дължим с голяма вероятност
доход за кредитора, който не е предварително регламентиран.
Клаузата в процесния договор за паричен заем, според която се дължи неустойка при
необезпечаване изпълнението на договора чрез поръчителство, се намира в пряко
противоречие с императивните разпоредби на ЗПК.
Съставът намира, че определена по този начин неустойката излиза извън присъщите на
този вид договорен ангажимент, функции. Съгласно т.3 от ТРеш.№1/15.06.2010г.,по т.д.
№1/2009г.на ОСТК на ВКС това е самостоятелно основание за прогласяване на неустойката
за нищожна. Предвидена е като санкция за неизпълнение на задължение за осигуряване на
обезпечение на кредитното задължение с поръчител. В случая страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели
неустойка във фиксиран размер от 279, 76 лв. Така предвидената клауза за неустойка поради
неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл.
21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е
необосновано висока.
15
Регламентирана така неустойка не осъществява и обезщетителната функция, доколкото
не са ясни възможните вреди за кредитора. Както е известно основният ангажимент на
длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените му в заем
парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно
реалните разходи по събирането на задължението. С уговорената в случая неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира. Не може да се приеме, че изпълнява и
санкционната функция, тъй като в случая заемателят е натоварен с изключително
обусловени ангажименти, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен
срок, като по този начин се нарушава посоченият по-горе принцип за добросъвестност и
равнопоставеност на страните.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. Известно е, че е в негов интерес да си подсигури
длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
ангажименти. Проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита. В избор на кредитора са дадени редица
правомощия да изисква и събира информация (чл.16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да
прецени дали да предостави търсената сума. (Не следва да се забравя, че в тези
правоотношения именно кредиторът се явява икономически по-силната страна.) В случая с
така въведения ангажимент за представяне на обезпечение се налага извода, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент(съгл.чл.16 от ЗПК), а вместо това въвежда изцяло в тежест на последния
последиците от неизпълнението на това свое задължение
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията.
На следващо място, по посочения начин се заобикаля закона – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
заявителя се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна.
Ето защо, съдът намира, че клаузата за неустойка е нищожна, като неравноправна, а от
друга страна противоречи на добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 5, ал. 2 от договора.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск за недействителност на клаузата на
чл. 5, ал. 2 от Договор за кредит от 09.06.2021г., поради неравноправност и противоречие с
добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен, а в останалата му част за чл. 5, ал. 1
следва да се отхвърли. Предвид уважаване на иска на посочено основание, съдът не дължи
обсъждане на другите посочени основания за недействителност на клаузата за неустойка.
По отношение на иска за нищожност на клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора от
09.06.2021г.
В посочената разпоредба кредиторът се е задължил да предостави на ответника сума в
размер на 700, 00 лева-т. 1 на ал. 1 на чл. 3, а заемодателят се задължава да я върне в срок от
52 седмици-т. 2, с 26 погасителни вноски с посочен в договора падеж за всяка от тях и
16
падежна дата на последната погасителна вноска на 08.06.2022г.-т. 3 и т. 4. Уговореният
размер на погасителната вноска е 49, 06 лева, който включва част от дължимите главница,
лихва и такса за експресно разглеждане-т. 1. Фиксираният годишен лихвен процент по
заем е 40, 32 %-чл. 3, ал. 1, т. 5, а ГПР – 49, 36 %-т. 8.
На първо място съдът намира, че посочената клауза на чл. 3, ал. 1 не е неравноправна по
отношение на размера на кредита, погасителния план, размера на договорната лихва и ГПР,
за които съдът е изложил по-горе съображения, които не е необходимо да приповтаря.
В чл. 3, ал. 1, т. 1 е уговорено, че в размера на погасителната вноска - 49, 06 лева, се
включва освен част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане.
Ищецът поддържа, че уговорката за дължимост на такса за експресно разглеждане и че
същата се включва в погасителната вноска е нищожна.
Видно от договора в чл. 1, ал. 3 от същия е предвидено, че кредитополучателят дължи
такса за експресно разглеждане в размер на 419, 64 лв. Съгл. чл.1, ал.4 от Договора страните
са уговарили таксата за експресно разглеждане на документи за отпускане на заем да се
заплати от Заемателя разсрочено, като се раздели на равни части и се включи в размер на
всяка от погасителните вноски. В тази връзка в процесната клауза е включена и такса за
експресно разглеждане.
Съдът намира посочената клауза за неравноправна по смисъла на ЗПК. Това е така, тъй
като същата противоречи на добрите нрави, доколкото размерът й /видно и от чл. 1, ал. 3 от
договора/ е необосновано висок и не е еквивалентна на насрещната престация на кредитора.
Не са посочени какви са възможностите на потребителя, ако не избере експресно
разглеждане на документи и в какъв срок се произнася кредитодателят по тях. Не са
представени доказателства от ответника в какъв срок се разглеждат документите при отказ
от услугата бързо разглеждане, за да се прецени дали е икономически оправдано
потребителят да предпочете да се ползва от посочената клауза. Следва да се посочи, че
размерът на тази такса е повече от 1/2 от размера на получения заем. Липсва каквато и да е
еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Таксата е по-голяма от
възнаграждението, което кредитодателят получава за предоставения кредит. С оглед
изложеното съдът намира, че така предвидената клауза противоречи на добрите нрави, както
и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално
да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за
кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и
с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 10а ЗПК, поради
което е нищожна. С така уговорената клауза кредитът се оскъпява, като се постига
забранена от закона цел – неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл.
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, е нищожна. Посочените суми представляват прекомерно висока печалба
на кредитора и са предпоставка за значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца-кредитодател и потребителя, поради което клаузите, които увреждат тези
задължения се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такива се
явяват нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Допълнителен аргумент е, че съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, като според ал. 2 на цитираната норма кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. В случая таксата за експресно разглеждане на документи представлява именно
такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което съдът приема, че същата
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
С оглед изложеното искът за недействителност на клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договор за
кредит от 09.06.2021г., поради противоречие с добрите нрави е основателен единствено в т.
1, предложение последно от посочената разпоредба, с която е включена в размера на
погасителната вноска и такса за експресно разглеждане и следва да бъде уважен в тази му
част, а в останалата част на разпоредбите на чл. 3, ал. 1 е неоснователен и следва да се
отхвърли.
17
По разноските:
При този изход на спора право на разноски възниква и за двете страни.
Ищцовата страна представя списък за сторени в производството разноски в размер на 62,
21 лв. – заплатена по делото държавна такса и адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК в
полза на ищеца следва да се присъди сумата от 27, 98 лв.-държавна такса, съразмерно на
уважената част от исковете. По делото е представен договор за правна помощ и съдействие,
съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА от
адв. П. С. П.. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от
предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. На
основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв.
П. С. П. в размер на 400, 00 лева /с оглед интереса/, с оглед уважената част от претенцията,
ще се присъди в пълен размер. Ответникът е направил своевременно възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, което съдът намира за
неоснователно, доколкото същото е определено в размер на минимума, съобразно
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответникът претендира разноски, но не представя доказателства за заплатени такива. По
делото е представено единствено адвокатско пълномощно, но не и доказателство, че е
заплатено адвокатско възнаграждение, поради което искането на ответната страна за
присъждане на разноски не следва да уважи.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Х. Б., с ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Б*****, ул.
"Л******** чрез адвокат П. С. П., с адрес за връчване чрез ССЕВ против "В**" **, с ЕИК
******, със седалище и адрес на управление гр. С**, р* Л*, ж.к. "Л*, бул. "Д* *, бл. *
"С******. иск с правно основание чл.26, ал.1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл.22 и сл. ЗПК вр. с чл.10,
ал.1 ЗПК, чл.10а, ал.1, ал.2 и ал.4 ЗПК, чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, с чл.19, ал.4 ЗПК вр. с
чл.143и 147 ЗЗП за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем Standard 14
№ 5707046 от 09.06.2021г. като противоречащ на императивните изисквания на Закона за
потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, като неоснователен.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения от А. Х. Б., с ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. Б*, ул. "Л******* чрез адвокат П. С. П., с адрес за връчване чрез ССЕВ
против "В*****, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С***, р* Л*, ж.к. "Л*,
бул. "Д***, бл. * "С******** иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 5, ал.
2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5707046 от 09.06.2021г., предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 279, 76 лв., като
неравноправна и противоречаща на добрите нрави, като отхвърля иска за прогласяване на
нищожност на клаузата на чл. 5, ал. 1 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5707046 от
09.06.2021г. като неоснователен в тази му част.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по предявения от А. Х. Б., с ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. Б*****, ул. "Л***** К****** чрез адвокат П. С. П., с адрес за връчване
чрез ССЕВ против "В*****, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление гр. С*, р* Л*
ж.к. "Л* 7, бул. "Д** бл. * "С*иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, клаузата на чл. 3, ал.
1, т. 1, предложение последно от Договор за паричен заем Standard 14 № 5707046 от
09.06.2021г.,предвиждаща в размера на погасителната вноска да се включва и такса за
експресно разглеждане, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави, като
отхвърля предявения иск в останалата му част за разпоредбите на чл. 3, ал. 1 от Договор за
паричен заем Standard 14 № 5707046 от 09.06.2021г. като неоснователен.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК "В*" *, с ЕИК*, със седалище и адрес на управление
гр. С***, р* Л*, ж.к. "Л*, бул. "Д****. * да заплати на А. Х. Б., с ЕГН **********, с
18
постоянен адрес гр. Б*****, ул. "Л******* чрез адвокат П. С. П., с адрес за връчване чрез
ССЕВ сумата от 27, 98 лв. /двадесет и седем лева и деветдесет и осем стотинки/,
представляваща сторени разноски за държавна такса съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА "В********, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С******, р*
Л*, ж.к. "Л***, бул. "Д**** бл. **** "С***** да заплати на адвокат П. С. П., вписан в
Софийска адвокатска колегия, с личен № **********, с код по БУЛСТАТ *********
адвокатско възнаграждение в размер на 400, 00 лв. /четиристотин лева/ на основание чл. 38,
ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗАдв, пропорционално на уважената част от исковете.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Благоевградския окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на връчване на препис от него до страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
19